Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (8)

Глава 7
Андрю

Опровержение (юрид.): Доказателство, представено, за да обори, противоречи или опровергае предложенията, показанията или обвиняващия юридически аргумент на противниковата страна.

Няколко месеца по-късно…

Есента дойде и си отиде, а с нея си отидоха и окапалите листа и кехлибарени залези. Нови стажанти заеха позициите в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, нови случаи и клиенти запълниха календарите, и когато зимата обгърна града, едно нещо стана ясно. В сравнение с Ню Йорк Дърам беше само с една стъпка по-нагоре по лайняната стълбица.

Или поне що се отнасяше до зимата.

Това беше най-студената зима, която градът бе виждал, и тъй като беше южен град, не бяха подготвени за нея.

Прозорците в съдебната зала бяха покрити с одеяла, вместо да бъдат изолирани подходящо, а във всеки контакт бяха включени вентилаторни печки.

Имаше няколко камиона, които разсипваха сол по заледените улици, както и няколко човека, които наистина знаеха как да карат в подобно време, и поради някаква незнайна за мен причина вече нямаше никакви годни за чукане жени.

— Андрю? — Господин Бах ме потупа по рамото. — Обвинението приключи. Ще продължиш ли с разпита? Това може да повлияе на съдебните заседатели.

— Моля за разрешение да задам още няколко въпроса на свидетелката, Ваша Чест — изправих се от мястото си.

Съдията кимна и аз се взрях в жената на свидетелската скамейка. От началото на процеса слушах лъжите й и вече ми беше писнало.

— Госпожице Евърхарт… — прочистих гърло. — Имам предвид, госпожице Евърли, вярвате ли, че да напуснете съпруга си, когато има най-много голяма нужда от вас, би било добре за компанията ви?

— Да — каза тя. — Казах ви го още на първата ни среща.

— Не. — Поклатих глава. — Казахте ми, че го обичате, и единствената причина, поради която го напускате, е, защото мислите, че той не отвръща на любовта ви. Вярно ли е?

— Така е, но…

— И така, само защото не ви е казал, че ви обича, по начина, по който вие искате, и защото ви е казал, че не е способен да ви обича така, вие сте решили да го напуснете. Така ли?

— Не… Напуснах го, защото харчеше парите на компанията за непотребни неща и ми изневеряваше.

— Някога замисляла ли сте се за това какво чувства той? — попитах. — Не се ли сетихте просто да го попитате дали ще го нараните, ако го напуснете — без значение дали сте били в добри отношения, или не?

— Той беше… — Тя се пречупваше. — Той ми изневеряваше…

— Дали? Или просто поискахте повече, отколкото е бил способен да ви даде в емоционално отношение, госпожице Евърли?

— Моля ви, спрете…

— Възможно ли е да сте си измислили всичко това?

— Не, никога. Никога не бих…

— Възможно ли е да сте шибана лъжкиня?

— Ред! Ред! — Съдията удари с чукчето си и журито ахна. — Съвещание в кабинета ми. Веднага!

Погледнах към фалшивите сълзи, които се стичаха по лицето на госпожица Евърли. Това дело ни беше в кърпа вързано.

Влязох в кабинета на съдията и затворих вратата.

— Да, Ваша Чест?

— Да не си си изгубил ума?

— Извинете ме?

— Току-що нарекохте собственият си свидетел шибана лъжкиня.

Погледнах през прозореца и видях, че съдебният изпълнител й подаде кутия с хартиени кърпички.

— Да не сте на нова рецепта? — попита съдията. — Пиете ли? Да не би да пушите нещо различно от кубинските пури?

— Защото имам лош ден в съда?

— Защото имахте няколко лоши дни в съда.

— Не си спомням да съм наричал шибан лъжец някой от другите ми свидетели…

— Призовахте за възражение при прочитането на присъдата.

— Може би не ми хареса как звучи.

— Може би, но в моя съд никой не говори с пренебрежение. — Тя направи пауза. — Никога. Моля ви, прегледайте се, господин Хамилтън. Не искам аз да съм съдията, който ще стане свидетел на първата ви загуба.

Тя ми направи знак да я последвам извън кабинета й. Върна се на мястото си в съдебната зала и съобщи, че съдебния процес се отлага поради някакво изключително правило на защитата, и че ще се съберем отново след две седмици, считано от днес.

Облекчен, затворих куфарчето си и не обърнах внимание на госпожица Евърли, която се беше зачервила.

— Господин Бах — каза тя, гледайки към мен. — Наистина бих искала да спечелите това дело, така че можете ли…

— Вече се погрижихме — каза той, отрязвайки я. — Не се тревожете. — Усмихна й се успокоително и помоли господин Грийнууд да я изпрати до колата й. После се обърна и ме погледна. — Андрю, Андрю, Андрю… — въздъхна той. — Мисля, че се нуждаеш от почивка. Ще поема случая, става ли? С господин Грийнууд ще държим връзка с всеки един от клиентите ти, които имат дело през следващите няколко седмици.

— Преиграваш — казах. — Това е просто едно шибано дело.

— Едно шибано дело, което си на път да изгубиш.

— Никога не губя.

— Знам. — Той ме потупа по рамото. — Прибирай се, Андрю. Така или иначе никога не си си вземал почивка. Може би в момента се нуждаеш точно от това.

— Не. — Грабнах куфарчето си. — Ще се видим на консултацията с Ребър утре сутринта.

Той извика след мен, но аз го игнорирах. Върнах се в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“ и се подготвих да се заровя в още повече работа. Напоследък избягвах апартамента ми колкото се можех повече. Едва понасях да бъда там.

Неотворена кутия с презервативи лежеше на мокрия ми бар — напомняне за това, от колко отдавна не се бях доближавал до вагина — по первазите на прозорците ми бяха наредени празни бутилки от алкохол, а колекцията ми от кубински пури отдавна беше свършила.

— Добре ли сте, господин Хамилтън? — попита ме главната секретарка, когато влязох във фирмата.

Игнорирах я. Напоследък прекалено много хора ми задаваха този въпрос и вече ми беше писнало да го чувам.

Затворих се в офиса ми и изтръгнах кабела на телефона от стената. Не исках никой да ме разсейва.

През останалата част от сутринта преглеждах папките от делата ми в пълна тишина и дори не отговарях на имейлите от клиентите ми.

— Джесика! — извиках я веднага, след като часовника удари дванадесет. — Джесика!

— Да, господин Хамилтън? — Тя дойде веднага.

— Има ли някаква причина, поради която изведнъж си решила да спреш да организираш папките ми от делата по дата? — Плъзнах една папка по бюрото ми. — Каква е причината да спреш да вършиш проклетата си работа?

— Наистина ли мислите, че имам време да ви организирам папките? Знаете ли колко време отнема? — Тя повдигна вежди. — Това беше идея на госпожица Евърхарт. Казах й, че е загуба на време, но предполагам, че не е било така. Ако следващата седмица ми остане свободно време покрай делото на Дохърти, ще се опитам да ги подредя.

— Благодаря ти! — Игнорирах факта, че сърцето ми пропусна един удар, когато чух името й. — Сега можеш да се разкараш от офиса ми.

Извадих документите от папката и започнах да ги подреждам. Докато подреждах всички показания на свидетелите на едно място, Джесика прочисти гърлото си.

— Липсва ти, нали? — попита тя.

— Моля? — Главата ми подскочи нагоре.

— Обри — каза тя, усмихвайки се. — Липсва ти, нали?

Не казах нищо. Просто я гледах, докато идваше към мен и бавно повдигаше края на полата си, показвайки ми, че не носи нищо отдолу.

Усмихвайки се, тя вдигна чашата ми за кафе и отпи дълго и драматично.

— Джесика… — простенах.

— Няма нужда да си признаваш. — Тя пльосна голия си задник върху бюрото ми. — Но е ясно, че не си на себе си от доста време…

— Да не би задника ти да докосва бюрото ми?

— Отношението ти към мен не е същото като преди — каза тя. — И това всъщност ми липсва.

Извадих една кутия „Клорокс“^[1].

— Знаеш ли, вече не живее в стария си апартамент. Мисля, че се е преместила.

— Защо мислиш, че ми пука къде живее един от бившите ни служители?

— Защото адресът, на който ме накара да доставя онзи плик и червената кутия, е неин.

— Това беше за стар приятел.

— Да, ами… — Тя се плъзна по бюрото ми. — Старият ти приятел трябва да споделя адреса си с Обри Евърхарт, защото прегледах файла й в „Човешки ресурси“ и тя определено живее там.

Мълчание.

— Така си и помислих. — Тя се подсмихна. — И така, след като двамата сме толкова близки…

— Не сме близки.

— Като твоя приятелка е мой дълг да ти кажа, че наистина се запускаш… — Наистина изглеждаше натъжена. — Не се бръснеш, всяка сутрин идваш на работа смърдящ на алкохол и едва повишаваш глас на стажантите… и от доста дълго време не съм имала мокри сънища с теб.

Извъртях очи и се изправих, бършейки мястото на бюрото, където беше седяла.

— Но сега, след като знам тайната ти за Обри и ти можеш да научиш една моя… — каза тя, понижавайки глас. — Понякога в сутрините, когато тя ти носеше кафе и затваряше вратата, аз заставах отвън и слушах… — Очите й светнаха. — И се преструвах, че съм на нейно място…

— Преструвала си се, че си нея?

— Обри — каза тя. — Очевидно е била достатъчно добра, щом е разбила правилото ти „Не чукам служителите си“. — Тя пристъпи към вратата. — В секундата, в която тя се появи тук, знаех, че я харесваш.

— Не знаеш какви ги говориш.

— Разбира се, че не знам. — Тя погледна през рамо. — Но знам, че откакто тя напусна, ти не приличаш на себе си. Дори не си осъзнал, че от две седмици идваш на работа с един и същ костюм.

* * *

Отпих голяма глътка от бутилката със скоч, взирайки се вцепенено в образите, които вървяха на екрана на телевизора ми. Едно малко русокосо момиченце си играеше в дъжда, а червените й ботуши цопваха във всяка локва, която видеше.

— Време е да си вървим, Ема…

Трепнах, когато чух звука на стария си глас, но продължих да гледам сцената.

— Само още пет минути! — помоли тя с усмивка.

— Дори не знаеш какво означава това. Просто си ме чувала да го казвам…

— Още пет минути! — Тя скочи в една локва, смеейки се. — Само пет минути, тате!

— Ще вали цяла седмица. Не искаш ли да си отидем вкъщи и…

— Не! — Тя отново тропна с крачета в поредната локва и ме изпръска. И тогава се усмихна невинно към камерата, преди да хукне да бяга, молейки ме да я гоня.

Не можех да гледам повече. Изключих телевизора и разбих ДВД плеъра в пода.

Мамка му…

Тръгнах надолу по коридора и се изправих пред рамките на „Е“ и „Х“, които висяха на стената, опитвайки се да не се вглеждам в тях.

Нямах нужда от повече питиета тази вечер. Имах нужда да поговоря с някого.

Взех телефона си от нощното шкафче, превъртайки надолу контактите ми и търсейки човека, който някога прогонваше кошмарите ми. Обри.

Последваха четири сигнала, преди да се включи гласовата поща.

„Здравейте. Свързахте се с Обри Евърхарт — казваше. — В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите името си и номера си, ще се свържа с вас колкото мога по-скоро.“

В секундата, в която съобщението свърши, затворих. После се обадих отново, само за да слушам гласа й. Повтарях си, че не съм жалък заради това, че й позвъних пет пъти, знаейки много добре, че я нямаше, но когато звъннах за шести път, тя вдигна.

— Ало? — тя отговори. — Андрю?

— Здравей, Обри…

— Какво искаш?

Гласът й беше студен.

— Как си?

— Какво искаш, Андрю? — попита тя, звучейки дори по-студено. — Заета съм.

— Тогава защо ми вдигна?

— Беше грешка.

Тя приключи разговора.

Поех си остро дъх, шокиран от това, че ми беше затворила. Започнах да й пиша имейл, в който да я обвиня за грубостта й, но тогава забелязах, че не беше отговорила на последните ми три имейла:

„Тема: Оставката ти

Въпреки че последните две думи от оставката ти са нелепи и непрофесионални, бих желал да приема офертата ти да те изчукам.

Само кажи кога.

Андрю“

„Тема: Костюмът ми

След като не си взела последния си чек, трябва ли да приема, че това е твоят начин да ми се отплатиш за съсипания костюм?

Андрю“

„Тема: Балет

По-рано днес се отбих до танцовата ти зала. Не беше там.

И това ли си напуснала?

Андрю“

Реших, че трябва да я заместя. Бързо.

Взех лаптопа ми и влязох в LawyerChat, търсейки някоя подобна на Ализа.

Прекарах цяла нощ, блуждаейки в чат стаите, отговаряйки на въпроси наляво и надясно, оценявайки личността на питащите, но никоя от тях не ме грабна. И все пак, една жена, която беше отбелязана като високоуважаван адвокат с десетгодишен опит, изглеждаше обещаваща, така че кликнах на чат бутона й.

„Каква помощ търсиш, щом имаш повече от десет години опит?“, написах.

„Никога не си твърде стар, за да научаваш нови неща… Ти защо си тук?“

„Търся заместник.“

„Дълбаеш за служител?“

„Не, просто някой, с когото мога да говоря, и с когото мога да свършвам от време на време.“

Тя ме блокира.

Опитах се да поговоря с още няколко жени, премълчавайки онова, което исках да им кажа наистина, но в крайна сметка те просто искаха да ме използват за информация. Не бяха отворени да говоря за нищо друго и след като LawyerChat наскоро беше разширил сайта си, изглежда имаше наплив от студенти по право, които използваха пропуските на преподавателите си.

Затворих лаптопа и отпих от бутилката, незабавно осъзнавайки, че имаше само един тип „Ализа“: Обри…

Може би бях направил грешка…

С крайчеца на окото си забелязах писмо под процепа на вратата ми. Не беше там, когато се прибрах вкъщи, и го нямаше, когато поръчах вечерята си преди няколко часа.

Объркан, отидох до вратата и го вдигнах.

Беше официална съдебна призовка да свидетелствам на изслушване в Ню Йорк, но не беше адресирана до новото ми име. Беше адресирана до Лиъм Хендерсън.