Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (24)

23.

След дезинфекцирането заслепяващите светлини угаснаха. Обърканите сензори на Фантом постепенно възстановяваха нормалната си функция. В помещението цареше тишина. На отсрещната стена бе закачена схема. Беше съвсем опростена и докато я разглеждаше, той си даде сметка, че ако следва напътствията й, може да напусне кораба. Измъкна се бавно от контейнера с надпис „Сторм“ и се приближи към схемата.

Зад стените се чуваше стърженето от разрязван метал. Беше му познато от времето, прекарано с Джек в работилницата. Когато вратата се отвори за втори път, Фантом беше готов. Хвърли се напред, задейства сервоусилвателите, прескочи скупчените на входа тела и се понесе по коридора към евакуационния отсек.

Две от спасителните сонди стояха на местата си, с гостоприемно разтворени врати и мигащи зелени лампички. Шмугна се в първата, затвори вратата и в същия миг почувства, че тя започва да се тресе, задействана от херметизиращата програма. Сондата се отдели рязко от кораба, но Фантом нямаше време да се наслаждава на пейзажа. Пред мисления му взор все още стоеше образът на Аш-фарел, такъв, какъвто го беше видял. Имаше нещо страшно погрешно във видението.

Да стигне толкова далеч и да се окаже, че няма никакъв смисъл.

Малко преди сондата да премине в хиперскок, той накара костюма да заеме кълбовидна форма.

Оставила далеч зад себе си Аш-фарел, когато отново напусна хиперпространството, сондата се намираше дълбоко в открития космос.

 

 

— Мислех си — рече Миердан, подпрял брадичка на облегалката на болничното легло, — че си изгубил този пръст при битката на планетата. Но докторът ми каза, че било стара травма. Както и да е, обещаха, че ще се възстановиш бързо. Докато стигнем Планетата на мъглите, ще си като нов.

Джек извърна бавно глава към стареца, който не беше млъквал, още откакто бе дошъл на себе си. Достатъчно бе да помръдне леко, за да усети присадената кожа на гърба — там, където го бяха простреляли. Надигна се в леглото.

— А ти как си?

Миердан го погледна изненадано. Беше дребен на ръст, с остра брадичка. Имаше пухкава, бяла брада.

— Ами предполагам, че съм добре. Но не съм сигурен — въздъхна и сведе поглед към пода. — Докато истината не излезе наяве.

— Коя истина?

Миердан поклати глава.

— Аз оцелях, но другите не успяха. Стоях и гледах как драките ги отглеждат като добитък, угояват ги… за да ги…

— Можеше ли с нещо да им помогнеш?

— Не! По никакъв начин!

Джек спусна босите си крака на пода. Усети колко е студен. Гърбът го болеше при всяко движение.

— В такъв случай нямаш никаква вина.

— Но аз работех за драките!

— Важното е, че си оцелял — успокои го Джек и се подпря на рамото му. — Всички се опитваме да сторим същото. Знаеш ли къде изгубих кутрето и три пръста на краката си?

Ксенобиологът поклати глава.

— В такъв случай изслушай ме и ще ти разкажа. Помогни ми — искам да направя няколко обиколки на стаята.

Ксенобиологът сякаш щеше да се превие под тежестта на Джек, но не отказа, а само промърмори:

— Не бива да ставаш.

— Може би, но когато се движа, оздравявам по-бързо. — И после разказа съвсем накратко историята за своето откриване.

— Ето че вече знаеш — рече накрая — през какво съм преминал.

Миердан зарови лице в шепите си и изхлипа.

— Те ме оставиха жив — заговори, — смятаха, че мога да им бъда полезен. И аз се преструвах.

— Полезен за какво?

— Аз зная защо драките се роят.

Джек се облегна назад и се подпря на стената. Ръката все още го болеше на няколко места.

— Аз също. При тях това е някаква масова истерия с цел да се запази потомството. Известно е, че те са в териториално съперничество с един стар техен враг, който ги изтиква към нас.

— Не е само това — рече Миердан многозначително. — Трикатада е последната и единствената плодовита женска. — Млъкна и се наведе напред. — Джек? Какво ти става — да не ти е лошо?

Джек се освободи от ръката му.

— Да не искаш да кажеш — попита, — че всички пясъчни планети са били заселени от една-единствена кралица?

— Да. Можеш да си представиш колко са отчаяни. Боят се, че тя никога няма да създаде фертилно потомство. Оттам и тази истерия, това трескаво размножаване с надеждата, че от някое яйце може да се излюпи следващата кралица, или — което е още по-рядко — крал. Но на нея не й остава много време и ако не се справи, драките постепенно ще измрат.

— Миердан, сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Бях й акушер в продължение на двайсет години.

Миердан би могъл да убие кралицата и да сложи край на Дракската лига. Джек стисна устни, за да не го каже на глас. Старецът не беше убиец. Джек нямаше право да съди действията му.

— Значи можем да спрем пясъка — прошепна той.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. Можем да използваме този факт, за да спрем Пясъчните войни.

— Невъзможно — поклати глава Миердан. — Тя няма да се съгласи. Това е инстинкт, по-силен от всичко друго. Същото важи и за останалите драки. Ще продължават да се роят, докато се появи фертилно яйце.

— Драките имат ли ДНК?

— Не. Доколкото бях в състояние да установя с примитивните инструменти, с които разполагах.

— Обмисли внимателно всичко и пак ще поговорим — рече му Джек.

— Разбира се — кимна Миердан. — Мога да свидетелствам за истинския характер на съюза между драките и Пепус и да разкажа това, което казах на теб. Със Стауб вече го обсъдихме. — Старецът се надигна. — Май те изморих. Ще намина по-късно. — До вратата на стаята спря и се обърна. — И ти благодаря.

Джек се усмихна. Старецът отвори вратата и излезе, куцукайки, навън. Джек се отпусна на леглото. Надеждата, която му бе дал Миердан, го подтикваше да се пресегне и да улови някого за ръката. Тя правеше самотата му далеч по-поносима. Беше изгубил бойния си костюм. Какво беше без него? Чувстваше се по-уморен, отколкото когато и да било. Джек извърна лице към стената и заспа.

 

 

— … и не казвай на Колин.

Колин чу гласа на пилота малко преди да влезе в кабината. Пристъпи вътре с мрачна усмивка.

— Какво по-точно да не ми казват? — премести поглед от Иваноф, пилота, към седналия до него Джонатан, чието едро тяло изпълваше кабината.

Джонатан се намръщи.

— Засякохме сигнал.

— Така ли? Нима открихме Аш-фарел?

Джонатан пребледня.

— Божичко мили! Надявам се, че не.

Колин се наведе към пулта за управление.

— Стига, Джонатан — тросна се той на помощника си. — Престани да хленчиш. Нали за това дойдохме чак тук.

— Какво? — извърна към него загорялото си лице Иваноф.

— Тук сме, за да съберем информация за тях.

— Доколкото ми е известно, ваше светейшество — обади се Джонатан, — тези типове първо стрелят, а после установяват връзка.

— Каквото ни е писано. Явно никой не е обърнал внимание на факта, че това е първата чуждоземна раса, с която се срещаме от близо век насам. И въпреки това кой знае защо никой не проявява особен интерес към тях.

— Защото сме изправени срещу хладнокръвни убийци — подметна Иваноф.

— Така изглежда, но все пак… — Колин не сваляше поглед от светещата точка. На лицето му се изписа разочарование. — Каквото и да е това, прекалено е дребно, за да бъде Аш-фарел. Чувал съм, че корабите им са огромни.

— Това е само спасителна сонда — обяви Иваноф, след като обектът застана на фокус.

— В такъв случай най-добре да я приберем — рече Колин.

Докато въздушният шлюз приключи с програмата, всички се събраха в помещението. Джонатан сложи ръка на рамото на Колин.

— Ваше светейшество, не знаем какво има вътре. Може би ще е най-добре да се приберете в каютата си. Ние ще ви информираме за находката.

— Не ме глези, Джонатан. Виждал съм по-ужасни неща, отколкото би могъл да си представиш. Няма да изляза оттук, докато пукат яйцето.

Двама членове на екипажа, облечени в предпазни костюми, се приближиха към сондата. Люкът й се повдигна със свистене и те отстъпиха назад. Единият се обърна и подвикна:

— Прилича на робот.

— Какво? — Колин се приближи към прозорчето. Платформата се извъртя така, че да може да надзърне в сондата. Той се освободи от ръката на Джонатан. — Отнесете го в каютата ми.

— Ваше светейшество?

— Казах да го отнесете в моята каюта — стисна устни Колин и напусна помещението.

Бяха необходими четирима души, за да пренесат костюма. Колин ги очакваше насред каютата, пъхнал ръце в джобовете си. Джонатан остана до вратата.

— Не искам никой да ме безпокои — нареди Колин. — Погрижи се за това.

— Но този костюм…

— Бъди спокоен, ще се справя.

Той се приближи до костюма и го разгледа отблизо. Завладяха го толкова силни чувства, че нямаше сили да протегне ръце към шлема.

Откриването на спасителна сонда в квадрант, в който Колин очакваше да се водят бойни действия, не можеше да се нарече случайност. Изводите се налагаха от само себе си. Оказа се прав, че тук ще бъде следващата атака. Беше сгрешил единствено за момента. Това бе костюмът на Джек и той бе празен.

Колин остави шлема встрани и пъхна ръка в бронята, докосвайки чуждоземното същество. Беше топло на допир и лишено от форма. Пулсираше колебливо под пръстите му.

— Аз съм приятел — произнесе преподобният и зачака.