Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (3)

2.

— Ще бъдеш проповедник — заяви Колин. — Ще те наричат „преподобни“. Някои от сектите на Скиталците са монаси — ще носиш наметало с качулка. Няма да си единственият с подобен ръст — огледа го Колин. — Ще застанеш до Джонатан. Денаро се съгласи с мен. Чисто самоубийство е да те оставим да отидеш при врага.

— Но все пак ще го направите.

— Разбира се. За какво си мислиш, че говорихме толкова дълго? — Колин млъкна и се тръшна уморено в креслото. Прокара жилестата си ръка по челото. — Остава Амбър.

— Тя знае, че съм тук.

— Ти ли й каза?

— Не точно… но двамата с теб знаем, че тя разполага и с други способи. Впрочем, защо искаше тя да е в неведение? — Колин отвори уста, но не каза нищо. Джек забеляза колебанието му. — Какво има?

Прелатът сведе очи.

— Какво ли? Винаги има проблем, стига човек да се взира достатъчно внимателно. Пепус и Вандовър са по-опасни, отколкото си мислиш.

Джек се отпусна в креслото отсреща и положи ръце на облегалките.

— Не се заблуждавай. Давам си съвсем ясна сметка колко опасен може да бъде императорът. Не съм изминал целия този път само за да му падна в ръцете.

— Нямах това предвид…

Джек махна с ръка.

— Зная, зная. Но помисли само: след като позволихме на драките да си пъхат носа навсякъде, Пепус е обречен човек. Мъртъв, ако драките решат, че не им трябва, също и ако Зелените ризи се докопат до него. Мъртъв — ако покажа на обществото какъв предател е. — Колин потрепваше при всяко обвинение и Джек едва сега го забеляза. — Извинявай, човече.

— Няма за какво.

— Забравих, че двамата сте били приятели.

Старият проповедник търкаше уморено слепоочията си.

— Беше много отдавна — промърмори.

— Но ти не се изненада от постъпката на Пепус.

— Разбира се, че не. Той е император, нали? За да се издигнеш до подобен пост, не може да не си прекрачил поне няколко трупа. Ще си много наивен, ако мислиш другояче.

— Ами ти?

Въпросът накара Колин да се усмихне.

— В моя случай става дума за пожертвувания. Няма как, налага се да живея с това.

— Какво пък, и това не е малко — въздъхна Джек. — Кога ще получа наметалото?

— Джонатан ще ти донесе дрехите. Остават ни още няколко часа. Денаро ще бъде в пълно бойно снаряжение, нали е член на почетната гвардия. Каза ми да ти предам, че не смята да използва ръчката на мъртвеца, каквото и да означава това.

Джек поклати замислено глава, но видя, че Колин е повдигнал вежди, и затова обясни:

— Когато някой от Рицарите е ранен или умира, споменатата ръчка задейства системата за саморазрушаване на костюма.

— Но какво всъщност иска да ти каже? Защо няма да я използва?

Джек кимна.

— Ако възникне опасност, повалят го и съм наблизо, мога да използвам костюма вместо него.

Известно време двамата мълчаха. Сетне Колин се пресегна през масата и улови Джек за ръката.

— Ще ти го кажа сега, защото по-късно навярно ще е невъзможно. Когато напуснем този апартамент, нито ще говоря с теб, нито ще те поглеждам. Нека Господ Бог ти помага.

Джек неочаквано се ухили и изведнъж заприлича на палаво хлапе. Колин имаше чувството, че наднича право в душата му.

— Дано Денаро не се окаже лош пророк. Защото добера ли се веднъж до костюма, ще побягна така, сякаш самият дявол ме гони по петите.

Колин се разсмя, сетне отново стана сериозен, пъхна ръка в джоба си и извади диск.

— Денаро ти го праща. Вътре ще намериш пълна информация за онзи контрабандист. Потърси го колкото се може по-скоро — едва ли ще се задържи дълго в бизнеса. — Той въздъхна. — Пепус може и да е забелязал, че проявявам интерес към него. Така че бъди внимателен.

— Не си виновен. Просто врагът е нащрек. Би могъл да кажеш, че си търсел някое от твоите… религиозни доказателства.

Колин се намръщи.

— Какво пък, идеята не е лоша. Но все пак внимавай с Гибън, Джек. Нали знаеш с какви хора си има вземане-даване Денаро — истински фанатици. Наредил е да оставят човека на мира, докато се свърже с теб и ти предаде исканата информация, или те срещне със Зелените ризи. Но какво ще стане след това с нещастника… не мога да кажа. Така че побързай.

— Обещавам — кимна Джек и прибра диска в джоба си. Отвън вече се чуваха тежките стъпки на Джонатан. Сторм се засмя. — И ти благодаря. За всичко.

Колин се надигна в мига, когато Джонатан позвъни.

— И гледай — подметна през рамо — да не критикуваш възхвалата.

Когато Джонатан влезе, вътре все още ехтеше смях и едрият мъж се поколеба, сякаш се питаше дали не е по негов адрес.

 

 

Сивата завеса на дъжда се стелеше над парадния плац. Вятърът брулеше лицата на присъстващите и пронизваше телата им през подгизналите дрехи. В далечината блесна светкавица. Озари събралите се на площада фигури и една от тях вдигна глава към електрическото сияние.

Мъжът до нея протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Още малко остава — рече, докато гръмотевицата отекваше в градските стени. Мъжът носеше тъмносин комбинезон и синьо расо, а посивялата коса бе полепнала на темето му. На гърдите му висеше най-обикновен на вид дървен кръст. Той стисна ръката на жената. — Още съвсем малко.

Тя кимна. Лицето й едва прозираше под черния воал. След това прошепна:

— Той щеше да хареса бурята. Джек обичаше дъжда.

Вместо отговор Свети Колин стисна по-силно вкочанените й пръсти. Всъщност, дори да се бе опитал да каже нещо, събеседницата му едва ли щеше да го чуе, защото в този миг мощен глас се разнесе над площада.

— Надяс-но! Ходом марш! Взвод, за почест!

Земята потрепери под краката на бронираните войници. С лица, скрити зад потъмнените визьори, и в сияещи бойни костюми, доминионските Рицари крачеха пред тях. Те отдадоха чест първо на жената в черно, а после и на загърнатия в червено наметало император, изправил се на пиедестала.

Императорът поглеждаше към жената, но тя не се обърна към него и след като премина последната редица. Въпреки това усещаше погледа му върху гърба си, както и втренчените очи на човека до него — Баадластър. Облегна се леко на Колин, сякаш черпеше сили от проповедника.

— Взвод, стой! Кръгом марш!

Земята потрепери за последен път, когато Рицарите се завъртяха и заковаха на място. Едри дъждовни капки шибаха разноцветните им брони, масивно и грубо превъплъщение на човешката сила. Никъде не се виждаше бяла броня — само един човек бе носил такава. Воалът, закрил лицето на Амбър, потръпна. Тя усещаше почти физически присъствието на другите — чуждоземци, струпани край портите. Драки, дори тук и сега. Устните й потрепериха нервно и когато ги облиза, установи, че са съвсем сухи.

Колин я пусна и пристъпи напред. Погребалната церемония започваше.

Вандовър се намести неспокойно до императора.

— Играта й е безупречна — промърмори с нисък глас.

Пепус поизправи рамене. Дъждът бе лишил косата му от обичайната й склонност да стърчи нагоре и сега тя бе полепнала по челото за отдавна жадувана почивка. Дори очите му не гледаха толкова проницателно, когато се извърна към своя военен министър.

— Съчувствие ли долавям?

— Не.

— Какво тогава?

— Не съм сигурен — побърза да отвърне Баадластър, за да скрие смущението си.

— Чудесно. Предай й флага. Аз имам по-важна работа — махна небрежно с ръка Пепус. Дори да бе забелязал, че министърът изглежда напрегнат, той не се издаде с нищо. Сподави прозявката си, докато Свети Колин четеше възхвалата. Верен на думата си, Пепус се надигна от трона веднага щом прощалното слово приключи и преди дъждът да се усили отново. Вандовър остана сам, стиснал в ръка сгънатия боен флаг. Той погледна към Амбър.

Стори му се по-висока, отколкото си я спомняше, имаше нещо царствено в осанката на изпънатото й тяло и в скритото зад воала лице. Младата жена се обърна и го погледна, в очакване да продължи.

За един кратък миг, докато пръстите им се докоснаха при предаването на флага, министърът почувства пробождане като от електрически ток. Брадичката му подскочи рязко и той я стрелна с очи — дали и тя го бе доловила?

Амбър притисна към гърдите си знамето и рече:

— Тук има драки, Баадластър. Присъствието им е позор за Рицарите. Ще позволите ли да ви припомня, че тъкмо драки убиха командир Сторм?

Ноздрите на министъра трепнаха ядно.

— Сега не е нито мястото, нито времето…

— Разбира се, че не. Забравих, че тъкмо вие призовахте врага в редиците ни. — Дланта й погали флага. — Сторм загина, за да не забравя никой от нас кои са истинските ни противници.

Баадластър се наведе към нея — толкова близо, че само тя да може да го чуе.

— Ти се подиграваш с императора, подиграваш се и с мен. Сторм не е мъртъв. И аз смятам да го намеря.

— Дано успеете, Баадластър — отвърна невъзмутимо младата жена. — В ада няма място и за двама ви. Може би тогава ще върнат Джек у дома. — Тя се завъртя на токове и слезе от подиума. Свитата на Свети Колин я заобиколи и я последва.

Като си даде сметка, че го следят както присъстващите войници, така и камерите, Баадластър се изправи. Докато му отдаваха чест, Рицарите не си направиха труда да скрият омразата, която изпитваха към него.

Небето се разтърси от поредната гръмотевица и отново рукна дъжд. Операторите започнаха да прибират камерите си, а войниците напуснаха тичешком плаца, шляпайки в дълбоките локви. Баадластър се преви под поривите на вятъра и се отправи към изхода. Така и не забеляза, че от свитата на Свети Колин се отдели една фигура, която побягна в друга посока.

 

 

Джек отключи вратата на работилницата и пристъпи вътре. Рицарите още не се бяха прибрали, нямаше ги и техниците. Помещението щеше да запращи по шевовете, когато Рицарите се завърнеха от парада, но засега цареше тишина. Имаше достатъчно време да осъществи плана си.

Познатите миризми пробудиха спомени и той спря за миг. Беше прекарал толкова много безгрижни часове тук в почистване и ремонт на костюма.

Разкърши рамене. Скоро охранителната система щеше да го засече независимо от миниатюрното заглушително устройство, пъхнато в колана му. Пък и за разлика от Амбър Джек не изпитваше такава безгранична вяра в електрониката. Ориентира се, откри складовата част и се отправи натам. В склада бяха подредени новите, все още необличани бойни костюми. Един от тях дори не бе изваден от сандъка, с който бе пристигнал. Джек намери сандък и за втори костюм и натовари и двата на една разносваческа гравиплатформа. Зададе й адреса на временно наета квартира, където сигурен човек щеше да препрати товара, за да не може да бъде проследен. Отвори вратите на хангара и изпрати с поглед платформата, която плавно потъна в мрака. Не я последва, защото вратите бяха снабдени с инфрачервени сензори, които щяха да се задействат от топлината на тялото му. Когато вратата се спусна, той се върна в работилницата и си избра една от новите диагностични сонди, за да може да прегледа костюма на Фантом.

Почти бе приключил, когато откъм гардеробите се чу глас.

— Току-що присъствах на погребалната ви церемония, командире. Но не вярвах на слуховете.

Джек целият настръхна. Знаеше, че е възможно да срещне някого в работилницата — драките или сержант Ласадей. С насекомите щеше да се разправи безкомпромисно, колкото до сержанта, вероятно би могъл да го убеди да си държи езика зад зъбите.

Но гласът бе младежки, силен и ясен — и когато се извърна, Джек се изправи срещу мъжа, какъвто би могъл да бъде и той, ако не го бяха предали. Роулинс стоеше до входа в коридора и светлината озаряваше русата му коса. Джек бе като помръкнало и остаряло копие на младия войн — неговата коса, също руса, бе потъмняла отгоре и посребрена на слепоочията, а очите му вече не бяха така лазурносини.

— Роулинс. Да не си съгледал призрак?

— Сър. — Офицерът пристъпи смутено от крак на крак. — Наистина сте вие. Когато ви видях в гръб, помислих си… надявах се, но се уплаших да не съм сбъркал.

Джек оглеждаше крадешком разстоянието между тях, като се опитваше да прецени дали може да го преодолее достатъчно бързо. Не беше сигурен в заключенията си, но и не биваше да се задържа тук.

— Роулинс, сега ще изляза през вратата, а ти нито си ме видял, нито си разговарял с мен.

— Това заповед ли е, сър?

Джек поклати глава.

— Не. Молба, която има огромно значение за мен.

— Значи е истина — стисна челюсти младият Рицар. — Говореха, че сте дезертирал.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — отвърна Джек и пристъпи към вратата.

Роулинс посегна рефлекторно към оръжието си. Джек спря.

— Кажете ми тогава, кое е истина.

Джек поклати глава и вдигна бавно ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Нямаме време, а и е по-добре ако не знаеш.

— Заради драките ли?

Джек не отговори, защото не искаше да лъже, дори и отчасти.

— Знаеш ли какво ще те посъветвам, Роулинс. Тези дни, когато си свободен и имаш желание, прескочи до Свети Колин. Можеш да обсъдиш въпроса с него. Ако все още държиш да узнаеш истината, разбира се.

Лицето на Роулинс пребледня. Джек не беше съвсем сигурен каква струна бе докоснал с думите си, макар да знаеше, че между неговия доскорошен помощник и преподобния съществува тайнствена и неразбираема връзка, още от събитията на Бития. Той пристъпи отново към вратата.

— Както ти казах — рече, — няма време за повече обяснения.

— Нека дойда с вас.

— Не бива. Ти все още си Рицар. — Гласът на Джек придоби резки нотки. — Понякога най-силният враг, срещу когото се изправяме, е този, който крачи редом с нас. Всички правим каквото е по силите ни, лейтенант.

— Капитан — поправи го Роулинс и поклати глава. — Добре, сър. Благодаря ви, сър. — Младежът се завъртя рязко и си тръгна.

— Не — прошепна едва чуто Джек. — Аз ти благодаря.

След което доближи вратата и се шмугна навън.