Кристин Кашор
Даровита (25)

Двайсет и четвърта

Не й беше лесно да ходи безпомощна из гората, а По да решава накъде да тръгнат, кога и къде да се скрият, усетил неща, които тя нито чува, нито вижда. Дарбата му беше неоценима и тя го разбираше. Но никога не се беше чувствала като толкова беззащитно дете.

— Тя се обнадежди, когато ме видя — прошепна й По, докато се прокрадваха бързо между дърветата. — Ашен. Щом ме зърна, сърцето й се изпълни с надежда за Битърблу.

Тази надежда ги водеше и сега. Силното желание на Ашен По да открие Битърблу му бе помогнало да долови смътните очертания на място, където кралицата и детето се бяха отбивали, яздейки през гората. Мястото, където Ашен предполагаше, че се крие Битърблу, се намираше на юг от планинския проход, в дълбока долчинка с поток.

— Представям си как изглежда — обясни По, — но не знам къде точно е и дали е останала там, след като е осъзнала, че я търси цяла войска.

— Поне имаме представа откъде да започнем — успокои го Катса. — Едва ли е отишла далеч.

Затичаха през гората. Снегът бе спрял и от боровите иглички капеше вода и пълнеше ручеите. Натъкваха се на кални полянки, по които личаха дирите на войниците.

— Ако беше оставила такива големи следи, досега щяха да са я заловили — заключи Катса.

— Да се надяваме, че е наследила частица от коварството на баща си.

Неведнъж войниците се оказваха опасно близо и По променяше посоката, за да ги заобиколят. Веднъж, докато се промъкваха край един войник, едва не се сблъскаха с друг.

Катериха се на едно дърво и По извади стрела, но мъжът не отлепи очи от земята.

— Принцесо Битърблу! — извика войникът. — Покажете се, принцесо. Баща ви много се тревожи за вас.

После се отдалечи, но на Катса й трябваха няколко минути, преди да слезе долу. Бе чула думите му, макар и със запушени уши. Опита се да се пребори с тях, ала те замъгляваха съзнанието й. Седеше върху дървото и трепереше, а По я държеше за брадичката и й говореше.

— Добре — рече тя най-сетне. — Умът ми се проясни.

Спуснаха се на земята и тръгнаха бързо, стремейки се да не оставят следи.

В покрайнините на гората, положението се усложни. Войниците сновяха навсякъде, движеха се на групи във всички посоки. С По изминаваха тичешком стотина крачки и после се скриваха.

Веднъж По я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Втурнаха се по обратния път, зърнаха солидна скала, покрита с мъх, и се притаиха зад нея. Дланите на По притиснаха ушите й, а очите му се присвиха съсредоточено. Приклещена между скалата и По, тя долови колко бързо бие сърцето му и разбра, че този път не се крият от войниците. Чакаха безкрайно. Накрая По я улови за китката и й кимна да го последва. Запрокрадваха се по друга пътека, която ги отдалечаваше от монсийския крал.

 

 

Наближиха края на гората, после свърнаха на юг с надеждата и Битърблу да е направила така. Едип поток забълбука срещу тях и По спря. Клекна и сведе глава. Катса застана до него, наострила зрение и слух: изчакваше го да долови нещо от гората или от спомена за упованието на Ашен.

— Нищо не усещам — призна той. — Не знам дали това е потокът.

Катса приклекна до него.

— Щом войниците не са я намерили досега, значи не е оставила следи дори в снега и в калта. Сигурно е съобразила да гази из някой ручей, По. Всеки ручей в тази гора тече от планината към долината. Навярно е запазила достатъчно самообладание и е тръгнала на запад, за да се отдалечи от долината. Защо да не последваме течението на потока на запад? Ако не я открием, ще продължим на юг по следващия поток.

— Звучи ми безнадеждно — прошепна По, но се изправи и тръгна след нея на запад.

Не след дълго Катса съгледа кичур дълга тъмна коса, заплетен в клонака, който я шибна през корема, и извика мислено По! Вдигна кичура да му го покаже. Пъхна го в ръкава си и се зарадва, че изражението му се поразведри.

Потокът направи рязък завой и навлезе в долчинка, обрасла с трева и папрати. По спря и вдигна ръка.

— Познах мястото.

— Тя тук ли е?

Той замълча.

— Не — отвърна след малко. — Но ще продължим нагоре. Бързо. Страхувам се, че войниците са по петите ни.

След няколко минути се обърна към нея; по измореното му лице се четеше облекчение.

— Усещам я.

Излезе от потока и Катса го последва. Тръгнаха между дърветата и стигнаха до повален дънер. По огледа внимателно падналото дърво. Клекна пред единия край и надникна вътре.

— Битърблу — прошепна. — Аз съм братовчед ти По, син на Рор. Дойдохме да те спасим.

Отговор не последва. По заговори тихо и гальовно.

— Няма да те нараним, Битърблу. Ще ти помогнем. Гладна ли си? Носим храна.

От вътрешността на поваленото дърво отново не се отрони нито дума. По се изправи и се обърна към Катса.

— Страхува се от мен — прошепна й той. — Опитай ти.

Катса изсумтя.

— Мислиш, че няма да се уплаши от мен ли?

— Страхува се от мен, защото съм мъж. Внимавай. Има нож и е готова да го използва.

— Браво на нея! — Катса коленичи пред кухия дънер и надникна вътре. Едва различи силуета на момичето, сгушено в най-отдалечения край, задъхано, ужасено. Държеше ножа с две ръце. — Принцесо Битърблу, аз съм лейди Катса от Мидлънс. Дойдох с По да ти помогна. Трябва да ни се довериш, Битърблу. И двамата притежаваме воинска Дарба. Ще те спасим.

— Кажи й, че сме наясно с Дарбата на Лек — прошепна й По.

— Знаем, че баща ти те преследва — обясни Катса. — Знаем за Дарбата му. Ще те пазим, Битърблу.

Зачака момичето да й даде някакъв знак, че я разбира. Напразно. Погледна По и сви рамене.

— Дали да разцепим дървото?

В този момент обаче отвътре долетя тъничък, плах гласец.

— Къде е мама?

Катса стрелна с очи По. Спогледаха се колебливо. По въздъхна и кимна. Катса клекна отново пред дънера.

— Майка ти е мъртва, Битърблу.

Зачака да чуе хлипане, писък. Вместо това последва мълчание. След малко гласът се обади отново. Още по-плах и потих.

— Кралят ли я уби?

— Да — отвърна Катса.

Отново се възцари тишина. Катса зачака.

— Войниците идват — прошепна й По. — На няколко минути са от тук.

Катса не искаше да се бие с тези войници, които разнасяха отровата на Лек; а нямаше да се наложи, ако успееха да измъкнат детето отвътре.

— Виждам ножа ти, принцесо Битърблу — продължи тя. — Знаеш ли как да го използваш? Дори малко момиче може да нанесе сериозни поражения с нож. Аз ще те науча.

По клекна до нея и я докосна по рамото.

— Благодаря, Катса — промълви той и стана.

Отдалечи се на няколко крачки между дърветата, заозърта се и се вслуша във всичко, което Дарбата му разкриваше. Тя разбра защо й благодари: детето изпълзя от дънера. Лицето на малката изплува от тъмнината, после ръцете и раменете. Имаше сиви очи и тъмна коса като майка си. Очите й бяха огромни, лицето — мокро от сълзи, а зъбите й тракаха.

Пръстите стискаха здраво дръжката на ножа, по-дълъг от ръката й до лакътя.

Изтърколи се от дървото, Катса я прихвана и опипа челото и страните й. Детето се тресеше от студ. Роклята й беше подгизнала и залепваше по краката. Ботушите й джвакаха. Не носеше нито мантия, нито ръкавици.

— Велики хълмове! Измръзнала си! — възкликна Катса.

Свали си мантията и загърна детето. Опита се да промуши ръцете на Битърблу в ръкавите, но тя не отлепяше пръсти от ножа.

— Пусни го за малко, дете. Само за миг. Побързай, войниците идват.

Катса издърпа ножа от ръката на Битърблу и намести мантията върху раменете й. Подаде й ножа.

— Можеш ли да ходиш, Битърблу?

Момичето не отговори, само се олюля с размътен поглед.

— Ще я носим — отсече По, появил се изневиделица зад Катса. — Трябва да тръгваме.

— Чакай — възрази Катса. — Вкочанила се е от студ.

— Нямаме време, Катса!

— Дай ми мантията си.

По смъкна торбите, колчана и лъка. Съблече мантията си и я подхвърли на Катса. Тя я надяна върху своята и пак се пребори с пръстите на момичето, вкопчени в ножа. Сложи й качулката и я завърза плътно. Битърблу заприлича на чувал с домати; малък, разтреперан чувал с празни очи и нож. По преметна детето през рамо.

— Да вървим — подкани Катса.

Затичаха на юг, стъпвайки върху боровите иглички и камъните, за да не оставят следи. Земята обаче беше прекалено мокра, а войниците — твърде бързи с конете. Лесно щяха да ги проследят. Не след дълго Катса наистина чу пращене на клони и тропот на копита.

По? Колко са?

— Петнайсет. Най-малко.

Тя задиша дълбоко, за да надвие страха. Ами ако думите им ме объркат?

— Предпочитам да ги издебна сам, Катса. Далеч от теб, за да не ги чуваш — прошепна той. — Но това означава да се разделим, а сега сме заобиколени от войници от всички страни. Не бива да рискуваме да те открият, когато не съм при теб.

Катса смръщи вежди.

И без друго не бих ти позволила да се биеш сам с петнайсет войници.

— Най-добре ще е да ги убием, преди да наближат достатъчно. Така няма да ги чуваш — прецени По. — Да се надяваме, че когато ги нападнем, желанието им за разговори ще секне. Да намерим място, където да скрием момичето. Ако не я видят, едва ли ще я споменат.

Оставиха момичето зад скали и трънаци, в ниша зад ствола на голямо дърво.

— Не издавай нито звук, принцесо — предупреди я Катса. — И ми дай ножа си. С него ще убия един от войниците на баща ти.

Издърпа ножа от механично свитите пръсти на момичето. Размисляше трескаво.

По, изрече наум, дай ми ножовете и камите, ще убивам веднага щом ги зърна.

По извади двете ками от колана си и по един нож от всеки ботуш; подхвърли й остриетата едно по едно. Вдигна лъка и сложи стрела в тетивата. Снишиха се зад висока скала и зачакаха. Не се наложи да чакат дълго. Мъжете изскочиха иззад дърветата. Препускаха бързо и очите им кръстосваха земята за следи. Катса преброи седемнайсет войници._ Аз ще тръгна надясно_, помисли мрачно тя, а ти тръгни наляво. Скочи и хвърли първия нож, после втория и двете ками. Стрелата на По литна и той посегна за следваща. Ножовете и камите на Катса се забиха в гърдите на петима, а По уби двама, преди войниците да осъзнаят, че са попаднали в засада.

Телата на мъртвите се свлякоха от конете, а телата на живите ги последваха, издърпвайки саби от каниите и надавайки неразбираеми крясъци. Един-двама по-съобразителни опънаха лъкове. Катса хукна към тях, а По продължи да стреля. Първият я нападна с див поглед и оглушителен вик, размахал сабята си неистово, ала Катса отскочи с лекота от острието, ритна втори войник в челото, издърпа камата му от колана и преряза гърлата и на двамата. Запази камата, грабна сабя и се спусна срещу следващия противник. Изби с ритник оръжието от ръката му и прониза корема му. Връхлетя срещу двамина зад гърба й и ги уби с камата, отблъсквайки трети със сабята. Хвърли камата към гърдите на конник, насочил стрела към По.

Ненадейно остана само един войник, задъхан, ококорен от страх. Отстъпи назад и понечи да побегне. Катса издърпа нож от гърдите на друг мъж и се спусна след него; чу обаче да изсвистява тетива и видя как войникът залита с писък и се строполява бездиханен.

Погледна окървавената си туника и панталони. Избърса лицето си и кръв зацапа ръкава й. Около нея лежаха мъртви мъже, лишени от лична воля, мъже, чието съзнание беше по-немощно дори от нейното. Призля й, почувства се изтощена и разярена на краля, станал причина за тази кървава баня.

— Да проверим дали са мъртви — предложи тя. — После ще ги качим на конете. Ще ги изпратим обратно, за да отклоним Лек от следата.

До един бяха мъртви. Катса издърпа стрелите и остриетата от телата, като се опитваше да не поглежда лицата им, почисти ножовете и камите и ги подаде на По. Тръгна към Битърблу да й върне ножа. Свари я права, скръстила ръце да се предпази от студа, с будни, прояснени очи. Катса погледна кървавите петна по дрехите си. Надяваше се детето да не е наблюдавало касапницата.

— Сега ми е по-топло — каза Битърблу.

— Добре. Какво видя от битката?

— Нямаха шанс, нали? — отговори момичето. — Къде ще отидем?

— Не съм сигурна. Ще намерим безопасно място, където да се нахраним и наспим. И да обсъдим какво ще правим после.

— Ако искате кралят да спре да ни преследва — заяви момичето, — трябва да го убиете.

Катса погледна детето — стигаше й едва до гърдите. Ръкавите на По висяха почти до коленете на малката; очите и носът й изпъкваха под качулката и изглеждаха прекалено големи за лицето й. Гласът й звучеше като писукане. Ала бе изпълнен със спокойна увереност, когато я посъветва да убие баща й.