Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (4)

Глава 3
Андрю

Служебни злоупотреби (юрид.): Умишлено законно или морално престъпление, което някой няма право да извърши.

Отворих лявото чекмедже на бюрото ми, търсейки аспирин. От една седмица не бях спал добре и бях сигурен, че това се дължеше на ужасните доклади, които получавах от стажантите. Това или Обри беше отровила обяда ми.

Прелистих най-новия доклад и изстенах, когато прочетох прикрепените към него бележки:

„Смятам, че е доста иронично, че сте ни дали задача за важността на доверието и взаимоотношенията, когато вие самият нямате представа какво означават тези две думи.

ПП: Не «погълна» вагината ми.“

Скъсах бележката и я хвърлих в кошчето, след което започнах да чета следващата:

„Случай, в който шефът чука служителката си? Поне този шеф има топки да излезе чист от всичко това и да признае, че всъщност харесва подчинената си, вместо да я изхвърли като боклук.

ПП: Тайната съставка във вчерашното ти кафе беше стърготини от разтопено секундно лепило. Надявам се, че си му се насладил.“

— Господин Хамилтън?

Джесика пристъпи в кабинета ми.

— Да?

— Искате ли да изпратя костюмът ви „Армани“ на друго химическо чистене? — попита тя. — За трети път изпращате този панталон и, честно казано, не мисля, че това кафяво петно ще се махне.

— Не, благодаря. Просто ми поръчай няколко нови, моля.

— Разбира се.

Тя запърха с мигли към мен, докато си тръгваше, и веднага след като излезе, започнах да пиша имейл на Обри.

„Тема: Секундно лепило

Вече не пия шибаното ти кафе, но след като за пореден път доказа, че си нямаш никаква идея от право, ще запазя бележките ти, така че приятелите ми ще знаят кого да обвинят за убийството ми.

Порасни.

Андрю“

„Тема: Отговор: Секундно лепило

Нямаш никакви приятели. Аз бях единствената ти приятелка. Не ми пука дали си запазил всичките ми бележки, защото аз запазих всичките ти имейли и най-вече онези, в които пише: «Ела в офиса ми в обедната почивка, за да мога да оближа котенцето ти» и «Обичам начина, по който изглежда устата ти, когато е обвита около пениса ми».

Ти порасни.

Обри“

Започнах да пиша отговора си — не исках тя да има последната дума, но чух как Джесика се прокашля.

— Мога ли да направя нещо друго за теб днес? — Погледнах нагоре. — Мога да се закълна, че напусна офиса ми само преди няколко секунди.

— Из фирмата се носят слухове, че днес имате рожден ден.

— Нямам рожден ден днес.

— Човешки ресурси казват друго.

— Човешки ресурси дрънкат глупости. — Погледнах към чашата с кафе на ръба на бюрото ми, забелязвайки, че кафето не беше дори кафяво. Беше оранжево. — Като говорим за Човешки ресурси, можеш ли да им кажеш да забранят на госпожица Евърхарт да пипа кафемашините?

— Съмнявам се. — Тя пристъпи към мен. — Нека това си остане между нас, но ви организирахме парти в стаята за почивка. Имам предвид, точно сега. Чакахме ви да излезете в почивка, но вие не го направихте, така че… Можете ли да се появите поне за секунда?

— Да не би да не чу какво те помолих?

— Ще се заема веднага щом дойдете на партито си.

Тя се усмихна и протегна ръка към мен, но аз се изправих сам.

— Няколко пъти вече казах на дядо ти, че не ми пука за партитата за рождените дни на служителите му.

Тя сви рамене и ме поведе по коридора.

— Изглеждайте изненадан. Работих много над това… винаги полагам допълнителни усилия за вас.

Игнорирах начина, по който тя облиза устните си.

Джесика отвори вратата и всички от персонала хвърлиха конфети във въздуха и извикаха: „Честит рожден ден, господин Хамилтън!“, след това започнаха да пеят „Честит рожден ден“ без синхрон и ужасно фалшиво.

Приближих се до прозорците, където беше поставена малка бяла торта със сини свещи и ги духнах, преди песента да свърши.

— Честит рожден ден, Андрю! — Господин Грийнууд ми подаде син плик. — На колко ставаш днес?

— Имайки предвид, че днес нямам рожден ден, съм си на същата възраст, на която бях и вчера.

Той се засмя, все още неспособен да разбере кога се шегувах с него. Като се държеше за стомаха от смях, той махна към един от стажантите и го помоли да ни снима.

Когато камерата проблесна, забелязах Обри, която стоеше в ъгъла с кръстосани ръце. Тя кимаше с глава към всички и когато най-сетне очите й срещнаха моите, тя се намръщи.

— Имам нещо за теб… — Джесика сложи малка черна кутия в ръката ми. — Но мисля, че трябва да го отвориш, когато си сам и мислиш за мен.

Тя се изчерви и се отдалечи.

Отбелязах си наум да изхвърля в коша това, което беше в кутията. Вместо незабавно да напусна партито, се разходих из стаята и благодарих на всички — напомняйки на всеки стажант, че „рожден ден“ или не, все още дължаха доклади в края на деня.

Приближих Обри и протегнах ръка, но тя се отдръпна и влезе в преддверието.

— Наистина ли сте толкова незряла, госпожице Евърхарт?

Последвах я и веднага след като затворих вратата, я извъртях с лице към мен.

— Наистина ли си толкова жесток? — Тя се втренчи в мен. — Тази сутрин ми даде много повече работа, отколкото на останалите, само за да можеш да ме смъмриш по-късно пред тях и всичко това, защото отново те злепоставих в съда.

— Всъщност, за да ме злепоставиш в съда, наистина трябва да знаеш какво правиш. — Преди да се усетя, бях сграбчил ръцете й и потърквах пръсти срещу кожата й. — И ти дадох повече работа, за да не ти остане никакво време да ми направиш кафе като това от тази сутрин, с което, предполагам, си искала да ме отровиш.

— Слюнката ми не е отровна.

— Дължиш ми още един шибан костюм… — понижих глас. — Имаш ли някаква идея колко много…

— Не — отряза ме тя. — Имаш ли някаква идея колко много си се променил? Липсва ми времето, когато аз бях Ализа, а ти Торо.

— Времето, когато беше шибана лъжкиня?

— Времето, когато се отнасяше добре с мен…

Тя се втренчи в очите ми и можех да видя копнежа, който личеше в нейните. Увих ръце около кръста й и я придърпах към мен.

Секунда по-късно устата ми покри нейната, като се целувахме така, сякаш не се бяхме виждали от години — борейки се за контрол. Пръстите ми се плъзнаха зад гърба й и откриха ципа на роклята, а твърдият ми пенис пулсираше срещу бедрото й.

Тя се притисна към гърдите ми и ми позволи да плъзна езика си по-дълбоко в устата й, но накрая се отдръпна и ме блъсна.

Изглеждайки абсолютно отвратена, тя се обърна и изхвърча от стаята.

Оправих вратовръзката си и я последвах в стаята, където се провеждаше партито, но нея вече я нямаше.

— Ще разрежеш ли тортата, Андрю? — извика господин Бах. — Или искаш Джесика да го направи, както всяка друга година.

Джесика вдигна ножа и ми намигна.

— Джесика може да я разреже — казах. — Веднага се връщам.

Излязох и тръгнах към офисите на стажантите, вървейки право към кабината на Обри.

Лицето й беше зачервено и тя тъпчеше папки в чантата си.

— Не съм ти дал разрешение да си тръгнеш рано — пристъпих пред нея.

— Не съм ти позволявала да се отнасяш с мен като с боклук, но въпреки това се справяш адски добре, не мислиш ли?

— Преди малко каза, че не съм се отнасял с теб като с боклук, когато името ти беше Ализа и мислех, че си шибан адвокат.

— И това прави сегашното ти отношение към мен приемливо?

— Оправдава го.

Мълчание.

— Повече не мога да правя това, Андрю… — тя поклати глава.

— Това означава ли, че ще престанеш да се държиш като дете в съда? Означава ли, че…

— Заповядай. — Тя ме прекъсна и притисна сребърна кутия към гърдите ми. — Купих ти го преди няколко седмици, когато Джесика започна да планира партито за рождения ти ден.

— Изплю ли се в него?

— Трябваше да го направя.

Тя грабна чантата си и се втурна покрай мен към изхода.

Една част от мен искаше да тръгне след нея и да я накара да обясни какво, по дяволите, означаваше „Повече не мога да правя това“, но знаех, че би било безсмислено. Трябваха ми по-малко от три минути около нея и вече бях възбуден, ето защо на първо място имах нужда да си припомня защо бях приключил с „нас“.

Върнах се в стаята за почивка и благодарих на всички стажанти, взирайки се в снимката, която бяха закачили на стената. Беше колаж от мои професионални снимки, а към главата ми беше прикрепен стикер на шапка за рожден ден. Със светлосини букви беше изписано: „Честит рожден ден, Андрю! «Грийнууд, Бах и Хамилтън» те обича!“.

Всъщност истинският ми рожден ден беше след няколко месеца — през декември — ден, който не бях празнувал от много дълго време.

И въпреки че никога нямаше да си го призная, донякъде ми харесваше това, че хората от фирмата бяха готови да отпразнуват рожденият ми ден — истински или не.

— Колко парчета торта искате да ви опаковам, господин Хамилтън? — прошепна Джесика над рамото ми.

— Три — казах. — Бих искал и една чаша с лимонада.

— Няма ли да останете за играта „Кой познава господин Хамилтън най-добре“?

— Никой от вас не ме познава.

Върнах се в кабинета ми и заключих вратата, поставяйки подаръците на новата ми лавица за книги.

Пликът от господин Грийнууд съдържаше бележка, в която казваше, че оценява моя упорит труд и всеотдайност към фирмата. Зад бележката му имаше подаръчен ваучер за другата му семейна мултидоларова компания „Голф игрища“.

Всички подаръци от стажантите бяха еднакви — писма, в които ме уведомяваха, че ще ми бъдат задължени, ако им отпусна повече свободно време за задачите им. Всички отидоха в машината за рязане на хартия.

Следващият подарък беше черната кутия от Джесика и колкото и да ми се искаше да я изхвърля и никога повече да не помислям за нея, не можех да устоя да разбера какво ми беше купила. Развързах панделката и свалих опаковъчната хартия, изваждайки меко парче коприна и бележка:

„Дочух, че обичате да разнасяте подобни в джоба си… Това са моите.

ПП: Свалих ги в банята преди пет минути.“

Исусе!

Погребах гащичките й под всичкия боклук в кошчето ми и скъсах бележката.

За известно време се загледах в сребърната кутия от Обри, чудейки се дали не трябва да изчакам и да го разопаковам по-късно, но не успях да спра ръцете си, които по своя воля започнаха да свалят опаковъчната хартия.

Вътре имаше малка черна рамка за снимки. Беше ръчно изработена — обкована с гравирани в метала изображения на балетни пантофки, правни везни и думите „Ализа“ и „Торо“, написани с гладки бели букви.

Снимката вътре беше на двама ни — Обри лежеше на гърдите ми в моето легло и се усмихваше към камерата. Бузите й бяха зачервени, винаги бяха такива след секс, и беше облечена в една от моите тениски.

Спомних си как ме беше принудила да се снимаме, настоявайки че никога няма да покаже снимката на някого, и че я иска само за себе си. Дори ме беше накарала да се усмихна…

Оставих рамката настрани и извадих другия предмет в кутията. Блестящ сребърен часовник, а на гърба му беше гравиран надпис:

„Тема: Ти

Харесвах те като Торо, но те обичам като Андрю.

Обри (Ализа)“

* * *

Чашата ми с вино седеше недокосната в ресторант „Арбор“, а от свещите в средата на масата капеше восък.

Всеки момент очаквах „срещата“ ми да се появи, но не можех да спра да се взирам в часовника, който Обри ми подари. Очевидно беше помислила за всяка част от дизайна, защото всичко по него беше перфектно.

Забелязах двете преплетени „А“ в ъгъла на циферблата, а по-рано днес под слънчевите лъчи бях забелязал името си, което беше гравирано по ръба на рамката.

— Ти ли си Торо?

Женски глас прекъсна мислите ми, карайки ме да погледна нагоре.

— Аз съм.

Тя се усмихна и се настани срещи мен.

— Надявам се, че нямаш нищо против, но съм редовна клиентка и когато пристигнах, сервитьорката ме попита дали бих искала обичайното. Казах й, че ти би желал същото.

— Нямам нищо против.

В гърдите ми избухна чувство на вина, но не беше достатъчно, за да ме отклони от получаването на онова, от което имах нужда тази вечер — вагина. Възможно най-бързо.

Сервитьорката постави две чинии с храна, от които се издигаше пара, и аз погледнах към часовника ми. Давах й само един час.

— И така, с какви случаи се занимаваш обикновено? — попита тя.

— Корпоративни през повечето време, но се занимавам с правителствени и данъчни.

— Интересно. От дълго време ли живееш в Дърам?

— Прекалено дълго.

— А това обичайният ти метод на действие ли е? — Тя се облегна назад в стола си и плъзна ноктите си по прозрачната си блуза. — Секс за една нощ?

— Това проблем ли е за теб?

— Никога не е било.

Повдигнах вежди и отново я огледах. Всъщност беше доста привлекателна — дълга руса коса, закръглена фигура и налети гърди.

Като оставя физическите качества настрана, като че ли имахме много общо помежду си. Тя беше истински адвокат и практикуваше в съседния окръг, беше прочела повече от книгите, които бях прочел и аз, и от онова, което ми беше казала по телефона, споделяхме еднакъв сексуален апетит.

Ястията ни идваха и си отиваха, разговорът ни се влачеше, но часовникът на Обри все още отнемаше част от вниманието ми.

— Нещо тревожи ли те? — Срещата ми махна с ръка пред лицето ми. — Беше много по-приказлив по телефона.

— Добре съм. — Махнах на сервитьора за сметката. — Просто съм уморен.

— Прекалено уморен, за да ме чукаш?

— Никога не съм прекалено уморен за секс.

Изчервявайки се, тя кръстоса крака и се наведе над масата.

— През цялата седмица с нетърпение търсех нещо такова.

Не отговорих. Подписах сметката и се изправих, протягайки ръка към нея.

Минахме през фоайето на хотела и се насочихме към асансьорите.

В секундата, в която вратите се затвориха, тя притисна устни към моите и зарови пръсти в косата ми.

— Мамка му…

Изстенах, когато една от ръцете й се плъзна надолу към колана ми.

Докато се изкачвахме към най-горния етаж, тя спусна устни надолу по врата ми и ме ухапа. Стенейки, въздъхна тежко, когато я сграбчих за кръста и я целунах.

Дръпнах ластика от косата й и го захвърлих на земята. Затворих очи и задълбочих целувката ни, хапейки устните й, докато тя се мъчеше да се отдръпне.

Плъзгайки крак между моите, тя откопча колана ми и свали ципа на панталоните ми.

— Колко дълго ще се чукаме тази нощ?

— Колкото искаш.

Погалих гърдите й през прозрачната блуза и плъзнах ръка под сутиена й.

— Охх…

Тя простена, когато погалих зърното й.

Вратите на асансьора се отвориха, но телата ни останаха преплетени, докато си проправяхме път към апартамента. Устните й отново се залепиха за врата ми, когато влязохме в стаята, блъскайки се в лампите и скриновете.

Тя започна да стене по-силно, едва контролирайки се, докато свалях блузата и сутиена й.

Ръцете й се спуснаха на кръста ми и избутаха панталоните ми на земята. Когато гърбът ми се удари в стената, осъзнах, че е паднала на колене пред мен.

Навеждайки се напред, тя прокара ръцете си нагоре-надолу по пениса ми, питайки ме колко много искам устата й върху пениса си.

— Аз не…

Поклатих глава, когато осъзнах, че през цялото време си бях фантазирал за Обри.

— Няма ли да ме помолиш? — Тя се усмихна и се приближи още повече.

— Спри! — Сграбчих косата й и нежно я отблъснах.

— Какво има, Торо? Мен ли искаш да оправиш първо? Да се кача ли на леглото или на стола?

Не чух останалата част от въпросите й. Виденията за Обри замъглиха мозъка ми и превзеха всичките ми сетива, и колкото повече се взирах в тази жена, която не беше дори и наполовина толкова красива, колкото Обри, толкова повече пенисът ми омекваше.

Мамка му…

Вдигнах панталоните ми и закопчах ципа.

— Вече нямам желание да те чукам. Можеш да си вървиш.

— Моля? — Тя си пое дъх и скръсти ръце. — Какво каза току-що?

— Казах, че нямам желание да те чукам — заговорих бавно. — И че можеш да си тръгваш. Наслади се на останалата част от вечерта си.

— Изхвърляш ме? Просто така?

— Би ли искала да ти запазя друга стая?

— Какво се случи с мъжа, когото срещнах онлайн? — Тя се изправи. — За какво е всичко това? Това да не е някакъв вид игра, в която извеждаш жените на среща, казваш секси неща, които вероятно си прочел в интернет, и после ги събличаш, знаейки много добре, че не знаеш как да ги изчукаш?

— Определено знам как да чукам — присвих очи към нея. — Просто не искам да чукам теб.

— Не мога… не мога да повярвам… — Тя ме зяпна невярващо. — Ти си шибан задник!

— Задник? Да. Шибан? За съжаление, не. Затвори вратата след себе си, когато излезеш.

Тя си облече блузата и грабна чантата си.

— Ще дам минус на профила ти в Date-Match. И знаеш ли какво още? Ще напиша и коментар за срещата ни. Ще се уверя, че…

— Обикновено толкова много ли говориш, докато се обличаш? — отрязах я и седнах на леглото. — Повече от сигурен съм, че това е действие, което не изисква разговор.

Вбесена, тя обу обувките си и се втурна през стаята като вихрушка, като затръшна вратата след себе си.

Изчаках да чуя иззвъняването на асансьора и едва тогава се отпуснах на леглото. С всички сили се опитвах да не мисля за Обри, но тя не излизаше от ума ми.

Какво, по дяволите, се случваше?

Повече от час се взирах в тавана, без да мога да спра да мисля за целувката в офиса днес.

Трябваше да стигна до дъното на всичко това, така че извадих телефона от джоба си и я набрах.

— Ало? — Тя отговори на второто позвъняване.

— Защо ми купи този часовник, Обри?

— Какво ти пука?

— Не ми пука, но прочетох написа на гърба му.

Мълчание.

— Искам да те попитам нещо — казах.

— Само ако и аз те попитам няколко неща…

— Давай.

— Как е възможно да си толкова категоричен за честността, когато ти самият не си напълно честен с мен?

— Винаги съм бил напълно честен с теб.

— Започвам да си мисля, че името Андрю Хамилтън не е истинско…

— Все още ли проучваш миналото ми в интернет? Нямаш ли си друга работа?

— Кой е „ЕХ“? — Гласът й стана дрезгав. — Защо тези две букви са окачени на стените в апартамента ти? Защо са гравирани на всичките ти копчета за ръкавели?

— Обри…

— Какво се е случило между теб и Ава? Миналата седмица я видях да напуска офиса ти и преди да излезе, се обърна и ми се подсмихна.

— Удобно ли е да поговорим?

— Не — дишаше тежко, — изобщо не е удобно. Защо просто не затвориш и не отидеш в „Мариот“ да изчукаш някоя друга?

— В момента съм в „Мариот“ и всъщност бях на път да изчукам друга.

Тя остана мълчалива за няколко секунди.

— Не искам… Не искам да те чувам никога повече, Андрю.

— Какво каза?

— Казах, че никога повече не искам да те чувам. Да не си посмял да ми се обадиш отново.

Тя затвори.