Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (13)

Глава 11
Обри

Пропуск (юрид.): Несъзнателен пропуск на дума, израз или друга форма на език при договор, дело, съдебно решение или друг документ.

„Тема: Бариерата Браян

Не съм сигурен още колко пъти трябва да ти се извиня заради това, че накарах «гаджето ти» да те зареже, но наистина съжалявам. Може би трябваше да изчакам, докато го изчукаш, за да ме оцениш.

Андрю“

— Уф!

Захвърлих телефона си през стаята, почти събаряйки красивата ваза с лилии, която ми беше изпратил вчера.

Беше изминала една седмица от раздялата ми с Браян и всеки ден трябваше да се изправям срещу Андрю. Сутрин лично ми носеше любимото ми кафе, изпращаше ме до спирката на метрото и постоянно се извиняваше. По свой си начин, разбира се.

Никога не му отвръщах. Просто отпивах от кафето си и го слушах.

Сядайки на дивана, увих студена кърпа около раменете ми. Броях дните до премиерата, чудейки се колко още болка може да поеме тялото ми.

Сега краката ми бяха неузнаваеми. Вече не можех да излекувам раните и мехурите по тях. Мускулите на ръцете ми се схващаха безмилостно, и когато вчера казах на господин Ашкрофт, че се нуждая от още няколко минути, за да разтегна десния си крак, той каза: „Тогава ще трябва да те сменя с танцьор, които няма нужда“.

Присвих се при спомена и чух, че някой чука на вратата ми.

— Идвам!

Отворих я, изкушена да я затръшна веднага след като видях Андрю.

— Да? — попитах.

— Репетицията ти започва след час. Ще закъснееш.

— Днес имам следобедна репетиция, но ти благодаря за напомнянето.

— Тогава може ли да вляза?

— Не.

— Защо не?

— Наистина ли ми трябва причина?

— Просто искам да поговоря с теб за няколко минути, Обри.

— Можеш да го направиш и по телефона.

— Блокирала си шибания ми номер. — Той присви очи към мен. — Вече опитах днес. Два пъти.

— Опита ли да ми изпратиш имейл?

— Обри, моля те…

Наистина изглеждаше искрен.

— Добре. — Задържах вратата отворена. — Но ще трябва да си тръгнеш след пет минути, защото искам да подремна.

Той пристъпи вътре и се огледа наоколо, прокарвайки ръце по произведенията по стените.

Изглеждайки слабо впечатлен, той потърка брадичката си.

— Родителите ти ли плащат за това?

— Не, не съм говорила с тях, откакто се преместих — признах. — Пенсионирана танцьорка от компанията дава под наем апартаментите си на новите попълнения.

— Скъпо ли е?

— Изобщо. — Седнах на дивана. — Това е единственият начин, който мога да си позволя, за да живея в тази част на града. Иначе ще трябва да спя в кашон.

Той се втренчи в мен за малко, без да обели и дума.

— Какво има?

— Нищо. Просто измина доста време, откакто си ми казвала нещо, което да не е изпълнено със злоба.

— Недей да свикваш. — Трепнах и поставих още една студена кърпа върху раменете ми. — Просто се опитвам да направя петте ти минути с мен запомнящи се.

— Ще бъдат.

Мълчание.

Той се приближи и седна до мен на дивана.

— Имаш шестица на финалния ти тест в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“.

— От съжаление ли ми го писа?

— Имаш шестица, защото работата ти бе най-добрата. — Той ме погледна в очите. — Въпреки че можеше и да мина без бележката: „За ваша информация, господин Хамилтън ме чукаше в офиса си“.

Избухнах в смях.

— Между другото, на Джесика й липсваш.

— Наистина ли?

— Твърди, че съм бил много по-търпим, когато и ти си наоколо — каза той. — И очевидно ни е подслушвала, докато сме правили секс.

— Какво?

— Вече няма смисъл да се опитвам да я уволня… Мисля, че съвсем ми е влязла под кожата.

— Стажантите все още ли те мразят?

— Не. — Той се усмихна. — Поради някаква странна причина започнаха да ме харесват малко след като ти напусна.

— Да не би да намекваш, че си се държал като задник заради мен?

— Не. — Той ме издърпа в скута си и свали кърпата от раменете ми. — Намеквам ти, че вече не се преструвам, че ми пука за останалите стажанти, когато любимата ми такава я няма.

Изчервих се и той започна да масажира раменете ми — бавно притискайки ръцете си върху кожата ми.

Вместо да му кажа да спре, затворих очи и въздъхнах, леко накланяйки глава назад.

— Имаш ли намерение да приемеш извинението ми? — попита той, поставяйки целувка на врата ми.

— Не.

— Има ли някакъв начин, по който мога да те накарам да го направиш?

Пръстите му нежно разтриваха ключицата ми, облекчавайки болката.

— Можеш да ми кажеш истинската причина, поради която си в Ню Йорк… — Усетих как разкопча сутиена ми. — Знам, че не си бил всичкия този път дотук, само за да ме видиш.

Той целуна рамото ми.

— Няма как да знаеш.

— Сериозна съм, Андрю.

— Както и аз. — Той притисна длани към гърба ми, оставяйки ме безмълвна. — Всъщност ти си голяма част от причината, поради която съм все още тук.

— А другата част?

Той наклони главата ми назад, така че сега гледах право в очите му.

— Другата част няма значение.

Изглеждаше така, сякаш искаше да ме целуне, но се въздържа.

Вместо това плъзна ръце под бедрата ми и ме преобърна, така че сега лежах в скута му.

— В колко часа каза, че е репетицията ти?

— Четири… — едва успях да кажа. Докосванията му ме подлудяваха.

— Мога ли да те закарам? — Нежно започна да разтрива задната част на раменете ми. — Мога да го правя всеки път, стига да не вземаш метрото…

Кимнах и затворих очи, заспивайки под милостта на ръцете му.

* * *

Часове по-късно, Андрю спря до тротоара пред „Линкълн център“.

Откопчах колана и го погледнах.

— Отвън ли ще бъдеш, когато приключа днес?

— Вероятно.

— С горещ шоколад?

— Би ли предпочела нещо друго?

Усмихнах се.

— Не…

Той се наведе и пъхна кичур коса зад ухото ми.

— Онази вечер си мислех, че постъпвам правилно, като те изхвърлих и те отблъснах, но това определено беше грешка.

— Няма да се върна при теб само заради това.

— Не съм те и молил. — Той прокара пръстите си по устните ми. — Обаче би ми харесало, ако ми простиш.

— Все още не съм решила дали да го направя. Само защото ти…

Устните му бяха върху моите — целуваше ме, умоляваше ме, казваше ми всички онези неща, които не можеше да изкаже с думи, и този път го слушах. Липсваше ми всичко онова, което имахме, преди той да ме отблъсне.

Без да ме пуска, той прокара пръсти през косата ми и погали врата ми.

— Помисли си за това — прошепна той, бавно отдръпвайки се от мен.

— Хъм…

Борех се да си поема дъх, когато той излезе, за да ми отвори вратата.

— Ще се видим довечера. — Целуна ме още веднъж, преди да ме остави напълно бездиханна в средата на улицата.

Мамка му…

Отправих се към залата за танци, убедена, че днес направо ще летя във въздуха. Отворих вратите и усетих някой да сграбчва рамото ми отзад.

— Обри? — попита гласа. — Обри, това ти ли си?

Обърнах се шокирана.

— Мамо? Какво правиш тук?

— Исках да те видя…

Забелязах значката на костюма й, „Гласувай умно. Гласувай за Евърхарт“ и разбрах, че ме лъже. Беше в града заради нещо свързано с кампанията на баща ми, а аз бях една от спирките й.

— Е, след като ме видя… — Обърнах се и се вмъкнах в сградата.

— Почакай, Обри. — Тя ме последва. — Наистина ли мислиш, че най-добрият начин да привлечеш моето и на баща ти внимание, е да се преместиш в другия край на страната?

— Не напуснах Северна Каролина, за да ви привлека вниманието.

— Е, сега така или иначе го получи.

— И изглежда ми отне само двадесет и две години…

Тя въздъхна.

— Тъй като си толкова разстроена от това да бъдеш част от кампанията, решихме да поговорим с председателя на отдела да ти позволи да продължиш оттам, откъдето прекъсна през летния семестър.

— Не съм разстроена. Честно казано, не ми пука.

— Разбира се, че ти пука. — Звучеше обидена. — Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, сложихме наша обща снимка на брошурите за кампанията.

— Предполагам си го направила само за да изглежда, че наистина ти пука за колежа по изкуства?

— Не, за да изглежда, че наистина ни пука, дарихме на танцовата програма на „Дюк“ петдесет хиляди долара. Снимката на брошурата изглежда добре, въпреки че щеше да бъде още по-добре, ако на нея беше изписано и есето, което те помолихме да напишеш. Можехме да го поставим в непосредствена близост до снимката.

Почувствах спазъм в гърдите ми.

— Кога е полетът ти обратно, майко?

— Моля?

— Кога е полетът ти обратно? — повторих, а гласът ми се пречупи. — Сигурна съм, че е след по-малко от три часа, така че да не ти се налага да прекараш целия ден тук, затова можеш да се върнеш обратно и да кажеш на татко, че си се опитала да ме убедиш да се прибера вкъщи с теб, след като си приключила с работата си относно кампанията. Убедена съм, че това все още е най-важното за теб.

Тя запази мълчание.

— Напуснах Дърам, защото ще бъда тук поне три години. Това е продължителността на договора ми с компанията, в която ще преследвам истинската си мечта. И трябва да кажа, че отдалечеността ми от теб е просто един от бонусите. — Тя ахна. — Приятен полет. И кажи „здравей“ на татко от мен.

— Просто ще ме зарежеш тук?

— Ти се отнасяше по този начин с мен през целия ми живот. — Тръгнах си. Бях прекалено ядосана и наранена, за да се концентрирам.

Изпратих на Ашкрофт имейл, в който го уведомявах, че съм прекалено болна, и се отправих към улицата.

— Обри! — извика майка ми зад мен, но продължих да вървя. — Обри, почакай! — Най-накрая ме настигна и сграбчи ръката ми. — Мога да пропусна полета си…

— И защо би го направила?

— За да мога да прекарам малко време с дъщеря си, преди тя да е забравила, че изобщо съществувам…

Задържах сълзите си.

— Мога да остана за няколко дни и да наваксаме с всичко между графика ти за танците — каза тя. — Ще помоля и баща ти да дойде, ако нямаш нищо против?

— Би било идеално… — кимнах, но после се сетих за нещо. — Без разговори за кампанията.

— Имаме сделка.

— Нито разговори за връщането ми в колежа по право.

— И това мога да го преживея.

Тя кимна.

— И няма да плюете балета.

Тя се поколеба, но отново кимна.

— Окей, добре. — Тя ме прегърна. — Ще ни повикаш ли такси да отидем до „Четири сезона“ да резервирам стая?

— Защо? Можете да останете при мен.

— О, моля те. — Тя сложи чифт тъмни очила върху очите си. — Проверих колко изкарва една професионална балерина. Знам какъв тип апартамент можеш да си позволиш в този град, и дъщеря или не, ще трябва да ти окажа.

Не исках да се смея, но не успях да се сдържа. Сдобряването ни щеше да отнеме време, но бях готова да опитам.

Тя се приближи до павилиона за вестници, а аз протегнах ръка за такси.

— О, „Ню Йорк Таймс“ винаги избират най-добрите случаи за корица. — Тя прелисти страниците. — Тази седмица ще има доста голямо дело.

— Криминално или корпоративно? — попитах, когато едно такси профуча покрай мен.

— И двете — каза тя. — Всъщност този го познавам. Е, или поне съм чувала за него. Абсолютно невероятен адвокат…

— Трябва да побързаме или никога няма да си хванем такси. — Поклатих глава, когато отново ме пренебрегна.

— Съмнявам се, че някога ще получи признание за делото си срещу правителството…

— За какво говориш?

— Лиъм Хендерсън. — Тя задържа вестника пред мен, посочвайки към една малка снимка до статията. — Спомняш ли си? Той е в моя и на баща ти списък с адвокати, които никога няма да получат уважението, което заслужават, само защото са тръгнали срещу правителството. Вярвам, че ти беше любимец.

— О, да — спомних си. — И така, защо е по вестниците? Да не би да се е забъркал в нещо, защото не е получил заслужената си слава? Дали не е в беда?

— Не, изглежда е само свидетел по някакво дело. Статията посочва, че живее на юг и е партньор в някаква фирма, но това не може да е истина. Всяка една фирма би се похвалила, ако работеше при тях, а аз не съм чувала нищо.

— Сигурна съм, че биха го направили. — Най-накрая успях да спра едно такси. — Сега трябва да тръгваме.

— И все пак е доста странно. — Тя потупа устната си. — Никога не съм виждала негова снимка, може би една или две, но това бяха размазани снимки от студентските му дни. Сигурна съм, че сега изглежда различно.

— Мамо — казах, отваряйки вратата на таксито, — таксито таксува на минута.

— Тук пише, че през последните шест години живее в Северна Каролина под фалшиво име. Но, разбира се, не разкриват какво е то. Трябва да си намерят по-добър разследващ журналист, не мислиш ли? Как е възможно адвокат от такъв ранг да успее да промени името си, да смени щатите и все пак да продължи да практикува право? — Тя ми подаде вестника, преди да седне в таксито. — Трябвало е да изтрие цялата си самоличност и да започне отначало. Кой би направил подобно нещо?

Ахнах и разгърнах на статията, когато седнах на задната седалка. Изчетох я дума по дума, отново и отново, и светът около мен се завъртя. На практика можех да почувствам как челюстта ми се удря в пода, когато си спомних за първото ми интервю в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“.

 

 

— Госпожице Евърхарт, има ли адвокати, на които искате да подражавате, докато градите кариерата си? — Господин Бах ми се усмихна.

— Всъщност, да. Винаги съм се възхищавал на кариерата на Лиъм Хендерсън.

— Лиъм Хендерсън? — Андрю ме погледна с повдигнати вежди. — Кой е той?