Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (7)

Глава 6
Обри

Отменяне (юрид.): Отменяне на възражение върху въпрос, зададен от адвокат към свидетел, даващ показания.

Ню Йорк беше съвсем различна вселена. Нямаше нищо общо с онова, което очаквах, и все пак беше всичко, което исках.

Тротоарите бяха изпълнени с бързащи хора, улиците бяха като море от таксита и какафонията от звуци, виковете от уличните търговци, боботенето на метрото отдолу и безкрайното бърборене на хората по улиците се сливаше в една почти приятна мелодия.

Не че имах много време да я слушам, така или иначе.

В секундата, в която пристигнах в Ню Йорк миналата седмица, се записах в евтин хотел и побързах да се регистрирам за прослушването на нюйоркската балетна компания.

Всеки ден през изминалата седмица ставах в четири сутринта и се отправях към „Линкълн център“, за да репетирам изискваната пиеса за прослушването — с най-трудната хореография, която бях виждала някога през живота ми.

Беше бърза и променлива и ръководителите отказваха да я покажат повече от два пъти на ден. Разговорите, както и въпросите по време на репетицията, бяха забранени. И на всичко отгоре пианистът дори не си правеше труда да забави темпото на музиката, за да направи процеса на обучение по-лесен.

Имаше стотици момичета, които се бореха за място в компанията, а от това, което бях дочула от разговорите наоколо, повечето от тях вече бяха професионалисти.

И все пак не позволих на това да ме разубеди.

Когато изтощителните упражнения приключиха, реших да се възползвам от шанса и да си намеря ново място в града, където можех да танцувам сама: покрив с изглед към „Таймс Скуеър“, изоставен исторически магазин на „Ъпър Ийст Сайд“ или пред книжарница в „Уест Енд“.

Любовта ми към този град не можеше да ме разсее от болката, която изпитвах. Нито пък беше достатъчна да отвлече вниманието ми от факта, че днес бях закъсняла за официалното прослушване.

Изпотена, скочих от метрото и се затичах по „Шестдесет и шеста улица“, без да обръщам внимание на изгарящите ми дробове.

Продължавай… Продължавай…

Вляво от мен един човек изскочи от едно такси и аз незабавно заех мястото му.

— „Линкълн център“! — изкрещях.

— Той е малко по-нагоре по улицата. — Обърканият шофьор ме погледна в огледалото за обратно виждане.

— Моля ви! Така или иначе вече закъснях.

Той повдигна рамене и потегли, докато аз се опитвах да успокоя дишането си.

Без да губя време, извадих от чантата ми черната туту поличка и я навлякох върху клина ми. Извадих гримовете си, гримирах се и веднага щом таксито спря до тротоара, извадих десет долара, хвърлих ги към шофьора и скочих от таксито.

Втурнах се в сградата и се насочих към театъра, изпитвайки облекчение, когато видях, че един от директорите е все още пред вратите.

— Да? — Тя ме огледа от горе до долу, когато се приближих. — С какво мога да ви помогна?

— Тук съм за прослушванията.

— Прослушванията в девет? — Тя погледна към часовника си. — Сега е девет и петнадесет.

— Съжалявам… Обадих се преди час и предупредих…

— … Че колата ти се е повредила? Това ти ли беше?

Кимнах.

Тя се взря в мен за няколко секунди, присвивайки устни. После отвори вратата.

— Можеш да се преоблечеш в твоето бяло в съблекалнята. Побързай.

Вратата се затвори след мен, преди да успея да попитам какво има предвид с това „твоето бяло“, но погледът ми се насочи към сцената и едва тогава осъзнах, че всички танцьори бяха облечени с бяло трико и бели пачки.

Мамка му…

Бузите ми се затоплиха, когато погледнах към костюма си. Бях забравила белия си костюм вкъщи.

Приближавайки сцената, поставих чантата си на един стол и се опитах да не обръщам внимание на ужаса, който прогаряше гърдите ми. Просто трябваше да се съсредоточа и да дам всичко от себе си по време на хореографията. Това беше.

Открих едно свободно място на сцената и протегнах ръце, забелязвайки подхилкванията и шепотите по мой адрес.

Без никакво колебание се усмихнах на всеки, който ме погледна, и продължих с разтягането.

— Моля за вниманието ви — през говорителя прозвуча мъжки глас. — Може ли всеки от вас да спре с разтягането и да пристъпи към края на сцената, моля?

Пуснах крака ми и последвах групата, намирайки си място в края.

Мъжът, който ни повика, беше висок, сивокос, носеше очила с метални рамки и беше определението на думата „легенда“. Името му беше Арнолд. Дж. Ашкрофт и от години бях следила кариерата и хореографията му. Някога беше един от най-търсените специалисти в света, но пропадна в класацията, и то заради руския си съперник Пол Петров.

— Радваме се да видим, че има толкова много кандидати за тазгодишните прослушвания — каза той. — Както знаете, в резултат на няколко злополучни събития се наложи да подновим състава си. Това означава, че програмата за продукцията си остава същата, но за да продължим, трябва да попълним ролите за главните танцьори, солисти и членове на телата^[1] през следващите четиринадесет дни.

— Репетициите ще бъдат дълги и трудни… от четири до девет или до полунощ, ако е необходимо, и няма да има място за никакви извинения… — Той ме огледа и се намръщи. — Нито пък за грешки. Това е първият кръг от шест такива. Класирането ще ви бъде съобщено веднага, след като музиката спре, и ако не бъдете избрани, моля, не се колебайте да се опитате отново следващата година. Виждам много провалили се от миналото лято, така че се надявам, че сте научили нещо оттогава… За този рунд ще направим част от пиесата на Баланчин в групи по осем човека. Може да се разтегнете за няколко минути и след това започваме.

Той махна с ръка към мъжа, който заемаше мястото си на пианото, след което се обърна и вдигна палци към останалите трима съдии.

Усмихвайки се, той се изкачи по стълбите на сцената и поздрави няколко познати лица.

Проправих си път до него и го потупах по рамото.

— Да? — Той се завъртя към мен.

— Ъм… — Посърнах под напрегнатия му поглед. — Добро утро, господин Ашкрофт. Казвам се Обри Евърхарт и съм…

— … закъсняла — отряза ме той. — Също така сте и единствената танцьорка, която не е облечена в задължителното бяло.

— Да, ами… — запънах се. — Точно за това исках да говоря с вас.

— О?

— Исках да ви попитам дали ще ми позволите да отида до апартамента ми и да се преоблека.

— И защо бих ви позволил, госпожице Евърхарт?

— За да мога да се явя на прослушването днес следобед с другата група и да отсъдите честно. Просто мисля, че вече…

— Спрете! — Той притисна химикал срещу устните ми. — Дами, моля за вашето внимание!

Незабавно в целия театър настъпи тишина.

— Искам всички да се запознаете с Обри Евърхарт. — Той се усмихна. — Току-що ме информира, че поради факта, че днес е закъсняла и не е облечена подобаващо, бихме могли да отсъдим нечестно.

Балерината срещу мен скръсти ръце.

— Сега — каза той, — след като светът на балета е справедлив и винаги се е грижил за нуждите на неподготвените, някой ще възрази ли, ако позволя на госпожица Евърхарт да се пробере вкъщи, да се преоблече и да се върне за прослушванията в шест?

Всеки танцьор на сцената вдигна ръка във въздуха.

— Така и предполагах. — Гласът му беше студен. — Ако си мислите, че грешният цвят туту поличка ще се отрази на изпълнението ви, то тогава трябва да напуснете веднага.

Преглътнах, пожелавайки си да мога да изчезна.

— Може да танцувате в първата група. — Той поклати глава към мен и се отдалечи.

Пренебрегвайки кикота на останалите момичета, се върнах обратно на мястото си и отново започнах да се разтягам. Опитах се да игнорирам всичко, което се беше объркало тази сутрин и се престорих, че отново бях в Дърам, танцувайки за един от най-добрите директори в света.

— Госпожице Евърхарт?

Някаква жена извика името ми и ме откъсна от мислите ми.

— Да?

— Ще заемете ли мястото си в центъра на сцената с всички останали, или се нуждаете от още време, за да го намерите?

Усмихнах се към масата на съдиите и пристъпих в редицата.

Жената сигнализира на пианиста и той изсвири натурален мажор от си бемол, преди да започне парчето. Когато пръстите му забързаха нотите, ръцете ми се вдигнаха високо над главата ми и бавно се завъртях на пръсти — трепвайки, когато десният ми крак изпука.

Игнорирах болката и продължих да танцувам. Ужасно.

Всеки път, когато възнамерявах да скоча, губех баланс и изоставах с няколко такта от останалите. Дойдеше ли моят ред, бях непохватна — избързвах с темпото и танцуването ми на пръсти беше толкова ужасно, че се блъснах в момичето до мен.

Засрамена, промърморих „съжалявам“ и се завъртях, но отново изгубих баланс и паднах на сцената. С главата напред.

Не обърнах внимание на силния изблик на смях от танцьорите в публиката и се изправих, опитвайки се да продължа с изпълнението.

— Спрете! — изрева господин Ашкрофт от другия край на сцената, спирайки музиката.

Той си проправи път през предната линия и застана пред мен.

— Току-що разгледах досието ви, госпожице Евърхарт. — Не изглеждаше впечатлен. — Последно сте учили при господин Петров?

Кимнах.

— Използвайте думи, моля ви.

— Да — прочистих гърло. — Да, така е.

— И наистина ви е написал препоръчително писмо?

— Да, сър.

Той ме погледна невярващо. Шокирано.

— Очаквате да повярвам на това, и то след като танцувате толкова сковано? Когато закъснявате с един такт от останалите?

— Да… — гласът ми се беше превърнал в шепот.

— Е, поне винаги може да се кажете, че сте учили при един от най-великите хореографи на всички времена. Сега може да напуснете театъра ми.

Сърцето ми се сви.

— Какво?

— Не мисля, че сте подходяща за нашата компания. Тази вечер ще ви изпратим имейл с линк за закупване на билети с отстъпка за предстоящите ни представления.

Една сълза се търкулна по лицето ми и сякаш разбрал, че е разбил сърцето ми, той ме потупа по рамото.

— Мога да кажа, че имате подготовка — каза той. — Много добра подготовка. И виждам, че имате потенциал, но ние не се интересуваме от потенциал. За останалите от вас, поздравления! Заслужихте си място в следващия кръг на прослушванията. Сега, моля ви, разчистете сцената, за да може следващата група танцьори да я заеме.

От кандидатите в публиката избухнаха силни ръкопляскания и изведнъж се почувствах така, сякаш гледах как животът ми се разпада пред очите ми. Наранена, последвах останалите танцьори към страничните стъпала, несигурна какво да правя по-нататък.

Грабвайки чантата си, избегнах патетичните погледи на кандидатите и поклатих глава.

— Това трябва да ви покаже — каза господин Ашкрофт на останалите кандидати, смеейки се, — че дори и Петров понякога избира некадърници.

Обърнах се.

Тръгнах вбесена нагоре по стълбите и седнах на бялата линия. Развързах дясната пантофка и разтегнах крака си, докато не се почувствах по-добре.

— Можете да смените обувките си в съблекалнята, госпожице Евърхарт — смъмри ме господин Ашкрофт. — Сцената е за истински танцьори. Или Петров не ви е научил на това?

— Искам още един шанс — казах. — Това, че не заковах пиесата на Баланчин, не ме прави лоша танцьорка.

— Разбира се, че не, скъпа — излъга ме той. — Прави те провалила се танцьорка, която в момента използва сцената ми и отнема от ценното време на онези, които наистина могат да пробият в компанията ми.

Отидох до пианиста.

— Чайковски, „Лебедово езеро“. Второ действие, четиринадесета сцена. Знаеш ли пиесата?

— Ъм… — Изглеждаше объркан.

— Знаеш ли я, или не?

— Да, но… — той посочи към друг съдия, който сега беше кръстосал ръце.

— Можеш ли да я изсвириш? — попитах, молейки с очи. — Само три минути е.

Той въздъхна и изправи гръб, галейки клавишите на пианото. Без да брои, изсвири първите няколко ноти на пиесата и меките звуци отекнаха по стените на театъра.

— Госпожице Евърхарт, губите времето на всички… — Лицето на господин Ашкрофт почервеня, когато застанах в пета позиция.

Можех да го чуя как въздиша и изцъква с език, можех да чуя и шепотите на кандидатите, но когато се завъртях около сцената от арабеск към гранд жете^[2], всички млъкнаха.

Нотите се забавиха и удължиха — мрачни, докато песента напредваше, и се уверих, че всяко движение на ръцете ми беше гладко и грациозно. Когато скочих на сцената и завърших серия от перфектни пируети, видях, че господин Ашкрофт потърква брадичката си.

Преди да се осъзная, бях в транс и танцувах в средата на „Таймс Скуеър“ под проблясващите светлини и изпълненото със звезди небе.

Продължих да танцувам дълго след последната нота, тананикайки си допълнителния рефрен, който повечето пианисти игнорираха, и накрая се наведох напред на левия си крак, задържайки десния във въздуха зад мен.

Участниците в обсъждането се взирах в мен, а лицата им бяха безизразни.

— Приключихте ли, госпожице Евърхарт? — попита господин Ашкрофт.

— Да…

— Добре. Сега се разкарайте от сцената ми.

Изправих се и прехапах устни, за да предотвратя сриването си пред тях.

— Благодаря ви много за възможността.

Грабнах чантата си и изхвърчах от сцената, бягайки надолу по коридора и излизайки от сградата.

Спрях пред една кофа за боклук и се наведох в очакване на неизбежното повръщане.

Дълбоко в себе си знаех, че съм добра танцьорка, и че току-що бях изтанцувала сърцето си, и честно чувствах, че заслужавам втори шанс.

Когато се записвах за това прослушване, мисълта да се проваля никога не ми беше минавала през ума, а опцията да се върна обратно в Дърам беше прекалено болезнена, за да се справя с нея.

Изправяйки се, със сълзи в очите прецених опциите си: 1) Да се върна вкъщи и отново да се присъединя към програмата на господин Петров. 2) Да се върна вътре и да кажа на участниците в обсъждането, че са шибани идиоти, или…

— Госпожице Евърхарт? — Някой ме потупа по рамото.

Завъртях се и застанах лице в лице с господин Ашкрофт.

— Да?

Избърсах лице в ръкава си и се насилих да се усмихна.

— Това, което направихте току-що на сцената, беше грубо, непрофесионално и ужасно. Беше най-лошото нещо, което един бъдещ танцьор може да направи, и изобщо не го оценявам… Иначе казано, бъдете тук навреме за втория кръг следващата седмица.

Ченето ми се удари в земята и не получих възможността да изкрещя или кажа „благодаря“.

Вече си беше тръгнал.

Извадих телефона си, нетърпелива да съобщя на някой, че съм преминала в следващия кръг, но нямах на кого да се обадя.

Всичко, което имах, бяха гневни съобщения и тонове пропуснати обаждания от родителите ми. Точно сега нямаше да успея да се свържа с тях, а и така или иначе изобщо не им пукаше.

Потърсих номера на господин Петров, надявайки се, че съм го запазила, но имейл от Андрю се появи на екрана ми.

„Тема: Оставката ти“

Бях изкушена да го отворя, но сърцето ми не ми позволи да го направя. Той беше главната причина, поради която бях тук, и изобщо не исках да се натрапва отново в новия ми живот.

Изтрих имейла и реших, че никога повече няма да мисля за него. Всичко, което имаше значение сега, беше балетът.