Кристин Кашор
Даровита (19)

Осемнайсета глава

Гостилницата се помещаваше във внушителна висока сграда от дебели греди. Колкото по на юг навлизаха в Съндър, толкова по-дебели и здрави ставаха стволовете на дърветата и стените на къщите и странноприемниците. Катса не се бе застоявала дълго в Централен Съндър; вуйчо й я изпрати там само веднъж-дваж, ала девствените гори и скромните градчета със здрави къщи, далеч от границите и прищевките на кралете, винаги я бяха очаровали. Стените на гостилницата приличаха на бойници, но по-тъмни и по-топли.

Седнаха до една маса в стая, пълна с мъже, разположили се край тежки, тъмни маси, изработени от същото дърво като стените. По това време на денонощието мъжете от града и пътниците се стичаха в просторната трапезария на гостилницата, за да побъбрят, да се посмеят и да пийнат нещо силно. Когато По и Катса прекрачиха прага, в помещението се възцари затишие. Сега обаче мъжете разговаряха и се смееха гръмогласно и дори да надничаха над чашите и над облегалките на столовете към кралските височества, всяко със своя Дарба, поне не ги зяпаха безочливо.

По седеше, небрежно изтегнат в стола, а очите му блуждаеха лениво. Отпиваше ябълково вино, докато показалецът му забърсваше мокрия кръг, оставен от чашата върху дървото. Облакъти се върху масата, после подпря глава с длан и се прозя. Изглежда, сякаш след една приспивна песен главата му ще клюмне, помисли си Катса. Добре се прикриваше.

Очите му я стрелнаха насмешливо.

— Едва ли ще останем дълго в тази гостилница — прошепна й той. — Тук има мъже, които се интересуват от нас.

По се бе договорил с гостилничаря да плати за всякакви сведения относно отвличането на дядо Тийлиф. Мъжете — особено съндърците, ако приличаха на краля си — бяха готови на всичко, за да припечелят нещо. Отмятаха се от споразумения; разкриваха истини, които бяха обещали да пазят в тайна, съчиняваха истории, естествено. Но какво от това? По умееше да извлича полза и от лъжите.

Катса отпи от чашата си и огледа морето от мъже. Изисканите дрехи на търговците изпъкваха на фона на кафяво-оранжевите облекла на местните. Катса беше единствената жена в трапезарията, освен изнуреното момиче — дъщерята на гостилничаря — което тичаше между масите с поднос чаши и халби. Беше дребничка, смугла и миловидна и се усмихваше плахо само на възрастните клиенти от градчето, които можеха да й бъдат бащи. Бе донесла питиетата на По и Катса мълчаливо, с един-единствен свенлив поглед към По. Повечето мъже в стаята се държаха почтително с нея, но Катса не хареса усмивките по лицата на търговците, на които поднасяше вино в момента.

— На колко години е това момиче според теб? — попита тя. — Дали е омъжена?

По погледна към масата на търговците и отпи от чашата си.

— На шестнайсет или на седемнайсет. Не е омъжена.

— Откъде знаеш?

Той замълча.

— Не знам. Предполагам.

— Не прозвуча като предположение.

Той отпи още една глътка с равнодушен вид. Тя се досети, че не е предположение; досети се и защо е толкова сигурен. Съумя да преодолее раздразнението си, задето някакво си момиче се е осмелило да се възхити на По, и вътрешно се надяваше да не се е издала.

— Невъзможен си — скастри го тя. — Същият си като онези търговци. Какво като те е погледнала? Това не означава непременно…

— Не е честно! — възмути се По. — Разбирам го несъзнателно! Сгреших, че ти казах. Не съм свикнал спътниците ми да знаят за Дарбата ми. Не премислих колко несправедливо е към момичето.

Тя подбели очи.

— Спести ми признанията си. Ако не е омъжена, защо баща й позволява да обслужва тези мъже? Не съм сигурна, че е в безопасност сред тях.

— През повечето време баща й е зад тезгяха. Никой не би дръзнал да й навреди.

— Но невинаги е тук. В момента го няма. И макар да не й посягат, не означава, че я уважават. И че няма да я потърсят по-късно.

Момичето обикаляше масата и пълнеше чашите на търговците с ябълково вино. Единият се пресегна да я улови за ръката, но тя отскочи назад. Търговците избухнаха в смях. Мъжът се пресегна отново и отдръпна ръка, сетне го направи още веднъж. Приятелите му се разсмяха още по-гръмогласно. Мъжът от другата страна на момичето стисна китката й и мъжете край масата задюдюкаха. Момичето се опита да се освободи, но мъжът се смееше и не я пускаше. Почервеняла от срам, тя не ги поглеждаше, а само си дърпаше ръката. Приличаше на зашеметен, уплашен заек, впримчен в капан. Внезапно Катса се изправи. По също скочи на крака и я хвана за ръката.

За миг Катса се удиви от странната симетрия. Но за разлика от момичето, тя можеше да се освободи от пръстите на По, а за разлика от търговеца, По неслучайно я държеше за ръката. Не се наложи да го отблъсква. Това, че се изправи, се оказа достатъчно. Стаята замря. Мъжът пусна момичето. Втренчи се в Катса с побеляло лице и отворена уста — страх, познат й, както познаваше тялото си. Момичето също я зяпна, затаи дъх и притисна гърдите си с длан.

— Седни, Катса — нареди й тихо По. — Всичко свърши. Седни.

Послуша го. Всички в стаята си поеха дъх. След минута се разнесе шепот, а след още малко разговори и смях огласиха отново гостилницата. Катса обаче не бе сигурна, че всичко е свършило. Тези търговци навярно щяха да оставят момичето на мира. Но утре щяха да пристигнат нови търговци. А тези търговци щяха да продължат по пътя си и да си намерят ново момиче.

По-късно вечерта, когато Катса се канеше да си ляга, две момичета дойдоха в стаята да й подстрижат косата.

— Закъсняхме ли, милейди? — попита по-голямата, която носеше ножица и четка.

— Не, колкото по-бързо се отърва от нея, толкова по-добре. Влизайте!

Бяха млади, по-млади от момичето в гостилницата. По-малката — десетина годишна — носеше метла и лопата. Катса седна и те се защураха срамежливо край нея. Почти не продумваха и я наблюдаваха плахо — не точно уплашени, но почти. По-голямото момиче развърза косата на Катса и запрокарва пръсти през бъзлите.

— Простете ми, ако ви заболи, милейди.

— Няма да ме заболи — успокои я Катса. — А и не е необходимо да разплиташ възлите. Искам да я подстрижа цялата, съвсем късо. Като на мъж.

Момичетата се ококориха.

— Подстригвала съм много мъже — увери я по-голямата.

— Подстрижи ме, както подстригваш мъжете — рече Катса. — Колкото по-късо, толкова по-доволна ще бъда.

Ножицата заснова край ушите й. Започна да й олеква. Колко странно бе усещането да тръсне глава и да не усеща как тежкият сноп на тила й се полюшва и я стяга! По-малкото момиче обираше кичурите веднага щом паднеха на пода.

— Сестра ви ли поднася питиетата в трапезарията? — попита Катса.

— Да, милейди.

— На колко години е?

— На шестнайсет, милейди.

— А вие на колко сте?

— Аз съм на четиринайсет, а сестра ми е на единайсет, милейди.

Катса погледна малкото момиче, което смиташе кичурите коса с метла, по-висока от него.

— Някой учи ли би как да се защитаваше? — попита Катса. — Носите ли ножове?

— Татко ни защитава и братята ни — отвърна невинно момичето.

Момичетата режеха и метяха, а косата на Катса падаше ли падаше. Непознатият хлад върху врата й я изпълни с възторг. Запита се дали други момичета в Съндър и в седемте кралства носят ножове или всички разчитат на бащите и братята си да ги пазят.

 

 

Разбуди я похлопване по вратата, която свързваше стаята й със стаята на По. Не бе спала дълго. Беше полунощ и лунното сияние нахлуваше през прозореца. Ако не я търсеше По, ако я нападаше враг, светлината бе достатъчна да го повали в несвяст. Всички тези мисли пробягаха в главата й в мига, докато се изправи в леглото.

— Аз съм, Катса — чу гласа му през ключалката. — Вратата се заключва от двете страни. Отвори ми.

Тя се изтърколи от леглото. Къде ли беше ключът?

— Моят ключ висеше до вратата — подвикна й той и тя се втренчи в мястото, откъдето долиташе гласът.

— Само предположих, че го търсиш. Не е Дарбата ми, затова не настръхвай.

Катса опипа стената. Пръстите й докоснаха ключа.

— Защо викаш? Ами ако те чуе някой? Не се ли притесняваш, че ще разкриеш безценната си Дарба пред целия легион любовници при мен?

През вратата долетя приглушения му смях.

— Ще разбера, ако някой ме чуе. Щях да разбера, ако беше с цял легион любовници, Катса. Подстрига ли се?

Тя изсумтя.

— Чудесно! Възхитително! Нямам никакви тайни! Усещаш дори косата ми.

Тя превъртя ключа и отвори вратата. По се изправи. Държеше свещ.

— Велики морета! — възкликна той.

— Какво искаш?

Той вдигна свещта пред лицето й.

— Какво искаш, По?

— Аз щях да се справя далеч по-зле.

— Лягам си — заяви Катса и посегна към вратата.

— Добре, де, добре. Мъжете… Търговците. Съндърците, които закачаха момичето. Мисля, че смятат да дойдат да говорят с нас.

— Откъде знаеш?

— Стаите им са под нашите.

Тя поклати смаяно глава.

— Никой в тази гостилница няма тайни.

— Усещам ги смътно, Катса. Не чета мислите на всички до най-дребната подробност, както знаеш.

Тя въздъхна.

— Каква чест, че само мен усещаш до мозъка на костите! Посред нощ ли ще ни посетят?

— Да.

— Знаят ли нещо?

— Така мисля.

— Вярваш ли им?

— Не особено. Ще дойдат скоро. Ще почукам на външната ти врата.

Катса кимна.

— Добре. Ще се подготвя.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Запали свещ, наплиска си лицето и се облече за окъснелите гости.

Търговците, които се присмиваха на момичето край масата в трапезарията, бяха шестима. Когато По почука на вратата й, до него стояха всичките шест. Свещите в ръцете им хвърляха тъмни сенки по брадатите им лица. Високи и широкоплещести, те изглеждаха огромни пред нея: дори най-дребният беше по-висок и по-едър от По. Прекрасна шайка насилници. Влезе след тях в стаята на По.

— Будни сте и сте облечени, почитаеми принце, милейди — започна най-грамадният, онзи, който пръв се опита да сграбчи момичето за ръката.

Катса долови с каква подигравка произнесе титлите им. Не ги уважаваше повече, отколкото те — него. Мъжът, уловил китката на момичето, стоеше до него. Явно двамата, застанали в средата на стаята, с лице към По, бяха тарторите на групата. Другите четирима се строиха зад тях.

Бяха се разположили добре, тези търговци. Катса се облегна на страничната врата — вратата към стаята й — и скръсти ръце. Намираше се на няколко крачки от По и двамата тартори и виждаше другите четирима. Вземаше повече предпазни мерки от необходимото, но не беше излишно търговците да знаят, че ги наблюдава.

— Цяла нощ приемаме посетители — отвърна По, без да му мисли много-много. — В гостилницата не само вие имате сведения за дядо.

— Внимавайте с другите, принце — предупреди най-едрият търговец. — Хората лъжат за пари.

По вдигна вежди:

— Благодаря за напомнянето.

Облегна се на масата зад него и пъхна ръце в джобовете. Катса преглътна усмивката си. Харесваше предизвикателната небрежност на По.

— С каква информация разполагате? — поинтересува се той.

— Колко ще ни платите?

— Зависи колко са ценни сведенията ви.

— Шестима сме — посочи търговецът.

— Ще ви платя в монети, делими на шест — отвърна По, — ако така предпочитате.

— Исках да кажа, принце, че не си струва да си губим времето, ако няма да получим достатъчно за шестима.

По реши да се прозее, преди да проговори със спокоен, дори приятелски глас:

— Няма да се пазаря, докато не разбера какво знаете. Ще получите справедливо възнаграждение. Ако това не ви устройва, вървете си.

Мъжът пристъпи от крак на крак. Погледна съдружника си. Той му кимна и мъжът прочисти гърло.

— Добре… Имаме информация, че крал Бирн от Уестър е замесен в похищението.

— Колко интересно! — възкликна По и фарсът започна.

По задаваше въпроси, сякаш взема на сериозно историята на търговеца. Откъде черпи информация? Надежден ли е човекът, уличил Бирн? Защо са отвлекли дядо Тийлиф? Помагали ли са други кралства на Бирн? В тъмниците на Бирн ли е дядо Тийлиф? Как охраняват тъмниците?

— Е, милейди — погледна я По, — трябва бързо да известим братята ми да претърсят тъмниците на Бирн.

— Няма ли да отидете вие?

Мъжът се изненада. И вероятно се разочарова, че не е успял да ги изпрати за зелен хайвер.

— Ние заминаваме на юг и на изток — обясни По. — Към Монсий и крал Лек.

— Лек не е замесен в похищението — възпря го мъжът.

— Не съм казал, че е замесен.

— Лек е безупречен. Пилеете си силите да търсите в Монсий, защото дядо ви е в Уестър.

По се прозя отново. Понамести се върху ръба на масата и скръсти ръце. Погледна безучастно мъжа.

— Не отиваме в Монсий да търсим дядо. Отиваме на гости. Сестрата на баща ми е кралица на Монсий — обясни той. — Отвличането я разтревожи силно. Искаме да я посетим. Навярно ще я успокоим с новината, която научихме от вас.

Един от търговците зад тарторите прочисти гърло и се обади от ъгъла:

— Там върлуват болести. В Монсийския кралски двор.

Очите на По се насочиха спокойно към мъжа.

— Така ли?

— Мои роднини служат на Лек — изсумтя мъжът. — Далечни роднини. Две момиченца работеха в приюта му, бяха ми братовчедки… Умряха преди няколко месеца.

— В какъв приют работеха?

— В приюта за животни. Лек спасява животни, принце, нали знаете?

— Да, естествено — отвърна По, — но не знаех за приюта.

На мъжа явно му хареса, че привлече вниманието на По.

Погледна съдружниците си и вирна брадичка.

— Кралят има стотици животни, принце — кучета, катерици, плъхове. Целите им гърбове и кореми са покрити с кървящи рани.

По присви очи.

— Кървящи рани по гърба и корема… — повтори бавно той.

— Така де… Все едно са се наболи на нещо остро — уточни мъжът.

По го изгледа мълчаливо.

— Ясно — рече накрая. — А счупени кости? Болести?

Мъжът се замисли.

— Не съм чувал, принце. Просто много рани и разрези, които заздравяват ужасно бавно. Кралят събира деца да му помагат да лекува дребните създания. Казват, че е много грижовен към животните.

По сви устни. Погледна Катса.

— Разбирам… — каза. — А знаеш ли от каква болест са починали момичетата?

Мъжът сви рамене.

— Децата са слаби същества.

— Сменихме темата — прекъсна ги най-едрият търговец. — Договорихме се да ви дадем информация за отвличането, не за това. Значи ни се полагат повече пари.

— А и мен ненадейно ме налегна болестта, наречена отегчение — додаде другарят му.

— О — откликна първият, — сигурно си замислил някакво развлечение?

— С различна компания — намеси се мъжът от ъгъла.

И шестимата се засмяха, разкикотиха се на някаква шегичка, уж само тяхна, но Катса усети, че я разбра.

— Жалко за бащите закрилници и заключените спални — прошепна вторият тартор на приятелите си, но недостатъчно тихо за острия слух на Катса.

Тя скочи към тях, преди дори да успеят да избухнат в смях.

По бързо й препречи пътя — вероятно незабелязано бе тръгнал пръв.

— Спри — каза й той спокойно. — Мисли. Дишай.

Вълната от необуздан гняв не я погълна и тя позволи на тялото му да застане между нея и търговеца, между нея и двамата или шестимата търговци — все едно, защото за нея тези мъже бяха еднакви.

— В седемте кралства единствено ти умееш да усмиряваш тази дива котка — каза някой от тях.

Не разбра кой, защото я разсея въздействието, което думите му оказаха върху лицето на По.

— Късметлии сме, че има разумен дресьор — продължи мъжът. — А ти си щастливец! Дивачките са най-забавни, стига да умееш да ги усмиряваш.

По я гледаше, но не я виждаше. Очите му заискриха — сребърен лед и златен огън. Ръката, която я удържаше, застина, а пръстите му се свиха в юмрук. Той вдиша — безкрайно дълго. Беше разярен; тя го виждаше ясно и реши, че ще удари мъжа. Стресната, се почуди дали да го спре, или да му помогне.

Да го спре. По-добре да го спре, защото в момента не мисли. Улови го за лактите и ги стисна здраво. Изрече името му наум. По. Спри. Помисли. Повтори същото, което той й каза преди малко. Мисли. Той издиша — протяжно, както бе вдишал. Погледът му се проясни и очите му срещнаха нейните.

Обърна се и застана до нея. Обърна се с лице към двамата мъже. Нямаше значение кой е проговорил.

— Махайте се. — Гласът му прозвуча много тихо.

— Но възнаграждението ни…

По пристъпи към мъжете и те отстъпиха заднишком. Ръцете му висяха до тялото с обичайната спокойна небрежност, която не залъга никого в стаята.

— Имате ли представа с кого разговаряте? — попита той. — След тези думи няма да получите и грош от мен. Радвайте се, че не ви избих зъбите.

— Дали все пак не трябва да го направим? — поинтересува се Катса и обходи с поглед мъжете, един по един. — Ще ми се да им избия от главата дъщерята на гостилничаря.

— Няма да я докоснем — простена единият. — Никого няма да докоснем, кълна се!

— В противен случай ще съжалявате — предупреди ги тя. — Ще съжалявате до края на късия си, окаян живот.

— Няма, милейди, няма. — Заотстъпваха към вратата с побелели лица; самодоволните им усмивки бяха изчезнали безследно. — Само се пошегувахме, милейди, кълна се.

— Махайте се! — процеди По. — Възнаграждението ви е, че няма да ви убием за обидните думи.

Мъжете се втурнаха навън. По затръшна вратата. Облегна се върху нея и се плъзна надолу. Седна на пода, разтърка лице с длани и въздъхна отривисто.

Катса взе свещта от масата и приклекна до него. Опита се да отгатне колко умора и гняв са натрупани в приведената му глава и изпружените рамене. Той свали длани от лицето си и облегна глава на вратата. Погледа я мълчаливо.

— Наистина щях да го ударя — призна той. — Много силно.

— Не знаех, че си толкова избухлив.

— Очевидно съм.

— По, как разбра, че ще ги нападна? — попита тя, осенена от странна идея. — Намеренията ми бяха насочени към тях, не към теб.

— Да, но усетих как енергията ти лумва. Познавам те добре и разбирам кога ще се нахвърлиш върху някого. — Той се усмихна изморено. — Никой не може да те обвини в непостоянство и колебливост.

Тя вирна брадичка. Седна на пода до него и кръстоса крака.

— Обясни ми какво научи от тях.

Той затвори очи.

— Какво научих… Първо, че лъжат, ако не броим онзи в ъгъла. Беше игра. Искаха да ни заблудят да им платим за невярна информация. За да си отмъстят за инцидента в трапезарията.

— Каква дребнавост! — възмути се Катса.

— Да, но все пак ни помогнаха. Лек е, Катса, сигурен съм. Мъжът излъга, когато каза, че Лек не е замесен. Но долових нещо странно… нещо, което не разбирам. — Той поклати глава и се втренчи замислено в ръцете си. — Необяснимо е, Катса. Почувствах някакво непонятно желание да го защитят.

— Как така?

— Сякаш наистина вярват в невинността на Лек и искат да го предпазят от мен.

— Но ти току-що каза, че Лек е виновен.

— Виновен е и тези мъже го знаят. Но същевременно вярват, че е невинен.

— Звучи абсолютно безсмислено.

Той поклати отново глава.

— Знам. Но долавям правилно чувствата им, убеден съм. Мъжът лъжеше, че Лек не е замесен, сигурен съм. Ала когато след миг добави: „Лек е безупречен“, наистина го мислеше. Вярваше на думите си. — По се взря в тъмния таван. — Какво ли означава това? Дали Лек е похитил дядо по някаква невинна причина? Струва ми се невъзможно.

Катса не проумяваше наученото от По, както и не проумяваше по какъв начин го е научил.

— Не разбирам… — промълви безпомощно тя.

Той се откъсна от мислите си и я погледна.

— Катса… Съжалявам. Сигурно ти е трудно. Долавям ясно чувствата и мислите на измамниците, които не знаят как да ги опазят в тайна.

Тя наистина не разбираше. Не проумяваше как така кралят е едновременно виновен и невинен. Забеляза как По се вглъбява отново в размишления и впива очи в дланите си. Търговците не съумяха да прикрият своите чувства и мисли. Много й се искаше да научи как се прави това, ако въобще е възможно.

Усети, че По я гледа.

— Понякога успяваш да скриеш мислите си от мен, Катса.

Тя се сепна и веднага си представи девствена белота.

— След като разбра за Дарбата ми — уточни По. — Усещам, че го правиш — дори сега го правиш — и ти казвам, че действа, Защото Дарбата не ми показва нищо. И на мен ми олеква от това. Честна дума! Не искам да ти отнемам тайните. — Той се понадигна, осенен от идея. — Винаги можеш да ме удариш и да изпадна в несвяст. Няма да те спра.

Катса се засмя.

— Няма. Обещах да не те удрям. Освен когато тренираме.

— Но в този случай е самозащита.

— Не е.

— Напротив — настоя той и разгорещеният му глас я разсмя.

— Предпочитам да се науча да пазя мислите си — рече тя, — за да не се налага да припадаш всеки път, когато поискам да скрия нещо.

— И аз го предпочитам, повярвай ми! Но ти разрешавам да ме удариш, ако се налага.

— Рискуваш. Забрави ли колко съм избухлива?

— Няма значение.

— Щом ми позволяваш, вероятно ще го направя, По… Сигурно…

Той вдигна ръка.

— Така е справедливо. Когато се бием, ти удържаш силата си. А аз съм безпомощен да възпра Дарбата си. Значи трябва да имаш право да се защитиш.

Предложението не й хареса, но разбираше довода му. И се трогна от охотата, с която е готов да се лиши от Дарбата си заради нея.

— Непрекъснато ще те боли главата — предупреди го.

— Рафин вероятно е сложил в кесията с лекарства от балсама против главоболие. Ще ми се и аз да си променя косата като теб. Синьото ще ми отива, нали?

Тя се засмя отново и се зарече мълком никога да не го удря; освен ако не е съвсем отчаяна, разбира се. Свещта върху пода до тях припламна и угасна. Бяха се увлекли в разговора. Призори щяха да поемат към Монсий, а сега бе среднощ и всички в гостилницата и в града спяха. Само те седяха тук и се смееха в мрака.

— Утре тръгваме за Монсий, нали? — попита тя. — Ще заспим върху конете.

— Аз ще заспя върху коня. Ти ще яздиш, сякаш си спала дни наред. Все едно се състезаваме кой ще стигне пръв в Монсий.

— И какво ще открием, когато стигнем? Крал, който е невинен, макар да е виновен?

Той потърка чело.

— Винаги ми се е струвало странно защо родителите ми изобщо не се съмняват в Лек, независимо от историята му.

А сега и тези мъже го смятат за невинен, макар да знаят, че е замесен в похищението.

— Възможно ли е във всяко друго отношение да живее толкова праведно, та хората да му прощават простъпките или да не ги забелязват?

Той помълча.

— Питам се… напоследък се питам дали не е роден с Дарба. Дарба, която да променя мнението на хората за него. Има ли такива дарби? Не знам…

Не й беше хрумвало. Но изглеждаше възможно. Ако едното му око липсва, никой не би могъл да разбере дали притежава Дарба. Никой не би го заподозрял, защото как ще заподозреш Дарба, контролираща подозренията?

— Вероятно умее да заблуждава хората — продължи По. — Например да притежава Дарба да ги обърква с лъжи, които се разпространяват от кралство в кралство. Представи си, Катса. Хората пренасят лъжите с думите си и ги посяват в доверчиви уши; абсурдни лъжи, заличаващи разума и истината, пренесени чак до Лиенид. Даваш ли си сметка какво могъщество притежава човек с такава Дарба? Способен е да създаде каквато иска представа за себе си; да вземе каквото пожелае. И никой няма да го обвини.

Катса си спомни историята за момчето, обявено за наследник на трона и за краля и кралицата, споминали се не след дълго; за съветниците, уж скочили заедно в реката. И за всички скърбящи поданици — на тях дори не им хрумнало да се усъмнят в момчето без семейство, без минало, без монсийска кръв в жилите. За момчето, което станало крал.

— А милосърдието му? — напомни тревожно тя. — Животните… Този мъж говореше как Лек лекува животни…

— Това е другото — прекъсна я По. — Мъжът наистина вярваше в доброжелателството на Лек. Но само на мен ли ми се струва странно защо в Монсий има толкова много пострадали кучета и катерици. Да не би тамошните дървета и скали да са направени от стъкло? Къде се порязват?

— Но той е милостив човек, щом се грижи за тях.

По я изгледа въпросително.

— И ти го защитаваш. Противиш се на разума също като родителите ми и като търговците. Той притежава стотици животни с необясними рани и тези рани не заздравяват, Катса. Децата, които му слугуват, умират от загадъчни болести, но теб не те гложди никакво подозрение.

Беше прав. Катса го разбра и мрачната истина си проправи път в съзнанието й. Представи си власт, разпростираща се като тъмно чувство, като болест и заразява всички умове, които досегне.

Имаше ли по-опасна Дарба от Дарбата, замъгляваща погледа с пелена от лъжи?

Катса потрепери. Скоро щеше да застане пред краля. Ала как да се защити от мъж, способен да я подмами да повярва в непогрешимостта му?

Очите й обходиха тъмния силует на По, очертан в рамката на черната врата. Виждаше се само бялата му риза, сивееща в мрака. Внезапно й се прииска да го види по-ясно. Той се изправи и я издърпа да стане. Заведе я до прозореца и я погледна в очите. Лунната светлина озари сребърното му око и златото по ушите му. Нито разбираше защо се почувства толкова уплашена, нито защо очертанията на носа и на устните му ведно със загрижеността в очите му я успокояват.

— Какво има? — попита я той. — Какво те тревожи?

— Ако Лек наистина притежава такава Дарба…

— Да?

— Как ще се защитя от него?

Той я погледна сериозно.

— Лесно е — увери я. — Моята Дарба ще ме пази от него. А аз ще пазя теб. С мен ще си в безопасност, Катса.

 

 

Легна си. Мислите затанцуваха като вихрушка из главата й, ала тя си наложи да заспи. Бурята стихна в миг и Катса заспа, обгърната от безметежност.