Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (20)

19.

Домът на лихварката бе истински музей на произведения на изкуството, но това не пречеше да е уютен и приятел. Амбър си проправяше път из джунглата от антики с ловкостта на пантера. Тази игра бе играла и преди — колко близо ще мине край някой предмет, без да го събори. Очите на Сейди присвяткваха от вълнение, докато я следеше. Усмивката не слезе от лицето на Амбър, когато най-сетне стигна до стопанката и й се поклони.

Сейди я докосна леко по главата — жест, който би могъл да се изтълкува като погалване.

— Виждам, че вече си по-добре.

— Определено.

— Съжалявам, че не те поканих да ме навестиш по-рано, но имах страшно много работа.

— Аз пък се извинявам, че ти се натресох без покана.

— Това не значи, че не си добре дошла — отвърна Сейди. — Май си загазила здравата. Вандовър Баадластър и Свети Колин те издирват под дърво и камък. Повече ме безпокои Баадластър. От кого от двамата се криеш всъщност?

— От Баадластър — сви рамене Амбър.

— Аха. — Жената продължи да я разглежда замислено. — Нищо, тук си в безопасност. Дори Пепус не би могъл да те открие. Въпросът е — за колко дълго?

— Добър въпрос — рече Амбър. — Но не зная отговора.

— Какво смяташ да правиш сега?

Младата жена се замисли. Сейди я гледаше мълчаливо, скръстила ръце върху едрите си гърди. Устните й бяха силно начервени, около очите й бяха изрисувани тъмни линии. Тази жена притежаваше огромна сила и бе опасна.

— Няма къде да ида — призна с изтънял гласец Амбър. — Твърде отдавна съм напуснала крайните квартали. Ти си единствената, на която мога да се доверя.

— Разбирам — добродушно се засмя Сейди. — Всяко нещо си има цена.

— Не мога да тегля пари от сметките си. Вандовър ще ме проследи незабавно.

— Парите не са толкова важни. Джек ми е оставил една малка сметка, от която да черпя средства, ако се наложи. Но, Амбър, сигурно разбираш, че и аз имам проблеми. А ти си млада жена с много таланти.

Тя усети промяната в тона.

— Нуждаеш се от помощта ми?

— Да — кимна Сейди. — За което ще ти платя, след като си удържа сумата за убежището.

Амбър се досети, че Сейди има предвид репутацията й на умел крадец. Ала каквато и да беше молбата й, не би могла да й откаже, особено в положението, в което се намираше.

— Ще направя каквото ми е по силите. Кога смяташ да започнем операцията?

— Операцията? — очите на Сейди леко се разшириха. После тя изведнъж се разсмя с цяло гърло, както се смеят мъжете. — Мила моя, не искам да крадеш.

— Така ли?

— Ами да! Нужна си ми да работиш в моргата.

 

 

Джек лежеше в хамака, заслушан в едва доловимото бръмчене на крайцера. Бяха му дали собствена каюта, но ако искаше да не гледа само четири стени, трябваше да излезе навън. Току-що се беше събудил и все още се чувстваше потиснат от виденията на драки и пясъци, изпълвали сънищата му. В търбуха на крайцера беше скътана цяла ескадрила от „нокти“. Но дори с тях силите им не можеха да се нарекат крупни. Щяха да нанесат бърз удар и да се изтеглят незабавно, като използват както оръжията си, така и камерите. Командир Стауб се бе съгласил с Джек, че главната цел на атаката е да се унищожи едно от гнездата и да се направят снимки, с които по-късно да се дискредитира Пепус.

Би трябвало да спи добре, успокоен от това, че отмъщението вече е близо. Джек потупа с ръка джоба си, търсейки ампулата с мордил. Намери я, но тя беше празна. Успя да изстиска само няколко капки върху езика си и се облегна назад, без да е сигурен, дали ще са достатъчни да го приспят.

В полудрямката потърси успокоение в контакта с Фантом. Костюмът бе в хангара, настанен удобно. Слънчевите колектори на шлема разполагаха с достатъчно запаси от енергия, за да поддържат растежа на съществото.

Въпреки че можеше да говори с помощта на синтезатори, Фантом не бе овладял добре речта. Затова Джек предпочиташе да общуват по стария начин.

Съществото също мислеше за война, макар че спомените му не бяха така ясни като тези на Джек.

„Ела да се бием, Джек.“

„Срещу кого?“

„Има ли значение? Светът е пълен с врагове и победи.“

Джек крачеше из непознат свят, а костюмът вървеше до него и вместо да отразява лъчите на слънцето, излъчваше собствено сияние. Аура, в която се криеше духът на берсеркера и която огряваше Джек, сякаш до него бе създание от пламък.

„Не обичам да убивам.“

„Ами честта?“

Джек спря и се огледа. Пейзажът бе непознат, някоя далечна планета, на която не би оцелял без скафандър.

„Не мога да преценя кога честта се намесва и кога — не. Ние имаме една поговорка: луната има две страни.“

„И какво означава това?“

„Тъмната страна на луната не е тъмна, защото е зла. Тъмна е, защото е обърната с гръб към слънцето и не я виждаме озарена. Завъртиш ли я около оста й, позицията ще се смени. Къде тогава остава въпросът за честа?“

„Трудно е да се каже.“

„Именно.“

„Предполагам, че честа е свързана с битката за нещо, в което вярваш. Ти си по-възрастният и по-опитният от двама ни. Ти решавай.“

„И аз смятам така. В момента противникът са драките.“

„Нашият враг!“ — отвърна Фантом и аурата му рязко се уголеми.

Бликаше яростта, която помагаше на Джек да носи костюма. Той я прегърна, окъпа се в нея и преди пламъкът й да угасне, потъна в бездната на сънищата.

 

 

Събуди го воят на сирените. Той се измъкна от хамака с пулсираща от лекарството глава. В коридора се чуваше топуркане на бягащи хора. Спеше облечен, така че само нахлузи обувките.

— Какво става? — попита, като подаде глава навън.

— Приближава се неидентифициран обект. Обща тревога.

Джек сграбчи раницата и се затича по коридора. Зад него се затваряха херметични прегради. Просторното помещение, в което се озова, вече бе натъпкано до пръсване. Всички мълчаха, втренчили погледи в монитора. Лицето на Стауб го изпълни след малко.

— Преследват ни три неидентифицирани кораба. Скоростта ни не е достатъчна, за да навлезем в хиперпространствен скок, така че оставаме в пълна бойна готовност. Възможно е да бъдем въвлечени в бой.

„Проклятие.“ Джек остана на мястото си, вперил поглед в угасналия екран. Толкова по въпроса за безшумното проникване в територията на драките.

Извърна се и с изненада установи, че до него стои Крайслер, помощникът на Стауб. Беше намръщен.

— Лош късмет.

— Именно. Още по-зле е, че компютърът не може да ги разпознае.

— Колко мощен е? — попита Джек.

— Най-добрият, който успяхме да отмъкнем. Винаги се стараем да е последна дума на техниката. — Очите на помощника бяха сънени и зачервени. — Вторият ни кораб е твърде далече, за да успее да ни помогне.

Джек знаеше, че ги следва още един крайцер, но той все още беше в околностите на планетата на Скал. Капитанът му разполагаше с координатите за среща, след като „свият зад ъгъла“, малко преди последния заход към Клактут. Джек не се съмняваше, че Стауб вече го е уведомил за проблемите.

Екранът отново светна. Този път лицето на Стауб бе насечено от дълбоки бръчки.

— Господа, разпознахме неидентифицирания кораб. На Аш-фарел е.

В залата се възцари тишина.

— Нямаме информация за възможна атака. Държим всички канали за връзка отворени.

— Ще им избягаме — промърмори някой зад Джек.

Но Джек знаеше, че е невъзможно. Сякаш в отговор Стауб заговори отново:

— Те се приближават бързо. Пригответе се за маневри и ответен огън. Ако не успеем да установим контакт с тях, по-добре да стреляме първи.

Джек си проправи път през тълпата. Преди да успее да се добере до екрана, отекна мощна експлозия и корабът се разтресе. Джек успя да се задържи на крака. Аш-фарел можеха да ги смачкат като досадна муха. Знаеше го, но не бе очаквал, че може да се случи. Беше ги виждал да нападат драките, но не и някого друг.

Най-сетне се добра до монитора и сграбчи микрофона.

— Не отвръщайте на удара! Това е единствената ни надежда!

— Кой говори?

— Джек Сторм.

Стауб се олюля, когато корабът се разтресе отново. Сирените завиха.

— Не ни оставят друга възможност, Сторм — отвърна той. — Искам доклад за повредите. — Зад него се виждаха мъждивите очертания на мостика. — Господа, изглежда, че някой друг път ще нападнем драките. Евакуирайте личния състав!

Крайслер се бе промушил през тълпата и отново стоеше до рамото на Джек.

— Елате, сър, да не губим време. Не се знае колко от спасителните капсули още действат.

Джек не му обърна внимание, а излезе в коридора и се отправи към багажното. Крайслер го застигна и го хвана за ръката.

— Не в тази посока, сър.

— Моят костюм…

— Нямаме място за снаряжение!

Джек се освободи от Крайслер. Крайцерът се разтърси за трети път, като умиращо животно, и изведнъж коридорът се изпълни със синкав дим. Джек едва ли щеше да стигне до отделението за багаж.

Крайслер го задърпа отново и той го последва неохотно. Изведнъж Фантом се пробуди в мислите му.

„Господарю! Аз съм в беда! В багажното избухна пожар.“

Джек не успя да му отговори, защото гъстата тълпа го повлече към спасителните капсули. Той се препъна и падна. Последната му мисъл беше, че ще го стъпчат, но изведнъж до него се озова Крайслер, повдигна го и го издърпа в тясно помещение.

Джек изплю на пода кървава храчка. В същия миг вратата на помещението се затвори и Джек осъзна, че се намира в малка двуместна капсула. Отпусна отчаяно глава и заплака, докато капсулата се отделяше от кораба, за да се понесе в бездната на космоса. Фантом бе останал на борда на полуразрушения крайцер.