Кристин Кашор
Даровита (3)

Втора глава

Седем кралства се простираха на тази земя. Седем кралства и седмина напълно непредсказуеми крале. Кому би хрумнало да отвлича принц Тийлиф, бащата на краля на лиенидите? Той беше старец. Нямаше власт, нямаше амбиции, дори не беше здрав. Говореха, че по цели дни стоял и се греел пред огъня или на слънце и съзерцавал морето. Или си играел с правнуците и не създавал неприятности никому.

Лиенидите нямаха врагове. Те изпращаха корабите си със злато на всеки, който имаше с какво да го плати; отглеждаха плодове и зърно и развъждаха дивеч. Живееха уединено на острова си, отделен с цял океан от другите шест кралства. Бяха различни — смугли, тъмнокоси и с причудливи обичаи. Усамотението им харесваше. Крал Рор Лиенидски беше най-миролюбивият от седемте крале. Не сключваше съглашения с другите, но не воюваше и управляваше справедливо народа си.

Шпионите на Съвета бяха открили бащата на крал Рор в тъмниците на крал Мургон, ала това не обясняваше нищо. Мургон гледаше да не враждува с кралствата, но често се оказваше съучастник във враждите и простъпките, стига да му плащаха добре. Несъмнено някой му бе платил да похити стария лиенид. Въпросът беше кой?

Чичото на Катса — Ранда, крал на Мидлънс — не бе замесен в престъплението. Съветът беше сигурен, защото Ол беше главен шпионин на Ранда и негов довереник. Благодарение на Ол, Съветът знаеше всичко за Ранда.

Всъщност Ранда обикновено внимаваше да не съзаклятничи с другите кралства. Земите му се намираха между Естил и Уестър по едната ос и между Нандър и Съндър — по другата. Прекалено уязвима позиция за договорки.

Кралете на Уестър, Нандър и Естил бяха главният източник на брожения. И тримата бяха замесени от еднакво тесто — избухливи, амбициозни и завистливи. И тримата бяха безразсъдни, коравосърдечни и непостоянни. Понякога крал Бирн Уестърски и крал Драудън Нандърски се съюзяваха и нападаха естилската войска по северните граници, но Уестър и Нандър не съумяваха да работят дълго заедно. Някой нарушаваше споразумението и кралствата отново ставаха врагове, а Естил обединяваше сили с Нандър срещу Уестър.

Кралете не се отнасяха към поданиците си по-добре, отколкото един към друг. Катса помнеше как преди няколко седмици с Ол освободиха неколцина естилски селяни от краварник, превърнат в затвор. Естилските селяни не успели да платят десятъка на краля си Тигпен, защото армията му стъпкала нивите им, докогато подготвяла набег срещу нандърско село. Редно било Тигпен да възмезди селяните; дори Ранда би поразмислил, ако войската му е унищожила реколтата. Тигпен обаче решил да обеси селяните, задето не са платили десятъка. Да, Бирн, Драудън и Тигпен създаваха доста работа на Съвета.

Невинаги било така. Навремето Уестър, Нандър, Естил, Съндър и Мидлънс — петте вътрешни кралства — съжителствали мирно. Преди векове те принадлежали на едно семейство — управлявали ги трима братя и две сестри, които успявали да разрешат враждите си, без да прибягват до война. Ала тази кръвна връзка отдавна бе забравена. Народите на кралствата зависеха от прищевките на възкачилите се на престола. В този хазарт сегашното поколение не бе изтеглило печелившата карта.

Седмото кралство беше Монсий. Планините отделяха Монсий от другите, както океанът делеше Лиенид. Лек, кралят на Монсий, бе женен за Ашен, сестрата на крал Рор Лиенидски. И Лек, и Рор недолюбваха дрязгите между другите кралства. Но това не ги тласкаше да сключат съюз, Защото Монсий и Лиенид бяха прекалено отдалечени, прекалено независими и прекалено незаинтересувани от делата на другите кралства.

Не се знаеше много за Монсийския кралски двор. Крал Лек се славеше като обичан от поданиците си владетел и милосърден. Закрилник на деца, животни и всякакви безпомощни създания. Кралицата на Монсий беше нежна жена. Носеха се слухове, че спряла да се храни, когато разбрала, че баща й е изчезнал. Защото, естествено, бащата на краля на Лиенид беше и неин баща.

Навярно Уестър, Нандър или Естил бяха похитили лиенидския старец. Друга възможност се струваше немислима на Катса, освен ако самият Лиенид не беше замесен. Идеята би изглеждала абсурдна, ако не беше лиенидът в крепостта на Мургон. Имаше пищни накити; сигурно беше някакъв благородник. А всеки гост на Мургон будеше подозрение.

Катса обаче не смяташе, че е замесен. Нямаше обяснение, но така й подсказваше интуицията.

Защо бяха откраднали дядо Тийлиф? За чии интереси беше важен?

Стигнаха града на Ранда преди слънцето, но на косъм. Когато копитата на конете затрополиха по градските улици, забавиха ход. Някои вече бяха будни. Не биваше да вдигат шумотевица и да привличат внимание.

Конете ги понесоха край дървени колиби и къщи, каменни леярни и магазини със спуснати кепенци. Сградите бяха спретнати и повечето — прясно боядисани. В града на Ранда нямаше нищета. Ранда не я понасяше.

Улиците започнаха да се изкачват и Катса скочи от седлото. Подаде поводите на Гидън и пое юздите на коня на Тийлиф. Гидън и Ол свърнаха заедно с коня на Катса по улицата, отвеждаща на изток към гората. Така се бяха уговорили. Старец на кон и момче до него, изкачващи възвишението към замъка, биха привлекли по-малко любопитни погледи от четири коня и четирима ездачи. Ол и Гидън щяха да напуснат града и да я чакат сред дърветата. Катса щеше да предаде Тийлиф на принц Рафин през висока врата в занемарена част на крепостната стена, чието съществуване Ол криеше усърдно от Ранда.

Катса придърпа одеялата по-плътно около главата на стареца. Все още беше сравнително тъмно, но щом тя виждаше халките в ушите му, другите също щяха да ги забележат. Той лежеше отпуснат върху седлото — заспал или в несвяст. Ако беше в несвяст, Катса не знаеше как ще успеят да изминат последния етап от пътуването — да изкачат изронените стъпала в стената на Ранда, които конят не можеше да изкатери. Докосна лицето на стареца. Той се размърда и затрепери отново.

— Събудете се, благородни принце — прошепна му тя. — Не мога да ви пренеса по стъпалата към крепостта.

Сивкавата светлина се отрази в очите му, когато се отвориха, и гласът му потрепери от студа.

— Къде съм?

— В града на Ранда в Мидлънс — отвърна тя. — Почти в безопасност.

— Не мислех, че е характерно за Ранда да провежда спасителни мисии.

Не очакваше умът му да е толкова бистър.

— Не е.

— Хмм… Е, буден съм. Не се налага да ме носиш. Лейди Катса, нали?

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че едното ти око е зелено като тучната мидлънска трева, а другото — синьо като небето.

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че си способна да убиеш човек с нокътчето на кутрето си.

Тя се усмихна.

— Да, благородни принце.

— Улеснява ли те това?

Тя изгледа с присвити очи сгушения силует върху седлото.

— Не ви разбирам.

— Да имаш красиви очи. Облекчава ли бремето на Дарбата ти да знаеш, че имаш красиви очи?

Тя се засмя.

— Не, благородни принце. С радост ще се разделя и с двете.

— Дължа ти благодарност — каза той и замълча.

Прииска й се да го попита: „Защо? От какво те освободихме?“, но той явно бе заспал отново. Не искаше да го изморява. Този лиенидски старец й харесваше. Малцина бяха склонни да обсъждат Дарбата й.

Изкачваха се край тъмни покриви и порти. Започваше да усеща безсънната нощ, а още часове наред нямаше да подвие крак. Повтори си наум думите на стареца. Акцентът му беше като на лиенида в крепостта на Мургон.

В крайна сметка се наложи да го носи, защото когато стигнаха стълбите, не успя да го събуди. Подаде поводите на коня на дете, приседнало до стената — момиче, чийто баща бе приятел на Съвета. Преметна стареца през рамо и се заклатушка по изронените стъпала. Последните бяха буквално отвесни. Само просветляващото небе я подтикваше да продължава — не предполагаше, че е възможно мъж, привидно изтъкан от прах, да е толкова тежък.

Не й остана дъх да изсвири тихо, за да даде знак на Рафин, но нямаше нужда. Беше я чул.

— Сигурно целият град те е чул — прошепна й той. — Честна дума, Катса, как можа да вдигнеш толкова шум?

Наведе се и пое товара й. Намести го върху тънките си рамене, а тя се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Не съм даровита с великанска сила — напомни му. — Вие, недаровитите, не разбирате. Мислите, че щом имаме една Дарба, имаме всякакви.

— Опитвал съм кейковете ти и помня как бродираше. Несъмнено притежаваш няколко дарби. — Той се засмя в сивия светлик и тя му се усмихна в отговор. — Всичко ли мина по план?

Тя си представи лиенида в крепостта на Мургон.

— Да, до голяма степен.

— Сега върви — подкани я той. — Пази се. А аз ще се погрижа за този тук.

Обърна се и изпълзя навътре с живия вързоп. Тя се втурна надолу по разтрошените стъпала и свърна по алея на изток. Спусна ниско качулката си и се затича към розовеещото небе.