Кристин Кашор
Даровита (12)

Единайсета глава

— На какво разстояние се намира имението на Гидън от града на Ранда? — попита я По една сутрин.

Седяха на пода в залата, пиеха бода и отдъхваха след пълноценната тренировка. Предния ден По се беше върнал от Нандър и според Катса раздялата им се бе отразила добре. Счепкаха се с подновена енергия.

— Близо е — отвърна Катса. — На запад. На един ден път.

— Виждала ли си го?

— Да. Голямо и е много величествено. Не ходи често там, но го поддържа изрядно.

— Сигурен съм.

Днес Гидън бе дошъл да ги гледа. Беше единственият посетител и не остана дълго. Катса недоумяваше защо идва, след като настроението му винаги помръкваше.

Катса се излегна върху пода и се втренчи в тавана. От огромните източни прозорци нахлуваше светлина. Дните бяха започнали да се скъсяват. Въздухът скоро щеше да захладнее и дворецът да замирише на дърва, горящи в камините. Листата щяха да шумолят под конските копита.

Тези няколко седмици бяха невероятно спокойни. Щеше й се Съветът да й възложи задача, да напусне града, да се поразтъпче. Запита се дали Ол е научил нещо за дядо Тийлиф. Дали да не замине за Уестър и да поразпита?

— Как ще отговориш на Гидън, когато ти поиска ръката? — попита По. — Ще приемеш ли?

Катса се изправи рязко и впи очи в него.

— Що за абсурден въпрос?

— Не е абсурден.

По лицето му не се разля обичайната усмивка. Очевидно не се шегуваше.

— Защо Гидън ще ми иска ръката?

Той присви очи.

— Катса? Сляпа ли си?

Тя го погледна объркано и сега по устните му затрептя усмивка.

— Не знаеш ли, че Гидън е влюбен в теб?

Катса тръсна глава.

— Не ставай глупав. Гидън живее, за да ме критикува.

По поклати глава и смехът заклокочи в гърлото му.

— Катса! Шегуваш ли се? Той е влюбен до ушите! Не разбираш ли колко ревнува? Не помниш ли как реагира, когато ти одрасках лицето?

Неприятна топка се събра в стомаха й.

— А ти откъде знаеш? Не вярвам лорд Гидън да споделя съкровените си желания с теб.

Той се засмя.

— Определено не ги споделя. Гидън ми вярва, колкото вярва на Мургон. Според него всеки мъж, който се бие с теб, както правя аз, е презрян използвач и главорез.

— Заблуждаваш се — възрази Катса. — Гидън не изпитва никакви чувства към мен.

— Не мога да ти отворя очите, Катса, ако предпочиташ да не виждаш. — По се изпъна по гръб и се прозя. — Въпреки това на твое място бих помислил как да отговоря. В случай, че получа предложение за брак. — Той се засмя отново. — Рамото ми плаче за лед както обикновено. Днес пак ме победи, Катса.

Тя скочи на крака.

— Приключихме ли тук?

— Предполагам. Гладна ли си?

Тя му махна припряно и се спусна към вратата. Остави го да лежи по гръб, облян от светлината, струяща през прозорците, и изтича да намери Рафин.

Влетя в стаята на принца. Рафин и Бан седяха до масата, сгушили глави над разтворена книга.

— Сами ли сте? — попита тя.

Погледнаха я изненадано.

— Да…

— Гидън влюбен ли е в мен?

Рафин примигна, а Бан се ококори.

— Никога не е споделял с мен — отвърна Рафин. — Но, да, мисля, че е влюбен в теб.

Катса се плесна с длан по челото.

— Какъв глупак! Как е възможно!

Заснова между масата и вратата.

— Каза ли ти нещо? — попита я Рафин.

— Не. По ми каза. — Тя се извърна рязко към Рафин. — Защо не си ме предупредил?

— Кат… — той се облегна назад, — мислех, че си наясно. Недоумявам как не си разбрала. Той те придружава винаги, когато кралят те изпраща извън града. Винаги сяда до теб на вечерите.

— Ранда решава къде да седнем.

— Е, Ранда сигурно знае, че Гидън се надява да се ожени за теб — отвърна Рафин.

Катса тръгна пак към масата, скубейки коси.

— Какъв ужас! Какво ще правя?

— Ако ти поиска ръката, ще кажеш „не“. Ще кажеш, че няма нищо общо с него; просто си решила да не се омъжваш и не искаш деца. Измисли каквото и да е, важното е той да разбере, че не е заради него.

— Не бих се омъжила за Гидън, дори животът ми да зависи от това — разгорещи се Катса. — Дори твоят живот да зависи от това.

— Хмм… — Очите на Рафин се смееха. — На твое място бих прескочил тази част.

Катса въздъхна и се втурна пак към вратата.

— Не си най-възприемчивият човек на света, Кат — констатира Рафин. — Способността ти да пропускаш очевидното е изумителна.

Тя разпери ръце. Обърна се да отвори вратата, но ненадейно го погледна отново, осенена от стъписваща мисъл.

— Ти не си влюбен в мен, нали?

Той се втренчи онемял в нея. После избухна в смях. Бан също се разсмя, макар да се опита кавалерски да закрие уста с длан. Катса изпита такова облекчение, че дори не се засегна.

— Добре, добре. Заслужих си го.

— Скъпа Катса — побърза да я успокои Рафин. — Гидън е такъв красавец! Сигурна ли си, че не искаш да размислиш?

Рафин и Бан се запревиваха от смях. Катса махна отчаяно с ръка. Бяха непоправими. Обърна се да си върви.

— Тази нощ има среща на Съвета — съобщи Рафин на гърба й.

Тя вдигна ръка да му покаже, че е чула. Затвори вратата, за да заглуши поривистия им кикот.

 

 

— В седемте кралства не се случва нищо особено — обясни Ол. — Свикахме тази среща само защото получихме информация за принц Тийлиф, която не знаем как да тълкуваме. Надяваме се да ни помогнете.

Този път Бан присъстваше на срещата, защото лиенидският старец вече се чувстваше достатъчно добре да остава от време на време сам. Катса сложи Бан да седне между нея и Гидън. Така Гидън не я виждаше, но за всеки случай настани и Рафин между тях. Ол и По се разположиха срещу нея. По се бе облегнал небрежно назад, а очите му искряха в полезрението й, независимо накъде гледаше.

— Информацията на лорд Давит се оказа вярна — продължи Ол. — Нандър и Естил не знаят нищо за отвличането. Не са замесени. Но сега сме почти сигурни, че и крал Бирн от Уестър също няма пръст в похищението.

— Значи е Мургон? — попита Гидън.

— Но защо? — обади се Катса.

— Няма мотив — рече Рафин. — Но кой друг има мотив? Непрекъснато се сблъскваме с този въпрос. Никой няма мотив да го извърши. Дори По… принц Грийнинг… не се досеща за причина.

По кимна.

— Дядо е ценен само за семейството си.

— А ако някой е искал да провокира лиенидското кралско семейство, нямаше ли да се разкрие? Иначе играта на власт се обезсмисля — изкоментира Ол.

— Тийлиф спомена ли нещо? — попита Гидън.

— Каза, че са му завързали очите — отвърна По. — И са го приспали. Дълго бил на кораб, а пътуването по суша било кратко в сравнение с плаването. Това означава, че похитителите са го отвели на изток от Лиенид с кораб, вероятно до някое от южните съндърски пристанища. После са прекосили горите към града на Мургон. Каза, че долавял южняшки акцент, когато говорели.

— Това наистина ни насочва към Съндър и Мургон — съгласи се Гидън.

Но защо? Нито един от двамата крале нямаше основания, особено Мургон. Мургон работеше за други, а и го движеха единствено парите. Всички край масата го знаеха.

— По — обади се Катса, — дядо ти спречквал ли се е с баща ти или с някой от братята ти? Или с майка ти?

— Не — отговори той. — Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен? — усъмни се Гидън.

По го погледна.

— Налага се да се задоволите с думата ми, лорд Гидън. Нито баща ми, нито братята ми, нито майка ми, нито някой друг от лиенидския дворец е замесен в отвличането.

— Думата на По е достатъчна на Съвета — прецени Рафин. — И ако не са Бирн, Драудън, Тигпен, Ранда и Рор, значи остава Мургон.

По вдигна вежди.

— Ами краля на Монсий? Защо никой не го поставя под съмнение?

— Крал, известен с милосърдието си към наранени животни и изоставени деца — възкликна Гидън, — да похити дядото на съпругата си? Звучи невероятно.

— Разпитахме, но не открихме нищо — обади Ол. — Крал Лек обича мира. Или е Мургон, или някой от кралете пази тайната дори от собствените си шпиони.

— Възможно е да е Мургон — отсъди Катса. — Но дори да не е, той знае кой е виновникът. Щом Мургон знае, значи и приближените му знаят. Защо не заловим някой от хората му? Аз ще го заставя да проговори.

— Но той ще ви познае, милейди — възрази Ол.

— Ще го убие, след като го разпита — отсъди Гидън.

— Чакайте! — Катса вдигна ръка. — Не съм споменавала нищо за убийство.

— Не си струва, Катса — намеси се Рафин, — да изтръгнеш информация от някого, който ще разбере коя си и ще съобщи на Мургон.

— И без друго тази задача се пада на Грийнинг — каза Гидън и хладните очи на По отново се впиха в него. — Мургон няма да се усъмни в подбудите на лиенидския принц. Напротив, те са съвършено разбираеми. Всъщност се чудя защо принц Грийнинг не го е направил, след като изгаря от желание да разкрие виновника.

Катса се ядоса и забрави стратегическия си план да не поглежда Гидън. Наведе се напред и се обърна към лорда.

— Защото Мургон не бива да разбира, че По знае за съучастието му — отвърна тя. — По как ще обясни сведенията си, без да уличи нас?

— Но тъкмо затова и ти не бива да разпитваш хората на Мургон, Катса, щом отказваш да ги убиваш — Гидън удари с юмрук по масата и се втренчи гневно в нея.

— Добре, добре. Стига толкова! — прекъсна ги примирително Рафин. — Въртим се в кръг.

Катса се отдръпна ядосано назад.

— Катса — обърна се Рафин към нея, — информацията не си струва риска. Нито за теб, нито за Съвета. По моему не си струва и да използваме насилие.

Катса въздъхна тихо. Беше прав, разбира се.

— Навярно по-нататък ще се наложи да потърсим информация — продължи Рафин, — но засега дядо Тийлиф е в безопасност и нито Мургон, нито някой друг го заплашва. По, твое право е да решиш да предприемеш някакъв ход, но те моля първо да го обсъдиш със Съвета.

— Ще помисля — отвърна По.

— Тогава смятаме разискването по този въпрос за приключено, докато не научим нещо ново или По не вземе решение — заключи Рафин. — Ол? Има ли нещо друго?

Ол им разказа за уестърско село, което посрещнало нандърски грабители с два катапулта, предоставени им от уестърски лорд, приятел на Съвета. Нандърците сметнали, че ги напада войска и побягнали. В стаята избухна смях и Ол подхвана втора история, но мислите на Катса се зареяха към Мургон и подземията му и към съндърските гори, навярно криещи тайната на отвличането. Усети, че По я наблюдава, и го погледна. Очите му бяха насочени към нея, ала сякаш не я виждаше. Умът му витаеше другаде. Понякога изглеждаше така след схватките им, когато сядаха да си отдъхнат.

Огледа лицето му. От раната върху челото му — тънка червена линия — щеше да му остане белег. Запита се дали белегът ще накърни лиенидската му суета, но веднага се присмя на себе си. Той не беше суетен. Не се затюхка, когато му насини окото. Не се опита да прикрие раната върху челото си. А и кой суетен човек ще се съгласи да се бие с нея ден след ден? Кой суетен човек би поверил тялото си на милостта на ръцете й?

Ръкавите му отново бяха навити до лактите. Държеше се непринудено. Очите й се насочиха към ямките над ключиците му, после се върнаха към лицето му. Имаше основания да е суетен. Беше красив като Гидън и като Рафин, с прав нос, с изписани устни и силни рамене. И със сияйни очи. Дори те бяха красиви.

В този момент замъгленият му поглед се проясни и той впи очи в нейните. В тях проблеснаха закачливи искрици и смях. Сякаш бе разчел мислите й и разсъжденията й за суетата му. Катса се намръщи и лицето й се вкамени.

Срещата приключи; столове застъргаха по пода. Рафин я дръпна настрана да поговорят. Беше благодарна за повода да отмести очи. Не искаше да вижда По отново до следващия им двубой. Защото схватките им винаги възвръщаха самообладанието й.