Кристин Кашор
Даровита (32)

Трийсет и първа глава

Странноприемницата се намираше в нещо, което тук, в Южен Съндър, минаваше за долчинка, но навсякъде другаде биха го нарекли гора. Между дъбовете и кленовете бе разчистено място за гостилница, конюшня, плевня и градина; дърветата оставяха достатъчно пространство на небето и слънчевата светлина отразяваше короните им в прозорците на околните сгради.

Странноприемницата не беше пълна с клиенти, но не беше и безлюдна. В Съндър потокът от пътници не секваше дори през зимата, дори в полите на планината. Конски каруци пренасяха на север бурета с монсийски сайдер, здрави дървени трупи от съндърските гори или лед от източните планини. Търговски кервани, натоварени с лиенидски домати, грозде и кайсии, лиенидски накити и украшения или риба, уловена в лиенидските морета, тръгваха на север от съндърските пристанища и доставяха стоката си чак в Мидлънс, Уестър, Нандър и Естил. А от южните кралства докарваха сладководна риба, зърно и сено, царевица, картофи и моркови — всичко, необходимо на горските обитатели. Билки, ябълки, круши и коне пътуваха до пристанищата, откъдето отплаваха с кораби за Лиенид и Монсий.

Сега в двора на странноприемницата чакаше търговец с каруца, натоварена догоре с бурета. Тропаше с крака и духаше в дланите си. По буретата нямаше надписи, дрехите на търговеца, палтото и обувките му бяха с неопределим произход; по сбруите на конете нямаше орнаменти, които да подсказват от кое кралство идва. Гостилничарят се втурна в двора. Следваха го синовете му, на които нареди да се заемат с конете. Извика на търговеца и дъхът му замръзна във въздуха. Търговецът изкрещя нещо в отговор, но недостатъчно силно, та думите му да стигнат до гъстата гора, опасваща долчинката, където се бяха спотаили Катса и Битърблу.

— Сигурно е от Монсий — прошепна Битърблу. — Идва от пристанищата и пътува към вътрешността на Съндър. Каруцата му е препълнена. Ако е дошъл от другите кралства, вече щеше да е продал стоката си. Освен ако не е лиенид, разбира се, но не прилича на лиенид, нали?

Катса прелисти картите.

— Няма значение. Дори да беше от Нандър или Съндър, не знаем кои друг е в странноприемницата и кой друг ще пристигне. Не бива да рискуваме, докато не разберем дали историите на баща ти са плъзнали в Съндър. Бяхме няколко седмици в планините, дете. Нямаме представа какво са чули тези хора.

— Слуховете едва ли са стигнали толкова далеч от пристанищата и планинския проход. А и странноприемницата изглежда откъсната от света.

— Вярно — съгласи се Катса, — но не бива да разпалваме хорското любопитство. Колкото по-малко знае Лек, толкова по-добре.

— Значи никоя странноприемница не е безопасна. Трябва да стигнем до Лиенид, без да ни види никой.

Катса не отговори, съсредоточена в картите.

— Освен ако не смяташ да убиваш всеки, който ни зърне — промърмори Битърблу. — О, Катса, гледай! Това момиче носи яйца! Готова съм на всичко за едно яйце!

Катса вдигна очи и видя едно гологлаво и разтреперано момиче да притичва от плевнята към странноприемницата, понесло кошница с яйца. Гостилничарят й помаха и я извика. Момичето остави кошницата под клонесто дърво и изприпка към него. Двамата с търговеца започнаха да й подават торба след торба, а тя ги нарамваше и препасваше, докато почти изчезна под товара. Заклатушка се към странноприемницата. Излезе отново и пак я натовариха.

Катса преброи дърветата между скривалището им и кошницата с яйца. Погледна измръзналите лехи в градината.

Прелисти още веднъж картите и извади списъка с помощниците на Съвета в Съндър. Приглади листа в скута си.

— Знам къде сме — обяви тя. — Недалеч оттук има град. На два дни път. Според Рафин тамошният бакалин е приятел на Съвета. Мисля, че ще успеем да стигнем невредими.

— Дори да е приятел на Съвета, лъжите на Лек едва ли са го подминали.

— Да — съгласи се Катса, — но се нуждаем от дрехи и информация. А на теб ще ти се отрази добре една гореща баня. Ако можехме да стигнем до Лиенид, без да прибягваме до ничия помощ, щяхме да го направим. За съжаление е невъзможно. Щом се налага да се доверим някому, предпочитам да е сподвижник на Съвета.

Битърблу се намръщи.

— Ти също се нуждаеш от гореща баня.

Катса се ухили.

— И аз се нуждая от баня. Само че не е задължително да е гореща. Изключено е да те натопя в някое замръзнало езеро. Ще се разболееш и ще умреш след всичко, което преживя. — Катса видя как гостилничарят и търговецът нарамват по няколко торби и се запътват към входа на странноприемницата и прошепна: — Чакай ме тук!

— Къде отиваш… — учуди се Битърблу, но Катса вече летеше от дърво до дърво.

Криеше се зад дебелите им стволове и надничаше към прозорците и входа на гостилницата. Когато след малко продължиха да си проправят път през съндърската гора, в ръкава на Катса се гушеха четири яйца, а една съндърска тиква бе кацнала върху рамото й. Тази вечер щяха да пируват.

 

 

Настъпи часът да почукат на вратата на бакалина. Катса се замисли как да придаде по-приличен вид на себе си и на Битърблу. Нямаше как; задоволи се само да позабърше калта и прахоляка от лицата им, да сплете косата на Битърблу в подобие на плитка и да чака да падне нощта. Заради хапещия студ се налагаше Битърблу да остане с кожуха, а тя — с пелерината от вълчи кожи; макар и страховити, все пак не бяха толкова отблъскващи, колкото окървавената и прокъсана мантия, която криеха.

Лесно намериха бакалията — най-голямата и най-оживената постройка в града след хана. Бакалинът беше среден на ръст, нито слаб, нито пълен, с червенобуза, пъргава съпруга и дял рояк деца — от невръстни малчугани до връстници на Катса. Така поне се стори на Катса, докато с Битърблу се криеха сред дърветата край града в очакване да се стъмни. Бакалията беше просторна, а кафявата къща над и зад нея — грамадна. Както и се полага, помисли си Катса, за да побира толкова голяма челяд. Макар да й се прииска, докато денят преваляше, а от сградата извираха все повече деца — да хранят кокошките, да помагат на търговците да разтоварят стоката си, да играят и да се боричкат — този помощник на Съвета да не бе приел толкова на сериозно дълга си да остави потомство. Налагаше се да чакат не само градът да стихне, но и домочадието му да заспи, за да не предизвикат суматоха, когато похлопат на вратата му.

Най-после светлините зад прозорците на повечето къщи угаснаха. Остана само един осветен прозорец в дома на бакалина. Едва тогава Катса и Битърблу излязоха иззад дърветата. Прекосиха двора и се прокраднаха към задния вход. Катса уви юмрук в ръкава си и потропа по дебелата дървена врата възможно най-тихо, но така, че все пак да я чуят. След миг светлината зад прозореца се раздвижи. След още миг вратата се открехна и бакалинът надникна. Стиснал здраво дръжката на вратата, ги огледа от главата до петите — две дребни, увити в кожи фигури пред прага му.

— Ако търсите легло и храна — изсумтя той, — странноприемницата е в началото на пътя.

Първият й въпрос беше най-рискованият и тя затаи дъх, да се подготви за отговора.

— Търсим информация. Чували ли сте някакви новини от Монсий?

— Нищичко от месеци. В този край на горите рядко достигат вести от Монсий.

Катса си пое дъх:

— Вдигни свещта към лицето ми, бакалино.

Мъжът промърмори недоволно. Протегна ръка през открехнатата врата и задържа свещта пред лицето й. Очите му се присвиха, после се ококориха и изражението му се промени до неузнаваемост. Отвори рязко вратата, подкани ги да влязат и пусна резето след тях.

— Простете, милейди, — посочи масата и заиздърпва столовете. — Седнете, седнете! Марта! — извика той към съседната стая. — Храна! — нареди на обърканата жена, появила се на прага. — И още свещи! И събуди…

— Не! — възрази остро Катса. — Не. Не будете никого, моля ви! Никой не бива да разбира, че сме тук.

— Колко съм несъобразителен, милейди! Простете… простете ми…

— Не ни очаквахте — отвърна Катса. — Разбираме ви.

— Да — призна мъжът. — Чухме какво се е случило в двореца на Ранда, милейди, и научихме, че с лиенидския принц сте минали през Съндър. Но някъде по пътя слуховете са ви изгубили дирите.

Жената влетя в стаята и остави върху масата поднос с хляб и сирене. Млада жена на възрастта на Катса я последва с чаши и кани. Юноша, по-висок дори от Рафин, притича след тях да запали факлите по стените около масата. Катса чу тиха въздишка и погледна към Битърблу. С ококорени очи и овлажняла уста детето се взираше в хляба и сиренето пред него. Забеляза, че Катса я гледа.

— Хляб — прошепна и Катса се усмихна неволно.

— Яж, дете — подкани я тя.

— Разбира се, млада госпожице — намеси се и жената. — Яжте колкото искате.

Катса изчака всички да седнат, а Битърблу да си отчупи комат хляб и да започне да дъвче с доволно изражение. После проговори:

— Трябва ни информация. И съвет. Баня и дрехи — за предпочитане момчешки. Ала най-важното е присъствието ни тук да остане в тайна.

— На вашите услуги, милейди — отвърна бакалинът.

— В тази къща има дрехи за цяла армия — додаде жената. — А магазинът е пълен с провизии. Ще ви дадем и кон, ако искате. Ще си мълчим, милейди, не се безпокойте. Знаем какво прави Съвета ви и с радост ще ви помогнем.

— Задължени сме ви.

— Какво ви интересува, милейди? — попита бакалинът. — Информацията ни за другите кралства е съвсем оскъдна.

Очите на Катса се насочиха към Битърблу, която се бе нахвърлила лакомо върху хляба и сиренето.

— По-бавно, дете — предупреди я тя разсеяно.

Потърка чело и размисли какво да разкрие пред съндърското семейство. Налагаше се да сподели поне част от историята, а и най-сигурното оръжие срещу заблудите на Лек безспорно бе истината.

— Идваме от Монсий — подхвана. — Прекосихме планината през Прохода на Грела.

Думите й предизвикаха смаяно мълчание. Катса въздъхна.

— Ако ви е трудно да го повярвате — продължи тя, — другата част от историята ще ви се стори напълно невероятна. Наистина не знам откъде да започна.

— Започни от Дарбата на Лек — обади се Битърблу с пълна уста.

Катса погледна малката; в момента облизваше трохите от пръстите си. Изглеждаше изпълнена с доволство, което дори предателството на баща й не може да помрачи.

— Добре — рече Катса. — Първо ще разкажа за Дарбата на Лек.

 

 

Тази нощ Катса се изкъпа не един, а два пъти. Първия път — за да размекне калта и прахоляка и да свали най-горния пласт, а втория — за да отмие цялата мръсотия. Същото направи и Битърблу. Бакалинът, съпругата му и двете му най-големи деца работеха безшумно и чевръсто; донесоха вода и я стоплиха, изпразниха и пак напълниха ваната и изгориха изпокъсаните им дрехи. Избраха им момчешки дрехи по мярка. От гардеробите си и от магазина наизвадиха шапки, палта, шалове и ръкавици. Подстригаха косата на Битърблу като на момче и скъсиха косата на Катса.

Усещането за чистота бе удивително. Катса не смогна да преброи колко пъти чу Битърблу да въздиша тихо. Въздишаше, че е на топло и е чиста, че се къпе със сапун, че вкусва хляб, че чувства хляба в стомаха си.

— Тази нощ, опасявам се, няма да спим дълго, дете — предупреди я Катса. — Трябва да тръгнем, преди децата да се събудят.

— Да не мислиш, че ще ме уплашиш! Тази вечер беше приказна! Недоспиването е нищо!

Независимо от първоначалните възражения на Катса, легнаха в леглото на бакалина и съпругата му. Усетила истинска постеля Битърблу заспа непробудно. Катса лежеше по гръб и се опитваше да не позволява на спокойното дихание на момичето, на мекия дюшек и на пухените възглавници да й вдъхнат лъжливо чувство за безопасност. Мислеше за всичко, което пропусна да разкаже тази нощ.

Семейството на бакалина се убеди колко страховита е Дарбата на крал Лек. Научиха кой е убил кралица Ашен и кой е отвлякъл дядо Тийлиф. Макар Катса да не им обясни, предположиха, че детето, поглъщащо лакомо хляба и сиренето, е монсийската принцеса, избягала от баща си. Дадоха си сметка и за друго: ако Лек реши да разпространи мнима история за Съндър, умовете им навярно ще забравят истината, която са чули. Семейството се смая, но прие и разбра всичко това.

Катса обаче пропусна една истина и изрече една лъжа. Спести да каже накъде всъщност ще се отправят. Така, дори Лек да успееше да придума семейството да признае, че Катса и принцесата са почукали на вратата му и са спали под покрива му, нямаше да разбере накъде са тръгнали.

Лъжата бе, че лиенидският принц е загинал при опита си да убие монсийския крал. Катса намираше тази лъжа за излишна. Едва ли някой щеше да разпитва семейството за По. И все пак, колкото повече хора го смятаха за мъртъв, толкова по-малко щяха да го търсят и да му причинят зло.

Сега щяха да поемат към съндърските пристанищни градове. Да яздят на юг, за да отплават на запад. Ала докато лежеше до дълбоко заспалата принцеса, мислите й я теглеха на изток, към колибата край водопада, и на север, към лабораторията в двореца, където Рафин стоеше приведен над книга, над стъкленица или над огън.

Как й се искаше да поведе Битърблу на север, към града на Ранда, и да я скрие там, както бяха скрили дядо й. На север при търпеливия и грижовен Рафин. Но беше невъзможно, дори без да брои собственото си усложнено положение в двореца на Ранда. Немислимо бе да скрие детето на толкова очевидно място и толкова близо до пипалата на Лек. Немислимо беше да навлече беда на най-скъпите си хора. Не биваше да сблъсква Рафин с човек, който изтрива разсъдъка и изкривява намеренията. Лек не биваше да доближава приятелите й. За нищо на света не биваше да ги замесва.

С детето щяха да тръгнат утре. Да препускат главоломно. Да намерят кораб, за да отплават за Лиенид. Щеше да скрие Битърблу там и после да си събере мислите.

Затвори очи и си нареди да заспи.