Кристин Кашор
Даровита (38)

Трийсет и седма

Колибата беше чиста и по-спретната отпреди. Пред вратата бяха натрупани дърва за огрев. Огънят в камината пламтеше буйно. Скринът все така се крепеше на три крака, ала прахолякът го нямаше. Върху стената бе облегнат красив лък. Катса огледа набързо помещението, но очите й търсеха и не искаха да се отлепят от По.

Той ходеше плавно, с някогашната лекота. Изглеждаше силен. Прекалено слаб, но когато му го каза, той й отвърна:

— От риба не се пълнее, Катса, а откакто тръгнахте, се храня предимно с риба. Не знаеш колко ми е писнало от риба!

Те му извадиха хляб, ябълки, сушени кайсии и сирене и ги подредиха върху масата. Той ядеше и се смееше възторжено.

— Кайсиите са от Лиенид — обясни Катса. — Минаха през Сънклиф, върнаха се в Лиенид, отбиха се на остров сред лиенидското море и накрая пристигнаха в Монпорт.

Той й се усмихна и очите му уловиха светлината на камината. Катса беше щастлива.

— Явно ще ми разкажеш история с щастлив край. Ще започнеш ли обаче от началото?

И така, започнаха от началото. Катса разказваше основното, а Битърблу добавяше подробностите.

— Катса ми уши шапка от кожи… Катса се би с планински лъв… Катса измайстори снегоходки… Катса открадна тиква…

Битърблу изреждаше постиженията на Катса едно по едно, сякаш хвали по-голяма сестра. Катса не възразяваше; забавните истории разведряваха мрачните епизоди.

Докато разказваха какво се е случило в замъка в Лиенид, Катса прозря нещо, което не й даваше мира. По изглеждаше разсеян. Гледаше масата, а не хората, лицето му беше безизразно, не ги слушаше. Щом забеляза колко е отнесен, той тутакси вдигна очи към нея. За миг сякаш я видя и се съсредоточи, но после се втренчи празно в дланите си. Някаква тъга блуждаеше по лицето му.

Катса млъкна; ненадейно, необяснимо уплашена. Огледа го изпитателно, ала не беше сигурна какво търси.

— С две думи, Лек ни беше омагьосал — заключи тя. — Съзнанието ми обаче се проясни за кратко и аз го убих.

По-късно ще ти разкажа какво всъщност се случи, обеща му мислено.

Той трепна видимо и тя се стресна. В следващия момент обаче По се усмихна и тя се запита дали въображението не я подвежда.

— И накрая ти се върна — довърши той разказа й.

— Възможно най-бързо — добави Катса и прехапа смутено устни. — Сега искам да ти дам пръстена. Замъкът ти е прекрасно място. Точно както го описваше.

Болка и мъка прорязаха лицето му — толкова остри, че тя ахна. Изчезнаха ненадейно както се бяха появили, но тя ги видя и вече не можеше да прикрива тревогата си. Скочи от стола и протегна ръка към него, несигурна какво да направи или да каже.

По също стана. Залитна ли леко, или така й се стори? Улови я за ръката и се усмихна.

— Да отидем на лов, Катса. Искаш ли да пробваш лъка ми?

Гласът му прозвуча бодро и Скай и Битърблу се усмихнаха. Само тя ли усещаше, че нещо не е наред? Усмихна се насила.

— Разбира се. С удоволствие.

 

 

— Какво има? — попита тя, щом се отдалечиха от колибата.

Той се усмихна лъчезарно.

— Нищо.

Катса се заизкачва бързо по възвишението, стараейки се да не издава безпокойството си. Вървяха по пъртина, проправена навярно от По. Стигнаха езерото. Водопадът беше. Замръзнал. Само тънка струйка се процеждаше между огромните ледени висулки.

— Капанът за риба помогна ли ти?

— Разбира се. Още го използвам.

— Войниците претърсиха ли колибата?

— Да.

— А ти успя да се скриеш в пещерата въпреки раните?

— Чувствах се далеч по-добре. Никак не се затрудних.

— Но сигурно ти е било много студено. Намокрил си се до кости.

— Те не останаха дълго, Катса. Много скоро се върнах в колибата и запалих огън.

Катса се заизкачва по стръмна скала. Улови се за тънко дърво и се покатери на върха й. Голям плосък камък стърчеше сред девствения сняг. Нагази в преспите и седна върху камъка. По я последва и се настани до нея. Погледна го. Беше впил очи в земята.

— Искам да знам какво има — настоя тя.

Той сви устни, но не я погледна. Гласът му прозвуча преднамерено нехайно.

— Аз не бих те насилвал да споделяш чувствата си, ако не искаш.

Тя се взря смаяно в него.

— Да, но аз не бих те излъгала. А ти ме лъжеш, че всичко е наред.

Странно изражение се изписа по лицето му. Невинно, уязвимо, сякаш е десетгодишно дете, което се мъчи да не заплаче. В гърлото й заседна буца. По…

— Моля те, недей — отрони той. — Завива ми се свят, когато ми говориш на ум. Заболява ме главата.

Тя преглътна и се опита да каже нещо.

— От падането ли те боли главата?

— От време на време.

— Това ли те измъчва?

— Нищо не ме измъчва.

Тя го докосна по ръката.

— По, моля те…

— Не се тревожи.

Отблъсна ръката й и тя се стъписа; стана й обидно, сълзи запариха в очите й. По никога не омаловажаваше притесненията й, никога не се отдръпваше от нея. Това не беше По, а някой непознат. Липсваше нещо, което преди е било тук. Тя бръкна под яката на палтото си и извади пръстена. Подаде му го.

— Вземи го.

Той дори не го погледна. Очите му не се отлепиха от дланите.

— Не го искам.

— Какви ги дрънкаш? Това е твоят пръстен.

— Задръж го.

Погледна го удивено.

— По, наистина ли смяташ, че ще го взема? Не знам дори защо ми го даде. Не биваше.

Присвил горчиво устни, той продължаваше да се взира в ръцете си.

— Дадох ти го, защото мислех, че може да умра. Знаех, че войниците на Лек може да ме убият, а ти нямаш дом. Исках да живееш в моя дом, ако умра. Моят дом ти отива — добави той с горчивина, непонятна горчивина, която я преряза като с нож.

Тя усети, че плаче. Избърса яростно лицето си и се извърна от него, защото не искаше да го гледа така, втренчен с каменно изражение в земята.

— По, умолявам те да ми кажеш какво има.

— Толкова ли е трудно да задържиш пръстена? Замъкът ми е усамотен, в затънтен край на света. Там ще бъдеш щастлива. Семейството ми няма да ти досажда.

— Да не си полудял? А ти какво ще правиш, когато се настаня в дома ти? Къде ще отидеш?

— Не искам да се връщам в замъка — отвърна той с много тих глас. — Ще остана тук. Далеч от всички, на спокойствие. Искам… искам да съм сам.

Погледна с невярващи очи.

— Задръж пръстена, Катса. Не го искам.

Тя онемя. Поклати вцепенено глава, после се пресегна и пусна пръстена в шепата му.

Той се втренчи в него.

— Ще го дам на Скай — въздъхна По. — Да го занесе на татко. Той ще реши какво да прави с него.

Изправи се и този път наистина залитна. Отдалечи се от нея, стиснал лъка. Улови се за един храст и се прехвърли над близката скала. Проследи го с поглед как се изкачва сам по зъберите.

 

 

През нощта Катса седеше, облегната на стената, вслушваше се в равномерното дишане наоколо и наблюдаваше По, легнал до брат си и монсийските войници. Спеше и лицето му изглеждаше умиротворено. Красивото му лице…

След разговора По се върна в колибата, стиснал лъка в една ръка и няколко заека в другата, стовари доволно улова пред брат си и си свали палтото. После дойде до стената, където Катса седеше с мрачно изражение, клекна пред нея, целуна ръцете й и потърка студеното си лице в тях.

— Съжалявам — прошепна и тя внезапно усети, че всичко е наред, че По не се е променил и ще продължат напред, на чисто и загърбили тревогите.

Докато вечеряха обаче и всички бъбреха, а Битърблу се шегуваше с войниците, По отново се зарея някъде. Почти не хапна. Мълчеше, а по лицето му се четеше тъга. Сърцето я заболя; излезе и цяла вечност броди в мрака.

Понякога изглеждаше щастлив. Ала нещо наистина не беше както трябва. Да можеше само… да можеше да я погледне. Да я погледне в очите.

Щом бе решил да остане сам, тя щеше да го остави сам, естествено. Усещаше колко е несправедливо, но нямаше да отстъпи — да поиска обяснение. Налагаше се да я убеди, че наистина се нуждае от самота. Едва тогава щеше да го остави сам със странната му скръб.

 

 

На сутринта По изглеждаше весел, но Катса, започнала да се чувства като свръхгрижовна майка, забеляза, че не проявява никакъв интерес към храната — дори към лиенидската храна — подредена на масата. Не яде, а после смотолеви нещо за куция кон и излезе.

— Какво му става? — попита Битърблу.

Катса я погледна. Сивите й очи я гледаха изпитателно. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира. Битърблу не беше глупава.

— Не знам — отвърна тя. — Не иска да ми каже.

— Понякога заприличва на себе си — отбеляза Скай, — но после унива. — Прочисти гърло. — Взех го за любовно терзание.

Катса го погледна строго. Сдъвка залък хляб.

— Възможно е, но не мисля.

Скай повдигна вежди и се усмихна.

— Кой друг да знае, ако не ти?

— Нещата не са толкова прости — отвърна сухо Катса.

— Има нещо странно в очите му — обади се Битърблу.

— Да — съгласи се Катса. — Е, в седемте кралства няма по-странни очи от неговите, но… но сигурно си го забелязала отдавна.

— Не, имам предвид, че очите му са различни — уточни Битърблу.

Нещо различно в очите му.

Да, наистина бяха различни. Понеже не поглеждаше нито нея, нито другиго. Сякаш сърцето му ще се пръсне от болка, ако ги погледне. Сякаш…

Изневиделица в ума й изплува картина. По пада през светлината, огромното тяло на коня лети над него. По се блъсва във водата с главата надолу, последван от коня.

И още картини: По седи зашеметен до огъня, с насинено, посивяло лице. По присвива очи и ги търка.

Катса се задави с хляба. Скочи на крака и събори стола.

Скай я потупа по гърба.

— Велики морета, Катса! Добре ли си?

Кашляйки, Катса измърмори нещо за куция кон и излезе бежешком от колибата.

По не беше при конете. Един от войниците й съобщи, че е тръгнал към езерото. Тя заобиколи колибата и се втурна нагоре по хълма.

Той стоеше с гръб към нея и се взираше в замръзналата вода. Превил рамене, пъхнал ръце в джобовете.

— Знам, че си несломима, Катса — каза й, без да се обръща към нея, — но дори ти трябва да излизаш с палто.

— По, обърни се и ме погледни.

Той сведе глава. Въздъхна тежко. Не се обърна.

— По! Погледни ме!

Той се обърна бавно. Погледна я в лицето. Очите му срещнаха нейните за миг и веднага се стрелнаха надолу. Празни очи. Видя го, видя безизразния му поглед.

— Сляп ли си, По? — прошепна тя.

Нещо у него се прекърши. Падна на колене. Една сълза остави ледена следа по скулата му. Катса коленичи до него и той й позволи да го прегърне, защото силите да се съпротивлява го бяха напуснали. Прегърна я, буквално я задуши, и захлипа във врата й. Тя го прегръщаше, галеше го и целуваше студеното му лице.

— О, Катса — проплака той. — Катса…

Дълго стояха прегърнати.