Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (11)

Глава 10
Андрю

Тормоз (юрид.): Системно и/или продължително нежелано и неприятно досаждане, което често включва заплахи и искания.

На следващата вечер прокурорката стисна ръката ми, когато се срещнахме за по кафе и чай, а миглите, обрамчващи кафявите й очи, запърхаха.

— Благодаря ти, че се съгласи да останеш за няколко седмици, Андрю — каза тя. — Ще е от голяма помощ за това дело.

— Сигурен съм… — Изправих се и отидох до прозореца, поглеждайки към снега, който покриваше улиците отдолу.

— Старият ти партньор определено е наел най-добрите адвокати, които могат да се купят с пари, изплатил е глобите и наложените му в продължение на години санкции, но мисля, че с новите доказателства, които имаме, най-накрая можем да го изпратим в затвора. С тях и с твоите показания, разбира се.

Не казах нищо.

— Не съм сигурна как ще се чувстваш относно това, но… — Гласът й заглъхна и секунда по-късно тя застана до мен. — Би ли искал да наваксаме с всичко, което пропуснахме, откакто си тръгна?

— Моля?

Тя погали рамото ми.

— Напусна Ню Йорк и никога не погледна назад. Не се обади, а бяхме толкова добри приятели. Ти…

— Ок — отрязах я и грабнах ръката й, премествайки я. — Първо, не, не искам да наваксвам с нищо. Не давам и пукната пара за онова, което сме пропуснали. — Огледах я от горе до долу. — Но като гледам, не е кой знае колко много. Второ, да, бяхме приятели. В миналото. Не ми се обади, нито поддържаше връзка с мен, докато всички в този град влачеха името ми през калта, нали?

Бузите й почервеняха.

— Дори не ми се обади, за да ме попиташ дали шибаните слухове са истина. — Насочих се към вратата. — Така че, моля те, не си мисли, че след като съм се съгласил да помогна да вкараме онзи задник където му е мястото, сме приятели или ще бъдем такива.

— Толкова съжалявам…

— След шест години е твърде късно за това. — Обърнах се. — Ще бъда в съда, когато съм необходим. Сега можеш да си тръгваш.

Изчаках, докато чуя звука от затварянето на вратата, и се обадих на шофьора си.

— Кога трябва да тръгнем за бала, за да съм там точно когато започне?

— Веднага, сър.

Затворих и облякох палтото си, вземайки личният асансьор на мезонета до лобито. Забързано излязох през изхода на хотела, забелязвайки колата от другата страна на улицата, и тръгнах към нея.

— До тридесет минути трябва да сме там, господин Хамилтън. — Той погледна към мен в огледалото за обратно виждане. — Среща ли имате на събитието тази вечер?

— Не — казах. — Защо питаш?

— Защото, ако имахте, щях да предложа да спрем до магазина за цветя, който е три пресечки по-надолу.

— Може да се отбием.

Погледнах през прозореца, докато той отбиваше.

Мислех да кажа на Обри, че съм в града или да й пожелая „късмет“ за довечера, но не виждах смисъл. Освен това, миналата вечер в момент на слабост й изпратих доста двусмислен имейл и краткият й отговор не насърчи продължаването на разговора.

„Тема: Щастие

Щастлива ли си с новия си живот далеч от «Грийнууд, Бах и Хамилтън»? Изпълни ли балетните си мечти най-накрая?

Андрю“

„Тема: Отговор: Щастие

Моля те, престани да ми пишеш и изтрий номера ми.

Благодаря ти.

Обри“

— Господин Хамилтън? — Шофьорът отвори вратата. — Пристигнахме. Имате ли намерение да слезете от колата?

— Благодаря ти.

Грабнах букета от рози и лилии от седалката и му казах, че трябва да остане наоколо, тъй като може да доведа някого с мен.

Опашката към входа се извиваше около сградата, така че преминах покрай всички и се насочих право към предната врата.

— Извинете, господине… — Единият от портиерите веднага застана пред мен. — Наредете се на опашката.

— Мразя да чакам.

— Всички мразим да чакаме, господине — каза той, кръстосвайки ръце, — но това е политиката на бала, освен ако нямате билет. Имате ли билет?

— Тях също ги мразя.

Той откопча радио от токата на колана си.

— Господине, моля ви, не ме карайте да викам охраната. Трябва да си купите билет точно като всичко останали, а после да застанете на опашката и да изчакате реда си. Сега ще ви помоля да…

Той млъкна, когато му подадох една пачка от стодоларови банкноти.

— Да не би да казахте, че билетът ви е за първия ред, господине?

— Да, точно това казах.

Той се усмихна и ме поведе надолу по коридора, въвеждайки ме във великолепна зала с прозорци от пода до тавана, блестящи полилеи и прясно полирани мраморни подове. Стотиците маси бяха покрити с бели покривки, в чийто център бяха щамповани украси в златисто и сребристо, а буквите „НЙБК“ бяха гравирани върху всяко меню и програма за вечерта.

В залата нямаше официална сцена, само леко повдигната платформа, която беше поставена в средата с перфектен изглед към всички маси.

— Това тук добре ли е, господине?

Разпределителят махна с ръка към мястото точно пред платформата.

— Да, благодаря ви.

— Вечерята ще бъде сервирана до час, след което спонсорите на „НЙБК“ ще бъдат отличени, накрая ще последват кратки похвали и танците ще започнат.

Благодарих му, докато се настанявах на мястото си. Ако преди това знаех какъв ще е точния ред на програмата, щях да се появя много по-късно.

Вземайки брошурата пред мен, прелистих страниците и спрях, когато видях лицето на Обри.

Бяха я заснели, докато се смее и отмята косата от рамото си, гледайки право към фотоапарата. Според снимката, косата й беше много по-къса сега — едва докосваше раменете й, а очите й изглеждаха по-обнадеждени и щастливи, отколкото някога ги бях виждал.

Взирах се в снимката дълго и упорито, отбелязвайки всички нови промени.

Светлините в залата проблеснаха и последваха тихи аплодисменти, когато някаква жена, облечена цялата в бяло, пристъпи на платформата.

— Започваме — каза тя. — Благодаря ви, дами и господа, че удостоихте с присъствието си ежегодния бал на „Ню Йорк Балет Къмпани“. С голяма чест и гордост ви представяме тазвечерните изпълнители — главните танцьори, солистите и членовете на телата. Както знаете, поради много нещастни обстоятелства, през последните месеци трябваше да заменим почти деветдесет процента от състава ни, но както винаги, шоуто трябва да продължи. Наистина вярвам, че това е най-добрият клас, който сме имали от дълго време насам.

Публиката изръкопляска.

— Тази година компанията ни ще изпълни няколко продукции, но тези, които ще бъдат представени тази зима, са „Жар-птица“, „Бижута“ и фаворитът ни, „Лебедово езеро“.

Още аплодисменти.

— Тази вечер членовете на телата ще ви се представят лично и ще изпълнят малък трибют, за да ви се отблагодарят за постоянната ви подкрепа към изкуствата. И както винаги, когато става на въпрос за танцовото изкуство, ще ви помоля да не аплодирате, докато не бъде изсвирена и последната нота. Благодаря ви.

Тя се отдалечи и светлините се трансформираха от яркобели във въздушно сини, след което се стопиха в мрачни нюанси на лилаво и розово.

Един по един танцьорите излязоха, рецитирайки кратък монолог, и затанцуваха под краткия съпровод на пианото. Някои от тях бяха забавни, а други ме накараха да се зачудя дали просто не са се събудили тази сутрин и не са решили, че трябва да се опитат да танцуват балет за пръв път в живота си.

Между всяко представяне можех да чуя мърморенията, идващи откъм публиката.

„Сигурни ли са, че това е най-добрата им група?“

„Може би трябваше да отменят този сезон след онзи инцидент…“

„Да се надяваме, че ще имат денонощни репетиции, преди сезонът да започне…“

Мъжът до мен шепнеше колко му липсвали „старите дни“, когато Обри пристъпи на платформата.

Беше облечена с тънка черна блуза и розова туту поличка, а устните й бяха намазани с тъмночервено червило.

— Добър вечер, Ню Йорк — каза тя. — Името ми е Обри Евърхарт и…

Тя каза още нещо, което накара публиката да избухне в аплодисменти, но аз можех да се съсредоточа единствено върху това колко добре изглеждаше тя. Никога нямаше да го призная пред никого, но дори и след като тя си тръгна, продължавах да държа рамката със снимката на двама ни на нощното си шкафче, поглеждайки към красивото й лице вечер, след като съм имал лош ден.

Тази вечер не беше просто „хубава“. Беше като шибано видение.

Устата й спря да се движи и публиката отново аплодира, след което меките звуци от пиано и арфа бавно изпълниха залата.

Обри затвори очи и започна да танцува, сякаш беше съвсем сама в залата.

Атмосфера на бала незабавно се промени. Всеки, който я гледаше, беше напълно съсредоточен и пленен от всяко нейно движение.

Един танцьор се появи от нищото, повдигна я и я задържа високо над главата си, завъртайки я, докато музиката ставаше все по-напрегната. След като я пусна на земята, двамата завършиха стъпките заедно — усмихвайки се един на друг и разменяйки си погледи, от които ставаше ясно, че се познават прекалено добре.

В секундата, в която музиката спря, мъжът я придърпа в прегръдките си и я целуна.

Какво, по дяволите…

Публиката се изправи на крака и заръкопляска, но аз останах седнал, напълно изненадан от това, което бях видял току-що.

— В крайна сметка може би няма да се налага да анулирам билетите си за сезона, а? — Мъжът до мен ми намигна. — Брависимо!

Присвих очи към Обри и партньорът й, кипвайки, когато той обви ръка около кръста й и забарабани с пръсти по кожата й. Прошепна нещо в ухото й и тя се изчерви, карайки кръвното ми да скочи до небесата.

— Е, какъв отклик само! — взе думата директорката. — Благодаря ви, госпожице Евърхарт и господин Уилямс. Искам всички да знаете, че следващия месец тези двамата ще са гвоздеят на представлението и на бала „Сребърна луна“.

Тя продължи да говори, обяснявайки повече за програмата, но аз не чух и дума от казаното.

Бях объркан от онова, което бях видял — несигурен дали устата на Обри наистина беше върху нечия друга.

На платформата се появиха още танцьори, още аплодисменти, още речи, а мислите ми оставаха същите. Едва когато покровителите заеха платформата, осъзнах, че за тази вечер частта с танците бе приключила.

— Интересувате ли се от това да направите дарение на „НЙБК“? — Една балерина, все още облечена в сценичния си костюм, пристъпи пред мен. — Бихте ли желали да дадете своя принос?

— Приносът ми бе билета, които купих тази вечер.

Изправих се, изоставяйки букета зад мен, и тръгнах да търся Обри.

Не ми отне много време да я намеря.

Облечена в доста разголена сребърна рокля, тя стоеше в ъгъла и се смееше с приятеля си от сцената, пърхайки с мигли, когато той й подаде питие.

— Извинете ме, господине? — Някой ме потупа по рамото.

— Да? — Задържах погледа си върху Обри.

— Ъм, ако останете за афтърпартито, ще трябва да дарите… Това е част от правилата. Подчертано е, така че…

— Ето.

Подадох й всички банкноти, които бяха останали в портфейла ми, и тя изчезна.

Приятелят на Обри я целуна по челото и се отдалечи, предоставяйки ми перфектната възможност да я приближа, но група от няколко балерини я обгради.

Приятели, изглежда.

Изчаках да приключат с разговора си, и когато тя им каза, че ще се присъедини към тях по-късно, направих моя ход.

Когато се обърна, сложих ръка на рамото й, усещайки как по вените ми премина токов удар.

— Добър вечер, Обри…

Тя изтърва чашата си на пода и се обърна бавно.

— Андрю? — Отстъпи назад. — Какво правиш тук?

— Има ли значение?

Не ми отговори.

Никой от двама ни не каза нищо и познатото напрежение, което винаги бе съществувало между нас, започна да се засилва с всяка изминала секунда.

Отблизо изглеждаше дори по-красива и бях изкушен да я притисна до стената и да слея телата ни, но се сдържах.

— Може ли да поговорим? — попитах.

Тя ме огледа от горе до долу.

— Обри… — Погледнах я в очите. — Може ли да поговорим?

— Не!

— Моля? — повдигнах вежда.

— Казах не. — Тя кръстоса ръце. — Не може да поговорим, а сега можеш да се върнеш там, откъдето, по дяволите, си дошъл.

Тя се отдалечи и се отправи към дансинга.

Въздъхнах и я последвах, улових ръката й и я завъртях.

— Искам само пет минути.

— Това са с пет повече, отколкото мога да ти отделя.

— Важно е.

— Умираш ли? — Лицето й се изчерви. — Въпросът на живот и смърт ли е?

— Трябва ли да бъде? — Погалих я по бузата, карайки я да замълчи. — Изглеждаш шибано красива тази вечер…

— Благодаря ти. И гаджето ми също мисли така.

— Гаджето ти?

— Да. Сещаш се, онзи човек, който не се отнася с теб като с боклук, само защото те харесва, както и ти него. Интересно схващане, не мислиш ли?

Не получих шанс да й отговоря.

Внезапно оркестърът изсвири силен акорд, който отекна в залата и през говорителите се разнесе нечий глас.

— Дами и господа, сега оркестърът на Бенджамин Райт ще изсвири своя интерпретация на една от най-почитаните творби на Чайковски. Темпото на тази песен е подобно на валс. Моля, присъединете се към нас на дансинга за тази класическа…

Улових ръката й и преплетох пръстите си с нейните, а другата си ръка увих около кръста й.

— Какво правиш? — изсъска тя и се опита да се отдръпне. — Няма да танцувам с теб.

Затегнах хватката си около нея.

— Напротив.

— Моля те, не ме карай да крещя, Андрю…

— Какво те кара да мислиш, че не би ми харесало да те чуя как го правиш?

Тя се опита да се отдалечи, но аз я задържах неподвижна.

— Пет минути — казах.

— Три — парира тя.

— Добре. — Разхлабих хватката си и я поведох в такт с музиката. — Наясно ли си, че гаджето ти е мъжка балерина?

— Правилният термин — каза тя, завъртайки очи, — е „дансьор“.

— Той е шибана балерина… — Наклоних я към пода. — Това ли правеше през последните няколко месеца?

— Сбъдвайки мечтата си далеч от един определен задник?

— Очаквах повече от теб.

— Не ми пука какво си очаквал — просъска тя. — Той е всичко, което ти никога няма да бъдеш…

— Само защото те целува на публични места?

— Много повече… но това е само едно от безкрайния списък с неща, за които ти имам зъб.

— Кара ли те да свършваш?

— Не ме кара да плача.

Мълчание.

Усетих я как се отдръпва от мен, но я задържах здраво.

— Чукаш ли го?

— Какво ти пука?

— Не ми пука. Просто искам да знам.

— Не сме разговаряли от месеци и въпреки това си мислиш, че имаш право да знаеш с кого спя?

— Не бих използвал точно думата „право“.

— Не. — Тя притисна гърдите си към моите. — Не, не го чукам, но знаеш ли какво? Скоро ще го направя.

— Няма нужда, след като аз съм тук.

Тя избухна в смях и отстъпи назад.

— Наистина ли мислиш, че ще преспя с теб? Сериозно?

— Обри…

— Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава? — отряза ме тя. — Не искам да имам нищо общо с теб, Андрю. Не си нищо повече от едно вдъхновение за оргазъм, приятна представа за самозадоволяване и може и да си ми липсвал, но…

— Липсвал съм ти?

— Липсваше ми идеята за теб и това, което можеше да бъде.

— Не можем ли да бъдем приятели?

— Не можем да бъдем нищо.

Устните й бяха толкова близо до моите.

— Защо ли ми е толкова трудно да ти повярвам?

— Няма нужда да го правиш. — Тя се загледа в мен. — Защото, лично за мен, за да те „забавлявам“ някога отново извън този танц, ще ми се наложи да те приема обратно.

— Тогава ме приеми обратно.

— Моля те! — подигра се тя, изглеждайки толкова ядосана, колкото не я бях виждал никога преди. — Ще трябва да ме умоляваш, за да те приема обратно, Андрю. Да ме умоляваш, по дяволите…

— Хей, Обс — гаджето й балерина ни прекъсна, — всичко наред ли е?

— Да. — Тя се отдръпна от мен и го целуна по бузата. — Повече от наред.

— Кой е приятелят ти?

— Никой — каза тя. — Някакъв мъж, който е направил дарение.

— Благодаря ви за дарението. — Той разтърси ръката ми като някоя жена и се обърна към Обри. — Готова ли си да се прибираме вкъщи?

— Повече от готова. — Тя улови ръката му и се отдалечи от мен без дори да погледне назад.

* * *

Стоях на балкона в хотелската ми стая, напълно объркан от онова, което се беше случило преди няколко часа. Очаквах Обри да си тръгне с мен, да дойде с мен в хотела, за да можем да се изчукаме и да наваксаме.

Неспособен да спра да мисля за това, й изпратих имейл:

„Тема: Адресът ти

Трябва да довършим разговора си. Кажи ми къде живееш, за да мога да дойда и да поговорим.

Андрю“

„Тема: Отговор: Адресът ти

Силно се съмнявам, че искаш само да поговорим. Просто искаш да чукаш.

Въпреки това съм сигурна, че появата ти няма да се хареса на Браян.

Обри“

„Тема: Отговор: Отговор: Адресът ти

Повече от добре дошъл е да гледа. Може би в действителност ще научи нещо.

Андрю“

Нямаше отговор.

Не ми отговори доста дълго време и когато най-накрая го направи, всичко, което пишеше в имейла, бе: „Остави ме на мира, Андрю. Моля те!“.

Не можех. Отново й изпратих имейл.

„Тема: Спонсор

Купих си златни билети за сезона. Една от облагите е, че ще получа обиколка с някой от каста по мой избор. Определено ще си ти.

Андрю“

„Тема: Отговор: Спонсор

Благодаря ти за тази безсмислена информация. Ако ме избереш, няма да бъдем сами и ще се уверя, че обиколката ни ще приключи в точно определеното време.

Сега, моля те, остави ме на мира. Навън съм с някой, който се възхищава повече на ума ми, отколкото на това между краката ми.

Имаше своя шанс, пропиля го и не съм сигурна защо си в Ню Йорк в момента, но наистина не ми пука.

Определено не искам да чувам нищо повече за теб. Моля те, разкарай се.

Обри“

Въздъхнах и започнах да ровя в списъка ми с контакти. Правеше се на недостъпна, но нямаше да й позволя да вземе последната дума. Натиснах зелената слушалка на избрания номер и долепих телефона до ухото ми.

— Кой се обажда? — каза познатият глас в слушалката.

— Трябва ми един адрес.

— Кой е?

— Трябва ми един адрес. Веднага.

— Лиъм? — В гласа му се долавяше усмивка. — Ти ли си?

— Андрю е. — Извъртях очи. — Ще ми помогнеш ли, или не?

— Е, след като попита толкова мило… — През телефона долетя познатият бръмчащ звук. — Знаеш ли, не съм те чувал от последния път, в който те видях… — Той спря и се изкашля. — Името?

— Обри Евърхарт.

— Знаеш ли квартала?

— Не — казах. — Но адресът едва ли е по-стар от няколко месеца. Наскоро се премести тук.

Той остана мълчалив за минута, почуквайки по клавиатурата си.

— Открих го — каза той. — „Пето Авеню“, 7654.

Само на пет пресечки…

Мислех дали не трябва да почакам до сутринта и тогава да се отбия, но вече бях започнал да си обличам палтото.

— Беше ми приятно да те чуя отново, Лиъм… — Гласът на стария мъж ме върна в настоящето. — Хубаво е да знам, че си добре и… си преодолял онова, което се случи.

— Никога няма да го преодолея. — Затворих и излязох навън, сигнализирайки на шофьора ми да отвори задната врата на колата.

— Накъде, господин Хамилтън? — попита той.

— „Пето Авеню“, 7654.

— Веднага.

Отне ни по-малко от двадесет минути да стигнем дотам, и когато пристигнахме, се загледах в кафявата фасада за известно време. Изглеждаше като нещо, което бих закупил преди години, когато живеех тук, нещо далеч над онова, което една балерина можеше да си позволи, което ме наведе на мисълта, че вероятно родителите й плащат наема.

Излязох от колата, оправих палтото си и отидох до вратата, почуквайки пет пъти.

— Идвам! — извика тя.

Вратата се отвори, но не Обри стоеше зад нея, а гаджето й.

— Ъмм… — Той изглеждаше объркан. — Да не си забравил пицата в колата си или нещо такова?

— Не съм шибан разносвач на пица. Къде е Обри?

— Зависи. Не те ли срещнахме на бала? — Той кръстоса ръце, когато Обри пристъпи на прага. — Кой си ти?

— Отново никой — каза тя, заставайки на пръсти, за да целуне устните му.

Той погледна към мен и повдигна вежди, докато отвръщаше на целувката й.

— Всеки сантиметър от пениса ми е бил в устата й. — Стиснах зъби.

Обри ахна и бузите й се обагриха в розово.

— Толкова съжалявам, Браян… Ще ни оставиш ли за малко насаме?

Той местеше погледа си между двама ни, а гневът пълзеше по лицето му, но въпреки това се отдалечи.

— Какво, по дяволите, искаш, Андрю? — избухна тя. — Какво искаш?

— Да поговорим.

— За какво?

— За мен и теб, за това да бъдем приятели отново…

— Това никога няма да се случи, мамка му. Свърши ли?

— Обри…

— Какво те води в Ню Йорк, а? Върнал си се да изчукаш някоя позната от Date-Match? Да не би вагините в Дърам да са свършили?

— Всъщност наистина е така.

Тя започна да затваря вратата, но аз я задържах с ръка.

— Липсваш ми, Обри… — Погледнах я право в очите. — Наистина ми липсваш и аз… Съжалявам, че те изхвърлих онази вечер.

— Така и трябва — прошепна тя. — И ако наистина ти липсвам, ще ме оставиш на мира.

— И защо да го правя?

— Защото си биполярен. Защото в секундата, в която задам прекалено много въпроси или предположения извън зоната ти на комфорт, отново ще започнеш да се отнасяш с мен като с боклук, така че предпочитам да си спестя всичко това. — Тя изтри една сълза от очите си. — Бях единствената ти приятелка, единствената ти шибана приятелка, а ти се отнасяше с мен дори по-зле и от жените, които срещаше онлайн. Съжалявам единствено за това, че ти позволих да го направиш. Моля те, напусни.

— Обри, чуй ме…

— Да не би да има супер лепило на пода ми? — Тя ме избута назад. — Заради това ли продължаваш да стоиш тук?

— Моля те, просто…

— Излъжеш ли веднъж, ще излъжеш и за всичко останало, нали така? — Тя отново ме блъсна. — Все още си по-големият лъжец от двама ни. Лъжата по изключение си остава лъжа.

— Моля те, не можеш ли просто да се успокоиш и да ме пуснеш да вляза, за да поговорим?

— Мислех, че мразиш риторичните въпроси.

Тя затръшна вратата в лицето ми.