Чарлз Ингрид
Да отвърнеш на огъня (5)

4.

Кален нощен дъжд заливаше улиците на Малтен и размиваше мръсотията, натрупана край запушените канали. Отгоре оставаше влажно, хлъзгаво покритие, което приглушаваше стъпките, но жителите на тази част на града нямаха нищо против тази особеност, тъй като за тях уличното престъпление бе необходимост, каквато е въздухът за други.

Три странни фигури се спотайваха в сенките пред вратата на малката фирма „Ментех“. Стройна и гъвкава, едната от тях се бе надвесила над таблото на охранителната система и се опитваше да изключи алармената инсталация. Вече бе успяла да преодолее първия охранителен кръг, но така и не бе забелязала камерата, която следеше всяко нейно движение. Втората фигура принадлежеше на едър, широкоплещест мъж, който не си правеше труда да се прикрива, докато помагаше на жената. Последният от тримата несъмнено бе и най-странният — скрит в бяла броня, която сияеше леко, отразявайки лунните лъчи, робот или може би киборг, ала съдейки по размерите, явно предназначен за военни действия.

Неканените нощни гости приковаха вниманието на двамата мъже, които наблюдаваха монитора от вътрешността на сградата.

— Защо не ги чуваме? — попита по-високият. От дългите му ръкави се подаваха тънки, костеливи ръце.

— Защото носят шумоизолираща завеса.

— Как са успели да се приближат, без да ги засекат мониторите?

— Не зная, докторе — сви рамене другият — дребен човечец с посивяла коса. — Професионалисти са. Нищо чудно онзи отпред да е крадец…

— Тук няма нищо за крадене! — разпери безпомощно ръце докторът. Твърдението не беше съвсем вярно, но той нямаше никакво намерение да позволява на охраната да узнае за ценните експерименти, провеждани в лабораторията.

Докторът си пое рязко въздух. Нямаше време за губене, операцията беше в ход и нямаше значение дали нарушителите са обикновени крадци или полицаи. Вече бе взел решение. Все някога щеше да се случи. Днешният ден едва ли бе по-различен от всеки друг.

— Пази вратата — нареди докторът. — Колкото се може по-дълго. — Отправи се към изхода, но спря на прага и подхвърли: — Ако се справиш, ще получиш допълнителна награда.

Това беше грешка. Веднага щом чу обещанието, мъжът с посивялата коса си каза, че няма никакъв смисъл да излага живота си на риск — ако го стори, как ще получи наградата? Щеше само да изпълни инструкцията. Той въведе командата за активиране на андроидите.

Пет врати се плъзнаха безшумно встрани. Пет машини, с тела в цвят на разтопено олово, пристъпиха в коридора. Сервоусилвателите им бръмчаха едва чуто, ставите им се свиваха и разгъваха, оръжията, които държаха, се зареждаха. Мъжът въведе в паметта им изображенията на техните цели. След това се отпусна в креслото и ги остави да си свършат работата.

 

 

Докато вървеше по коридора, докторът включи предавателя. Чу се тих пукот, сетне слаб женски глас:

— Какво има?

— Разкрити сме. Затвори лабораторните помещения и ги подпали. Започни с 1, 3 и 4. Аз ще се погрижа за 2.

— Какво? — възкликна учудено жената.

— Нямаме време, за Бога! Направи каквото ти казах. Най-важното сега е двамата с теб да се измъкнем и да вземем архивите.

— Ясно. Лаборатории 1, 3 и 4. Ще те чакам при 2.

— Не. Излез вън, пред сградата. На големия паркинг.

Този път гласът й потрепери:

— Толкова ли е тежко положението?

— Да.

— Не можем ли да се преборим?

— Не! Престани да спориш!

— Божичко, как мразя тунела. Добре де. Внимавай.

Докторът се поколеба, преди да натисне бутона.

— Ти също — отвърна с тих глас.

 

 

— Само още три връзки и сме вътре — подметна през рамо Амбър, почувствала нарастващото напрежение. — Дръж се.

— За какво? — попита костюмът зад нея с дълбок, вибриращ глас.

— Това е израз — опита се да обясни Джек, сякаш говореше на малко дете. — Мълчи, пречиш на Амбър да се съсредоточава. — Бе по-близо до жената и долавяше безпокойството, което се излъчваше от всяка фибра на тялото й. Тя отметна назад коса и Джек вдъхна за миг аромата на тялото й. Мислите му поеха в друга посока…

— Направи ми място — прошепна Амбър. — Ако сбъркам нещо, след минути цялата местна полиция ще ни се покатери на гърбовете — а сега само те ни липсват.

Джек отстъпи крачка назад.

— Дано си заслужава усилието — подхвърли. — Ще ми се да намеря начин да разруша съюза на драките и Пепус.

— Заслужава си — кимна тя, но не прекъсна съсредоточената си работа.

— Още малко, Фантом — прошепна Джек на неспокойно пристъпващия костюм.

— Готово — изправи се Амбър и видя, че той я гледа. — Ще влизаме ли?

— За какво иначе сме дошли? Не забравяй, търсим доктор Дюрия и никого друг.

— Да използвам ли шоково оръжие? — попита Фантом.

— Най-добре.

Костюмът се отдръпна, видимо недоволен. Макар да беше като дете, Фантом бе обсебен от кръвожадността на истински милоски берсеркер. Амбър се подсмихна леко. Джек й подаде малък лазерен пистолет. Той самият бе въоръжен с ръкавици с лазерни оръжия, свалени от друг костюм. Бе нахлузил и обувки със сервоусилватели. Амбър погледна към нозете му и се намръщи.

— Едно погрешно движение и ще си откъснеш крака.

— Не се безпокой. Зная какво правя. — Всъщност тя бе напълно права. Винаги съществуваше риск, но той бе готов да го поеме.

— Сезам, отвори се — подхвърли насмешливо Амбър и чукна с пръст бравата. — Какво ще кажеш на добрия доктор, когато разбере, че сме влезли с взлом?

— Ще му благодаря — отвърна Джек.

 

 

Има моменти, в които всеки войник вижда как целият му живот преминава пред очите му. Евакуационните кораби от районите на военни действия използват често инструктажни програми, за да измъкнат информация и да намалят стреса на бойците по време на криогенен сън. Подобни програми са рутинни и по принцип не би трябвало нещо да се обърка. Но се случваше.

Всичко бе започнало с дракската инвазия на Милос. Инвазия, която доминионските сили би трябвало да отбият и вероятно щяха да се справят, ако не ги бяха предали и изоставили. Сторм бе един от малцината оцелели и добрали се до евакуационния кораб. Малко по-късно корабът бе поразен от дракски огън и бе изчезнал в далечния космос.

Изгубен в продължение на седемнадесет години. Седемнадесет години, които Джек бе прекарал в криогенен сън, принуден да преживява отново и отново едни и същи моменти от живота си. Седемнадесет години, през които се бяха заличили голяма част от детските му спомени — най-вече за семейството му, избито от драките.

И ето че сега му предстоеше да се срещне с човека, който го бе открил — него, единствения оцелял в грамадния мъртъв криогенен кораб.

И Джек наистина искаше да му благодари.

 

 

Външната врата на „Ментех“ зееше широко отворена и миризмата на дезинфектанти и химикали, която лъхаше отвътре, се смесваше с уханията на нощния въздух. Фантом пристъпи нетърпеливо, посегна и я изтръгна от пантите й. Ръкавиците му смачкаха металната рамка, сякаш бе от пластмаса.

Джек зърна някакво движение зад ъгъла и се втурна напред.

— Фантом, след мен! Превключи на бойна стрелба. Тримата откриха огън едновременно. Отвърнаха им със същото и върху тях се посипаха искри и разтопен метал. Джек скочи, претърколи се, насочи пръст и стреля отново.

Фантом бе уцелил един от роботите в средата на масивното туловище. Димящите му останки бяха застинали насред коридора, с разперени като мачти на платноходка ръчища. Макар и поразен смъртоносно, той продължаваше да изглежда опасен.

Другите четири робота се приближаваха с такава скорост, че Джек едва успяваше да ги проследи. Притисната до него, Амбър промърмори нещо.

— Сега ще се претърколя отново — предупреди я той. — Искам да ме прикриваш.

— Де да можех — отвърна тя. — Проклетият пистолет се строши още щом го изпуснах на пода. Евтина контрабанда.

Не можеше да я остави невъоръжена.

— Добре, ще тръгна надясно. А ти върви след мен.

Сребрист паяк пропълзя край него. Джек го изрита машинално и изгубило ориентация, миниатюрното му плазмено оръжие стреля към тавана. Роботчето скочи на крака и откри безцелно огън, докато Амбър се промъкваше зад него.

Фоайето на „Ментех“ не се отличаваше с кой знае какъв лукс и простор — на десет крачки по-нататък имаше двойни врати с дланови ключалки и малка камера, вероятно снабдена с ретинов четец. Вдясно се издигаше стена, а вляво се откриваше коридор, който изчезваше зад ъгъла — най-вероятно водеше към помещенията, където се държаха андроидите. Джек опря гръб в ъгъла.

Фантом знаеше къде се намират, бе ги засякъл от момента, в който се бяха раздвижили, и се стараеше да не стреля в същата посока. Завъртя се наляво и от ръкавиците му бликна убийствен огън. Втори робот изригна в искри и дим. Джек притвори очи от блясъка и в същия миг Амбър го дръпна за ръката и изпищя. Завъртя машинално ръкавица и стреля. Върху им се посипаха димящи пластмасови останки и той осъзна, че противникът вероятно се бе надвесил над тях.

През дима се виждаха още две крачещи фигури, които заобикаляха Фантом. Нима не го забелязваха?

Вероятно бе произнесъл въпроса на глас, защото чу пресипналия отговор на Амбър:

— Топлина! Снабдени са с топлинни датчици!

А Фантом беше студен. Единствено оръжията отделяха топлина.

Джек се прицели и стреля по петръко чудовище, кошмарно творение на налудничав механик. То се олюля, застина за миг, сетне отново запристъпва.

Джек и Амбър хукнаха наляво. Той приклекна, после се подпря на коляно и отново откри огън. Стената вдясно от тях, където бяха допреди миг, се разтопи в нажежени пламъци. Лявата му ръкавица замлъкна, индикаторът на китката изстина.

Роботът се завъртя бавно и вдигна към тях останалите си ръце.

— По дяволите! — изруга Амбър и се просна на пода пред него. Джек не сваляше поглед от добре смазаната машина, която пристъпваше към тях със смъртоносно спокойствие. Прицели се с дясната ръкавица и стреля. Роботът спря, от основата на туловището му блъвна дим. Ала ръцете и миниатюрните стрелкови кулички продължаваха да ги търсят с тихо жужене. Джек не се съмняваше, че се намират в обсега му.

— Бягай! — извика на Амбър.

— За Бога — чу приглушения й глас. — Престани да си играеш и му виж сметката на този проклет кучи син!

Джек пусна един откос през гърдите на робота и се претърколи наляво. Отсреща бликна ответен огън и лъчите разтопиха стената на мястото, където допреди миг се намираше главата му. Без да обръща внимание на това, Джек стреля отново.

Не уцели, но стрелбата привлече вниманието на Фантом. Той замря насред коридора, от ръцете му се поклащаха останките на един андроид.

Амбър се пресегна, хвана Джек за врата и го събори до себе си на пода. Андроидът стреля и двамата почувстваха горещото дихание на лазерния откос, преминал над тях.

— На косъм беше — рече тя. — Е, все още не си оплешивял.

Двамата останаха да лежат на пода, но вече чуваха шума на приближаващите се серводвигатели.

Фантом откри огън. Роботът замря, сякаш се опитваше да погълне енергията. После изведнъж се разпадна на части.

Все още притисната в обятията му, Амбър дълбоко въздъхна. Топлите й устни докоснаха челото му.

— Май вече всички разбраха, че сме тук — рече тя.

Джек се надигна и й помогна да стане. Огледа пораженията по себе си. Лявата ръкавица бе изчерпала резервите си. Вероятно бе пострадал и контролът на лявата обувка. Какво пък, ще трябва да разчита на топящите се запаси на дясната ръкавица.

— Какви са шансовете да разполагат с още от тези метални типове зад ъгъла?

Амбър поклати безмълвно глава — все още трепереше в ръцете му. Фантом изрита разбитото туловище и се приближи към тях.

— Сега накъде, господарю?

Джек погледна над рамото на Амбър към двойните врати.

 

 

Амбър се наведе над пулта за управление на компютъра и го огледа критично. Бе смръщила вежди и сбърчила нос.

— Твоят доктор май е доста лошо момче — подметна на Джек, който разглеждаше една от малките лаборатории отзад.

— Откри ли паролата? — попита той, без да я поглежда. Лабораторията бе натъпкана с блестящи метални шкафчета, имаше манипулаторни ръце за дистанционни операции, инкубатори, колби за микробиологични култури… все белези на прекъсната изследователска работа. Фантом се облегна на една затворена врата. Джек усети ушите му да изпукват, както когато костюмът приключваше с херметизацията. Докосна флексобрънковия лакът.

— Остави — нареди с отчетлив глас и се обърна към Амбър. — Готова ли си?

— Успях да проникна, но новините не са добри. Твоят доктор Дюрия е генен инженер, при това от незаконния бизнес, ако тези бележки са верни. — Гласът й трепна. — Ако строшим печатите, кой знае какви гадости ще открием.

— Без майтап? — Джек се приближи и се зачете в записките.

— Олеле! — изпищя Амбър и посочи един от страничните екрани. — Лабораторията е програмирана за самовзривяване.

— Какво?

— Някой е задействал програмата за унищожаване. Постарал се е нещастните бебчета да не излязат оттук живи.

— С колко време разполагаме?

— Седем минути.

Джек надникна в коридора и се озърна.

— Фантом, заеми позиция при разклонението. Ако видиш доктора, зашемети го и ми съобщи. Бойна стрелба за всички останали.

Бойният костюм се извърна и пое нататък.

— Мислиш ли, че беше разумно? — попита Амбър. — Преценката му е като на дете.

— В момент като този и тя ми стига.

Амбър го погледна намусено.

— В такъв случай идвам с теб. Ако там вътре дебне някоя гадина, най-добре да не си сам.

— Какъв е редът за взривяване на лабораториите? — попита той.

— Първо това крило, отзад напред, после крилото, където прати Фантом.

— И това ли е всичко?

— Има още едно крило, в сектор L. — Амбър го проследи с пръст на екрана. — Според схемата самовзривяващото устройство там все още не е задействано.

Джек се усмихна.

— Ето значи къде ще отидем.

Тя му хвърли смразяващ поглед.

— Може би — рече — огънят няма да успее да убие всичко в лабораториите.

Джек се престори, че не я е чул.

 

 

Дюрия спря пред резервоара на хидрата. Прокара нежно ръка по ръба на капака. Нещо се размърда вътре.

— Съжалявам — прошепна. — Още една несвършена работа. Но твоят притежател ще остане доволен от доклада ми. По-евтино, но достатъчно убедително. — Протегна ръка и изключи респираторната помпа, която осигуряваше постоянен приток на въздух в покрития резервоар. В началото не последва реакция, след това течността започна да се плиска все по-силно. Не след дълго пяната се примеси с кръв. Дюрия остана край ръчката, докато водата постепенно се успокои. Чу приглушена експлозия и предположи, че лаборатория 1 се е самовзривила. Извади от стената прозрачна микроплатка и я пъхна в джоба си.

Вратата зад него се отвори и той произнесе, без да се обръща:

— Мисля, че ти казах да чакаш в тунела…

— Съжалявам, докторе. Забравили сте да оставите инструкции на вратата.

Дюрия се извърна и откри, че пред него стоят високият мъж и крадецът. На мъждивата светлина успя да различи, че крадецът е жена, при това доста добре изваяна, въпреки черното наметало.

— Всичко е разрушено — заяви. — Нямате никакви доказателства.

— Не сме полицаи — отвърна жената и в гласа й се долови насмешка.

— Няма значение — прошепна докторът и намести малкия лазерен пистолет в дланта си. След това повдигна небрежно ръка. — Каквито и да сте, знаете с какво съм се занимавал. Кои сте вие всъщност?

Високият мъж се размърда. Наклони глава назад и докторът зърна светлосини очи, чисти като водата на планинско езеро. Стори му се, че ги е виждал някъде…

Мъжът сякаш прочете мислите му.

— Познахте ли ме, докторе?

— Какво правите в лабораторията ми?

Мъжът пристъпи към него. Носеше масивни бронирани ботуши и метални ръкавици, от него лъхаше на дим и нагорещен метал. Докторът се сви инстинктивно към резервоара.

— Дойдох да ти изкажа благодарността си, подозрителни човече.

— Благодарността си? — повтори докторът, докато се приготвяше да стреля. Първо мъжът, той бе въоръжен, после жената. Светкавичен изстрел в гърлото и да изчезва, преди да е гръмнала и тази лаборатория.

— Ами да. Ти ме откри в онзи зареян в космоса евакуационен кораб, не помниш ли? Предполагам, че трябва да съм ти благодарен, задето ме спаси. Инак… кой знае каква участ ме очакваше.

На Дюрия му се стори, че сърцето му ей сега ще спре. Вдигна ръката с лазерния пистолет, но другият го изпревари и той се озова на пода сред локва топла течност. Трудно му беше да диша.

— Сторм… — промълви едва.

Мъжът коленичи до него.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита ядосано. — Не съм дошъл, за да те убия! — Намръщи се, докато претърсваше Дюрия за други оръжия и пръстите му докоснаха кървавото петно на гърдите. — Не ти остава много. Кой ме извади тогава и защо? Защо не докладвахте на Доминиона, че сте намерили оцелял войник?

Гърлото на Дюрия се изпълни със слюнка. Той се задави и плю, но все още му беше трудно да говори.

— Всички сме оръжия във войната…

— Зелените ризи?

Гласът му изменяше. Докторът едва намери сили да кимне. Да! Сред всичките си грехове бе направил и нещо добро. Отдавна членуваше в революционната организация на Зелените ризи.

— Значи ти ме скри.

Докторът кимна отново.

— Та аз бях доминионски Рицар!

Дясната ръка на Дюрия започна да потръпва конвулсивно.

— Пепус… нареди да се унищожат Рицарите. И теб също… в случай че…

— А какво стана със спомените ми? Къде е записът от инструктажната програма? У кого е сега?

Брадичката на Дюрия опря в гръдния му кош. От раната лъхаше на обгоряла плът. Мислите му се забавяха, виеше му се свят. Едва промълви:

— У графинята са…

— У кого?

— Графинята — повтори докторът. — Намери я и ще откриеш себе си. — Той се закашля, но този път не успя да си поеме дъх. Последната му мисъл се изгуби в мрака.

— Джек — заговори тихо Амбър. — Остават ни само девет-десет секунди, за да напуснем лабораторията.

Той се изправи рязко и включи интеркома.

— Фантом, напускаме лабораторията! Веднага!

След това улови Амбър за ръката.

— Внимавай какво си пожелаваш — рече тя тихо и докосна с върха на обувката си гърдите на доктора. — Защото може да го получиш. Не ти ли е хрумвало, че може да са бърникали в онези твои записи?

Джек я хвана за лакътя и двамата се затичаха към изхода.

— Това е риск, който трябва да поема, нали? — попита, но гласът му бе заглушен от експлозиите.

— Ами ако си спомниш някоя изгубена възлюбена?

Джек се наведе да я погледне в очите.

— В такъв случай е най-добре да си остане изгубена — отвърна той. — Поне за тази нощ.

Амбър се усмихна и отметна назад качулката си. Подът се разтресе от стъпките на настигащия ги Фантом. От гърдите й се отрони въздишка.

— Как мислиш, има ли някакъв начин да го изключим поне за тази нощ?

— Той и без това няма да забележи нищо — успокои я Джек.

— Хубаво, защото съм ти подготвила доста дълго сбогуване.

— Ти би могла да събудиш и мъртвец — прошепна Джек, сграбчи я в прегръдките си и забрави за Фантом, войната и изгубеното минало.