Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (9)

Глава 8
Обри

Средство (юрид.): Средство за постигане на справедливост във всичко, в което са замесени законни права.

„Жар-птица“.

„Бижута“.

„Лебедово езеро“.

Записах ролите за които исках да се явя на прослушване в планера си, усмихвайки се, докато за кой ли път прокарах ръце по приемното писмо. Имах десет копия — две от тях бях сложила в рамки, седем използвах за вдъхновение, когато се чувствах несигурна, и едно за родителите ми. (Нямах нито времето, нито енергията да напиша и едно писмо „Казах ви, така че“ и да го прикрепя към имейла с копието.)

Погледнах към часовника на стената и проверих телефона, опитвайки се да укротя пеперудите, които пърхаха в стомаха ми.

Човекът, с когото се срещах сега — Браян, колега танцьор в компанията — трябваше да ми се обади, за да ми каже нещо важно.

Откакто се запознах с него, даваше всичко от себе си да ме ухажва — водеше ме на срещи между репетициите, и се присъединяваше към мен, докато танцувах по покривите и заледените пейки в парка. Беше мил, сладък, забавен и перфектен пример за това какво означава да си джентълмен.

Беше като един от онези мъже от старите холивудски филми, на които не им трябваше причина да те държат за ръка, които те изпращаха до вратата и те изчакваха да се прибереш, преди да си тръгнат. Беше от типа мъже, които те целуват леко и нежно, прошепвайки, че харесват устните ти, но никога не прекрачваха границата на допустимото.

С други думи, нямаше нищо общо с Андрю.

Нищо общо.

Въпреки че целувките му никога не ме оставяха задъхана и мокра и докосванията му не подпалваха нервите ми, той никога не ме караше да се чувствам като боклук.

Телефонът ми започна да вибрира и аз погледнах към екрана. Браян.

„Получи ли розите, които ти изпратих днес?“

Ухилих се, поглеждайки към белите и червени цветове върху камината ми.

„Да. Благодаря ти! Обожавам ги.“, написах.

„Сложих и още нещо във вазата за теб… Трябва да го използваш за отпускане довечера. Ще ти се обадя веднага щом изляза от репетицията.“

„Нямам търпение.“

Добавих и една усмихваща се емотиконка в края на съобщението ми и отидох до вазата, повдигайки цветята за стеблата им. Имаше огромен пакет перли за баня и розови листенца и към двете беше прикрепена ръкописна бележка:

„Мисли за мен следващият път, когато си вземеш вана.

Браян“

Сърцето ми запърха от мисълта веднага да изпълня предложението му. Измъкнах се от дрехите си и се запътих към банята, а после хвърлих перлите под течащата вода.

Докато разпусках косата си, завъртях кранчето на душа на най-високата настройка и преди да успея да се пъхна вътре, забелязах, че съм получила нов имейл. Андрю.

Както почти всеки път, когато видех имейл или пропуснато обаждане от него, сърцето ми се опита да излезе през гърдите ми.

Всичко в мен крещеше да не го отварям, да продължа да го игнорирам и да го оставя да се чувства точно толкова самотен и неоценен, колкото се чувствах аз самата преди месец, но не можех да го направя.

„Тема: Торо и Ализа

Веднъж ми каза, че ти липсва времето, когато бяхме Торо и Ализа, защото се предполага, че тогава съм се държал добре с теб. Не мисля, че съм се отнасял по-различно. Просто наистина исках да те изчукам. Но за съжаление, когато се срещнахме лице в лице, поисках да те чукам дори повече от преди.

Лично аз предпочитам «Андрю и Обри», защото в нощ като тази бих предпочел да те изчукам на терасата ми, докато не свършиш. Поне мога да си представя какво е усещането за вагината ти и вече не ми се налага само да гадая.

Вдигни си телефона…

Андрю“

Поклатих глава и оставих телефона настрани, изтривайки умствено съобщението му и пристъпих във ваната.

Облегнах се назад и позволих на топлата вода да покрие гърдите ми, изписквайки, когато тя започна да затопля кожата ми.

Сега, след като бях говорила с Браян, ми беше по-лесно да не мисля за Андрю, но не можех да го забравя. Късно нощем, докато лежах в леглото си, все още мислех за него, често съжалявайки, че не го усещам в себе си.

Въпреки това нямаше да се върна към него и просташкото му държание, нито щях да позволя на него да се върне при мен.

Никога.

Натърках се с меката гъба, опитвайки се да игнорирам пулсиращото усещане между бедрата ми, което се появяваше винаги, когато мислех за Андрю. Напълних шепите си с вода и я излях върху главата си — неспособна да отблъсна мисълта за това как Андрю миеше косата ми във ваната, който ми казваше да застана под струята и да се уловя за стената, докато ме държеше здраво за кръста и ме чукаше на задна.

Пръстите ми сами намериха пътя си до клитора ми и тогава си спомних как ме беше навел в банята си, казвайки ми, че има нужда да го поема… целият, докато галеше гърдите ми и целуваше гърба ми.

Започнах да описвам кръгове около пулсиращото място между краката ми, затваряйки очи и представяйки си устните му върху моите, стенейки при всяко докосване.

— Аххх…

Зърната ми се стягаха все повече, докато водата изстиваше, а бях близо, толкова близо до оргазма, но телефонът ми иззвъня.

Андрю?

Незабавно се изправих и облякох халат, бързайки да отговоря, повтаряйки си, че ще му вдигна само „този път“.

— Ало? — Задържах телефона до ухото си, без да поглеждам към дисплея.

— Обри?

Беше Браян.

— Здравей… — въздъхнах, опитвайки се да прикрия разочарованието си. — Как си?

— Да не би момента да е неподходящ? Звучиш разстроена.

— Не съм. Тъкмо излизам от ваната.

— О, ами добре — каза той. — Използва ли комплекта за релаксация, който ти купих?

— Да.

— А мислеше ли за мен?

— Да… — излъгах, усещайки лека вина. — Как беше репетицията?

Отидох до гардероба ми и облякох една тениска, слушайки го, докато описваше причините, поради които господин Ашкрофт бе въплъщение на дявола.

— Много по-лош е от господин Петров.

Вързах косата си на опашка.

— По-лош от Пол Петров? — Той се засмя. — Не ти вярвам. Гледал съм документален филм, в който разплаква пораснали мъже.

— Е, може би преди години. Не ме разбирай погрешно, все още е груб и арогантен, но има и някаква мекота, която определено липсва при господин Ашкрофт.

— Ще приема думите ти за истина. — Той прочисти гърлото си. — Много ли си уморена?

— Шокиращо, но не толкова.

— Ами… исках да поговорим тази вечер, защото исках да знам дали би искала да опитаме нещо ново във връзката ни.

— Разбира се. — Излегнах се в леглото. — Какво е то?

— Телефонен секс… — Гласът му стана по-дълбок. — Правила ли си го някога преди?

Успях да задържа смеха си и бързо си свалих тениската, захвърляйки я на пода.

— Да.

— Би ли искала да го направиш с мен? Като например сега?

— Да. — Извадих вибратора си от кутията му и го пъхнах под завивките, щастлива, че вече няма да ми се налага да мисля за Андрю, за да получа оргазъм. — Да, много бих искала.

— Добре — каза той. — Ами…

Мълчание.

— Е, какво? Тук ли си, Браян?

— Извинявай, свалях си панталоните. — Той се поколеба. — И така, с какво си облечена?

— Нищо… гола съм.

— Гола си, Обри? — Звучеше така, сякаш не ми вярваше. — Сигурна ли си, че си го правила преди? Това е частта, в която се предполага да ми кажеш, че си по бельо. Съдействай ми, моля те.

— Добре… Облечена съм с черни прашки и черен…

— Не, не черни. Не харесвам черното. Опитай със синьо, тъмносиньо.

— Добре, с тъмносини прашки и син сутиен.

— Да, така е по-добре. Сега си свали гащичките с една ръка.

Лежах неподвижно, несигурна дали трябва да включа вибратора си, или не.

— Сега си ме представи… — Той простена. — Представи си как те пронизвам с пениса си дълбоко, толкова дълбоко…

Въздъхнах.

— Можеш ли да си го представиш? — Гласът му стана дрезгав. — Имам нужда да си го представиш и да докоснеш вагината си.

— Какво?

— Вагината ти. Докосни я.

Изправих се и си обух долнището на пижамата.

— Докосваш ли я, бейби?

— Ооо, да… — Навлякох един пуловер през главата ми. — Докосвам вагината си…

— Представяш ли си как облизвам гънките ти? Как прокарвам езика си по цепката на дупето ти?

— Браян, ти всъщност… — Поклатих глава. — Прекъсваш.

— Ще оближа всяка част от тялото ти с език, скъпа. Ще проникна с пениса си в теб, отново и отново, и няма да спра, дори и да кажеш „не“… Не можеш да кажеш „не“.

Грабнах един лист хартия и започнах да го мачкам до телефона.

— Не те чувам, Браян… Обхватът в стаята ми е лош.

Затворих по средата на описанията му и превъртях старите ми имейли от Андрю — единственият човек, който можеше да ме накара да свърша само с думи.

Независимо дали го мразех, или не, имах нужда да свърша, и това беше единственият начин.