Кристин Кашор
Даровита (35)

Трийсет и четвърта глава

Катса се намираше на мачтата с Ред, когато за пръв път видя Лиенид. Изглеждаше точно така, както По го описваше — нереално, все едно е картина от гоблен или песен. Тъмни зъбери надвисваха над морето, увенчани от заснежени поля. От полята се издигаше стръмна скала, а върху нея — град. Сияен град, сякаш от злато. Поне така си помисли Катса отначало.

Корабът наближи брега и тя разбра, че не е сгрешила съвсем. Сградите от кафяв варовик, жълт мрамор и бял кварц отразяваха светлината на небето и водите. Куполите и кулите на постройката, извисяваща се над всички останали, бяха наистина златни — замъкът на Рор и родният дом на По, огромен и ярък. От изумление Катса зяпна, увиснала от мачтата. Ред се засмя и извика на Пач под тях, че най-сетне се е намерило нещо, което да забави Катса.

— Земя! — изкрещя той и мъжете по палубата нададоха възторжени възгласи.

Ред се плъзна надолу, но Катса остана върху мачтата, впила очи в растящия град на Рор. Различи пътя, виещ се от основата на скалата към града, и платформите, които се издигат от полята към града с въжета, прекалено тънки, за да ги види. Корабът заобиколи югоизточния бряг на Лиенид и пое на север. Тя се обърна и не отлепи очи от града, докато не изчезна зад хоризонта. Градът на Рор почти я заслепи, ала тя не се изненада, че По се е родил в град, който сияе.

И в толкова красива земя. Корабът плаваше край островното кралство на север, после на запад, и Катса гледаше като омагьосана. Виждаше брегове, покрити с бели пясъци или с бял сняг. Планини изчезваха в буреносни облаци. Градове, издълбани в камък, прикрити, надвиснали над морето. Дървета по скатовете с оголели корони, черни на фона на зимното небе.

— Дървета — каза й Пач, когато му ги посочи. — Не ви ли обясни принцът? Наесен листата стават сребърни и златни. Бяха красиви допреди два месеца.

— И сега са красиви.

— Може би, но през зимата Лиенид е сив. През другите сезони е същинска палитра. Ще видите, принцесо.

Катса го погледна изненадано. После разбра, че няма нищо странно в думите му. Щеше да види, ако остане по-дълго. Плановете й бяха мъгляви. Щеше да проучи замъка на По и тайниците му, да подсили крепостта. Да постави стражи. Да размишлява и да чака, докато чуе вест за По или за Лек. Да подготви не само замъка, но и ума си за новини, заразени с отровата на Лек.

— Знам какво сте поискали да направим, принцесо — прекъсна мислите й Пач.

Този път тя погледна още по-изненадано. Той наблюдаваше дърветата по брега със сериозно лице.

— Капитан Фаун ми каза. Сподели само с двама-трима. За да я подкрепим, когато стане време да съобщи на другите.

— Значи ще я подкрепиш? — попита Катса.

— Успя да ме убеди.

— Радвам се — призна Катса. — И съжалявам.

— Не сте виновна вие, принцесо, а чудовището, което властва в Монсий.

Заваля ситен сняг. Катса протегна длани да го приветства.

— Какво му е, принцесо? — попита Пач.

— В какъв смисъл „какво му е“?

— Ами… защо му харесва да наранява хората?

Катса сви рамене.

— Дарбата го улеснява.

— Всеки може да причинява страдания — възрази Пач.

— Не знам — повдигна рамене Катса и се замисли за Ранда, за Мургон и за другите крале и безумните им дела. — Мнозина използват властта, за да вършат жестокости, а никой не е по-могъщ от Лек. Нямам представа защо го прави, но съм наясно, че трябва да го спрем.

— Дали Лек предполага къде сте, принцесо?

Катса наблюдаваше как снежинките се топят в морето. Въздъхна.

— След като напуснахме Монсий, разговаряхме с малцина. И с никого не сме споделяли къде отиваме, докато не се качихме на кораба ви. Но той ни видя, Пач, и мен, и По, и ни позна, разбира се. Няма много места, където да скрием детето. В крайна сметка Лек ще я потърси тук. Трябва да намеря укритие — в замъка, край него или дори в лиенидската пустош.

— Времето ще е сурово, принцесо, чак до пролетта.

— Да. Навярно няма да й осигуря удобства, но ще я опазя невредима.

По й беше разказал, че замъкът му е малък и прилича по-скоро на голямо имение. Но след като видя как крепостта на Рор запълва небосклона, Катса се запита дали мярата на По не е по-различна от тази на другите хора. Дворецът на Ран да изглеждаше внушително. Крепостта на Рор беше грамадна. Къде се вместваше замъкът на По в скалата?

Най-сетне видя замъка на По. Обзе я доволство. Беше малък, поне така й се стори от мачтата на кораба. Изграден от бял камък с балкони и тераси, боядисани в небесносиньо; само една квадратна кула се издигаше от задното крило колкото да загатне, че е повече от къща.

Разположението му обаче не беше обичайно и именно го зарадва най-много Катса. Висока скала се извисяваше над морето, а замъкът, кацнал на върха й — а-ха да се катурне във водата. Представи си как вятърът намира пролука в основите му, разцепва ги с оглушителен трясък и той рухва в морето. Разбра защо балконите са опасни през зимата. Някои висяха над бездната.

Под замъка вълните се блъскаха в основата на скалата. Сред камънака обаче в малка ниша водата се пенеше пред пясъчния бряг. Там започваха стъпала, виеха се по ската, изчезваха, пак се повяваха и пак изчезваха и така чак до стените на замъка и до един от главозамайващите балкони.

— Къде ще хвърлим котва? — попита Катса, вече слязла на палубата.

— От другата страна на скалата има малък залив — обясни й капитан Фаун. — Там ще хвърлим котва. От залива тръгва пътека и отвежда първо настрани — ще си помислите, че сте сбъркали посоката, принцесо — но после пътеката завива обратно, изкачва стръмнината и стига до входа на замъка. Дори да натрупа сняг, я разчистват, в случай че принцът се върне.

— Явно я познаваш добре.

— Преди няколко години бях капитан на малък товарен кораб, принцесо. Лиенидските замъци са разположени в живописни, но непристъпни местности. Трудно се доставят провизии до тях, повярвайте ми, защото всичките са нависоко.

— Много хора ли работят в замъка?

— Малко са. И ще ви напомня, принцесо, че сега замъкът и прислугата са ваши.

Да, бяха нейни. Още една причина да не очаква с нетърпение срещата с обитателите на замъка. Появява се лейди Катса от Мидлънс — обвит с мрачна слава убиец с вродена Дарба да се сражава, — и се оказва притежателка на пръстена на По. Щеше да разкаже абсурдната история за Лек и Ашен, да сподели намерението си да превърне двореца в крепост и да отреже достъпа на външния свят до него… Предчувстваше, че срещата няма да мине гладко.

Пътеката изглеждаше точно както капитан Фаун я описа. Хълмът бе стръмен и осеян със снежни преспи. Най-сериозният проблем обаче бяха краката на Битърблу, свикнали с кораба. По сушата тя ходеше почти толкова тромаво, както в началото залиташе по палубата, та се наложи Катса да я крепи, докато се изкачват към замъка на По. Вятърът духаше откъм гърба им, сякаш ги блъскаше нагоре.

Отблизо замъкът не беше много по-внушителен. Приличаше на висока бяла къща на върха на възвишение с двор, засенчен от невероятно големи дървета и навярно приятен в по-топло време. Прозорците бяха високи, покривът — полегат. Зад дърветата се издигаше кулата, конюшните се намираха от едната страна, а от другата имаше замръзнала зеленчукова градина. По нищо не личеше — ако не броим бученето на вълните — че замъкът е надвиснал над морето.

Стигнаха върха на ската. Поредният порив на вятъра ги побутна към двора с разноцветен плочник. Битърблу си пое облекчено дъх, че отново е на равна земя. Застанаха пред къщата и Катса вдигна юмрук да похлопа по тежката дървена врата. Преди да я докосне, вратата се отвори и ги лъхна топла вълна. Пред тях застана лиенид — позастарял, облечен като иконом в дълго черно палто.

— Добре дошли — поздрави ги той. — Влезте в приемната. Бързо! — подкани ги той, защото Катса се закова на място, изненадана от посрещането. — Да не избяга топлината!

Мъжът ги въведе в тъмен коридор. Катса видя високи тавани, стълбище към площадка с парапет и поне три горящи камини. Битърблу я улови за ръката.

— Аз съм лейди Катса от Мидлънс — подхвана Катса, но мъжът им посочи двукрила врата.

— Насам. Господарят ви очаква.

Катса зейна. Втренчи се стъписано в мъжа.

— Господарят! Тук ли е? Как е възможно? Къде е?

— Моля, милейди. Последвайте ме. Цялото семейство е в приемната.

— Цялото семейство!

Мъжът махна към вратата пред тях. Катса погледна Битърблу и разбра, че смаяното лице на детето отразява нейното. По наистина бе разполагал с достатъчно време да се върне у дома; двете се бяха забавили цяла вечност в планините. Ала как бе успял в това състояние? И как бе напуснал скривалището си, без да го видят? И как…

Мъжът им помаха отново да побързат, а Катса се опита да формулира въпрос, какъвто и да е въпрос.

— Откога е тук принцът? — попита тя.

— Принцовете пристигнаха току-що — отвърна мъжът и отвори вратите, преди Катса да успее да продума.

— Чудесно! — чуха глас отвътре. — Добре дошли, приятели мои! Влезте и заемете почетните си места сред нас. Присъединете се към щастливата ни компания.

Гласът й се стори познат. Битърблу ахна и залитна, а Катса я задържа и я притисна към себе си. Вдигна поглед видя непознати хора, седнали край стените на дълга зала дъното на залата, усмихнат и впил в тях единственото си око седеше крал Лек Монсийски.