Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (3)

Глава 2
Обри

Емоционален стрес (юрид.): Отрицателна емоционална реакция, която може да включва страх, гняв, безпокойство и страдание, за които може да се присъди парично обезщетение.

Изглеждах ужасно. Абсолютно ужасно.

Днес беше първата репетиция с целите костюми за „Лебедово езеро“, а аз изобщо не изглеждах подходящо за ролята. Очите ми бяха подути и подпухнали — съсипани от непрестанния плач по Андрю, устните ми бяха сухи и напукани, а кожата ми беше толкова бледа, че господин Петров ме попита: „Лебед ли играеш или призрак?“. И всичко това заради Андрю.

Въпреки болката, която изпитвах, се насилвах да се усмихна, но останех ли сама, отново започвах да плача и се тъпчех с огромни количества шоколад и сладолед, а нощем не можех да мигна. Все още не можех да повярвам, че Андрю ме беше изритал от апартамента си така жестоко. В един момент ме държеше в прегръдките си и ме целуваше, а в следващия ми казваше, че се бяхме чукали достатъчно и че не ме желае повече, както и че ще започне да чука някоя друга.

Най-лошото беше, че когато се върнахме на работа в понеделник, той се държеше още по-грубо с мен. Преназначи ме към случай, за който щяха да са ми нужди месеци да го категоризирам, смъмри ме пред всички, че съм закъсняла с десет секунди, а след това имаше наглостта да се оплаче от това, че се усмихвах, когато му занесох сутрешното кафе.

Поне се бях изплюла в него…

— Плачеш ли? — Асистентката на гримьора повдигна брадичката ми нагоре. — Имаш ли представа колко е скъпа тази сценична спирала?

— Съжалявам. — Отказвах да помръдна очите си и задържах сълзите, които напираха да потекат.

— Днес не видях имената на родителите ти в списъка за гости. За второто действие в събота ще дойдат ли?

— Не.

— Тогава предполагам, че искат да видят цялото шоу без прекъсване, а? — Тя се усмихна. — И родителите ми са същите. Казах им колко действия ще има, а те ми казаха, че ще дойдат за цялото шоу, когато е готово. За тях всичко трябва да е съвършено.

— За съжаление, не мога да…

Тя се засмя и започна да бърбори, което ме накара да започна да броя секундите, които оставаха, докато тя приключи.

Когато свърши да потупва с четката по лицето ми и да нанася последен слой пудра, ме завъртя с лице към огледалото в другия край на стаята.

— Уау… — прошепнах аз. — Сериозно, еха…

Изобщо не личеше, че съм плакала. Въпреки че клепачите ми бяха покрити с тъмни сенки за очи и под дясното ми око се спускаше фалшива следа от сълзи, изглеждах като най-щастливата жена на земята.

— Госпожице Евърхарт? — Господин Петров пристъпи зад мен. — Може ли за секунда?

— Да, сър. — Последвах го през задкулисните врати до празната стая за отдих.

— Седнете, госпожице Евърхарт. — Той извади една цигара от джоба си и я запали.

Димът започна да се извива на спирали между нас и той ме огледа от горе до долу. Поради някаква странна причина изглеждаше по-разстроен от обичайното и имах чувството, че ще ми се разкрещи.

— Господин Петров… — казах тихо. — Нещо нередно ли направих?

— Не. — Той поклати глава. — Извиках ви тук, защото искам да знаете, че вчера на репетицията изглеждахте дебела. Прекалено дебела.

— Какво?

— Въпреки че изтанцувахте частта на черния лебед красиво и показахте точната степен на гняв и тъга, определено се провалихте с тази на белия. — Той се изкашля. — Изглеждахте така, сякаш умът ви беше някъде другаде. Сякаш ви убиваше това да изглеждаш щастлива за пет минути и на всичкото отгоре изглеждахте дебела.

Извъртях очи и спрях да го слушам, фокусирайки се върху бръмчащите по улицата коли. Обидите му не ме безпокояха вече. Това, че ме нарече дебела, не беше нищо в сравнение с онова, което ми беше казал миналата седмица.

— Госпожице Евърхарт? — Гласът му ме изтръгна от мислите ми.

— Да?

— Искам да отворите това по-късно — каза той, като ме потупа по рамото. — Важно е.

— Да отворя какво?

— Не виждате ли плика, който току-що поставих в скута ви? — Той изгаси цигарата си. — Трябва ли да съобщя на дубльорката ви да се подготви да танцува?

— Не. — Вдигнах плика и прокарах пръсти по ръбовете му. — Няма нужда да го правите, сър.

— Добре. — Той тръгна към вратата и я задържа отворена. — Сега, накарайте ме да повярвам, че избрах правилното момиче за мой лебед.

* * *

— Поканили сме семейство Уолтър на вечеря следващата неделя в шест и искаме да се появиш — каза майка ми същата вечер по телефона. — Мисля, че ще напишат хубав чек за кампанията ни.

— Колко вълнуващо.

— Нали? — изписка тя. — Всичко се случва толкова бързо и си пасва перфектно. Събираме средства, планираме реклами и…

Оставих телефона на масата и напълних една кофа с лед, като потрепвах при всяка стъпка, която правех. Бях сигурна, че до края на седмицата ще имам нов комплект мехури, но след начина, по който танцувах на днешната репетиция, всичко си заслужаваше.

Завърших всеки скок с лекота, бях в синхрон с всички други танцьори и накрая, когато трябваше да направя десет пируета, аз успях да направя петнадесет. Публиката избухна в бурни овации, но господин Петров седеше мълчаливо и потупваше брадичката си.

Той се втренчи в мен, наклони глава на една страна, и каза просто: „За днес репетицията приключи“. Това беше най-големият комплимент, който някога ми беше правил.

Усмихвайки се при спомена, понесох кофата с лед към дивана и я оставих. Потопих крака в нея и отново доближих телефона до ухото ми.

— О, и семейство Йарбъро… — Майка ми все още дърдореше. — Следващият месец смятат да организират благотворителна вечеря за набиране на средства в чест на баща ти в кънтри клуба. Ще има фотографи от местния вестник и ще трябва да изглеждаш представително, така че ще ти бъда наистина благодарна, ако накъдриш косата си.

— Ще ме попиташ ли как е минал денят ми?

— След минута. Получи ли роклята, която ти изпратих вчера?

Насочих поглед към плика с роклята, който беше закачен на вратата ми.

— Днес имах репетиция за „Лебедово езеро“. Направихме я за дизайнерите на костюми, за да видят дали всичко изглежда добре под новите светлини. Беше най-добрата ни репетиция досега.

— Не си ли пробвала роклята все още? Мислиш ли, че можеш да го направиш тази вечер?

— Мамо…

— Направи го колкото се може по-бързо, защото ако не ти става, ще трябва да я дадем за поправка.

— Не даваш и пукната пара за живота ми, нали? — Изстенах, когато най-накрая усетиха ефекта на леда върху пръстите ми. — Поне веднъж ми кажи истината.

— Обри Никол Евърхарт… — Тя произнесе името ми на срички. — Да не си си изгубила ума?

— Не, но започвам да губя търпение към разговора ни. След като говориш само ти, защо изобщо си правиш труда да ми се обаждаш?

Не й дадох шанс да ми отговори.

Някой ми звънеше по втората линия.

— Ало?

— Обри Евърхарт?

Беше мъжки глас.

— Да. На телефона.

— Чудесно! Аз съм Грег Хаустън. Аз съм отговорникът по записването на студентите и се обаждам, за да ви кажа, че оттеглянето ви от университета е одобрено! След като дойдете и се подпишете на формулярите ще стане официално. Лично аз смятам, че е страхотно, че се оттегляте, за да помагате на родителите си с кампанията.

— Какво?!

— Наистина много самоотвержена постъпка от ваша страна, госпожице Евърхарт — каза той. — Сигурен съм, че ако някога отново решите да се запишете, комитетът на академията ще вземе предвид успеха ви от наученото в истинския живот. Както и да е, забелязах, че сте попълнили електронните формуляри, но политиката на университета изисква да се подпишете и лично. Също така, имайки предвид успеха, който сте имали досега…

Всичко около мен потъна в мрак.

Не можех да повярвам на тази гадост.

Исках да се върна към разговора с майка ми и да й се разкрещя, да попитам как се осмеляват с баща ми да ме оттеглят от университета, без дори да ме попитат, но не можех. Вече бях загубила битката, така че просто затворих.

По лицето ми започнаха да се стичат сълзи, но аз изобщо не ги усещах. Не усещах абсолютно нищо.

Натиснах копчето за изключване на телефона, за да не ме безпокои никой, и извадих плика, който господин Петров ми даде по-рано. Предположих, че е дълъг списък с обиди или нова диета, но беше писмо.

„Госпожице Евърхарт,

току-що получих известие, че напускате университета в края на този семестър. Разочарован съм, че не ме предупредихте по-рано, но съм впечатлен от израстването, което показахте, докато бяхте в програмата ми.

Все още сте средно ниво танцьорка, но предвид факта, че всичките ви колеги са ужасни танцьори, предполагам, че може да бъдете горда от ранга си.

На гърба на това писмо има препоръка за балета на Ню Йорк. Благодарение на няколко нещастни обстоятелства са се освободили места в сегашния им клас. Това не се случва често и ще бъдете доста глупава, ако не се явите на прослушване.

Както и да е, ако се явите и не ви приемат, ще означава, че не сте дала най-доброто от себе си. (Или че сте качили някой и друг килограм.)

Петров“

Отворих страницата на балета на Ню Йорк и забелязах, че крайният срок за прослушването е след три седмици. Ако се явях на него и ме приемеха, трябваше да зарежа водещата си роля в „Лебедово езеро“ и да започна всичко отначало.

Някога мечтаех да танцувам за балета на Ню Йорк, но след като на шестнайсет си счупих крака, пренасочих мечтата си за кариера: състезанието за такова място би било твърде жестоко за някой, който макар и напълно възстановен, е пропуснал цяла година.

Въпреки това, не можех да се реша да тръгна сама към Ню Йорк и не мислех, че мога да напусна Андрю, без поне да получа заслужено извинение.

Въздъхнах, влязох в пощата ми и се шокирах, когато видях името му на едно от първите писма в кутията ми.

„Тема: «Фалшиви» съдебни дела

Госпожице Евърхарт,

за трети път тази седмица намекнахте за някогашната ни връзка в съдебната зала. Не съм изненадан от това, но съм разочарован.

Може и да съжаляваш, че си ме чукала, но съм сигурен, че се наслаждаваше на всяка секунда, в която пениса ми беше в теб. И преди да излъжеш и да кажеш, че не си се наслаждавала, си помисли за всичките пъти, в които крещеше името ми, докато устата ми поглъщаше вагината ти.

Може би ако мислиш за всичко това, а не за неконтролируемите ти и променливи чувства, защитата ти в съда няма да е толкова смешна.

Андрю“

Изтрих имейла и отново прочетох писмото от Петров.

Тази вечер трябваше да проуча всичко за прослушванията на балета на Ню Йорк.