Кристин Кашор
Даровита (29)

Двайсет и осма глава

В розовеещия светлик на зората откриха малка колиба, която не предлагаше почти нищо, освен заслон — изоставено убежище, приютявало навярно някой монсийски отшелник. Намираше се на полянка, заобиколена от високи скали, по-скоро камениста, отколкото тревиста, с едно-две дървета и буренясали лехи, служили навремето като градина. Кепенците бяха счупени, а камината — студена. Пелена от прахоляк покриваше дъсчения под, масата, леглото и разклатения трикрак шкаф със зейнала накриво врата.

— Тук ще се скрия — каза По.

— Това е място за живеене, По, не за криене — възрази Катса. — Прекалено очевидно е. Никой няма да го подмине, без да надникне вътре.

— Ще се настаня тук, Катса, а ще се скрия някъде наблизо, ако ги чуя да идват.

Какво ли скривалище му беше показала Дарбата?

— По…

— Питам се дали наблизо има езеро. Елате с мен, дами — покани ги той. — Сигурен съм, че чувам да ромоли вода.

Катса не чуваше никаква вода, следователно и По не чуваше. Тя въздъхна.

— Да, май и аз чувам нещо.

Тръгнаха през тревата зад колибата. По се облегна върху рамото на Катса, а Битърблу поведе коня. Не след дълго Катса наистина чу вода и когато изкачиха кафеникаво възвишение и обли камъни заместиха тревата, я видя. Три пълноводни потока шуртяха през скалите, сливаха се и се стичаха в дълбоко езеро. Тук-там езерото преливаше над каменистия бряг и няколко ручея се стичаха надолу и на изток към монсийската гора.

Много добре, помисли Катса. Но къде е скривалището?

— Такъв водопад има в планините край замъка на моя брат Скай. Един ден плувахме и открихме подводен тунел към пещера — обрисува картината По.

Катса разбра накъде бие, а обърканото изражение на Битърблу — не, не объркано, а подозрително — загатваше, че По вече е казал повече от достатъчно. Катса му помогна да седне. Свали си единия ботуш.

— Ако тук има скривалище, По, ще го намеря. — Свали и другия ботуш. — Но дори да има скривалище, едва ли ще ти свърши работа. Не можеш да стигнеш от колибата до езерото сам.

— Мога — увери я той. — За да си спася живота.

— Ще допълзиш до тук?

— Не е срамно да пълзиш, щом не можеш да вървиш. А плуването не изисква да пазиш равновесие.

Тя смръщи вежди, а той я погледна спокойно, с почти развеселено изражение. И защо да не му е весело? Нали тя щеше да се гмурне в ледената вода да търси тунел, който той вече знае, че съществува, и пещера, чиито точни размери, форма и местоположение са му известни?

— Събличам се — предупреди тя. — Обърни се, принце.

Поне дрехите си можеше да опази. А щом цялата сцена е представление за пред Битърблу, защо да не се престорят, че не е редно По да я вижда гола? Катса обаче се усъмни, че едва ли ще заблудят Битърблу. Тя стоеше до коня, вглъбена в своите мисли, а очите й бяха големи и детински, но не бяха слепи.

Катса въздъхна. Свали си мантията. Подскажи ми правилната посока, По.

Проследи погледа му до основата на водопада. Хвърли панталоните си върху скалите до мантията и ботушите. Стисна зъби, за да се подготви за мразовитата вода, и стъпи в езерото. Брегът се спускаше стръмно надолу и тя се потопи с вик. Заплува.

Камъните по дъното зеленееха далеч под нея; сребристи риби проблясваха над тях. Изненада се колко дълбока е водата. Загреба към водопада. Очите й бяха безполезни в разпенената каскада в подножието му, но тя опипа скалите и откри в мрака под леещата се вода пролука — вероятно това беше тунелът на По. Усмихна се. Сама никога не би намерила скривалището; навярно никой не беше правил това, което се канеше да направи сега. Изплува на повърхността да си поеме дъх и се гмурна през пролуката.

В тунела беше тъмно, черно като в рог, а водата — още по-студена. Не виждаше нищичко. Гребеше напред и броеше. Скали дращеха ръцете й и тя ги протягаше напред, за да не си блъсне главата в нещо неочаквано. Тунелът беше тесен, но не опасно тесен. По щеше да се справи, ако събереше сили да доплува до тук.

Преброи до трийсет. Проходът се разшири и накрая стените изчезнаха. Стрелна се нагоре с надеждата да изплува на повърхността, защото не знаеше къде е въздухът в тази черна пещера, ако не е право нагоре. Уповаваше се на чувството си за ориентация, на което По се възхищаваше открай време. Изгубеше ли тунела в мрака, не откриеше ли излаз към повърхността, с нея бе свършено. Тя обаче знаеше точно къде се намира тунелът — зад нея и под нея. Знаеше какво разстояние е изминала и в каква посока; знаеше накъде е горе, накъде — долу; накъде са изток и запад.

И, разбира се, По нямаше да я изпрати тук, ако мястото не й беше по силите. Рамото й се удари в скала и тя чу тихо плискане. Загреба към звука, главата й изскочи над водата и тя пое дъх. Опипа наоколо и откри скалата, в чиято долна част се беше блъснала. Издигаше се над повърхността — гладка и плесенясала. Катса се покатери върху нея с тракащи зъби.

В пещерата беше по-тъмно от най-тъмната нощ, която беше виждала. Водата не излъчваше никакво сияние, мракът не отъняваше никъде, за да й даде представа за формата на мястото около нея. Разпери ръце и не докосна нищо. Не Знаеше колко е висок таванът и колко надълбоко се спускат стените. Стори й се, че чува плискане на известно разстояние, но не беше сигурна на какво. А и не възнамеряваше да проучва, защото времето им изтичаше.

Беше открила пещерата на По. Тук не го грозеше опасност, стига да успее да стигне, защото никой — освен ако не притежава Дарбата му — не би го намерил в студената, черна дупка под планината.

Катса се гмурна отново в ледената вода и загреба към тунела.

Излезе на брега с две мятащи се риби в ръцете.

— Намерих пещерата ти. Ще я стигнеш лесно, ако по някакво чудо на медицината оздравееш дотолкова, че да успееш да преплуваш. Тунелът е точно под водопада. Ето ти и вечеря.

Хвърли рибата върху скалите и се изсуши с кърпата, която Битърблу й подаде. Облече се. Протегна ръка и По й подаде ножа си. Тя отряза главите на рибите и ги изкорми. Хвърли вътрешностите обратно в езерото.

— А сега тръгвайте — настоя По. — Няма смисъл да се бавите повече.

— Има смисъл — възрази Катса. — Какво ще ядеш след тези риби?

— Ще се оправя някак.

Катса се намръщи.

— Нима? Нямаш лък, а дори да имаш, ми е любопитно как ще се прицелиш. Няма да тръгнем, докато не ти съберем храна и дърва.

— Катса, наистина трябва да тръгвате…

— Конят се нуждае от почивка — сряза го тя. — Отсега нататък ще препуска бързо. И… и…

Отказа, решително отказа да се подаде на паниката, която се надигна у нея. Идва зима. Принуди ме да те оставя, но няма да те оставя да умреш от глад.

По потърка очи. Въздъхна.

— Ще ти трябват много дърва. Започвам да събирам — обяви Битърблу.

— Численото превъзходство е на ваша страна — засмя се По. — Добре, Катса. Прави каквото искаш. Но гледай да тръгнете преди пладне.

Запретнаха ръкави. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-малко мисли кръжаха в ума й и Катса напрягаше краката и ръцете си до краен предел. Улови му два заека, които да изпече с рибата надвечер и да ги складира за няколко дни. Ругаеше зимата. На По щеше да му е студено през деня, защото не бива да рискува да пали огън. Ала не бе достатъчно студено, та да замразят месото; не разполагаха и със сол, за да го запазят. Нямаше как да му осигури храна за цялата зима, дори за няколко седмици. А след няколко седмици ловуването щеше да затруднява дори ловци, които не се олюляват и имат лъкове.

— Правил ли си лък? — попита тя.

— Никога.

— Ще ти намеря дърво, преди да тръгнем. Със заешките кожи ще подсилиш лъка и ще изработиш тетивата. Ще ти обясня как става.

Ругаеше се, че е изхвърляла перата от уловените птици, но когато се втурна между скалите, подплаши ято пъдпъдъци. Събра светкавично камъни и успя да повали повечето. С Битърблу щяха да се навечерят с тях, а По щеше да използва перата им за стрелите си.

Откри младо дърво със силни, гъвкави клони; избра един поизвит за лъка и няколко дълги и прави за стрели. После й хрумна нещо. Откърти още клони и ги сряза напреки. Започна да плете кошница — квадратна, със страни, капак и дъно колкото един лакът. Изплете я стегнато, с малък отвор отстрани. Върна се край езерото, където По продължаваше да седи, а Битърблу да събира съчки. Носеше кошницата на рамо, а пъдпъдъците и клоните под мишница. Отряза няколко дължини въже и ги завърза за краищата на кошницата. Потопи я в езерото колкото да не се вижда и я завърза с въжетата за най-близкия храст на брега. Свали си ботушите, мантията и панталоните и се подготви още веднъж за мразовитата среща с водата.

Потопи се. Гмурна се под водата и зачака. Зърнеше ли риба, улавяше я. Връщаше се до кошницата, разширяваше отвора, пъхаше гърчещата се риба вътре и пак пристягаше сплитката. Гмуркаше се, улавяше друга риба, връщаше се до брега и пъхаше пляскащото тяло в кошницата. Улови толкова много риби за По, че едва се побираха в кошницата.

— Може да се наложи да ги храниш — предупреди го, когато излезе от водата и се облече. — Но ще ти стигнат за известно време.

— А сега тръгвайте — подкани По.

— Първо ще ти направя патерици.

— Не. Тръгвайте!

— Искам…

— Катса, мислиш ли, че искам да тръгнеш? Щом ти казвам, че трябва, значи трябва!

Тя го погледна в очите и веднага извърна глава.

— Ще си поделим вещите.

— С Битърблу вече го направихме.

— Ще ти превържа рамото за последно.

— Детето вече ме превърза.

— Мехът ти за вода…

— Пълен е.

Битърблу дойде при тях.

— В колибата има купища дърва — обяви гордо тя.

— Време е да тръгвате — повтори По, приведе се напред и се изправи бавно.

Катса преглътна възраженията и му предложи рамото си за опора. Битърблу развърза коня и тръгнаха към колибата.

Ходиш по-стабилно, помисли Катса. Ела с нас.

— Братовчедке, не й позволявай да изтощи коня. Напомняй й да спи и да се храни от време на време. Ще се опита да ти дава всичката храна — предупреди я По.

— Както правиш ти — отбеляза Битърблу и По се усмихна.

— Аз ти давах повечето храна — поправи я той. — Катса ще ти дава всичката.

Спряха пред входа на колибата. По се облегна на рамката на вратата. Ела с нас, помисли Катса, когато застана пред него.

— Ще ви преследват — напомни им По. — Постарайте се да не ви доближат толкова, че да ги чувате. Предрешете се някак. Мръсни сте и дрипави, но дори глупак би ви познал. Не знам как да скриеш очите си, Катса, но все ще измислиш нещо.

Ела с нас.

— Битърблу, помагай на Катса, ако чуе нещо и се обърка. Помагайте си. Не се доверявайте на никого в Монсий. Не се доверявайте на никого, досегнат от Дарбата на Лек. Няма начин да го победиш, Катса. Единственото ви спасение е бягството. Разбирате ли?

Ела с нас.

— Разбирам — отвърна тя и една сълза се стече по бузата й.

Той протегна ръка и я избърса с върха на пръста си. Взря се в лицето й и се обърна към Битърблу. Коленичи и я улови за ръцете.

— Сбогом, братовчедке.

— Сбогом — отговори сериозно детето.

По се изправи предпазливо и пак се облегна на вратата. Затвори очи и въздъхна. Отвори ги и погледна Катса. Устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— От самото начало ме предупреди, че ще ме напуснеш, Катса.

— Как смееш да се шегуваш? — Тя преглътна сълзите. — Знаеш, че не ставаше дума за това.

— О, Катса. Моя дива котка.

Докосна я по лицето. Усмихна й се. Преряза я болка и тя разбра, че не може да го остави сам. Прегърна я, целуна я и прошепна нещо. Тя го прегърна с цялата си сила — рамото сигурно го заболя, но не се оплака.

Катса не погледна назад, когато препуснаха. Само стисна здраво Битърблу и извика името му; то отекна болезнено в нея и дълго време тя не усещаше нищо друго.