Кристин Кашор
Даровита (22)

Двайсет и първа глава

Понякога разговаряха, без тя да произнесе и дума. Понеже По усещаше, когато иска да му каже нещо. Пожелаеше ли да му обясни нещо, Дарбата му помагаше да разбере. Стори им се полезно да се упражняват. Катса откри, че колкото по-спокойно му отваря съзнанието си, толкова по-умело успява да го затвори. Невинаги сполучваше да скрива чувствата си обаче, защото се налагаше да ги пропъжда, за да го държи в неведение. Все пак се справяше донякъде.

Установиха, че на него му е по-лесно да съзира мислите й, отколкото на нея — да ги изразява ясно. Отначало му говореше наум дума по дума, все едно изрича мислите си на глас.

Искаш ли да спрем да отдъхнем? Да уловя ли нещо за вечеря? Свърши ми водата.

— Когато си точна, те разбирам, естествено. Но не е нужно да се стараеш толкова. Долавям и образи, и чувства, и мисли в недовършени изречения.

В началото това също я затрудняваше. Страхуваше се да не я разбере погрешно и обрисуваше образите отчетливо като думите. Риба, печаща се над огъня им. Поток. Билките, морското биле, което трябва да сдъвче на вечеря.

— Насочиш ли някоя мисъл към мен, Катса, веднага я долавям. Виждам я, независимо как я формулираш. Ако искаш да я чуя, винаги я чувам.

Но какво означаваше да насочи мисъл към него? Да поиска да я разбере ли? Решеше ли да му каже нещо, просто се опитваше да го призове негласно. По. После го оставяше да съзре същината на мислите й.

Очевидно действаше. Упражняваше се непрекъснато — да общува с него, и да го изолира. Лека-полека напрежението в ума й отслабна.

Една нощ, докато седяха до огъня, заслонени от дъжда под навес от преплетени клони, тя го помоли да й покаже пръстените си. Той сложи длани в нейните. Тя започна да брои. Шест златни халки с различна широчина на дясната ръка. На лявата — една гладка халка, един тънък пръстен с инкрустиран сив камък през средата, един широк и тежък пръстен с остър, бляскав бял камък — сигурно той я беше порязал онази нощ на стрелбището, един гладък и златен като първия, но гравиран с фигури, познати й от рисунките по ръцете му. Именно той я накара да се запита дали пръстените имат някакво значение.

— Да — потвърди той. — Всеки пръстен, който лиенидите носят, има смисъл. Гравираният е пръстенът на седмия кралски син. Той е пръстенът на замъка и на титлата ми. На наследството ми.

Пръстените на другите принцове различни ли са? По ръцете на братята ти други фигури ли са изрисувани?

— Да.

Тя докосна големия тежък пръстен с острия бял камък.

Кралски пръстен.

— Да, този пръстен е за татко. А този — посочи малкия със сивата линия по средата — е за мама. Гладката халка е за дядо.

Бил ли е крал?

— По-големият му брат бил крал. Когато починал, дядо имал право да го наследи, ако пожелае. Синът му обаче, моят баща, бил млад, силен и амбициозен. Дядо бил стар и немощен и предал трона на сина си.

Ами майката на баща ти? Носиш ли пръстен и за нея? А за родителите на майка ти?

— Не. Те са мъртви. Не ги познавам.

Тя улови дясната му ръка.

А тези? Пръстите на тази ръка не стигат за пръстените.

— Те са за братята ми — обясни той. — По един за всеки. Най-дебелият за най-големия, а най-тънкият за най-малкия.

Значи братята ти носят още по-тънка халката за теб?

— Да. Мама и дядо също. И татко.

Защо твоят е най-тънък? Защото си най-малък ли?

— Такъв е обичаят, Катса. Но пръстенът, който носят за мен, е различен. Инкрустиран е със златна и сребърна нишка.

Заради очите ти.

— Да.

Специален пръстен на Дарбата ти значи?

— Да. Лиенидите почитат Даровитите.

Е, това беше нещо нечувано. Не знаеше, че някой почита Даровитите. Нали няма да носиш пръстените за съпругите на братята си и за децата им?

Той се усмихна.

— Не. Но ще нося за своята съпруга и за децата си, ако имам деца. Ще нося пръстен за всяко. Мама има четирима братя, четири сестри, седем синове, двама родители и съпруг. Носи деветнайсет пръстена.

Какъв абсурд! Как си служи с пръстите си?

Той сви рамене.

— Аз не срещам затруднения да използвам моите.

Улови я за ръцете и я целуна по кокалчетата на пръстите.

За нищо на света не бих сложила толкова пръстени.

Той се засмя, обърна ръцете й и я целуна по дланите и по китките.

— За нищо на света не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.

Тази част от Дарбата на По й ставаше все по-любима — без да му казва, той разбираше какво й се иска. Сега коленичи пред нея със закачлива усмивка. Ръката му я погали по хълбока и я придърпа по-близо. Устните му досегнаха леко врата й. Тя затаи дъх, забрави мисълта, която се зараждаше в ума й, и с наслада усети прохладния допир на пръстените му по лицето си, по тялото си и по всяко място, което той докосваше.

 

 

— Дали Лек наранява животните? — попита го един ден, докато яздеха.

Той се извърна и я погледна през рамо.

— Звучи ужасно, но да, така смятам. И се чудя за каква ли болест говореше онзи мъж.

— Мислиш, че Лек убива и хора?

По сви рамене и не отговори.

— Дали кралица Ашен се е заключила, защото е разбрала за Дарбата му? — продължи с въпросите Катса.

— И това съм се питал.

— Но как се е досетила? Не е ли изцяло подвластна на магията му?

— Нямам представа. Навярно е отишъл твърде далеч и тя е прозряла истината. — Той повдигна клон, надвиснал над пътя, и се шмугна под него. — Вероятно Дарбата му действа до известни граници.

Или няма никаква Дарба. Дали не бяха скалъпили абсурдна история в отчаян опит да обяснят необясними обстоятелства?

Ала кралят и кралицата бяха умрели и никой не се бе усъмнил. Кралят бе отвлякъл дядо Тийлиф, но никой не го подозираше.

Едноокият крал притежаваше Дарба. Или нещо противоестествено, ако не е Дарба.

 

 

Пътят ставаше все по-тесен и по-буренясал и те по-често ходеха до конете, отколкото яздеха. Дърветата отведнъж си смениха цветовете. Листата им бяха оранжеви, жълти и алени, пурпурни и кафяви. След ден-два щяха да стигнат странноприемницата, където да оставят конете. После предстоеше да поемат по стръмните скатове, понесли багажа си на гръб. По й каза, че в планините ще има сняг и малцина пътници. Предупреди я за необходимостта да са предпазливи и да се пазят от бурите.

— Но ти не се боиш, нали, Катса?

— Не особено.

— Защото никога не се разболяваш и можеш да надвиеш мечка с голи ръце, и да ни запалиш огън в снежна вихрушка, като използваш ледени висулки за подпалки.

Тя не се засмя. Не искаше По да си въобрази, че притежава неотразимо чувство за хумор. Все пак не успя да сдържи усмивката, разляла се по лицето й. Смрачаваше се и тя ловеше риба за вечеря, а когато ловеше риба, той винаги я подкачаше, задето не ловува с въдица както се полага. Просто се събуваше, навиваше си крачолите и нагазваше във водата. После улавяше всяка риба, приближила се на една ръка разстояние от нея, и я подхвърляше на По. А той, седнал на брега, се смееше, чистеше люспите на рибите, изкормваше ги и й правеше компания.

— Ръцете на малцина са по-бързи от риба — подхвърли той.

Катса посегна към сребристорозов проблясък, стрелнал се край глезените й, и хвърли рибата на По.

— Малцина разбират, че под подковата на коня е заседнало камъче, когато самият кон не го показва по някакъв начин. Умея да убивам животни за вечеря не по-зле отколкото умея да убивам хора, но поне не разговарям с коне.

— Аз не говоря с конете. Просто започнах да усещам кога искат да спрем. А спрем ли, разбирам лесно какво не е наред.

— Както и да е… Не си в положение да обсъждаш чудатостите на Дарбата ми.

По се изтегна назад и ухилен, се облегна на лакти.

— Не я намирам за странна. Но според мен не е такава, за каквато я смяташ.

Тя сграбчи смътна сянка във водата и му я подхвърли.

— А каква е според теб?

— Не знам. Но Дарбата да убиваш не обяснява всичките ти способности. Да не се изморяваш, да не изпитваш студ и глад.

— Изморявам се.

— И други неща… Умението да запалиш огън в пороен дъжд.

— Просто съм по-търпелива.

По изсумтя.

— Да. Винаги съм смятал, че се отличаваш с ненадминато търпение.

Сниши се да избегне рибата, полетяла към главата му, и се изправи отново. Засмя се.

— Очите ти сияят, докато си застанала там сред водата, а слънцето залязва зад гърба ти. Красива си.

— Престани. А ти си глупак.

— Излизай от там, дивачке. Налови достатъчно риба.

Тя зацапа към брега. Той я пресрещна на ръба на езерото и я издърпа на покрития с мъх бряг. Събраха рибата и тръгнаха към огъня.

— Изморявам се — повтори Катса. — И огладнявам. И ми става студено.

— Добре, де, добре. Но ако се сравниш с другите хора?

Да се сравнява с другите?

Тя седна и си подсуши краката.

— Ще се бием ли тази вечер? — попита я той.

Тя кимна разсеяно.

По сложи рибата да се пече и затананика, докато си миеше ръцете. Погледна я с блестящите си очи. Тя мислеше за другите и за себе си.

Понякога й става студено. Но за разлика от другите не страда кой знае колко от студа. Понякога огладнява; но може да живее дълго с малко храна, без гладът да я омаломощи. Не помни всъщност някога да е усещала слабост. Не помни и да е боледувала. Да, наистина не е боледувала. Не знае дори какво е кашлица.

Втренчи се в огъня. Странни бяха тези неща. Разбираше го. И знаеше, че това не е всичко.

Бие се, язди и пада от седлото, но кожата й рядко посинява или се охлузва. Никога не е чупила кост. И не изпитва болка като другите хора. Дори когато По я удря много силно, болката е поносима. Ако трябва да бъде честна, не разбира добре какво имат предвид хората, когато се оплакват, че нещо ги боли.

Не се изморява като другите. Не се нуждае от много сън. През повечето нощи се заставя да заспи само защото знае, че така е редно.

— По?

Той вдигна поглед от огъня.

— Казваш ли си, че трябва да заспиш?

— Моля?

— Можеш ли да легнеш и да си заповядаш да заспиш? Когато поискаш, веднага?

Той я изгледа учудено.

— Не. За пръв път чувам такова нещо.

— Хмм…

Изгледа я изпитателно, но се отказа да я разпитва. Тя почти не го забелязваше. Никога не й беше хрумвало, че умението да контролираш съня си е необичайно. При това тя умееше не само да заспива, когато пожелае, но и да си заповяда да спи, докогато пожелае. Събудеше ли се, винаги знаеше кое време е. Всъщност винаги, по всяко време на денонощието, знаеше колко е часът.

Както знаеше винаги къде точно се намира и в коя посока върви. Попита По:

— Накъде е север?

Той я погледна отново и вдигна очи към небето. Посочи някъде на север, но не точно. А тя как го знаеше с такава сигурност?

Никога не се губеше. Винаги успяваше да запали огън или да открие подслон. Ловуваше с лекота. Зрението и слухът й бяха по-добри от зрението и слуха на всичките й познати.

Изправи се рязко. Направи няколко крачки към езерото и се втренчи във водата, без да я вижда. Физическите потребности, които ограничаваха другите, не я засягаха. Тя нямаше нищо общо с нещата, от които другите страдаха. Знаеше инстинктивно как да оцелява и да живее в пустошта.

И бе способна да убие всекиго. При най-малката заплаха.

Катса седна.

Възможно ли беше да притежава Дарба за оцеляване?

Тутакси отрече подобна вероятност. Беше просто убийца, от край време беше убийца и нищо повече. В Двореца на Ранда пред очите на всички придворни уби братовчед си — мъж, който всъщност не искаше да я нарани. Уби го, без да се замисли, без да се колебае, както едва не уби вуйчо си.

Но не уби вуйчо си. Намери начин да го пощади и да остане жива.

И не искаше братовчедът да умре. Беше малка, с неоформена Дарба. Не го нападна, за да го убие, а за да се защити, да се защити от допира му. Беше забравила това някъде през годините, когато хората в двореца започнаха да странят от нея, а Ранда реши да използва уменията й за собствена изгода; нарече я своето дете — убиец.

Дарбата й не беше да убива. Дарбата й беше да оцелява.

Катса се засмя. Защото беше все едно да нарече Дарбата си живот; а това, разбира се, беше нелепо.

Стана отново и се върна до огъня. По я гледаше. Не я попита какво мисли, не полюбопитства. Щеше да почака, докато реши да му сподели. Видя колко изпитателно я наблюдава над пламъците.

— Сравнявах се с другите.

— Разбирам — отвърна той предпазливо.

Тя обели кожата на една опечена риба и отчупи от месото. Задъвка го замислено.

— По…

Той я погледна.

— Ако се окаже, че Дарбата ми не е да убивам, а да оцелявам.

Той повдигна вежди.

— Ще се изненадаш ли?

Той присви устни.

— Не. Звучи ми по-смислено.

— Но… Това е все едно да кажа, че Дарбата ми е животът.

— Да.

— Абсурдно е.

— Защо? Не мисля. И не става дума само за твоя живот. Благодарение на тази твоя Дарба си спасила мнозина.

Тя поклати глава.

— По-малко, отколкото съм наранила.

— Вероятно. Но имаш достатъчно време да промениш съотношението. Ще живееш дълго.

Да промени съотношението.

Катса отлепи още едно парче месо от костите. Лапна го и при тази мисъл се усмихна.