Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (15)

14.

— Искрено се радвам, че слуховете за твоята смърт са били силно преувеличени — произнесе засмяно сребристата космата муцуна. — Макар че те намирам в доста труден момент. Помня обаче как веднъж изсипа върху себе си съдържанието на цял язовир. Това да не е някакъв тайнствен човешки стремеж към смъртта?

Познат глас, придружен от познатата миризма на риба. Джек разтърси глава и проговори:

— Ще ме измъкнеш ли оттук, или ще чакаш някой да дойде да ме изрине?

Усмивката на Скал стана още по-широка.

— Като например онази впечатляваща женска? Имаше нещо в нея, което раздвижваше дори моята кръв, макар да се съмнявам, че сексът между двама ни би бил желан или дори възможен. Не, велики войнико, тук съм, за да измъкна твоята риба от огъня. Търсех те.

— Но как ме намери?

Скал вдигна рамене.

— Мъгла над водата ме праща. Заяви пред Старейшините, че историята за твоята смърт не отговаря на истината, и ме прати… с това. — Видрочовекът протегна в светлината на фенера окървавен кинжал — същия, какъвто бяха подарили на Джек преди години.

— Беше много отдавна — преглътна мъчително Джек. По онова време Кевин, неговият приятел и командир, бе все още жив. Също както и началникът на тайната полиция Уинтън. Амбър бе само едно току-що разделило се с уличния живот девойче.

— Много вода под моста — засмя се Скал. — Хайде да те измъкнем оттук!

— Имам достатъчно сила да се освободя и сам. По-скоро се притеснявах да не бъда затрупан отново.

— Добре де, вече съм наблизо. — Скал се отдръпна и премести кръга от светлина. — Ей, Джек! Това е шлемът ти.

— Чудесно. Вземи го и се отстъпи.

— Готово, приятел. Само побързай. Защото доста път ни чака.

Джек долови в гласа му скритото напрежение и си даде сметка, че Мъгла над водата не го бе пратила току-така на толкова далечно пътешествие. Скал го бе издирвал, защото имаше нужда от него.

Докато свиваше мишци, подготвяйки се да освободи стаената в костюма сила, Джек си даде сметка, че поне за известно време ще трябва да забрави за своите проблеми. Флексобрънките се подчиниха на командата му и със стократна сила отхвърлиха тоновете скрап и отломъци сякаш земята бе разтърсена от земетресение.

 

 

— Парите за пътуването не бяха проблем — разказваше му Скал на чаша бира, докато облизваше пяната от мустаците си. — Имах жълти люспи от дъното на реката, а те, изглежда, се радват на особена популярност сред хората. Не мога да разбера защо, навярно ги ползват за украшения.

Джек се засмя на начина, по който рибоядът описваше златото. Беше виждал Скал да плаща за вечеря и няколко халби бира с цял къс самородно злато. Той остави чашата си на масата.

— Както и да е. Не размахвай тази твоя кесия. Виктор-3 е свърталище на главорези.

— Казва го човек, който вече си е имал работа с тях — засмя се Скал и отново надигна халбата. В сумрачния задимен бар той явно се чувстваше като у дома си.

— Какъв транспорт ще търсим сега? — попита Джек и се облегна назад. Гърбът го болеше, сигурно целият бе в синини. Постави крака върху смачкания сандък за инструменти до масата.

— Нуждаем се от най-бързия кораб, естествено. — Веднага щом разговорът пое в тази насока, видрочовекът придоби сериозен вид. — Нямаме време за губене.

— Ще пътуваме поне две седмици, с ускоряването и забавянето — при условие че намерим корсар, или „нокът“. Едва ли можем да разчитаме на военен транспорт, но никак не е здравословно да се навъртаме тук. Имаш ли представа кои кораби летят към вашия сектор?

— Горе-долу са само два вида — търговски и пиратски.

— Търговците не бързат и най-често използват по-бавните товарни шлепове. Пиратите пък не са склонни да продават на всеки билети.

— Джек, ти ми се подиграваш — втренчи поглед в него Скал.

— Напротив. Говоря сериозно. Кои са тези типове, дето ви създават проблеми? — Той млъкна, за да си вземе ново шише с бира, и продължи: — Разбирам, че е важно, инак едва ли щеше да ме търсиш чак тук.

— Ако знаехме кои са, вероятно щяхме да съобразим и как да им дръпнем юздите. Или поне на кого да се оплачем, за да ги разкара. Внедрихме неколцина шпиони, но всичките бяха убити. По много гаден начин. — Скал замълча и в очите му блеснаха яростни пламъчета. — Те отвориха рана в земята, която не може да бъде затворена. Базата им е малка, но расте непрекъснато. Засега не знаем дали искат нашия свят — ако е така, защо се отнасят тъй безотговорно към него? Или просто ни използват като трамплин.

Въпреки топлината на огъня Джек почувства, че го ползват тръпки.

— Нали не са… драки?

— Не. Тях можем да разпознаем. Хора са като теб.

— А Съветът не се ли опита да ги прогони с дъжд? — попита Джек, припомнил си пребиваването си на тази планета и забележителните способности на Старейшините да въздействат върху климата.

— Безполезно е — отвърна Скал. — Те просто се преместват на по-високо място и разширяват още повече петното. Гнояща язва, която следва коритото на реката. Сънародниците ми си спомниха за теб.

Което означаваше, че рибоядите наистина имат сериозен проблем. Джек бе воювал рамо до рамо със Скал през тяхната гражданска война. Видрочовеците бяха храбър и изобретателен народ. Но може би в този случай просто не знаеха какво да сторят или изпитваха прекомерна вяра в костюма и уменията на Джек.

— Добре, отведи ме там — рече той. — И ще видя какво мога да направя.

Скал го погледна над ръба на чашата.

— Но аз ти попречих да довършиш работата, която беше захванал.

— Може да почака.

Скал се взря внимателно в него.

— Прекланям се пред мъдростта ти и ти благодаря за взетото решение.

Джек вдигна своята чаша.

— Хайде, пий. Космодрумът ще бъде отворен чак утре сутринта, тогава ще проверим има ли подходящи полети. А междувременно смятам да се напия, за да спя добре. Не обичам полетите.

Скал се изсмя и мустаците му се размърдаха.

— Наздраве — рече той.

 

 

В края на краищата откриха един посланически кораб на Доминиона, който нямаше нищо против да вземе пътници. Джек бе посещавал Доминиона само два пъти през целия си живот — и двата пъти, за да говори пред Конгреса, но от Амбър знаеше, че доминионците трудно разпознават другите хора. Те виждат най-често това, което им се иска да виждат. В Скал и Джек помощникът на посланика и пилотът видяха извънземен и механик, тоест същества, които едва ли могат да предизвикат някакъв интерес, но с достатъчно златни люспи, за да си платят полета.

— По този начин — отбеляза Скал — моята ръка чеше твоя гръб.

— Нещо подобно — съгласи се Джек. — За щастие няма да се наложи да се подлагаме на хибернация.

Посланическият кораб бе бърз като военните, освен това помолиха Джек да извърши някои дребни поправки по време на полета. На Скал изобщо не предложиха криогенна капсула, тъй като не знаеха как ще подейства замразяването на метаболизма му. Всъщност пътуването се оказа доста скучно. Скал си запълваше времето, като рисуваше на Джек карти на района около „раната“, и двамата обсъждаха различни начини да се приближат незабелязани до базата на непознатите. Джек се поинтересува от съдбата на шпионите.

— Изглеждаха, сякаш са хора — отвърна Скал и размаха нервно опашка.

— Одрани?

— Да — отвърна другият с нотка на изненада.

Джек потърка замислено ръце. Рибоядите наистина имаха чудесна козина, но едва ли тя бе причината да постъпят по такъв начин с шпионите им. Чутото остави неприятно чувство в душата му.

 

 

След като не можа и този път да заспи, Джек стана, извади Фантом от контейнера и го отнесе в солариума. Тук си сложи шлема и спусна визьора, за да прикрие очи от яркия блясък, сетне изложи Фантом на нефилтрираната светлина на близкото слънце, оставяйки го да се къпе в неговата кипяща енергия. Съществото запя песен, която само Джек можеше да чуе.

Там ги намери Скал. Не каза нищо, а на свой ред си постави тъмни очила, за да се предпази от блясъка. Едва след като се настани до Джек, промърмори:

— Предупредиха ме, че от следващата вахта ще стигнем хиперпространствена скорост.

Джек кимна мълчаливо. Солариумът щеше да е затворен тогава — по време на хиперпространствен скок нямаше пряка слънчева светлина. Помисли си, че вече са изминали половината от пътя, а Скал, който зяпаше наоколо, си мислеше, че вече са близо до дома.

После, след дълга пауза, видрочовекът каза:

— Виждам, че си открил този, който живее в костюма.

— Да.

— Мъгла ми разказа за него малко след заминаването ти. По думите й е дух, обитаващ плът, като дете в утроба.

— Нещо подобно — съгласи се Джек и сложи ръка върху костюма. — Но какво е всъщност, не зная.

— Не е ли като хората?

Сторм поклати глава.

— Не. Не прилича на който и да било, когото съм срещал. Дадоха ми го на Милос.

— Чувал съм за този свят… сега е пясъчна планета, нали?

— Да.

Скал размърда опашка.

— Не исках да ти преча.

— Не си. Воювал съм на Милос, много отдавна. Милосите, изглежда, не вярваха, че ще успеем да победим в онази война. Те отглеждат огромни гущери, берсеркери, чудовища, надарени със сляпа жажда да убиват, и явно бяха решили, че ще се справят по-добре от нас с драките. Заразяваха с тези паразити костюмите ни. Не го знаехме, докато не стана препалено късно. Първо проникват в телата, после ги поглъщат. А когато израснат, разчупват костюмите като черупки. Гледката е наистина страшна. — Джек спря, тъй като ужасяващата картина отново изникна в ума му. — Берсеркерите са войни, не знаят що е страх. Машини за убиване. Но дори те не успяха да спасят Милос.

— И твоят дух е нещо подобно?

— Да. Вероятно им е роднина. Не зная още колко ще мога да нося моя костюм. Засега той се храни със светлина. По-късно всичко може да се промени.

— И въпреки това връзката ви не е едностранна. Усещам, че той ти помага по много начини.

— О, да. Поема немалка част от дребните функции. Говори ми, поне чувам гласа му. Понякога, когато е нужно, ме обсебва неговият боен дух.

Скал разчекна муцуна в подобие на усмивка.

— Моята ръка чеше твоя гръб. Пожелавам ви дълго и плодотворно сътрудничество.

Джек се засмя на любимата фраза на Скал и протегна ръка да почеше другаря си. Рибоядът започна да сумти от задоволство.

— Малко по-нагоре… точно под лопатката… Не, сега надолу. Аааах.

 

 

Посланическият кораб излезе с главоломна скорост от скок и започна да я снижава, променяйки курса — маневра, известно още като „да свиеш зад ъгъла“. Ускорението прикова Джек към койката му и предизвика усещането, че стомахът се е увил около гръбначния му стълб. Радваше се, че засега поне не се налага да става.

Скал изпъшка от своя хамак.

— Дръж се — подвикна му Джек.

— Не биваше да се тъпча толкова снощи.

— Сега не е моментът да ти става лошо. Наистина се чудя защо не си знаеш мярката за ядене?

Скал се оригна шумно. Джек затвори очи и направи опит да се съсредоточи. Постепенно се овладя и почувства, че вече не му е толкова зле. Тъпанчетата му изпукаха от промяната в налягането.

— Още малко — успокои той Скал. — Мисли си за дома.

— Ух, да… — отвърна видрочовекът. — Само след няколко дена…

 

 

У дома. Скал докосна ръката на Джек и му кимна да се отправят към въздухолета. Не валеше, поне в тази част на света, който Амбър и Джек някога насмешливо бяха нарекли Блатения. Но въздухът бе тежък и влажен. Въпреки че отиваха на среща със Съвета, Джек бе в пълно бойно снаряжение. Охраната на космопорта бе утроена. Нито Джек, нито Скал знаеха какво търсят триадските власти, но очевидно беше нещо важно. Скал се чувстваше тук пълновластен господар и демонстрира това, като уреди да не бъдат подлагани на проверка, дори на скенер.

— За какво ни е тази охрана — изсумтя той, след като излязоха, — щом не работи в наша полза?

Слънцето проблясваше между облаците.

— Скоро ще завали — рече Джек.

Въпреки че Скал не беше уведомил Съвета, и двамата знаеха, че Старейшините вече ги очакват. За миг Джек съжали, че не бе имал възможността да им представи Амбър. Тяхното познаване на тайнствените сили в света и на втората природа на нещата можеше да се окаже особено полезно за нея. Вместо това тя бе потърсила помощ на друго място и, изглежда, бе пострадала от това. Той въздъхна. Този свят кипеше от жизненост и енергия. Наистина щеше да е голяма загуба, ако позволят на драките да го унищожат.

Прогони спомените за Амбър и се настани на седалката зад Скал.

— Тази машинка ще може ли да носи и трима ни?

— По-скоро не. Но нима предпочиташ да вървиш? Или да плуваш срещу течението?

Въпреки че въздухолетът бе предназначен за четирима пътници, той видимо се задъхваше под теглото на костюма.

— Нито ще летим високо, нито бързо — подметна успокояващо Скал. — Важното е да стигнем.

 

 

Не без усилие преодоляха последния планински връх, но Скал не желаеше и да чуе предложението на Джек да го оставят с Фантом, за да продължи на собствен ход. Мустаците му се бяха пригладили от насрещния вятър.

— Пратиха ме да те доведа — обясни накратко. — Не мога да се появя с празни ръце.

И така, двамата влязоха едновременно във входа на пещерата. Скал продължи напред, а Джек го последва, като се навеждаше, за да не си одраска темето.

Старейшините вече се бяха подредили около мъждукащия огън. Помещението бе задимено и Джек усети, че му люти на очите, но успя да различи Мъгла над водата. Скал се приближи към нея и пусна двойника кинжал върху разтворената й длан. Острието изчезна сред облаче от бял пушек.

— Добре дошъл, Джек Сторм — поздрави го Мъгла. — Седни да си побъбриш с нас.

Джек бе инструктирал Фантом да остане на входа на пещерата. Той се наведе и приседна в кръга.