Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (10)

9.

Джек се събуди за втори път през нощта с неприятния вкус на мордил в устата и ноздрите. Протегна инстинктивно ръка, но антигравитационният хамак го държеше здраво и нямаше никаква опасност да падне на пода. Някой промърмори нещо насън и Джек застина неподвижно. Едва сега си даде сметка, че са натъпкани в помещението и безпокойството му може бързо да се предаде на останалите.

Отпусна глава на възглавницата. Малката ампула мордил в джоба на панталоните му го бодеше сякаш беше трън. Не биваше да поглъща повече от лекарството тази нощ. Сънят или ще дойде, или няма. И в двата случая вече се бе примирил с последствията. След седемнайсет години на криогенен сън тялото му отказваше да приеме нормалния. Беше свикнал с това, но нямаше никакво намерение да се пристрастява към мордила.

И този път сънува Кларон — дива и незаселена планета, новата граница, такава, каквато я познаваше, преди да бъде изпепелена. Сънува кларонските невестулки и тяхната необяснима привързаност към ечемичените полета, изразяваща се в чести и опустошителни набези. Някъде в багажа му имаше малък и лъскав зелен камък, дар от водача на невестулките. Дали някое от тези същества бе успяло да оцелее при атаката? Дали животинките разполагаха с дълбоки тунели, имаха ли навика да трупат запаси от храна? Джек не знаеше. Така и не бе успял да убеди Пепус да започне тераформиране на планетата. Единственото, което му остана от нея, освен камъка, бяха тези среднощни кошмари.

Докато се въртеше неспокойно в леглото, Джек долови смрадта, която изпълваше помещението — миризмата на потни, немити тела. Примесена с мириса на „отрова за плъхове“. Дрога, от която Джек странеше, но без да привлича вниманието. Както впрочем и всеки, който имаше капчица здрав разум. След продължителна употреба почитателите й ставаха невъздържани и агресивни или ги завладяваха състояния на необясним страх и потиснатост. Всяко от тях би могло да доведе до гибел, когато се намираш на старо корито като това.

На времето „Нова Вирджиния“ сигурно е била горд военен кораб, но сега изкормената й черупка бе пригодена за транспорт на всякакъв род стоки — от земеделски, през плът до скрап. За удобства на борда не можеше да става и дума, те бяха на светлинни години. Корабът скърцаше, когато преминаваше в свръхсветлинен полет, скърцаше, когато излизаше от него и трябваше да извърши корекция в курса. Напуканата му външна обвивка ръсеше термоизолиращи плочи, както животните ръсят козина, тръбите свистяха оглушително всеки път, когато се опитваш да пуснеш вода. Ако имаше друга възможност, Джек не би се качил на старото корито.

Но по-добре на „Нова Вирджиния“, отколкото в криогенна капсула. Стига, разбира се, драките и Аш-фарел да не бяха посегнали на мястото, към което пътуваше.

Нечия ръка се пресегна в мрака и го улови за рамото.

— Спиш ли, момчето ми?

Джек едва се сдържа да не се дръпне.

— Не — отвърна тихо.

— Така и си помислих. Слизай и ела да ме заместиш.

Ръката го пусна и Джек се измъкна от хамака.

Скочи на пода, озърна се и последва Хек, който вече вървеше към вратата. На светлината, която се процеждаше през отвора, мъжът изглеждаше като крачещ скелет заради мършавото си прегърбено тяло. Като човек, приучен от малък на дисциплина, Сторм бе свикнал да се подчинява. Пък и по-добре да поиграе на карти, отколкото да лежи ококорен в леглото.

Хек му хвърляше по някой поглед през рамо, докато вървяха по коридора.

— Добре ли върви? — попита Джек.

— Бива засега — отвърна Хек и почеса посивялото си теме. — Залагай колкото искаш, само гледай да не ми намаляваш авоарите. Искам да си върна загубата.

Джек кимна. Отиваха към камбуза, единственото място, където можеха да разчитат на известно усамотение. Хек бе началник на ремонтната бригада. Все още носеше омазнения си комбинезон, който висеше, сякаш бе на закачалка.

— Ти ще поспиш ли?

Хек кимна.

— Вече не съм издръжлив като някога, но няма да им позволя да го разберат.

Джек неволно се усмихна. Хек вероятно пак бе поканил да играят двама от офицерите, откъдето идваше и това настроение „ние срещу тях“. Като един от механиците, Джек беше от по-низшия слой на обслужващия персонал на „Нова Вирджиния“. Тъкмо това обстоятелство го събираше с типове като Хек.

Най-сетне стигнаха камбуза и Хек се провикна от вратата:

— Запознайте се с Джек. Той ще ме замества, докато прегледам обектите.

Макгрю от навигационния отдел отметна глава и се разсмя шумно.

— Обекти, как ли пък не! Старче, признай, че отиваш да подремнеш.

— Може и така да е, а може и да не е — тросна се свадливо Хек. — Но това момче ще ме замества. Някакви възражения?

— Току-що чу едно — вдигна пръст Макгрю. Но останалите се развикаха, че сега не е време за спорове и че нямат нищо против Джек. Макгрю се облегна назад със зачервено лице. Джек се намести на стола, погледите им се срещнаха и Макгрю се усмихна. После сви рамене, сякаш се извиняваше заради буйния си темперамент. Джек пое раздадените карти. Хек остана известно време, крачейки нервно зад гърба му.

Макгрю вдигна глава, а младият, светлокос и черноок офицер до него каза:

— Хайде, Хек, разкарай се. И хапни нещо. Не мога да гледам хърбавото ти тяло.

Хек се изкиска мръснишки и отвърна:

— Подигравайте ми се колкото искате, момчета, но когато драките ни спипат, не мен ще ядат! — и си тръгна, изпроводен от оглушителните им дюдюкания.

Само Джек мълчеше, загледан след него. Само Джек и мъжете, които го бяха придружавали в онази ужасяваща атака срещу дракското пясъчно убежище, знаеха, че Легионът използва хората като храна за техните ларви. Къде, по дяволите, е бил Хек и откъде знаеше за тези неща?

Светлокосият офицер го тупна по рамото.

— Да започваме, Джек. Не разполагам с цяла нощ, за да си върна парите. Залагай.

Не без усилие Джек насочи вниманието си към картите.

 

 

Дори при свръхсветлинен полет бяха необходими няколко седмици, за да се приземят на някоя планета от Пограничните територии. Джек знаеше, че трябва да е внимателен в играта на надлъгване с Хек, ако иска да измъкне нужната информация от заядливия старец. Подозренията му се потвърдиха при следващата смяна, когато установи, че са му възложили работа, която не влизаше в задълженията му. Джек премълча, но докато изпълняваше задачите, обмисляше как да процедира оттук нататък с Хек.

Прозвуча сигнал и светлините премигнаха. Джек вдигна поглед, после разтърка схванатия си врат. Смяната му беше приключила. Почисти работното си място, прибра инструментите във ваничката с киселина, където да чакат следващата смяна, и като се огледа, установи, че е останал сам. Прегърбил рамене, се приближи към вратата, опря длан в ключалката и зачака да се вдигне преградата, докато зад него лампите бавно гаснеха.

Нещо го блъсна по рамото със силата на парен чук и краката му се отлепиха от пода, а тялото му се люшна настрани. Джек замръзна неподвижно. Якичката на комбинезона се впиваше все по-силно в гърлото. Ако не друго, бе изненадан от неочакваната сила на мършавия старец. Най-сетне хватката се охлаби и Джек се извърна. Хек се протегна и пъхна в ръката му няколко кредитни диска.

— Това е делът ти от печалбата, момчето ми. — Старецът си пое дъх на пресекулки и гърдите му изсвириха мъчително. На устните му трепна хищна усмивка. — А онези ми се смееха, глупаците му. Само ти не ми се присмиваше. Добре се криеш, момче, но аз те видях. Знаеш какво имам предвид, нали? Кой, по дяволите, си всъщност?

Джек втренчи поглед в стареца. Прехвърли наум няколко възможни отговора, но нито един не му се стори подходящ.

— Какво значение има кой съм?

Хек поклати развълнувано глава.

— Те ми се присмиваха. Не знаят нищо за драките. А ти знаеш. Откъде? Нима си виждал това, което и аз? — Той посочи със закривен пръст подпухналите си очи.

— Нека се смеят — рече Джек — Те нямат представа.

— Но ти имаш.

Джек изгледа мършавия мъж. Колко години живот се криеха под набръчканата му като стар пергамент кожа?

— Може и да имам.

— Не ме дразни, момче! — Хек изведнъж се източи, изправил рамене и вирнал войнствено брадичка. — Защото току-виж сутрешната смяна те намерила в някой от резервоарите с киселина.

Джек отлепи рамо от стената. Изправи се и зае поза, привична за боен костюм, осанка, която не си бе позволявал от седмици насам. На лицето на Хек се изписа страх. Той отстъпи неволно назад, а Джек попита тихо:

— Това заплаха ли беше?

— Хайде, хайде. Не си прави прибързани заключения. Всички ние сме боклук, събран на борда на раздрънкано корито. Без въпроси, без фамилни имена. Виждам, че имаш стоманена жилка, няма съмнение в това. Май трябваше да внимавам какво говоря.

— Щом повдигна въпроса, слушай. Наистина съм се бил с драките. Кога и къде — няма значение. По-важното е, че и двамата познаваме гнусните им навици. Намислил съм да науча всичко за тях и ако имаш нещо интересно да ми кажеш, хубаво ще е да го изплюеш навреме. Защото ще го науча, така или иначе.

И последните остатъци от дързост в поведението на Хек се изпариха. Старецът отново се прегърби и смали, придоби предишния си вид.

— Уф, Джек, това е дълга история.

— И без това не ми се спи.

— А и не е никак приятна — продължи Хек, сякаш не го беше чул. — Моите момчета… те щяха да са на четирийсет сега, ако бяха оживели. Ние не зачитахме примирието, и сега сме в съюз с тези негодници. Ако някой разбере, спукана ми е работата.

Светлините в коридора изгаснаха, но Хек продължаваше разказа си. Той и тримата му синове били металотърсачи… търсели разрушени кораби. Хора без дълг и чест, които се прехранват дори от планетите, завладени от драките. Ровели из пясъците за зарити отдолу съоръжения, останали от времето на човешкото управление. Имали един стар корсар, олекотен да може да се измъква, в случай че ги погнат драките. Положението им се облекчило, след като Дракската лига и Доминионът сключили примирието и пясъчните планети вече не били така строго охранявани. Хората странели от тях, но Хек и синовете му се възползвали тъкмо от това.

Косата на Джек настръхна, докато Хек чистосърдечно разказваше за миналите си прегрешения. Планета, завладяна и тераформирана от драки, не беше изобщо лицеприятна гледка — но нямаше и представа, че по повърхността й могат да пъплят паразити като Хек и да събират останките на разгромената човешка цивилизация, към която всъщност би трябвало да принадлежат. Не изпита никакво съчувствие към човека, който се оплакваше, че постепенно драките започнали да проявяват интерес към тях.

Провалът бил породен от собствената им ненаситна алчност. И глупост, разбира се. Накрая драките ги пленили. Хек предложил да ги пуснат в замяна на кораба и товара. Но след като драките вече били сложили ръка на него, нямало с какво да ги примамят. А и се оказало, че драките се интересуват от съвсем друго.

Хек въздъхна.

— Отведоха ни в един затворнически лагер, близо до Ветрорез. Още не знаехме какво са намислили.

— Къде? — попита Джек, сякаш пробуден от дълбок сън. Хек подсмръкна.

— Не си чувал за това място, момче. То е на Милос и едва ли някой се е върнал жив оттам заради проклетите драки.

— Какво представлява? База?

— Ами. Това е планинска верига, с толкова остри върхове, че сякаш пори вятъра, като нищо някой заблудил се самолет ще се наниже на скалните остриета, ако има такъв, разбира се. — Хек разтърка уморено очи.

Джек се надяваше, че старецът няма да забележи нарастващото му вълнение. Двамата с К’рок бяха оцелели на Милос… поотделно. Тогава милосците ги бяха повикали на помощ в ужасяващата война. Джек бе един от малцината, успели да се доберат до евакуационните кораби. Не беше сигурен, че иска да чуе какво е станало с останалите на повърхността, предадени по заповед на тогава младия Пепус, който още не бе коронясан.

— Не че това безпокоеше драките. Те се катереха чак до върховете на Ветрорез и правеха там пясък. Аз и момчетата ми бяхме пратени при останалите нещастници, превърнати в живи хранителни припаси. Надявахме се, че ще успеем да избягаме. Но драките обичат месцето да е свежо. Синовете ми бяха едри и охранени момчета, аз и тогаз бях хърбав, ама драките си мислеха, че ще могат да ме угоят. Точно до базата имаше заровени два криогенни кораба. Помислихме си, че ако успеем да се доберем до някой от тях, ще можем да се измъкнем.

— Транспортни кораби?

— Това ти казвам и аз. Свалени или приземени, покрити с пясък.

Джек се замисли. Значи е имало и други кораби, които вместо да евакуират оцелелите са били изоставени на повърхността — обричайки на гибел хиляди войници и стотици Рицари. Изоставени там по заповед на Пепус, предадени от мъртвия офицер Уинтън. Но всеки кораб разполагаше с автоматичен компютърен дневник с получените инструкции, прословутата черна кутия, чийто произход се бе превърнал в легенда. Ако успееше да се добере до такъв кораб, стига да не е напълно разглобен от драките, би могъл най-сетне да се сдобие с доказателство за предателството на Пепус и Уинтън, извършено от сегашния император, за да се възкачи на трона. Това означаваше да се върне обратно на Милос — мястото, където се родиха неговите кошмари.

— Ала не успяхте да се измъкнете.

— Не. Откарваха ни един по един. Накрая се спасих само аз, сигурно защото бях най-слабият — жилавото месо никъде не се харесва. Отмъкнах един глайдер, излетях, а по-късно ме прибра друг кораб като нашия. Но момчетата ми останаха там, храна за ларвите, както и всички други пленници. Хек втренчи поглед в него. — Какво ти става, момче? Да не мислиш, че милосците бяха пощадени? И тях ги чакаше същото. — Хек се разсмя хрипливо. — Такива са им навиците на онези гадни насекоми. Окачват хората да висят на куки, в хладни подземни пещери, докато дойде време да… да…

— Зная — прекъсна го Джек. Хек млъкна и преглътна мъчително.

— И ти си го виждал — промълви той след време.

— Така е — потвърди Джек. — Но по-добре да го забравиш веднага.

— Как бих могъл? — прошепна Хек. — Как бих могъл да забравя? Не остана никой с достатъчно кураж да разкаже за онези дни. Пепус още малко и ще си легне с драките, а Доминионът скача според неговата тояга. Дори Зелените ризи дадоха доста свидни жертви, особено откакто изчезна Освободителя… сега вече и те не смеят да се зъбят както преди на Пепус.

— Освободителя ли? — попита Джек.

— О, не ми повдигай така вежди, малкият. Беше време, сигурно още не си бил роден, когато Зелените ризи бяха покрити със слава. Аз също известно време плувах в килватерната им струя, но не бях достатъчно добър да ме приемат сред тях. Не зная кой беше предводителят им тогаз, но му викаха Освободителя и трябва да е бил наистина куражлия. Но от двайсетина години не се чува нищо за него… и като че ли оттогава взе да замира и организацията. В онези дни, момчето ми, боклуци като мен дори не можеха да припарят до тях. — Хек се обърна и закрачи към коридора. — Ето ти малко материал за мислене.

Джек го изпроводи с поглед, докато се изгуби в сенките на кораба. Материал за мислене. И да е така, не беше от приятните.