Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (2)

Глава 1
Андрю

Свидетелски показания (юрид.): Устни доказателства, дадени под клетва от свидетел в отговор на въпросите, поставени от адвокат по време на делото, или на показания под клетва.

— Госпожице Евърхарт, можете да вземе думата и да разпитате господин Хамилтън — каза господин Грийнууд от другия край на залата.

Беше последният ден от месеца, което означаваше, че най-накрая щяхме да се възползваме от съдебната зала за милиони долари, която се намираше на последния етаж на „Грийнууд, Бах и Хамилтън“. Истината беше, че нямахме, изобщо нямахме нужда от тази зала, но след като фирмата разполагаше с повече пари, отколкото знаеше какво да прави с тях, пространството се използваше за мнимите случаи на стажантите.

Днешният „съдебен процес“ беше за някакъв идиот, който бе ограбил собствените си служители, оставяйки ги без осигуровки и здравни застраховки, и за съжаление аз играех обвиняемият.

Изправяйки се от масата на защитата, Обри грабна бележника си и взе думата. Тя изглеждаше невъзмутима, въпреки че не бяхме говорили, откакто я изритах от апартамента ми преди две седмици.

Не спираше да се усмихва, държеше се невероятно мило и все пак, когато донесеше кафето, ми се подсмихваше и казваше: „Наистина се надявам, че ще се насладите на кафето си, господин Хамилтън“.

Оттогава си купувам кафе от близкото кафене надолу по улицата.

— Господин Хамилтън — започна тя и приглади прилепналата си синя рокля, — вярно ли е, че преди това сте изневерявал на жена си?

— Никога не съм изневерявал.

— Придържай се към ролята си, Андрю! — прошепна господин Бах от съдийското място.

Извъртях очи.

— Да, изневерих й.

— Защо?

— Възразявам! — извика един от стажантите. — Ваша Чест, наистина ли е нужно да се ровим в детайлите от любовния живот на клиента ми? Този мним съдебен процес е защото е участвал в заговор.

— Ако ми позволите, Ваша Чест — проговори Обри, преди „съдията“ да каже нещо, — мисля, че като анализираме предишните връзки на господин Хамилтън, ще можем да оценим какъв е характерът му. Ако провеждахме дело с клиент, който е занемарил компанията си поради некомпетентност, не би било непристойно да го разпитам за предишните връзки в личния му живот — особено ако „мнимият“ ни клиент е високоуважаван.

— Отхвърля се.

Обри се усмихна и погледна в бележника си.

— Имате ли проблем с обвързването, господин Хамилтън?

— Как мога да имам проблем с нещо, в което не вярвам?

— Значи това, в което вярвате, е да имате връзки за една нощ до края на живота си?

— Ваша Чест…

Опонентът на Обри се изправи, но аз вдигнах ръка и го спрях:

— Няма нужда — казах и присвих очи към Обри. — Ще отговоря на неуместните въпроси на госпожица Евърхарт. Живея живота си, както, по дяволите, искам, и се справям с жените, както реша, че искам да се оправям с тях. Не съм сигурен как това с кого съм спал е свързано с това мнимо дело, но след като обсъждаме сексуалният ми живот, трябва да знаете, че съм щастлив и задоволен. Всъщност довечера имам среща. Бихте ли желала да дам отчет на вас и журито за детайлите?

Стажантите в ложата на съдебните заседатели се засмяха, но усмивката на Обри се стопи. Въпреки че веднага се усмихна насила, можех да видя болката в очите й.

— И така — тя си пое дълбоко въздух, — що се отнася до случая…

— Радвам се, че най-накрая се върнахме на него.

Журито отново се засмя.

— Вярвате ли в моралните норми, господин Хамилтън? — попита тя.

— Да.

— Мислите ли, че притежавате такива?

— Мисля, че до известна степен всеки има такива.

— Може ли да се доближа до свидетеля?

Тя погледна към господин Бах и той кимна.

— Господин Хамилтън, може ли да прочетете подчертаната част от този документ, моля?

Тя постави документа пред мен, а отгоре му имаше прикрепена малка, написана на ръка бележка: „Мразя те и ми се иска никога да не те бях срещала“.

— Да — казах аз и извадих химикал от джоба си. — Тук пише, че в онзи момент фирмата ми не е знаела за промените по застрахователни полици.

Започнах да пиша отговор на бележката й, докато тя подаваше копие от документа на съдебните заседатели: „Жалко, защото аз не съжалявам, че те срещнах, а само, че те изчуках повече от веднъж“.

Тя ме помоли да прочета още един пасаж от документа на съда, после взе бележката и след като я прочете, се втренчи в мен.

Опитах се да се фокусирам върху нещо друго, за да не я погледна, но начинът, по който изглеждаше днес, не ми позволяваше да го направя. Косата й не беше събрана в обичайния за нея кок — днес дългите къдрици падаха свободно по раменете и гърдите й, а роклята й, която беше крайно неподходяща, беше плътно прилепнала по бедрата й и се повдигаше нагоре всеки път, щом тя направеше крачка.

— Имам още три въпроса към господин Хамилтън, Ваша Чест — каза тя.

— Няма лимит, госпожице Евърхарт — той се усмихна.

— Вярно… — Тя пристъпи напред и ме погледна в очите. — Господин Хамилтън, вие и вашата компания сте подвели служителите си да вярват, че сте взели интересите им присърце и ще се погрижите за тях, както и че наистина ще ги осведомите за евентуалните промени, които ще предприемете преди съкращенията. Това са обещанията от брошурата на фирмата ви, нали така?

— Да.

— Смятате ли, че трябва да бъдете глобен или наказан за това, че сте дали фалшива надежда на служителите си и сте ги въвлекли в служба, за която през цялото време сте знаели, че ще прекратите?

— Направих онова, което е най-добро за компанията ми — казах, игнорирайки факта, че сърцето ми се опитваше да пробие гърдите ми. — И за в бъдеще може би служителите ми ще осъзнаят, че фирмата ми така или иначе не е била добра за тях, и ще продължат напред, както и трябва да сторят.

— Не мислите ли, че им дължите поне едно извинение?

— Да се извиня би означавало, че съм направил нещо нередно. — Изскърцах със зъби. — Това, че служителите ми не бяха съгласни с онова, което направих, не означава, че не съм бил прав.

— Вярвате ли в оправданите лъжи, господин Хамилтън?

— Казахте, че имате само още три въпроса. Да не би да не знаете простата математика?

— Вярвате ли в оправданите лъжи, господин Хамилтън? — Лицето й почервеня. — Да или не?

— Да — стиснах челюсти. — Да, вярвам, че това е общо изискване за всеки един адвокат в тази страна.

— И така, предвид настоящето дело, което обсъждаме… Смятате ли, че някой като вас, който е третирал служителите си толкова ужасно и ги е наранил по този начин, като е откраднал прехраната им, може да се промени за в бъдеще?

— Оправданото съмнение няма нищо общо с чувствата, госпожице Евърхарт, и ви предлагам да се консултирате с най-близкия правен речник, който можете да откриете, защото съм повече от сигурен, че вече сме водили този разговор…

— Не си спомням да сме водили подобен разговор, господин Хамилтън, но…

— Не ми ли казахте при първото си интервю в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, че някои лъжи трябва да бъдат казвани и някои истини премълчавани? Както и че крайната присъда зависи от онзи, който знае кое е истина и кое лъжа? — Огледах я от горе до долу. — Не е ли това, както вие сама ми казахте тогава, точното определение за оправданите лъжи?

Тя погледна към мен, а в погледа й видях същата онази болка, която имаше в очите й, когато я изритах преди две седмици от апартамента ми.

— Нямам повече въпроси, Ваша Чест — промърмори тя.

Господин Грийнууд започна да пляска шумно от задната част на залата. Господин Бах и другите стажанти последваха примера му.

— Много добра работа, госпожице Евърхарт! — извика господин Бах. — Това беше един директен и много завладяващ разпит.

— Благодаря ви, сър.

Тя отбягваше да ме погледне.

— Вие официално сте първата стажантка, която успя да изкара Андрю извън кожата му. — Той се усмихна доволно. — Определено ще трябва да ви задържим наоколо. По дяволите, може дори да ви се обаждаме, когато трябва да ни се напомни, че той може да изпитва някакви чувства.

Всички се засмяха.

— Всички свършихте страхотна работа! — Той се облегна обратно в съдийския стол. — По-късно тази седмица ще разгледаме презентациите ви и следващият четвъртък ще ви изпратим имейли с резултатите.

Той удари с чукчето си.

— Съдът се оттегля.

Стажантите се изнизаха от стаята и Обри ми хвърли един последен, ядосан поглед през рамо.

Отвърнах на погледа й, благодарен, че имам среща тази вечер, така че щях да разкарам нея и шибаните й въпроси от ума ми.

Нямах търпение да стане седем часа.

Изчаках няколко минути, преди да се отправя към асансьора, и се опитах да си спомня графика си за останалата част от деня. Следобед имах две консултации със собственици на малък бизнес и преди Обри да може да ми донесе следващата ми чаша с кафе, трябваше да изтичам до „Старбъкс“.

Отключих вратата на кабинета ми и светнах лампите, готов да се обадя на Джесика, когато забелязах Ава, която стоеше пред библиотеката ми.

— Да не би приютът за бездомни да е затворен днес? — попитах.

— Дойдох, за да ти дам онова, което искаш.

— Не е ли малко рано да скачаш от някой мост?

— Сериозна съм.

— Както и аз. — Минах покрай нея и изпратих едно съобщение от телефона ми. — Ако скочиш преди обяд, екипът на новините няма да може да пусне историята преди праймтайма^[1].

Тя застана пред бюрото ми и остави една картонена папка.

— Повече няма да въвличам името ти в съда, няма да попълвам никакви забрани и искове и никога повече няма да дам фалшиви показания за характера ти. Приключих с лъжите.

— Сигурен съм. — Взех папката в ръце. — С други думи, има друг мъж, когото искаш да прецакаш. Той познава ли твоето истинско „аз“?

— Ти сериозно ли? Най-накрая получи скъпоценния си развод. Какво те интересува?

— Не ме интересува. — Сложих си очилата и прегледах документите. — Никакви молби за издръжка, искове за злоупотреба или претенции за недвижим имот? Да не би да пропускам някоя страница?

— Казах ти. Приключих с лъжите.

Не й повярвах нито за секунда, но вдигнах телефона и звъннах на нотариуса, казвайки й, че е спешно.

— Знаеш ли… — Ава се облегна на бюрото ми. — Спомням си тортата, която ми донесе за годишнината ни. Беше в бяло и светлосиньо и имаше от онези малки, сладки декорации на Ню Йорк. Спомням си, че и блатовете й бяха ароматизирани. По един за всяка година, в която бяхме заедно. Спомняш ли си?

— Спомням си, че изчука най-добрия ми приятел.

— Не може ли да споделим още един хубав момент, преди нещата да приключат за добро?

— Нещата между нас приключиха преди много време, Ава. — Опитах се да запазя гласа си равен и монотонен. — Когато нещо приключи, последните думи, хубави или лоши, нямат никакво шибано значение.

Тя въздъхна и едва сега забелязах колко ужасно изглеждаше днес. Очите й бяха зачервени, къдравата й коса беше прибрана на конска опашка и въпреки че синята рокля, която носеше, й стоеше перфектно, личеше, че не е направила опит дори да я изглади.

— Какъв е спешният случай, господин Хамилтън? — Нотариусът влезе в кабинета ми, усмихвайки се. — Да не би да искате да поръчате още една кафемашина за хиляда долара?

Тя млъкна веднага щом забеляза Ава.

— Госпожице Канън, това е Ава Санчез, която скоро ще бъде моя бивша съпруга. Имам нужда от вас като свидетел на подписването на документите за развод, както и да направите три копия — като подпечатате едното от тях за евентуално изпращане по пощата.

Тя кимна и извади печат от джоба си.

— Забеляза ли, че доброволно се отказвам от апартамента ни в Уест Енд? — попита Ава.

— Апартаментът, който аз купих? — Подписах се. — Колко щедро.

— Създадохме много спомени там.

— Подписването на документи не изисква разговор — казах.

Тя грабна химикалката от ръцете ми и постави подписа си над моя — като умишлено се забави, за да добави двойна завъртулка на последната буква от името си.

— Веднага ще направя копия.

Госпожица Канън избягваше да поглежда към нас, докато напускаше стаята.

— И така, това беше предполагам — каза Ава. — Официално съм вън от живота ти.

— Не — поклатих глава, — за съжаление си все още пред очите ми.

— Ще те убие ли ако ми пожелаеш всичко най-хубаво? Или поне да ми пожелаеш късмет?

— Предполагам, че трябва, след като се връщаш в затвора. — Свих рамене. — Късмет. Властите те очакват отвън, така че няма нужда да бързаш. В края на коридора има вендинг автомат, ако искаш да опиташ вкуса на свободата за последен път. Макар че, след като ще бъдеш затворена с толкова много жени, съм сигурен, че лизането на путки веднага щом светлините угаснат, ще ти се стори също толкова вкусно.

— Издал си ме? — Тя пребледня, когато вдигнах телефона си и й показах съобщението, което бях изпратил в секундата, в която я бях видял в офиса ми. — Как можа да ми го причиниш?

— Как бих могъл да не ти го причиня?

— Наистина ли си толкова наранен, Лиъм? Аз ли…

— Никога повече не ме наричай така, мамка му!

— Толкова много ли те нараних? — повтори тя и поклати глава.

Не отговорих.

— Това е… това е заради Ема, нали? — изсъска тя. — Това ли е? Все още ли ме обвиняваш заради онова, което се случи?

— Разкарай се, мамка му! Веднага!

— Минаха шест години, Лиъм. Шест. Шибани. Години. Трябва да продължиш напред. — Тя отвори вратата и се усмихна лукаво. — Подобни неща се случват постоянно. Но не можеш да отречеш, че онова, което се случи, ти помогна да се превърнеш в мъжа, който си днес, нали?

Костваше ми почти целия самоконтрол да не скоча от стола и да се нахвърля върху нея.

Едва сдържайки се, я изчаках да си тръгне и отидох до прозореца — наблюдавайки я, докато влизаше в паркинга. Полицаите се разкрещяха и тя вдигна ръце във въздуха.

И после, точно както преди шест години, тя се усмихна, докато й слагаха белезниците, и се засмя, когато я хвърлиха на задната седалка в патрулката.

Колоната от черни коли потегли бавно и познатият спазъм стегна сърцето ми.

Грабнах ключовете и се втурнах към паркинга и колата ми — подсъзнанието ми ми казваше да се прибера вкъщи, но съзнанието ми ме водеше към най-близкия плаж.

Веднага щом излязох на магистралата, изключих звука на телефона си. Секундите се превръщаха в часове, а градът бавно изчезваше в огледалото за обратно виждане. Сградите изглеждаха все по-отдалечени, докато накрая единствените неща, което се виждаха през прозореца ми, бяха дървета и пясък.

Когато най-накрая стигнах уединения залив, паркирах колата си пред една скала. Отворих жабката и извадих червената папка, която Обри веднъж се опита да отвори, след което излязох и седнах на най-близката пейка.

Поех си дълбоко дъх и извадих снимките, като си обещах, че това ще е последния път, когато ги разглеждам: С дъщеря ми се бяхме хванали за ръце и се разхождахме по плажа в Ню Джърси. Тя се усмихваше на мидата, която бях закачил на ухото си. Аз я нося на рамене и соча към изпълненото със звезди небе.

Продължих да разгръщам снимките, макар да знаех, че това отново ще върне студената пот и ужасните кошмари.

Разгледах дори и онези, на които мен ме нямаше. Онези, на които тя изглеждаше тъжна и самотна в парка, и онези, на които гледаше в далечината и изглеждаше така сякаш търси нещо или някой, който не беше там.

Ема…

Сърцето ми се сви, когато стигнах до последните кадри от фотосесията. На снимката тя стискаше чадъра си и плачеше. Беше разстроена, защото я бяха принудили да се прибере вътре, тъй като не разбираха, че дори и да обичаше да играе в парка под слънчевата светлина, повече й харесваше да играе навън в дъжда.