Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (10)

Глава 9
Андрю

Отлагане (юрид.): Нареждане на съда за краткосрочно отлагане на съдебния процес.

— Господин Хамилтън? — Стюардесата ме потупа по рамото. — Всички останали пътници напуснаха самолета, господине. Благодаря ви, че летяхте с първа класа, и се надявам, че ще прекарате добре в Ню Йорк.

— Ще се опитам.

Изправих се и взех куфарчето си от шкафчето над главата ми. Бях се опитал да избегна идването тук, но безрезултатно. В секундата, в която си резервирах билет, отказах всичките ми консултации и срещи, помолих за отлагане на случая, който водех в момента, и си опаковах куфара. Само един.

Не исках да бъда в този град повече от ден и дори отказах да свидетелствам. Щях да предам писмени показания на съдията и веднага щях да се върна в Дърам.

Докато вървях през летището, забелязах, че някои неща са се променили, но не толкова, колкото се надявах. Хората все така бързаха, въздухът все още вонеше на провал и както и преди, „Ню Йорк Таймс“ беше вестникът с най-голям тираж.

Пуснах няколко долара в машината за вестници, завъртайки ключа, за да ми изплюе копие, след което го разгърнах в средата, където се намираха статиите по право.

Ето я. Раздел „В“. Историята, която обхващаше цялата страница: „Още едно изслушване в процеса срещу Харт: Ще свидетелства ли Хендерсън тази седмица?“.

Прегледах статията, леко впечатлен, че този път журналистът е описал фактите и не е опетнил името ми.

Забелязах и че все още нямаше моя снимка.

Образи…

— Насам, господин Хамилтън! — Една брюнетка ми махна, докато слизах от ескалатора. — Насам!

Приближих се и тя протегна ръка.

— Аз съм Ребека Уейтърс, водещ адвокат по делото.

— Знам коя си. — Стиснах твърдо ръката й. — Колко бързо можем да стигнем до кабинета на съдията?

— Кабинетът на съдията? — Тя повдигна вежди. — Трябва да ви заведа в хотела ви, за да можем да обсъдим показанията ви… Предполага се, че ще останете няколко седмици.

— Обратният ми полет е след петнадесет часа.

Тя изглеждаше шокирана.

— Искате да представите само писмени показания? След всичкото това време?

— Смятам, че е доста впечатляващо, щом можете да слушате и в същото време да разбирате. — Погледнах към часовника си. — Къде е наетата кола?

Тя изстена и ме поведе през оживения терминал към изхода и административната секция за коли. Бърбореше колко „важно“ било делото, как най-накрая съм щял да затворя една страница от живота си, но аз не я слушах.

Мислено броях секундите, които бях пропилял в този град.

— Добро утро, сър. — Шофьорът взе куфара ми, веднага след като се доближихме до колата. — Надявам се да се насладите на престоя си в Ню Йорк.

Кимнах и седнах на задната седалка, завъртайки очи, когато Ребека се настани до мен.

— Не може ли да останеш поне за една нощ и да си помислиш, Лиъм?

— Как ме нарече?

— Съжалявам — каза тя. — Андрю… Имам предвид, господин Хамилтън. Поне ще си помислиш ли?

— Вече го направих.

— Добре. — Тя извади телефона си и се загледа през прозореца, докато колата навлизаше в града.

Трепнах, когато минахме покрай билборда, който старата ми фирма използваше за реклама, и затворих очи, когато минахме покрай любимия магазин за играчки на Ема.

— Господин Хамилтън… — Ребека ме потупа по рамото. — Като адвокат съм сигурна, че знаете колко по-убедителни могат да бъдат устните показания от писмените. Умолявам ви да го обмислите.

— А аз ви умолявам да го преодолеете. — Погледнах я право в очите. — Той и Ава разрушиха живота ми и няма да спечеля нищо, като седна в съдебна зала, пълна с непознати, за да им обясня как точно са ми съсипали живота. Искате емоционални показания? Наемете шибан студен по драматургия, който да прочете думите ми на съдебните заседатели.

— Нещата се промениха. Не е както беше преди шест години.

— Заради това ли „Ню Йорк Таймс“ все още не публикува моя снимка?

— Няма да публикуват снимката ви, защото мислят, че сте задник — сопна се тя. — Преди години спечелихте голямо и скъпо дело срещу тях или изведнъж забравихте за това? Дори ви споменават в положителна светлина, което може да бъде прието като комплимент от тяхна страна. — Тя подхвърли вчерашния вестник в скута ми. — Даже са наблегнали на това. На мен ми изглежда доста добре.

Взех вестника, приближих го до лицето ми и преди да успея да прочета заглавието, две думи приковаха погледа ми: „Обри Евърхарт“.

Името й беше в края на страницата, смесено с още няколко в красива черна реклама: „Ню Йорк Балет Къмпъни празнува приемането на нови членове с бал в събота вечерта“.

Утре…

— Аз просто… — продължаваше Ребека да говори. — Просто мисля, че трябва да останете поне за една нощ, да прочистите ума си и наистина да помислите за това.

— Ще остана до утре.

— Наистина ли?

Очите й светнаха.

— Да. — Отново погледнах към името на Обри. — Наистина.