Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (14)

Глава 12
Андрю

Укриване на доказателства (юрид.): Укриване на доказателства от прокурор, който е конституционно задължен да ги разкрие пред защитата.

„Най-накрая бившите партньори се явяват в съда един срещу друг. Делото Харт продължава и тази седмица.“

Това гласеше съдебния параграф в „Ню Йорк Таймс“ тази сутрин. Бях сигурен, че за онези, които не знаеха нищо за случая, той беше просто още една история, която щеше да премине с времето, още един повърхностен скандал, който щяха да погълнат заедно със сутрешната си закуска.

Но за мен това беше края на шестгодишна глава, която беше продължила прекалено много страници. Това беше част от причината, поради която напуснах Ню Йорк, част от причината, поради която веднага щом дадях показания по делото, щях да напусна този град за последен път.

Загледах се през прозореца на ресторанта на „Уолдорф Астория“, чудейки се как е възможно да вали толкова силно и то в края на зимата.

— Господин Хамилтън? — Една облечена в костюм жена пристъпи до масата ми.

— Да?

— Аз съм Вера Милтън, главният мениджър — каза тя. — Имате седем пропуснати обаждания от госпожа Ава Санчез. Продължава да настоява, че е важно, и че трябва да говори с вас. В момента е отново на телефона…

Въздъхнах.

— Можете ли да пренасочите обаждането й към моята стая след две минути, моля?

— Разбира се, господине.

Оставих вестника на масата и се отправих към пентхауса. В секундата, в която отключих вратата, телефонът в приемната започна да звъни.

— Ало? — отговорих.

— Аз съм… — каза тихо Ава.

— Наясно съм. Как разбра къде съм отседнал?

— Наистина ли? — подигра се тя. — Имам нужда от услуга…

— Довиждане, Ава.

— Не, почакай. — Звучеше трескаво. — Наистина съжалявам за всичко, което ти причиних, Лиъм.

— Казах ти да не ме наричаш така!

— Спомням си, когато ме посети, докато бях задържана в затвора, преди да започнат всички изслушвания… Спомняш ли си? — Тя замълча. — Знам колко трудно трябва да ти е било тогава да ме видиш, колко самотен трябва да си бил, за да дойдеш и да ме посетиш. Мен от всички останали… Дори ми каза, че възнамеряваш да смениш името си на Андрю и да напуснеш Ню Йорк. Тогава те умолявах да ме спасиш. Спомняш ли си?

— В момента наистина не съм в настроение за тази история.

— В онзи ден беше толкова мекосърдечен. Така състрадателен и толкова загрижен…

— Давай направо на шибания въпрос, Ава.

— На делото тази седмица, знам, че Кевин…

— Искаш да кажеш бившият ми най-добър приятел, когото изчука?

— Да. — Тя въздъхна. — Същият.

— Какво за него?

— Той не е чудовището, за което го мислиш.

— Обаждаш ми се за услуга, която никога няма да ти направя, или се обаждаш като негов морален защитник? Объркан съм.

— Той все още съжалява за онова, което направи. Беше…

— За което от всички неща, Ава? — сопнах се аз. — Не ми харесват подобни двусмислени глупости.

— Наистина ли искаш да го нараниш? — Гласът й омекна. — Мисля, че вече ни наказа достатъчно. Вече съм зад решетките, затова наистина няма нужда да страда и той сега.

— Вие двамата никога няма да страдате достатъчно. — Затворих и изпратих съобщение на един стар познат, който бях срещнал на пробациите, казвайки му, че Ава има контрабанда в килията си.

Последното, за което исках да мисля, бе старият ми партньор и бивш най-добър приятел. Единственият път, в който щях да го направя, бе по време на предстоящото изслушване, и никога вече след това.

Превъртях през старите ми съобщения, забелязвайки че Обри ми беше изпратила просто едно „Добре“, когато я попитах как е минало днешното прослушване.

С изключение на деня, в който масажирах раменете й, продължаваше да бъде лаконична с мен.

Отворих пощенската си кутия, за да й изпратя по-дълго съобщение, но видях, че тя ме беше изпреварила.

„Тема: Да

Току-що получих новият букет цветя и бележката за среща довечера. Обаче имам няколко условия.

Обри“

„Тема: Отговор: Да

Назови ги.

Андрю“

Тя ми изпрати нов имейл.

„Тема: Среща

Ще ми бъде позволено да те попитам каквото искам и ти трябва да отговориш честно.

Обри“

„Тема: Отговор: Среща

Винаги отговарям честно. Думата «условия» не е ли в множествено число?

Андрю“

„Тема: Отговор: Отговор: Среща

Трябва да се държиш като истински джентълмен. Не искам да бъде изчукана в още една тоалетна…

В колко часа ще ме вземеш?

Обри“

„Тема: Отговор: Отговор: Отговор: Среща

Всъщност изобщо нямах намерение да те чукам тази вечер, но след като ти намекна за подобна възможност, ще трябва да се уверя, че съм ти изпратил списък с подходящи места преди срещата.

В осем.

Андрю“

* * *

Почуках на вратата й в осем без две минути, облечен в черен дизайнерски костюм, който си купих само преди няколко часа.

Почукването ми остана без отговор, но преди да успея да почукам отново, вратата се разтвори широко и тя пристъпи навън, облечена в къса черна рокля, която не оставяше почти нищо на въображението.

— Наясно ли си, че все още е зима? — Плъзнах пръстите си по голите й рамене. — Ще имаш нужда от палто.

Тя погледна зад мен.

— С метрото ли дойде дотук?

— Да.

— Ще пътуваме с метрото на нашата среща?

— Колата ще дойде по-късно. — Усмихнах се на объркването, което плъзна по лицето й.

Тя взе палтото си и затвори вратата, поглеждайки към мен.

— Знаеш ли изобщо как да използваш метрото?

— Разбира се, че да — казах аз, стискайки ръката й. — Невинаги използвах кола, когато живеех тук.

Пухкавият сняг падаше, докато си проправяхме път към метрото и тя се облегна на мен, притискайки тялото си към моето. По най-високите сгради бяха окачени коледни лампички, а във въздуха се носеше слабо усещане за вълнение.

Тази вечер нямаше много хора по улиците и докато се качвахме на почти празния влак, Обри се засмя.

— За пръв път виждам метрото толкова празно — каза тя. — Обикновено трябва да се боря за малко място.

— Хммм. — Попречих й да седне и вместо това я накарах да остане изправена с мен. — Как мина днешното ти прослушване наистина? Със сигурност имаш да разкажеш повече за него от едно „добре“.

— Плачех, когато ти изпратих онова съобщение. Бях изумена.

Повдигнах вежда.

— Получих ролята за Одет/Одил в „Лебедово езеро“ на професионално ниво. — Тя изглеждаше така, сякаш отново ще избухне в сълзи. — Все още не мога да повярвам… Всичките ми мечти се сбъдват.

— Може би си предопределена за тази роля…

Избърсах една самотна сълза от очите й.

— Може би. — Тя се притисна по-близо до мен. — Просто съм щастлива, че ни дадоха няколко дни почивка. Мисля, че най-накрая ще бъда в състояние да се отпусна и да си наваксвам с новините. Сещаш се, всъщност да имам някакво подобие на живот извън танцовата зала.

— Можеш да прекарваш повече време с мен, ако искаш да си вземеш почивка. Новините в този град са надценени и най-вече неверни.

— Дали?

— Да — казах, поглеждайки я в очите. — Не бих повярвал и на една дума от тези шибани вестници.

Тя се усмихна.

— Чувал ли нещо за голямото дело, което ще се води тази седмица?

— Сигурен съм, че има повече от едно.

— Не… — Тя поклати глава. — Не и като това.

Поколебах се.

— Кое го прави толкова специално?

— По-скоро интригуващо, отколкото специално… Отнася се за двама адвокати, които някога са били партньори, и двамата важни клечки, сещаш ли се? Единият от тях е спечелил дело срещу правителството и това е бил първият му случай.

— Имал е късмет.

— Не мисля така. — Тя ме погледна в очите. — Чела съм копия от процеса. Знаел е точно какво прави и присъдата действително е засегнала обществения ред.

Не казах нищо.

— Но работата е там, че никога не е получил признание за труда си от хората, запознати с подробностите, знаеш ли? — Тя замълча. — Но както и да е, от това, което прочетох и успях да сглобя, излиза, че няколко години по-късно е бил несправедливо обвинен в безброй федерални престъпления.

— Обри…

— Изглежда, че всички са разгласявали историята, всички вестници, станал обект във всички новини, и всички са разказвали истината, докато няколко месеца по-късно името му не било опетнено.

Взирах се в нея, умолявайки я да спре, но тя продължи.

— И до днес обвиненията срещу стария му партньор не са свалени. Но той, този почтен адвокат просто изчезнал. Изпарил се във въздуха.

— Ако е бил толкова почтен, то тогава съм сигурен, че е невъзможно да изчезне просто така.

— Дали?

— Да — казах аз.

— И аз си помислих същото… — Тя потърси очите ми за отговори. — Но мисля, че човекът, за когото говоря, е способен на всичко.

— Кои са имената, замесени в случая, който дискутираме?

— Обвиняемият е Кевин Харт, а ключовият свидетел е Лиъм Хендерсън.

— По-късно ще ги потърся в Гугъл — въздъхнах, не желаейки да продължим този разговор.

През високоговорителите прозвуча глас, който обяви спирката ни, и аз отново я хванах за ръката.

— Знам, че се съгласих с условията ти — казах, гледайки към нея, докато слизахме, — но ще приемеш ли и едно мое?

— Зависи какво е.

— Задай ми въпросите си, след като приключим с вечерята си.

— На вечеря ли отиваме сега?

— Не. — Поведох я нагоре по стълбите. — Не бих посмял. Не искам да ме обвиниш, че се отнасям с теб като с всички останали жени.

— Означава ли това, че в края на вечерта няма да ме изчукаш?

— Означава, че няма да те зарежа.

Тя се изчерви и аз я целунах по челото, докато вървяхме по изпълнените с мигащи светлини и проблясващи билбордове улици.

Тя не говореше много, докато преминавахме сграда след сграда и се изчервяваше всеки път, когато я погледнех.

— Тук — казах, спирайки я, когато се приближихме до първата ни дестинация.

— Бродуей? — Тя погледна нагоре към „Мариот Маркиз“^[1].

— Беше ми споменала, че никога не си идвала — казах. — Когато живеех тук, идвах постоянно.

— Постоянно?

— Поне веднъж в седмицата. — Задържах вратата отворена за нея. — Два пъти, ако дават точно този спектакъл.

Прокарах пръсти по думите, „Смъртта на търговския пътник“, преди да подам билетите ни на разпределителя.

Тя се усмихна, когато той ни поведе към балкона и ни предложи безплатно вино, тъй като бяхме пристигнали по-рано.

— Никога не съм мислила, че си от драматичния тип — каза тя, отпивайки от чашата си. — Никога преди не си ми споменавал нещо подобно.

— Всъщност исках да се запиша в театралния факултет, вместо в този по право.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Дипломата по право привлича повече вагини.

— Какво? — Тя извъртя очи, засмивайки се. — Бях сериозна.

— Получих по-голяма стипендия. — Успях да се сдържа и да не я дръпна в скута си. — Най-доброто решение, което някога съм вземал.

Тя отвори уста да отговори, но светлините започнаха да избледняват и тя се наведе по-близо до мен, прошепвайки:

— Би ми харесало да те видя да играеш. Мисля, че наистина щеше да си много добър. — Усетих ръката й върху бедрото ми. — И все пак не бих искала да те виждам да играеш нещо сериозно. Мисля, че бих предпочела…

— През цялото време ли мислиш да говориш, Обри? — прекъснах я, игнорирайки палавия й поглед, който беше изпълнен с копнеж и нужда.

— Не ми ли е позволено да коментирам? — Звучеше обидено. — Не ми е позволено докато не приключим с вечерята? В такъв случай защо изобщо ме изведе? Защо би…

— Гледал съм този спектакъл повече от един милион пъти. — Притиснах показалеца си към устните й, когато главният актьор излезе на сцената. — И въпреки че искам и ти да я преживееш, ако предпочиташ да те забавлявам по друг начин, просто ми кажи.

— Какво?

— Би ли искала да добавя този балкон към списъка ти с одобрени места? — попитах. — Ако те изчукам тук, ще продължиш ли да ме смяташ за джентълмен?

Очите й се разшириха и тя бързо се премести ръката си от скута ми.

— Просто те пробвах, Андрю…

— Наясно съм. — Целунах я по врата. — А аз ти казах безброй пъти, че не ми пука дали си ми ядосана, или не…

Тя си пое остро дъх, когато плъзнах палеца си под гащичките й.

— Ще спра да задавам въпроси — каза тя. — Ще гледам спектакъла… — Когато тя завъртя лице към сцената, се станах от мястото си и коленичих пред нея.

— Андрю? — прошепна дрезгаво, когато разделих бедрата й. — Какво правиш?

— Уверявам се, че ще се насладиш на шоуто.

Не й дадох шанс да отговори. Бързо разкъсах гащичките й и погребах главата си между краката й, прокарвайки език по голото й котенце, и се насладих на вкуса, който толкова ми липсваше. Засмуках клитора й между устните си и затворих очи, когато набъбна в устата ми.

— Андрю…

Тя изстена и затегна хватката на краката си около врата ми, сграбчвайки косата ми и молейки ме да забавя.

Не можех. Вкусът й беше прекрасен.

Плъзнах езика си по дълбоко в нея, заклеймявайки всяка част и маркирайки онова, което беше мое.

Бедрата й започнаха да се повдигат от седалката и аз я притиснах надолу, наказвайки я с по-силни засмуквания, плъзгайки пръстите си в нея, нареждайки й да остане неподвижна.

— Не мога… — Тя отново повдигна бедра. — Не мога…

Под нас избухнаха силни аплодисменти, отеквайки навсякъде, когато първата сцена приключи.

Засмуках клитора й, потупвайки го с език няколко пъти, докато тя вече не можеше да се сдържи и не изкрещя името ми.

Треперейки, се улови за раменете ми и ме стисна по-силно отвсякога, докато свършваше в устата ми.

Държах бедрата й, а тялото й продължаваше да се тресе от тръпките на оргазма.

Когато се успокои, погалих краката й и целунах вътрешната страна на бедрата й, а после вдигнах разкъсаните й гащички от пода и я почистих.

След това ги пъхнах в джоба си, преди отново да заема мястото си.

— Всичко наред ли е, сър? — Разпределителят пристъпи на балкона ни. — Чух крясъци.

— Крясъци? — погледнах към Обри, а после отново към него. — Не, не мисля, че са дошли от тук.

— Сигурен ли сте? — попита той загрижен. — А вие, госпожице? Добре ли сте?

— Да, господине — кимна Обри, опитвайки се да изглежда възможно най-нормално. — Повече от добре.

Той се отдалечи и само след няколко секунди тя отново се трансформира в онази Обри, която помнех — същата, която беше неспособна да се сдържи и да не задава въпроси.

Не че имах нещо против.

По време на първото прекъсване ми зададе всевъзможни въпроси за спектакъла, и облягайки се на мен, прошепна:

— Беше перфектно, Андрю… Благодаря ти! — А после не проговори два часа, докато шоуто не свърши.

— Главният актьор беше невероятен — каза, когато спуснаха завесите. — Наистина преживях всички емоции от последната сцена…

— Аз също. — Помогнах й да си облече палтото. — Имаш ли вечерен час? Кога трябва да те върна вкъщи?

— На двадесет и две съм.

— Наясно съм. — Завъртях очи. — Научих това по трудния начин, благодаря ти. Имам предвид дали ще прекараш още няколко часа с мен, или трябва да ставаш рано?

— Не и до късния следобед…

— Добре. — Изведох я от театъра и махнах на шофьора, който беше паркирал от другата страна на улицата. — Искам да те заведа на още едно място. Може ли?

— Бих се радвала.

Помогнах й да се качи в колата, и след като се настаних до нея, тя се премести в скута ми, долепи устните си до моите, прошепвайки „благодаря“ още веднъж.

Притиснах я по-близо и я разведох на обиколка из миналото ми, докато карахме през града — благодарен, че шофьорът избегна старата ми фирма.

Показах й любимите ми ресторанти, любимите ми места за отдих, както и няколко други, на които бих искал да я заведа, преди да си тръгна.

— Пристигнахме пред „Уолдорф Астория“, господин Хамилтън. — Шофьорът погледна към нас в огледалото за обратно виждане. — Това ли ще е последната ни спирка за вечерта?

— Да — казах и забелязах, че Обри присви очи към мен.

— Мислех, че каза…

— Успокой се… — Целунах я по челото. — Отседнал съм тук.

— О!…

Улових ръката й и я поведох през фоайето и към асансьора, който водеше към покрива.

Отваряйки вратите, забелязах, че всичко е подредено точно както бях помолил. Пред танцуващия огън беше поставена маса за двама с бяла покривка, от дървената решетка на стената на вълни висяха меки светлини и думата „Съжалявам“ примигваше през падащия сняг от сградата срещу нас.

— Толкова е красиво, Андрю… — каза тя, оглеждайки се наоколо. — Кога си промени решението за вечерята?

— Не съм. — Издърпах стола й и разкрих подноса с ягоди, покрити с ванилов шоколад. — Това е десерт.

— Сам ли измисли всичко?

— Да. — Седнах до нея и обвих с ръце раменете й.

— Знаеш ли — каза тя, — обикновено на една среща хората сядат един срещу друг.

— Забрави ли за това, че няма да се отнасям с теб като с другите жени?

— Ни най-малко. — След секунда устата й покри моята и ръцете й се заровиха в косата ми.

Придърпвайки я напред, захапах устната й и я погледнах в очите.

Мълчаливо ми казваше да докарам нещата докрай, потърквайки ръка срещу пениса ми.

— Престани да ме докосваш, Обри — прошепнах, предупреждавайки я. — Ако не го направиш, ще спра да се държа като джентълмен… — Изправих се и отидох до вратата, давайки си малко пространство. — Опитвам се да ти докажа, че мога да те изведа на среща, без да те изчукам…

Тя ме последва, усмихвайки се.

— Повече от сигурна съм, че вече се провали в това… — Тя прокара пръсти през косата ми и припряно разкопча ризата ми.

Проврях коляното си между краката й и плъзнах ръка по бедрата й, въздишайки, когато усетих колко е мокра.

— Обри… — простенах, когато тя бръкна в джоба ми и извади презерватив. — Мога да чакам…

— А аз не мога.

Тя освободи пениса ми от панталоните и разви презерватива по него, без да изпуска устните ми от своите.

Обвих ръце около кръста й и я повдигнах, пренасяйки я до парапета на покрива.

— Нямаш никаква представа колко ми липсваше котенцето ти. — Целунах устните й. — И устата ти.

— Това ли е всичко, което ти е липсвало? — Ръцете й се увиха около врата ми.

— Ако беше така, сега нямаше да сме тук.

Бавно се плъзнах в нея, изпълвайки я сантиметър по сантиметър, и се взрях в очите й, докато си припомнях чувството да съм в нея.

Без да кажа нито дума повече, плъзнах ръце отстрани по тялото й и започнах да я повдигам нагоре и надолу, стенейки, докато с всеки тласък котенцето й ме стискаше все по-силно и по-здраво.

Устните й намериха пътя си до моите и никой от нас не прекъсна целувката — притискахме се силно един към друг, а снега падаше покрай нас.

Ноктите й се забиха в гърба ми, докато се опитваше да се приближи още повече, и зъбите й захапаха долната ми уста, за да не изкрещи.

— Не свършвай, Обри… — Пенисът ми пулсираше в нея. — Почакай…

Тя поклати глава, борейки се, но успя да издържи само още няколко секунди — гледайки ме в очите.

— Толкова ми липсваше — прошепнах. — Толкова шибано много…

Падайки върху гърдите ми, тя свърши заедно с мен — хапейки кожата ми, докато хватката на краката й около кръста ми не започна да се отпуска.

И двамата дишахме тежко и се взирахме един в друг, точно както бяхме правили преди месеци, оставайки преплетени.

Целунах устните й, повтаряйки й колко много ми е липсвала, и тя се усмихна — казвайки ми тихо да изляза от нея.

— Защо не останеш за през нощта? — попитах, вдигайки палтото ми и намятайки я с него. — Можеш да ми разкажеш повече за онова дело, за което говорихме, преди да отидем в „Мариот“.

— Хендерсън и Харт? — попита тя. — Наистина ли не си чул нищо за него?

— Не, но ако прекараш нощта тук, ще можем да го потърсим заедно в Гугъл.

— Не мисля. — Гласът й стана равен. — Трябва да вървя. — Тя оправи роклята си, приближи се до масата и грабна чантата си.

— Нещо не е наред ли?

Тя не отговори. Извади телефона си, за да провери часа, и въздъхна.

— Обри, какво правиш?

— Принуждавам се да видя истината. А тя е, че изобщо не си се променил. — Изглеждаше наранена. — Представата ти за истината винаги е била и ще бъде двулична. Това е всичко.

— Моля?

— Благодаря ти за чудесната вечер. Искам да знаеш, че винаги ще я помня и ценя.

— Започвам да се чудя дали наистина не си биполярна.

— Защо тази вечер не ми каза, че името ти е Лиъм Хендерсън? — Тя поклати глава, а аз си поех рязко дъх. — Дадох ти възможност да го направиш — каза тя, изглеждайки наранена. — На практика те умолявах да ми кажеш, а ти отговори на всичко друго, но не и на това.

Поколебах се.

— Щях да ти разкажа всичко по-късно тази вечер в леглото.

— Сигурна съм, че щеше — подигра се тя. — Защо не ми призна, когато на интервюто ми казах, че някога беше любимият ми адвокат?

— Някога?

Тя кимна.

— Да. Някога. Всички есета, които съм чела от Лиъм, наблягаха на пълната и абсолютна истина. Предполагам, че всичко това се е променило, след като се е превърнал в Андрю.

— Обри, недей… — пристъпих към нея, а тя отстъпи назад. — Щях да те помоля да дойдеш на финалното изслушване.

— Може ли да използвам колата ти, за да се прибера, или да си повикам такси?

— Веднага престани с това.

— Такси тогава. — Тя сви рамене. — Пожелавам ти късмет на изслушването. И се надявам, че още от началото ще се отнасяш мило със следващото момиче, с което се захванеш, така че да не й се налага да те оставя сам накрая, въпреки че те обича.

— Дай ми шанс да говоря, Обри…

— Нямаме какво повече да обсъждаме. — Тя отвори вратата. — Моля те, не ме преследвай, Андрю. Не можеш да ми вярваш и аз не мога да ти вярвам, така че повече не искам да имам нищо общо с това. Моля те най-накрая да уважиш желанието ми.

Отворих уста да й отговоря, но тя заговори първа.

— Сбогом Андрю, Лиъм — каза тя, — или каквото там, по дяволите, ти е името.

— Обри…

Вратата се затръшна и знаех, че в този момент нямаше никакъв смисъл да тръгвам след нея.

Беше си тръгнала.