Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (9)

8.

Скал се подпря на бюрото, а човекът отсреща се намръщи и взе кредитния диск, за който рибоядът бе платил солидна сума — почти толкова, колкото ако беше истински, а не качествен фалшификат. Мъжът пъхна диска в процепа и зачете информацията, която се изписа на екрана.

Над тях бе надвиснал гигантският корпус на един чуждопланетен кораб. Наоколо цареше суматоха, типична за всеки голям космопорт, но всъщност преобладаващата част от движението и транспортирането на стоки се извършваше зад прозрачната преграда. Тук, под сводестия купол, бяха разположени гишетата и канцелариите. Мустаците на Скал помръднаха разтревожено. Никога досега не бе попадал на такова място, където рибоядите нямаха работа, въпреки че все още се намираше на собствения си свят.

Вдясно от него затрака свързана с компютър машина, зейналата й паст забълва нагъната хартия. Въпреки че целият изгаряше от любопитство, той си наложи да не поглежда към нея. В съседната канцелария друг компютър изработваше договор по поръчка на клиента. Машината бе същата като тази, която имаха на търговския пост, но не само продаваше стоки, а правеше описи и изпълняваше устни команди. На Скал му стана приятно, че видя поне едно познато нещо и не се налагаше да се озърта като нищо неразбиращо отроче.

Нито една от канцелариите нямаше покрив, само стените се отделяха една от друга и от околния свят. Високо над тях, на друго ниво на купола, се виждаха затворени помещения, които осигуряваха пълна изолация. Скал би предпочел сега да е там, но не биваше да харчи безразборно и за всяка прищявка ограничените средства, с които разполагаше. Нямаше никаква представа колко дълго ще трябва да пътува, докато открие Джек Сторм. Жълтите люспи, които събираха от дъното на реката, имаха известна стойност, но той не знаеше точно колко, нито какво ще получи срещу тях.

Мъжът зад гишето изръмжа.

— Според този документ трябва да ви осигуря междупланетен транспорт, закъдето поискате. Виждам, че сте назначен за „посланик на свободна практика“.

Скал размърда гордо опашка, но изведнъж си спомни, че хората не познаваха този език, затова се поклони леко.

— Вярно е, но бих предпочел да работя нещо, за да си платя пътуването.

Мъжът вдигна към него закръгленото си лице.

— Виждам, че бързате.

Скал приглади мустаците си с длан.

— Повече, отколкото можете да си представите. Не мога да чакам за лайнер. Пък и вашият кораб ми се стори интересен.

Капитанът се разсмя. Прозвуча като ръмжете, само че малко по-силно.

— Но аз командвам боклукчийско корито!

— Вие, сър, командвате баржа за скрап. Пътувате за свят, където технологията живее от собствените си отпадъци. Може да не сте забелязали, но нашето общество е ниско технологично. — Скал млъкна и стисна зъби, очакваше с напрежение отговора. Ако не го вземат сега, ще трябва да чака, докато шлепът напусне космопорта, преди да посмее отново да покаже някому диска. Забавяне, каквото не можеше да си позволи.

— Смятах, че е само и единствено по волята на рибоядите подметна мъжът.

— Позволете да ви припомня, че Доминионът ни отхвърли, а не ние него.

Капитан Обе се облегна назад и се усмихна.

— Мисля, че разбирам. Искате не само да пътувате, но и да се образовате. Какво пък. Трябва да ви предупредя, че заплатата ви няма да е голяма…

Скал сви рамене, жест, който бе научил от хората.

— Свикнал съм да се задоволявам с малко — рече той и разтвори муцуната си в широка усмивка.

Дъждът не отмиваше мръсотията в крайните квартали на Малтен, а само я събираше на димящи купчини, които при други обстоятелства щяха да се превърнат в прах и да бъдат разнесени от вятъра. Добре дошъл, помисли си Амбър за дъждовния сезон. Струваше й се, че от погребението на Джек е минала цяла вечност. Тя крачеше по мократа улица, загърната в полупрозрачно найлоново наметало и скрила косата си под качулката. Без да го осъзнава, по навик вървеше така, че да избягва обективите на камерите и контролните постове.

Една ръка се плъзна за миг по гърба й. Амбър се извърна, видя дете с ококорени очи и му изръмжа:

— Разкарай се, дребосък!

Сетне се извърна на другата страна, където второ хлапе тъкмо се опитваше да пребърка джобовете й. Лицето му бе изкривено в хищна гримаса.

— Вечер на аматьорите — подметна младата жена, избута ръката му и продължи, без да забавя крачка. — Защо не почакате, докато се напълнят улиците?

— Никой не излиза в този час — оправда се хлапето.

— Ще излязат, ако чакате колкото е нужно. Явно не сте достатъчно опитни. — Амбър продължаваше да върви, а момичето подтичваше до нея. — Ама вие двамата не се отказвате лесно, а? — попита тя и неволно зарови ръка в мазната коса на момичето.

То се изплаши, дръпна се и нададе вик.

— Тежки времена — коментира другарчето й.

Амбър кимна.

— Наистина са тежки. — Тя пусна в шепата на хлапето пет кредита. — Хайде, купете си топла храна.

Двамата изчезнаха с такава бързина, сякаш изобщо не бяха съществували. Амбър спря, озърна се в нощта и продължи нататък. Времената наистина бяха тежки. Преди години бе накарала Джек да й обещае, че никога няма да й позволи да се върне в тази част на Малтен, а ето че сега бе тук, при това по собствено желание.

Закрачи отново, търсейки своя стар апартамент. По-добре тук, отколкото в казармите, където Вандовър Баадластър наблюдаваше и записваше безсрамно и открито всеки неин жест или дума. А в двореца на Пепус малка група шарлатани дори се опитваха да разгадаят мислите й. Докато живееше с Джек, беше се опитвала да заглушава камерите и микрофоните, но сега усещаше, че върви по тънката линия между позволеното й от Пепус и онова, което възнамеряваше дай забрани.

Колкото до шарлатаните, наричащи себе си медиуми, те бяха толкова жалки в опитите си, че дори не се налагаше да прибягва до някой от скритите си таланти. Баадластър не се отказваше да я следи. Дори сега, когато войната поглъщаше голяма част от вниманието и свободното му време, той я наблюдаваше непрестанно и при всяка възможност. Амбър се стараеше да предугажда ходовете му и да не е там, където я очаква.

Тя сви зад ъгъла, където тясна стълба водеше към някогашната й стая. Спъна се на равното и едва не падна, доловила нещо, което би могла да оприличи на мирис, само дето не бе така осезаемо. Притаи се в сянката и се вслуша в сетивата си.

Подобно на пронизващ вятър, почувства нечие присъствие в стаята си. Някой, който пробуждаше антипатията й. Баадластър.

Ето че и сега бе успял да я открие.

Амбър се загърна по-плътно в наметалото. Беше зад прозореца и дебнеше. Чист късмет, че успя да го усети, преди той да я види. Късмет или… пак скритите й таланти. Подаде се зад ръба и погледна към къщата. Нечия сянка премина за миг през светлината в стаята, която бе оставила на излизане, знаейки, че ще се върне през нощта. Вандовър, който крачеше нетърпеливо. Една от малкото му общи черти с Джек.

Подвоуми се само за миг, преди да реши накъде да тръгне. Какво пък, щеше да се премести в работническия квартал, който разделяше бордеите на Малтен от по-богатата част. Там живееха не само техници, но и среден персонал, и лаборанти от болниците, които не можеха да си позволят нещо по-добро. Пепус едва ли би очаквал да я открие там. Пък и бе изчерпала възможностите си в тази част на града. Може би ще е добре да е по-близо до центъра.

Небето отново почерня и над улиците се изсипа поредният проливен дъжд. За Амбър той бе най-сигурната защита.