Кристин Кашор
Даровита (31)

Трийсета глава

Момичето беше изтощено. Беше й по-топло в лъвския кожух, но се чувстваше изтощена: от безкрайното катерене и камъните, които се плъзгаха под краката й, връщайки я назад, вместо да върви напред, от невъзможните за изкачване стръмни скали; от безнадеждната истина, че след върха на ската ще се възправи следващ, още по-стръмен, или каменна река ще я повлече надолу, от снега, който се просмукваше в обувките й, и от вятъра, който се вмъкваше под дрехите й, от появяващите се изневиделица вълци и лисици, които съскаха, ръмжаха, и се спускаха към тях. Катса действаше бързо с лъка. Създанията винаги измираха, преди да ги доближат, понякога преди Битърблу да ги зърне. Катса обаче виждаше колко бавно си поема дъх момичето след всяко нападение на виещите зверове, и разбираше, че изнемогва не само от физическата умора, но и от страх.

Струваше й се непоносимо да забавят още повече ход. Но го направи, защото се налагаше. „Безсмислено ще е спасителният ни набег да го убие“, беше й казал Ол в нощта, когато освободиха дядо Тийлиф. Ако Битърблу рухне в тези планини, виновна щеше да е Катса.

Вече валеше почти непрестанно и затова вървяха в снега. Катса уви лицето на Битърблу и ръцете й в кожи. Виждаха се само очите й. От картата знаеше, че край Прохода на Грела няма дървета. Преди да стигнат високата, ветровита пътека между върховете, дърветата щяха да изчезнат. Затова започна да майстори снегоходки — за да не й потрябват на място, където няма от какво да ги изработи. Реши да направи само един чифт. Не знаеше колко стръмен е проходът, но вече познаваше вятъра и студа. Не биваше да се движат бавно, за да не измръзнат. Навярно щеше да се наложи да носи детето.

Нощем Битърблу потъваше веднага в мъртвешки сън и понякога проплакваше, сякаш сънува кошмари. Катса я наблюдаваше и поддържаше огъня. Сглобяваше дървени дъски и се опитваше да не мисли за По. Опитваше се, но не успяваше.

Раните й заздравяваха бързо. Най-плитките вече не личаха, а дори дълбоките бяха спрели да кървят за няколко часа. Създаваха й само дребно неудобство, въпреки че торбите и снегоходките простъргваха драскотините по гърба й. Рамото и гърдите й негодуваха всеки път, щом ръката й се стрелнеше към колчана, който изработи с част от кожата на седлото. Щяха да й останат белези по рамото, по гърдите и вероятно по бедрата. Но това щяха да са единствените следи от котката по тялото й.

Реши да направи и нещо като носилка, след като измайстори снегоходките. За да носи по-лесно детето. Някаква плетеница от върви и ремъци от конската сбруя, та ако се наложи да носи Битърблу, ръцете й да се свободни да използва лъка. И навярно кожух за себе си, след като вече е осигурила топлина на Битърблу. Палто от следващия вълк или планински лъв, който се изпречи на пътя й.

Всяка нощ, когато разпалеше силно огъня и свършеше работата си, а мислите за По я обсаждаха толкова упорито, че не съумяваше да им избяга, тя се сгушваше до Битърблу и заспиваше за няколко часа.

Една нощ откри, че и тя трепери нощем. Налагаше се да увива главата и врата си с кожи и да тропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. Сигурно наближаваме Прохода на Грела, помисли си Катса. В Прохода на Грела щеше да е още по-студено, а според Катса светът бе стигнал почти до предела на студа.

Страхуваше се за пръстите на детето и за кожата на лицето му. Спираше често, за да разтрива дланите и стъпалата на Битърблу. Тя не говореше и се изкачваше като зашеметена; разсъдъкът й обаче беше непокътнат. Кимаше и клатеше глава в отговор на въпросите на Катса. Улавяше се за нея, когато я повдигаше или я носеше. Плачеше от облекчение, когато нощният им огън я стопляше. Плачеше от болка, когато Катса я будеше в мразовитите утрини.

Сигурно наближаваха Прохода на Грела. Надяваше се, защото не знаеше колко още ще понесе детето.

Една сутрин се изви ледена виелица, докато се изкачваха между дървета и шубраци. Почти до пладне бяха слепи, привели глави срещу вятъра, присвили тела под напора на снега и студа. Катса подпираше детето както винаги по време на буря, а силното й чувство за посока я водеше нагоре и на запад. След известно време забеляза, че пътеката не е толкова стръмна и вече не се препъва в дървесни корени и планински храсти. Краката й тежаха, сякаш снегът е станал по-дълбок и трябва да си проправя пъртина.

Бурята стихна ненадейно, както беше започнала. Планината се бе променила. Намираха се в подножието на дълго, равно, заснежено възвишение без растителност. Вятърът подхващаше ледени кристали от белия килим и ги завърташе във въздуха. Напред, отляво и отдясно, се възправяха две черни канари. Възвишението се издигаше и минаваше между тях.

Белотата ги заслепяваше, небето беше толкова близо и толкова яркосиньо, че Битърблу заслони очи с длан. Проходът на Грела. Никакви животни нямаше да ги нападат, никакви скали нямаше да им препречват пътя, никакви храсталаци нямаше да ги препъват. Пред тях се виждаше само полегат склон, покрит с чист сняг. Прекосяха ли го, щяха да превалят планинското било и да се спуснат в Съндър.

Изглеждаше почти примамливо.

В съзнанието на Катса първо зажужа, а после забуча предупреждение. Взря се в снежните кълбета, които вятърът завихряше по повърхността на прохода. Разстоянието сигурно бе по-голямо, отколкото й се струваше. Нямаше и никакъв заслон от вятъра. Пътят едва ли беше толкова равен, колкото изглеждаше от тук, осветен от яркото слънце. Извиеше ли се виелица, или по-точно — когато се извиеше виелица — стихията щеше да влезе в унисон с тези планински върхове, където нищо живо не вирее и оцеляват само камъните и ледът.

Катса изтупа снега, полепнал по кожуха на Битърблу. Отчупи ледените висулки от качулката на детето. Свали снегоходките от гърба си, стъпи върху тях и завърза здраво ремъците за обувките и глезените си. Размота носилката, която беше изработила, и помогна на детето да я нахлузи — бавно и усилно. Битърблу не се възпротиви, нито поиска обяснение. Движеше се мудно. Катса се наведе, улови я за брадичката и я погледна в очите.

— Битърблу, Битърблу, не заспивай. Аз ще те нося, но само защото трябва да се движим бързо. Усетя ли, че заспиваш, ще те пусна, и ще те накарам да ходиш. Разбираш ли? Ще те накарам да ходиш, принцесо, колкото и да ти е тежко.

— Изморена съм — прошепна детето и Катса я улови за раменете и я разтърси.

— Няма значение дали си изморена. Ще правиш каквото ти казвам. Ще впрегнеш всичките си сили да останеш будна. Разбираш ли?

— Не искам да умра — отрони Битърблу и една сълза се стече от окото й и замръзна върху клепача й.

Катса коленичи и прегърна вледененото вързопче, в което се бе превърнало момичето.

— Няма да умреш. Няма да позволя да умреш — обеща й тя.

Ала единствено волята й не бе достатъчна да опази детето живо и Катса бръкна под мантията си и извади меха с водата.

— Пий! Изпий водата!

— Студена е — промълви Битърблу.

— Ще ти даде сили. Бързо! Да не замръзне!

Детето изпи водата и Катса взе мигновено решение. Захвърли лъка на земята. Смъкна торбите и колчана и ги хвърли до лъка. Свали вълчите кожи, които увиваха раменете й, кожите, които си бе позволила да запази за себе си едва след като бе покрила детето с няколко пласта кожи от главата до петите. Вятърът откри пролуките в окървавената й мантия и студът я преряза през корема; прониза незарасналите рани по гърдите и рамото й, но тя си каза, че скоро ще тича и движението ще я стопли. Кожите, покриващи главата и врата й, бяха достатъчни. Уви големите вълчи кожи около детето като одеяло.

— Полудяла си — каза Битърблу и Катса аха да се усмихне, Защото щом момичето намираше сили да я жегне, значи разсъдъкът му не бе съвсем помътен.

— Предстои ми сериозно упражнение — отвърна Катса. — Не искам да се изпотя. Подай ми меха, дете. — Коленичи и напълни меха със сняг. Завърза го и го пъхна под кожуха на Битърблу. — Ти ще го носиш, за да не замръзне.

Вятърът връхлиташе от всички посоки, но на Катса й се стори, че най-яростен е западният вятър, режещ лицата им. Затова реши да носи Битърблу на гръб. Преметна всичко друго през гърди и нарами носилката с детето. Изправи се и направи няколко предпазливи крачки със снегоходките.

— Свий си ръцете в юмруци и ги пъхни под мишниците ми — нареди тя на момичето. — Опри лице в кожата около врата ми. Внимавай за краката си. Стори ли ти се, че не ги усещаш, кажи ми. Разбираш ли, Битърблу?

— Разбирам — отвърна детето.

— Добре — отсече Катса. — Тръгваме.

И се затича.

Бързо се приспособи към снегоходките и с нестабилните товари върху гърдите и гърба й. Момичето не тежеше никак, а снегоходките работеха добре, щом свикна да тича с леко разтворени крака. Не й се вярваше, че е възможен такъв студ. Не й се вярваше, че е възможно вятърът да духа толкова силно и упорито, без изобщо да стихва. Всяко вдишване пронизваше като нож дробовете й. Ръцете, краката и особено дланите, всяка част от тялото й, непокрита с кожи, гореше от студа, сякаш се бе хвърлила в огън.

Тичаше. Отначало й се струваше, че тупкащите й крака и стъпала създават известна топлина; постепенно неспирното тупкане се превърна първо в хапеща болка, а сетне в тъпа болка; накрая вече не усещаше изобщо тупкането, но продължаваше с усилие на волята, напред, нагоре, към върховете, които сякаш оставаха на същото разстояние.

Облаците се скупчиха отново и я засипаха със сняг. Вятърът пищеше, но тя тичаше, ослепяла. Надвикваше бурята и задаваше въпроси на Битърблу, безсмислени въпроси за Монсий, за града на Лек, за майка й. И винаги я питаше дали усеща ръцете си, дали може да си движи пръстите на краката, дали се чувства замаяна или сънлива. Не знаеше дали Битърблу разбира въпросите й. Не чуваше какво й отговаря. Но й отговаряше, а щом й отговаряше, значи беше будна. Катса притискаше с мишници дланите на момичето. Пресягаше се назад, улавяше обувките на детето и доколкото й стигаха силите, разтриваше пръстите му. И продължаваше да тича дори когато вятърът сякаш я отпращаше назад. Дори когато въпросите й станаха още по-несвързани, пръстите й отказваха да помръднат, а ръцете й — да притискат дланите на Битърблу.

Накрая долавяше само две неща — гласа на момичето, който звучеше в ухото й, и възвишението пред тях, което трябваше да прекоси.

С помътен поглед проследи как огромното червено слънце се спуска по небето и започва да потъва зад хоризонта. Каза си замаяно, че щом го вижда, снегът е спрял. Да, наистина бе спряло да вали, макар да не знаеше кога. Залезът обаче означаваше, че денят си отива. Идва нощта, а нощта винаги е по-студена от деня.

Продължи да тича, защото скоро щеше да стане още по-мразовито. Краката й се движеха; детето отронваше по някоя дума; Катса не чувстваше нищо, освен студа, пронизващ дробовете й с всяко вдишване. После замъгленото й съзнание отбеляза нещо друго.

Виждаше хоризонт, ширнал се под нея.

Гледаше как слънцето потъва зад хоризонта далеч под нея.

Не знаеше кога се е променил пейзажът. Нямаше представа кога е превалила върха и е започнала да слиза. Но го беше направила. Вече не виждаше черните зъбери, значи бяха останали зад гърба й. Виждаше обаче другата страна на планината и гори, безкрайни гори. Докато светлината гаснеше, тя продължи да тича, понесла детето — живо и будно върху гърба й — все по-надолу и по-надолу към Съндър. Недалеч напред снежният скат свършваше сред дървета и шубраци, обрасли по склон. Детето щеше да прекоси по-лесно, отколкото бе изкатерило стръмнините зад тях.

В този момент забеляза треперенето, неистовото треперене. Завладя я паника, която проясни зашеметеното й съзнание. Детето не биваше да се предава сега, когато бяха толкова близо до спасението. Пресегна се назад и сграбчи обувките на Битърблу. Изкрещя името й. Веднага чу как извика нещо в ухото й; усети колко здраво се държи за нея. Почувства внезапно колко гореща — странно гореща — е кожата под гърдите й, където са сключени ръцете на Битърблу. Разбра, че не детето, а тя трака със зъби, че не детето, а тя трепери.

Засмя се, макар да нямаше нищо смешно. Не успееше ли да запази своя живот, за детето нямаше никаква надежда. Как бе позволила да се стигне до тук? Беше лудост да избере този път до Съндър. Вдигна ръце пред лицето си. Разпери пръсти, насили ги да се помръднат и се наруга мислено, когато видя белите им върхове. Пъхна юмруци под мишниците си. С усилие на волята си събра мислите. Беше й студено, прекалено студено. Трябваше да стигнат до мястото, откъдето започваха дърветата, за да запалят огън и да се скрият от вятъра. Непременно трябваше да се добере дотам и да запали огън. И да опази детето живо. Това беше целта й и тя затича още по-бързо, повтаряйки си я наум.

Стигнаха гората. Битърблу плачеше от изтощение и студ. Ала когато Катса се строполи на колене, тя се измъкна от носилката. Смъкна вълчите кожи от гърба си и уви Катса. Клекна до нея и развърза снегоходките с напуканите си, разкървавени ръце. Катса се посъвзе и й помогна. Изу снегоходките и смъкна торбите, колчана, носилката и лъка от раменете си.

— Огън — отрони тя. — Огън…

Момичето подсмръкна, кимна и се защура между дърветата да събира съчки. Клоните, които донесе, бяха мокри от снега. Пръстите на Катса боравеха бавно и непохватно с камата. Цялото й тяло се тресеше като листо. Никога досега не беше се затруднявала да запали огън, нито веднъж през целия си живот. Съсредоточи се яростно и на десетия или единайсетия опит припламна искра и пламъкът подхвана сухите краища на съчките. Катса хвърли борови иглички в огъня и го раздуха внимателно, за да не угасне. По-дебелите клони засъскаха и запушиха. Най-сетне имаха огън.

Катса протегна ръце към пламъците и се застави да не усеща пронизващата болка в пръстите си и туптенето в стъпалата си.

— Не — прошепна, когато Битърблу стана да събере още съчки. — Първо се стопли. Стой тук и се стопли.

Катса засили бавно огъня и се надвеси над него. Пламъците затанцуваха по-буйно и постепенно треперещото й тяло се успокои. Погледна момичето, седнало с притиснати към гърдите си колене. Очите му бяха затворени, а лицето — сведено върху коленете. По бузите й се стичаха сълзи. Малката беше жива.

— Каква глупачка съм — прошепна Катса. — Каква глупачка…

Изправи се бавно и тръгна да събере дърва, подпирайки се от дърво на дърво. Костите я боляха, ръцете и краката й крещяха от болка. Навярно беше за добро, че е такава глупачка, защото ако бе предвидила колко трудно ще бъде, нямаше да посмее да го направи.

Върна се при Битърблу и хвърли още дърва в огъня. Тази нощ огънят им щеше да е огромен; тази нощ щяха да запалят такъв огън, че цял Съндър да го види.

Клекна пред детето и улови ръцете му. Огледа пръстите му:

— Усещаш ли ги? Можеш ли да ги движиш?

Битърблу кимна. Катса отвори торбите и затършува да намери лекарствата. Заразтрива с целебния мехлем напуканите, разкървавени ръце на момичето.

— Дай ми да погледна краката ти, принцесо.

Разтри пръстите й, за да ги стопли, и я обу.

— Прекосихме Прохода на Грела. Невредими. Ти си силно момиче.

Битърблу прегърна Катса. Целуна я по бузата и я притисна още по-здраво. Ако имаше сили, Катса щеше да се смае. Ала имаше сили само да отвърне замаяно на прегръдката.

Стояха прегърнати и топлината лека-полека се връщаше в телата им. Катса легна до огъня, а детето се сгуши до нея и дори сгърчените й от болка ръце и крака не успяха да пропъдят съня.