Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (16)

15.

Посипаните в огъня минерали го разгоряха, а те самите се превърнаха в милион мъждукащи звезди. В нишите блещукаха запалени свещи, които сякаш никога не изгаряха докрай. Светлината им се отразяваше от металната броня, останала на пост при входа. Джек погледна натам и си спомни, че миналия път, когато го бяха видели облечен с костюма, Старейшините го бяха взели за пратеник на боговете.

Мъгла докосна рамото на Джек, за да привлече вниманието му.

— Познаваш повечето Старейшини отпреди.

Джек кимна и погледна към рибояда със сребриста муцуна отсреща.

— Едноръкия. Малка рибка, която вече е пораснала. Плешива глава е изгубил още козина, но изглежда добре…

Споменатият рибояд извърна към него големите си влажни очи, но не каза нищо.

— И, разбира се, Мъгла. Помня още двама или трима, но не се сещам за имената.

Плешива глава изсумтя.

— Добра стига, Малко слънце.

При прозвучаване на името, с което го бяха нарекли, Джек се изчерви.

— Добра стига — отвърна машинално.

Скал докладва:

— Наложи се да използвам почти целия запас от жълти люспи, за да го открия и доведа.

Едноръкия размаха черната си ръка.

— Няма значение, Скал. Важното е, че металът изпълни предназначението си. Забави се доста, но не чак толкова, колкото очаквахме. Мъгла ни обясни, че би могъл да се изгубиш завинаги между звездите.

— Щях да се върна, каквото и да се случи.

— Знаем — обади се Малка рибка и приглади с длан мустаците си.

— Искаме да ти поднесем извиненията си, че те отклонихме от твоята работа — поде Мъгла. — Даваме си сметка, че правиш жертва заради нас.

— Не е жертва, Мъгла. И без това нямах късмет в начинанието, което бях подхванал. — С разрушаването на „Скагбутс“ Джек бе изгубил следата, по която бе вървял. — Кажете ми, какво става тук? Открихте ли участъци земя, които да изглеждат променени?

Старейшините го погледнаха безмълвно.

— Можете ли да опишете корабите, които използват? — Докато задаваше въпроса, Джек нарисува скица на дракски кораб.

Плешива глава се озъби в свирепа усмивка.

— Човеко, ние знаем само, че използват въздушни кораби — не можем да ти помогнем по този въпрос.

— Веднъж те видяхме да разтопяваш цяла планина — подметна обнадеждено Едноръкия.

— Не беше планина, а купчина — поправи го Джек. Огледа кръга, опитвайки се да разгадае израженията на останалите.

— Не бива да се обезсърчаваш — намеси се Малка рибка. — Отчаянието е за нас. Земята ни е отровена. Реката страда, горчива глътка смърт…

— Как? Кажете ми как става?

Тя премигна.

— Ако знаехме, Малко слънце, нямаше да се нуждаем от теб.

Седнал с кръстосани крака, той стисна ръцете си в юмруци.

— Разкажете ми какво е станало. Скал го нарича „рана“, незаздравяваща язва. Спрете да пушите сладникави треви и да ми разказвате забулени истории. Кажете ми какво се случи.

— Рибата измира. Раждат се деца с две глави.

— Какво? — Джек подскочи и се обърна. Женската, която бе заговорила, носеше кожена престилка. Не беше рибар, а мелничар. Престилката й бе покрита със ситен бял прах. — Сигурна ли сте? — Приличаше му по-скоро на радиоактивно заразяване, но той никога не бе посещавал планета в началото на дракска инвазия. Да се е получило при кацането на корабите? Рибоядите също разполагаха с технологии и дори използваха ядрени реактори, за да си набавят енергия. — Скал, има ли реактор в района?

— Не. Системите за пречистване и обеззаразяване на въздуха и водата функционират без проблеми. И аз си помислих същото, когато раната се появи.

— Опитахте ли да поставите филтриращо устройство в реката?

— Не можем дори да я приближим — отвърна Едноръкия и тупна ядосано с юмрук. — Правят с нея каквото им хрумне.

Джек премести поглед към Скал. Не виждаше никаква логика в допускането, че нашествениците са пирати или разбойници. Какво толкова можеха да спечелят?

— И все пак не е изключено да грешите и да става дума за драки.

— Техният пясък ли те плаши? — попита един Старейшина.

Джек потвърди.

— Тези драки не са ли стари твои врагове?

— Много стари. Пясъкът е особен тип, използват го за техните яйца и ларви — той разрушава всичко. Ако са започнали тук, трябва да бъдат спрени незабавно. Иначе няма надежда за вашия свят. — Веднъж разпространен на някоя планета, произвеждащият пясък микроорганизъм почти не можеше да бъде унищожен. Оставаше им само да се молят, че случаят тук не е такъв.

— Разговаряхте ли с посланика? И с вашия император как му беше името?

— Блестяща козина-ухилен зъб все още е наш господар, но той е обвързан с търговски споразумения. Затънал е до гуша в работа. Обърнал е гръб на народа си и не желае да ни помогне. А другите — какво можем да очакваме от чужденци? — сви рамене Скал.

Джек долови неизказания гняв в думите му. Той самият също някога беше „чужденец“. Но ето че сега разчитаха на него да им помогне. Въздъхна и погледна към Фантом в другия край на пещерата. Ако се окаже, че е сам срещу напълно разгърната дракска инвазия, едва ли ще успее да се справи.

— Най-добре ще е да разгледам тази рана колкото се може по-скоро.

Мъгла размаха ръка.

— Първо ще ти гадая по дима, Малко слънце, а после що те благословя…

Не искаше да чуе какво бъдеще го очаква. Щеше да се бие по-добре, ако беше в неведение.

— Най-добре да не ми казвате.

Очите й се разшириха. В началото му се струваха тъмни в мрака на пещерата, но сега с изненада установи, че са сини. Тя се залюля назад, стресната от думите му.

Ала друг Старейшина ги прие за оскърбление и скочи на крака.

— Настоявам за извинение — провикна се той.

Скал вдигна ръце.

— Не е необходимо Джек да се извинява. Ние трябва да му искаме прошка, защото струпахме проблемите си върху него.

— Но той обиди Мъгла…

— Съжалявам — прекъсна ги Джек. — Не исках никого да обиждам. Но ни чака много работа, а времето ни е малко.

Мъгла се надигна.

— Право казва Джек. Димът ни показва само това, което искаме. Сторм дойде да ни помогне, защото го помолихме. Предлагам да го оставим да си върши работата. — Ясният й глас накара другите да закимат в съгласие.

 

 

Скал управляваше скутера, като се ориентираше по звездите в нощното небе. Синьо небе като очите на Мъгла над водата.

— Ти най-добре си почини — посъветва той Джек, който се бе облегнал назад. — Ще пътуваме цяла нощ.

— Толкова ли е далече?

— На другия край на континента.

— Значи максимално далеч от космопорта?

Скал кимна.

— Ако не бяха някои неуредици в един от аванпостовете, кой знае кога щяхме да ги открием.

— Предполагам, че не възнамеряваш да плаваме до там?

— Разбира се, че не — отвърна рибоядът. — Ще акостираме в долната част на реката и ще продължим пеша.

— Не е ли тинесто?

— О, не се безпокой. Това е гъста дъждовна гора. Ще си запазиш краката сухи, но сигурно ще ти е трудно да провираш между дърветата широките си рамене. И той също — посочи костюма Скал.

Джек обаче знаеше, че представата му за „сухи крака“ се различаваше съществено от тази на Скал. Облегна се назад, завладян от мрачно настроение. Дъждовна гора означаваше дъжд. А тъкмо сега на континента бе дъждовният сезон.

 

 

Джек и Скал приключиха със замаскирането на скутера в един гъст храсталак. Фантом им оказа съществена помощ при пренасянето, макар че в началото се държеше като необучен робот — имаше сила, но не знаеше какво да прави с нея. Джек прегракна да му крещи различни наставления, но накрая Скал го прекъсна:

— Не го карай да дърпа. Нека вместо това бута, ще му е по-лесно, а и на нас също.

И наистина, промяната имаше значение.

Докато Джек трупаше скършени клони върху скутера, Скал му отправи озадачен поглед.

— Защо не носиш костюма? Ти си войник и това е твоето снаряжение.

Джек заряза работата по скутера и се зае да вади от раницата частите на ендуровата ризница и колана с оръжие.

— При обикновени обстоятелства щях да постъпя точно така. Но сега вероятно противникът ще ни превъзхожда числено — а така ставаме двама. Фантом може да се затруднява при пренасянето на скутер, но когато опре до бой, знае какво да прави.

Скал премести поглед към Фантом.

— Чудех се само кой избира целите. Аз също съм въоръжен, но не чакам друг да ми каже по кого да стрелям.

Джек долови безпокойството в гласа му. Изправи се и постави последната част от ризницата на мястото й.

— Трудно ми е да ти обясня по какъв начин се разбираме. Важното е, че моите врагове са и негови. — Той провери заредени ли са оръжията и хвърли празната раница в скутера.

— Същото като с нас двамата. Аз пазя твоя гръб, ти — моя. Но може някой ден да му омръзне да дели костюма с теб.

Джек въздъхна и се провикна:

— Фантом, следвай ме.

— Да, господарю — отвърна съществото с механичния глас на синтезатора. — Слънцето е някак странно.

— Наслаждавай му се, докато можеш — посъветва го Джек и нагласи разместените плочи на ризницата. Скал вече крачеше из високата трева.

 

 

Скал не го беше предупредил за рояците насекоми от най-различен крилат вид, които обожаваха гола кожа. Накрая успя да измайстори някакво подобие на воал пред лицето си и така се спаси от най-досадните сред тях. Насекомите налитаха на талази и като вдигна глава, Джек забеляза, че стигат чак до върховете на дърветата. Крилата на някои екземпляри бяха дълги колкото ръцете му. Никога не бе виждал толкова ярки цветове.

— Фантом, включи камерите на костюма. Ще покажа записите на Амбър.

— Камерите включени — отвърна съществото, докато крачеше тромаво зад него.

Скал ги чакаше в покрайнините на гората. Подръпна игриво воала на Джек.

— Сега вече знаеш защо имам мустаци.

— За това ли било? Аз пък мислех, че с тях примамваш рибата във водата.

Скал избухна в такъв силен смях, че чак очите му се насълзиха. Избърса ги с опакото на ръката и шляпна Джек по рамото. След това добави с променен глас:

— Двама от нашите съгледвачи са били убити в тази гора. Така че си отваряй очите, мой скъпи приятелю.

Видрочовекът отстъпи назад и изведнъж се сля с околната растителност, чиито цвят бе същият като козината му. Ако не бяха жълтите шорти, Джек щеше да го изгуби напълно от поглед.

Поизтрезнял от думите му, той наведе глава и се озърна.

 

 

Слънцето, ако изобщо го имаше, помисли си мрачно Джек, вероятно печеше право отгоре. Усещаше нещо като прецедена през листата топлина, която достигаше през слоевете нахални насекоми. Но тук се въдеха и други, по-едри хищници… понякога между листата се стрелкаше дълъг език и придърпваше някое от хвъркатите. Джек поглеждаше все по-често към горните клони, но там цареше сумрак и не бе лесно да се различи каквото и да било. Почвата под краката им наистина бе суха, както бе обещал Скал, но Джек бе плувнал в пот.

Зад гърба му Фантом се движеше с изненадваща ловкост. Явно доста бързо се бе научил да се справя с пресечената местност. От време на време Скал се оплакваше, че двамата вдигат много шум, но по някое време се отказа.

— Къде се намираме? — попита Джек.

— Близо до другия край.

Джек нямаше подобно усещане. Но поне бе сигурен, че не се движат в кръг. Нареди на Фантом:

— Свери компаса.

— Спрямо какво? — попита съществото.

Проклятие. Джек не бе въвел първоначални координати и Фантом не разполагаше с отправна точка, по която да отчита курса на придвижването им.

Скал бе спрял и ги наблюдаваше, като същевременно мърдаше нос.

— Ако имате проблем — намеси се той, — най-добре да се покатерите и да се огледате. — Мустаците му потрепваха, сякаш щеше да се разсмее.

Джек огледа близкото дърво и нареди на Фантом:

— Направи столче.

Костюмът остана неподвижен в продължение на няколко секунди, сетне приклекна и зае поза, наподобяваща стол.

Джек поклати глава.

— Не. Искам да ме повдигнеш.

Фантом се приближи с протегнати ръце към него.

— Ох, и това не. Слушай… — подвоуми се за миг, после се опита да си представи как Фантом прави с ръцете си стъпенка и после го изхвърля нагоре.

Костюмът покорно повтори онова, което бе изобразил в мисления си взор. Докато Джек се покатерваше на най-ниския клон, Скал подметна:

— Това е най-тъпият робот, който съм виждал.

Преди Джек да успее да каже нещо, Фантом се пресегна, улови рибояда за колана и го издигна до най-долния клон.

— Аз се уча — избоботи той.

Джек прикри усмивката си и започна да се катери.

Дървото бе сравнително тънко, с кафеникава кора, която издаваше странен мирис, и трябваше да внимава да не счупи някой клон. Уханието на листата му напомняше на парфюма на Амбър.

Под него Скал изсъска недоволно.

— Внимавай къде стъпваш, приятелю.

Джек погледна, протегна ръка и изведнъж установи, че клонът, към който посяга, е всъщност гущер с издължено кафеникаво тяло. Гущерът изплези за миг език, прибра го, обърна се и изчезна между листата.

— Тези гадини хапят много силно — предупреди го Скал.

— Ще го запомня — обеща Джек.

Най-сетне наближиха короната, откъдето се разкриваше гледка над гората. Джек отбеляза мислено посоката, която Скал бе следвал — очевидно рибоядът имаше великолепно чувство за ориентация.

Потта му изсъхна бързо на вятъра. Докато извръщаше бавно глава, той забеляза голям разчистен участък насред гората — и сърцето му подскочи.

Петното беше жълтеникаво. Там, където трябваше да има трева, шубраци и дървета, се виждаше гола, ръждива земя.

Пясък. Не можеше да греши.

Джек прокара уморено ръка през лицето си. Погледна към мястото, накъдето ги водеше Скал, и видя към небето да се извива дим.

Вероятно имаше някакво селище. И пясъкът тук, в гората.

Джек се спусна толкова бързо, че слизането му заприлича на контролирано падане. Когато се озоваха долу, Скал изтича при него.

— Да не те ухапа нещо?

— Не. — Той протегна ръце към Фантом и откачи шлема. — Компютър, отбележи това място като точка, в която трябва да се върнем. Фантом, остави на програмата да го направи. Само ще следваш указанията й, когато се връщаме насам.

— Да, господарю — избоботи Фантом.

— Какво има? — попита Скал с настръхнали мустаци.

— Горе на хълма има някакво селище. Ще го видим по-добре, когато напуснем гората. Не разбирам обаче защо наблизо има пясъчно петно — посочи с ръка Джек. — Драките не напускат песъчливите райони, след като веднъж ги създадат. Обикновено изкопават отдолу гнездо и оставят на пясъка да се разширява.

— Ще идем ли да проверим? — попита разтревожено Скал.

— Най-добре.

Скал отново го поведе.

 

 

Час по-късно, плувнал в пот от главата до петите, Джек бе приклекнал до петното от дракски пясък. Скал коленичи до него, а на лицето му се четеше отвращение.

— Този пясък… не е естествен.

— Така е. Той ще съсипе твоята планета, също както съсипа Милос и Дорман, и стотици други. Странното обаче е, че е бил изоставен. — Джек се надигна бавно и огледа района. Петното бе доста голямо и се виждаха обгорели ивици по края. Но нито следа от драки. Защо?

— Добре, Фантом. Отведи ни обратно при посоченото място.

Костюмът ги поведе назад. Когато стигнаха познатото дърво, Джек и Скал седнаха да си починат. Рибоядът извади сушена риба, но Джек му отказа и похапна малко пресни плодове. Двамата пиха от меха с вода и се надигнаха, готови да продължат.

Слънцето тъкмо бе превалило зенита, когато най-сетне напуснаха сянката на гората. Намираха се нависоко и под тях поляната се спускаше полегато към река с три водопада. На брега имаше неголямо селище. Джек остана изненадан от размера на летището, изсечено навътре в гората. Много от сградите още бяха в строеж. Миришеше на огън, чуваше се шум от машини. Базата, изглежда, щеше да е доста голяма — с три дълги писти и три площадки за кацане на совалки. Той видя няколко „нокътя“ и корсари да стърчат встрани.

— Божичко мили! — възкликна Джек. — Те се готвят за война.

— Кой? — попита Скал и забоде пръсти в рамото му. — Кой?

— Единствените, които имат достатъчно кураж да се опълчат на Пепус и да правят експерименти с дракски пясък. Тези долу са Зелените ризи. Те са докарали пясъка.

Рибоядът изръмжа гневно.

— Каква полза от лекарството — рече той, — щом убива пациента?

Джек остана в покрайнината на гората, наблюдавайки базата, в която кипеше живот. Слезе ли долу, няма да има връщане назад. Но как да помогне на Скал, без да иде там?

Фантом се раздвижи. Визьорът се повдигна, сякаш съществото вътре вдишваше свежия вятър.

— Мирише на смърт — обяви то.