Сигрид Унсет
Венецът (5)

5.

През пролетта на годината, когато Кристин навърши петнайсет, Лавранс Бьоргюлфсьон и Андрес Гюдмюнсьон от имението „Дюфрин“ си уредиха среща на тинга^[1] в областта Хуледис и решиха да сгодят Кристин Лаврансдатер за втория син на Андрес, Симон. Той щеше да получи имението „Формо“, върху което Андрес имаше известни наследствени права по майчина линия. Двамата мъже скрепиха годежа с ръкостискане, но не съставиха официален документ, защото Андрес искаше първо да реши как да разпредели имуществото между децата си. Не пиха и наздравица с бира, но рицарят Андрес и Симон тръгнаха с Лавранс към „Йорун“, за да видят бъдещата невеста. Лавранс устрои голямо пиршество.

Лавранс вече бе построил новата къща на два ката, а вътре иззидаха огнища в долната и в горната стая и ги украсиха с богато орнаментирана дърворезба. Сложиха хубава покъщнина, преустроиха старата двуетажна къща и обновиха всички сгради. Лавранс разполагаше с богато имение, както подобава на истински господар. Късметът беше на негова страна във всичките му начинания и той и домашните се радваха на благополучие. Носеше му се славата на умен и грижлив стопанин. Особено прочут беше с отглеждането на прекрасни коне, а и на всякакъв добитък. А сега, след като уреди дъщеря му да се омъжи за мъж от „Дюфрин“ и да заживее с него във „Формо“, хората смятаха, че е осъществил намерението си да се превърне в най-личния стопанин в селото. Лавранс и Рагнфрид останаха много доволни от развитието на нещата, както Андрес и синът му.

Кристин се почувства леко разочарована, когато за пръв път видя Симон Андресьон, защото хората сипеха големи хвалебствия за красотата и благородната му осанка и тя таеше огромни очаквания за външния вид на бъдещия си жених.

Симон не изглеждаше зле, но беше малко пълен за двайсетгодишен младеж, имаше къс врат и кръгло лице, лъскаво като луна, буйни кестеняви къдрици и бистри сиви очи, които обаче сякаш бяха малко притиснати под гъстите къдрици, а и носът му беше твърде малък. Устните му бяха нацупени, но не грозни. Въпреки излишните си килограми Симон се движеше леко, пъргаво и плавно. Умееше да спортува. Говореше донякъде невъздържано и прибързано, но според Лавранс показвал здрав разум и знания в разговорите си с по-възрастни.

Рагнфрид веднага го хареса, а Юлвхил го обикна на мига, защото Симон се държеше много мило и любвеобилно с малкото болнаво момиче. Кристин започна да свиква с кръглото му лице и начина му на говорене и се почувства доволна от годеника си. Радваше се, че изборът на баща й падна точно на него.

На пиршеството присъстваше и знахарката Осхил. Откакто хората от „Йорун“ започнаха да поддържат с нея топли взаимоотношения, големците от близките села се сетиха за високото й потекло и вече нехаеха за странната й слава, а и тя общуваше доста свободно с тях. Когато видя Симон, тя рече:

— Добър годеник си имаш, Кристин, този Симон ще се издигне, ще ти спести много грижи, а и ще ти бъде мил спътник в живота. Струва ми се обаче дебел и весел… Ако днес в Норвегия беше както едно време и както е на много места по света, където хората не съдят грешниците по-строго от самият Бог, щях да кажа, че би следвало да си намериш слаб и угрижен другар, с когото да можеш да разговаряш. Но щом вашите са решили, значи няма по-подходящ от Симон.

Кристин се изчерви, въпреки че не разбра напълно какво искаше да каже Осхил. Но с течение на времето сандъците с чеиза й се напълниха и тя все по-често чуваше да се обсъжда женитбата й и зестрата. Малко по малко започна да копнее връзката й със Симон да бъде скрепена тържествено, та той да дойде на север. Кристин мислеше за него и очакваше с трепет срещата.

Вече напълно пораснала, Кристин много се разхубави. Приличаше досущ на баща си, но не беше лишена от женственост — имаше тънка талия и стройна, изящна фигура. Лицето й беше заоблено, челото — не много високо, широко и млечнобяло, очите — големи, сиви и нежни под красиво изписаните й вежди. Устата й беше голяма, с алени и сочни устни, а брадичката — обла като ябълка и добре оформена. Гъстите й дълги, съвсем прави коси тъмнееха в нюансите на кафявото и жълтото. Думите на отец Айрик разтопяваха бащиното й сърце, когато свещеникът се хвалеше с Кристин: знаеше я от малка, обичаше я и я беше научил на четмо и писмо. На Лавранс обаче не му се нравеше, когато свещеникът оприличаваше дъщеря му на безупречна, лъскава като сребро кобила.

Ала всички бяха единодушни, че ако Юлвхил не бе сполетяна от такова нещастие, щеше да стане много по-красива от сестра си. Момичето имаше прелестно и сладко лице, бяло като лилия и червено като роза; светлоруси, меки копринени коси, които се къдреха по крехката й шия и тесните рамене. В очите приличаше на рода на Йеслингите: бяха разположени под правилни черни вежди, имаха бистър сиво-син цвят и гледаха нежно и незлобиво. Гласът на детето звучеше ясно и звънко. Доставяше радост на околните да я слушат, когато говори и пее. Проявяваше интерес към книжното знание, струнните инструменти и настолните игри, но не се увличаше по ръкоделия, още повече, че бързо я заболяваше гърбът.

Нямаше изгледи момичето някога да се възстанови напълно. Забелязаха слабо подобрение в състоянието й след пътуването до катедралата в Нидарус, където се поклониха пред мощите на свети Улав. Лавранс и Рагнфрид отидоха дотам пеш, без помощта на слуги. През целия път двамата носиха детето на носилка. След поклонението Юлвхил се посъвзе и вече можеше да върви с патерица. Но родителите й не очакваха да оздравее напълно и да се омъжи. Когато му дойдеше времето, щяха да я дадат в манастир с полагаемите й се земи.

По този въпрос не се говореше и Юлвхил не се чувстваше много по-различна от връстниците си. Проявяваше слабост към дребни накити и хубави дрехи, а на родителите й сърце не им даваше да й откажат. Рагнфрид й шиеше премени и я гиздеше като принцеса. Веднъж, когато през селото минаваха странстващи търговци и останаха да пренощуват в „Лаугарбрю“, Юлвхил разгледа стоките им: видя коприна с цвят на кехлибар. Прииска й се да си ушие такава дреха. Лавранс никога не купуваше от амбулантни търговци, които продават незаконно стоката си, но сега поиска целия топ. Даде и на Кристин плат да си ушие сватбена рокля през лятото. Тя имаше само вълнени и ленени. На Юлвхил ушиха празнична дреха от коприна и неделна от платно с копринена горна част.

Лавранс Бьоргюлфсьон вече притежаваше и „Лаугарбрю“. Повери стопанството на Турдис и Юн. Двамата гледаха най-малката дъщеря на Лавранс и Рагнфрид, Рамборг, която Турдис откърми. Рагнфрид не искаше да вижда детето след раждането, защото смяташе, че носи лош късмет на децата си. Обичаше обаче много малката и непрекъснато пращаше дарове за нея и за Турдис. След известно време и тя започна да ги навестява в „Лаугарбрю“, за да види Рамборг, но сядаше до леглото на детето едва след като вече е заспало. Лавранс и двете им по-големи дъщери често идваха в „Лаугарбрю“ и си играеха с малката. Рамборг растеше силна и здрава, но не притежаваше красотата на сестрите си.

 

 

Това лято беше последното на Арне Юрдшон в „Йорун“. Епископът му обеща да му помогне да си намери място под слънцето и есента Арне тръгваше за Хамар.

Кристин усещаше, че Арне я харесва, но тя все още разсъждаваше по детски и не се замисляше много-много. Държеше се с него както винаги, търсеше компанията му при всяка възможност и танцуваше до него на забавите у дома или пред църквата. Дори я забавляваха неодобрителните погледи на майка й. Не споменаваше пред Арне за Симон или за женитбата, защото забеляза колко унил ставаше той.

Арне, много сръчен по природа, реши да изработи сандък за шевни принадлежности като спомен. Вече скова раклата и поставката. Сега правеше железен обков и катинар в ковачницата. В една хубава, топла лятна вечер Кристин слезе при него. Носеше вълнена дреха на баща си — смяташе да я закърпи, докато стои при Арне. Седна на купчина камъни и захвана да шие. Бъбреше си с момъка. И Юлвхил дойде с нея. Куцукаше, подпряна на патерицата си, докато си късаше малини, избуяли край сипея наоколо.

След известно време Арне се показа на вратата на ковачницата, за да се разхлади. Понечи да седне до Кристин, но тя се поотдръпна и го предупреди да внимава да не посипе ръкоделието на коляното й със сажди.

— Така ли стана? — обидено попита Арне. — Не ми позволяваш да седна до теб, защото се боиш, че селянинът ще те изцапа?

Кристин го погледна озадачена.

— Разбра ме какво исках да кажа — отвърна тя. — Свали си престилката, измий си ръцете и поседни при мен да се отмориш — додаде тя и му направи място.

Арне обаче се разположи на тревата пред краката й.

— Не се гневи, Арне — помоли го Кристин. — Не си мисли, че ще се покажа неблагодарна към теб за прекрасния ти подарък или че ще забравя дружбата ни. Винаги си бил най-добрият ми приятел.

— Така ли? — попита той.

— Много добре го знаеш. Никога няма да те забравя. Когато поемеш по широкия свят, ще ме забравиш много преди аз да те забравя, защото сигурно ще се сдобиеш с почести и слава по-бързо, отколкото очакваш.

— Нямало да ме забравиш никога — усмихна се Арне. — А аз съм щял да те забравя, преди да ме забравиш ти. Какво дете си ти, Кристин.

— И ти не си престарял.

— Връстник съм на Симон Андресьон. И нашият род умее да върти меча не по-зле от Дюфрините, но родителите ми не са имали късмет като тях.

Арне си избърса ръцете в тревата, хвана глезена на Кристин и долепи буза до крака й, подаващ се изпод ръба на роклята. Тя понечи да се отдръпне, но Арне я спря:

— Майка ти е в „Лаугарбрю“, а Лавранс яхна коня и тръгна нанякъде. Тук сме на скришно място и никой не може да ни види от къщите. Остави ме този път да ти кажа каква мъка тежи на сърцето ми.

— Винаги сме знаели, че няма смисъл да говорим за чувствата си.

— Позволи ми да сложа глава в скута ти — помоли Арне и понеже тя не отговори, той се отпусна в полите й и обгърна снагата й с ръка. С другата подръпна плитките й.

— Ще ти хареса ли Симон да легне така в скута ти и да си играе с косите ти? — попита след малко той.

Кристин мълчеше. Изведнъж я притисна и тежестта на главата на Арне, и думите му. Сякаш се отвори врата към друга стая, а от там тъмни пътища водеха към още по-дълбок мрак. Кристин не искаше да поглежда към тях. Смути се.

— Женените хора не правят така — опита се да успокои тревогата си тя.

Опита се да си представи как месестото, кръгло лице на Симон се вглежда в нейното с очи като на Арне. Представи си как би прозвучал гласът му и я напуши смях.

— Симон едва ли ще легне на земята, за да си играе с обувките ми!

— Няма, защото ще може да си играе с теб в леглото си — подхвърли Арне.

Гласът му я натъжи и сломи. Тя се опита да отмести главата му от скута си, но той се впи в нея и рече:

— Но аз ще си играя в обущата ти, с косите ти и пръстите ти и ще те следвам навсякъде по цял ден, Кристин, ако станеш моя съпруга и заспиваш в обятията ми всяка нощ.

Той се поизправи, хвана я за рамото и се вгледа в очите й.

— Не е хубаво да ми говориш такива неща — плахо възрази Кристин.

— Така е.

Арне се изправи и застана пред нея.

— Кажи ми само едно: не ти ли се иска аз да ти бях годеник?

— Предпочитам — подзе тя, — предпочитам изобщо да не се омъжвам. Поне не сега.

Арне не помръдна, но промълви:

— Да не би да искаш да те дадат в манастир и да останеш девица до края на дните си, както ще постъпят с Юлвхил?

Кристин стисна до болка преплетените си пръсти. Внезапно през тялото й премина странен, сладостен трепет и тя осъзна каква нерада участ очаква малката й сестра. Очите й се наляха със сълзи от мъка заради Юлвхил.

— Кристин — прошепна Арне.

В същия миг се разнесе писъкът на малката. Патерицата й се бе заклещила между два камъка и тя бе паднала. Арне и Кристин се втурнаха нататък, Арне я вдигна, а Кристин се надвеси над нея. Устната на Юлвхил беше разкървавена.

Двете седнаха до вратата на ковачницата, Арне донесе ведро с вода, за да промият лицето й. И коленете й бяха ожулени. Кристин се погрижи внимателно и нежно за тъничките, слаби крака.

Скоро Юлвхил престана да стене. Изплакваше тихо болката си като децата, свикнали да понасят тежки страдания. Кристин я привлече към гърдите си и бавно я залюля.

Камбаните в църквата „Свети Улав“ известиха вечерня.

Арне говореше на Кристин, но тя, наведена над сестра си, нито чуваше, нито усещаше присъствието му. Той се изплаши и я попита дали раните са сериозни. Кристин поклати глава, без да го погледне.

След малко Кристин се изправи и тръгна към имението с Юлвхил на ръце. Арне ги последва объркан. Кристин изглеждаше замислена, лицето й се вцепени. Докато вървяха, камбанният звън продължаваше да се носи из плата и долини. Не спря и когато влязоха у дома.

Кристин положи Юлвхил на леглото, където двете сестри спяха, откакто Кристин стана твърде голяма, за да спи с родителите си. Събу си обувките и се настани до нея. Остана заслушана в камбанния звън дълго след като детето притихна и заспа.

Когато преди малко камбаните започнаха да бият, а тя държеше окървавеното лице на Юлвхил между дланите си, й хрумна, че това би могло да е знак. Ако поеме по пътя, отреден на сестра й, и се обрече на вечна служба на Бог и Дева Мария, Господ вероятно ще изцели детето.

Спомни си думите на брат Едвин: в днешно време родителите жертват само недъгавите и хромите деца. Кристин смяташе родителите си за набожни хора, но те винаги бяха възнамерявали да я задомят. Когато обаче разбраха, че Юлвхил ще боледува по края на дните си, веднага решиха да я дадат в манастир.

Самата Кристин не искаше да стане монахиня. Не вярваше, че ако постъпи в манастир, Господ ще изцели Юлвхил. Вкопчи се в твърдението на отец Айрик: в днешно време не стават много чудеса. И все пак тази вечер изпита усещането, за което говори брат Едвин: щом човек се уповава на Господа, чудеса се случват. Но тя не желаеше да разчита на Господ, не искаше да се обрича нито на него, нито на майка му, нито на светците, не искаше дори да ги обикне. Кристин обичаше света и копнееше за него.

Долепи устни до меката копринена коса на сестра си. Спеше спокойно, но Кристин се надигна тревожно. После пак легна. Чувстваше, че кърви от мъка и срам, но отказваше да повярва в чудеса, защото не желаеше да се откаже от здравето, красотата и любовта си.

Родителите й едва ли ще се съгласят да стане монахиня, помъчи се да се утеши тя. Ще споделят нейното виждане, че това не би помогнало на сестра й. А и вече я сгодиха. Едва ли искат да изпуснат зет като Симон, когото харесват много. Кристин се почувства предадена, защото Лавранс и Рагнфрид смятаха Симон за най-подходящия жених за нея. Внезапно изпита погнуса, докато си представяше кръглото, червендалесто лице на Симон, малките му засмени очи, подскачащата му походка; шегите му, които я караха да се чувства като глупава селянка. За Кристин женитбата с него и бъдещият им съвместен живот във Фоло не представляваше щастливо събитие. Но въпреки това предпочиташе да се омъжи, вместо да постъпи в манастир. А какво ще стане със света отвъд планините, с кралските имения, с графовете и рицарите от разказите на знахарката Осхил? Къде ще остане красивият мъж с печални очи, който ще я следва неотклонно, без да се умори? В съзнанието на Кристин изплува спомен за спящия Арне, легнал на земята. Лъскавата му кестенява коса е разпиляна в тръстиката. Тогава Кристин го обичаше като брат. Сега не биваше да й говори така, защото знаеше, че никога няма да се вземат…

 

 

От „Лаугарбрю“ пристигна пратеник да съобщи, че майка й ще пренощува там. Кристин стана, за да се съблече за лягане. Започна да разхлабва роклята си, но се отказа. Обу си обувките, загърна се в палтото и излезе.

Нощното небе приличаше на опънато светещо зелено платнище над гребена на планината. Скоро щеше да се появи луната, която сега се криеше отвъд нея. Оттам се издигаха няколко облачета с посребрени краища. Небето изсветляваше като запотен метал.

Кристин се затича между дървените огради, прекоси пътя и пое нагоре по склона към черната затворена спяща църква. Покачи се до паметния кръст на свети Улав, поставен там да напомня, че някога светецът е спрял тук да си отдъхне, докато бягал от враговете си.

Коленичи до камъка и вдигна молитвено сплетените си ръце към долната част на паметника.

— Свети кръсте, всесилен стожер, най-прелестно дърво, мост на болните към дивните брегове на здравето…

Докато изричаше молитвата, копнежът й постепенно се разнасяше като кръгове по повърхността на водата след хвърлен камък. Всяващите смут мисли в главата й отшумяха и тя се почувства спокойна, обзета от нежност. Тревогите й отстъпиха на мека, лишена от мисли печал.

Коленичила на камъка, Кристин чуваше дълбоките въздишки на вятъра, клокоченето на реката от горичката зад църквата, ромоленето на потока от другата страна на пътя. Навсякъде, наблизо и надалеч, тя долавяше със зрението и слуха си лекото звънтене на течаща и капеща вода. Реката блещукаше долу в селото. Луната изплува над малка цепнатина в скалите. Посребри леко росните листа и камъни и проблесна матово в наскоро насмоленото дърво на малката църковна камбанария до портата към гробището. После отново се изгуби зад извисяващия се гръб на хребета. Блестящи бели облаци покриха небосвода.

Кристин чу тропот от копитата на кон, който приближаваше в бавен тръс по пътя, и шум от мъжки гласове. Не се боеше от хората в селото си, защото познаваше всички. Сега дори се почувства в безопасност.

Кучетата на баща й се втурнаха към нея, обърнаха се и се върнаха в горичката. После пак затичаха към нея. Баща й се появи измежду брезите и я поздрави. Водеше Гюлсвайнен за юздите. На седлото висяха птици и се удряха в него при всяка крачка на коня. Лавранс носеше качулатия ястреб в лявата си ръка. Спътникът на Лавранс беше висок, прегърбен мъж в монашеско расо. Преди да зърне лицето му, Кристин го позна: брат Едвин.

Тръгна към двамата мъже като на сън. Посрещна с усмивка въпроса на баща си дали е познала госта им.

Лавранс го бе срещнал до моста над река Руст. Придума го да им гостува и да пренощува в „Йорун“. Брат Едвин пожела да спи в обора:

— … защото съм пълен с въшки. Не бива да ме слагате в хубаво легло.

Въпреки всички увещавания на Лавранс монахът не отстъпи. Дори помоли да му поднесат храната на двора. Накрая все пак го убедиха да влезе в къщата, а Кристин хвърли цепеници в огнището и запали свещи на масата, докато слугинята носеше ястия и напитки.

Монахът седна на дървената пейка до вратата. Искаше само студена каша и вода. Не прие предложението на Лавранс да си вземе вана и да му изперат дрехите.

Брат Едвин се дръгнеше непрекъснато, а цялото му изпосталяло, набръчкано лице се смееше.

— Тези гадини хапят изнежената ми кожа по-жестоко от бичовете на съвремието ни и от думите на приора^[2]. През лятото веднъж седнах под една издадена скала в планината — бяха ми разрешили да изляза на пусто място, за да се отдам на пост и молитва. Седях си аз и се мислех за чист като отшелник-светец, а бедняците от долината Сетна ми носеха храна и ме смятаха за набожен и пречистил тялото си монах. Братко Едвин, казваха те, ако имаше повече такива монаси като теб, щяхме бързо да станем по-добри; сега обаче гледаме само как свещеници, епископи и монаси се хапят и бият заради вярата като малки прасенца. Не е богоугодно да изричате такива слова, рекох им, но ми стана приятно да го чуя. Пеех и се молех, та планината закънтя от гласа ми. Сега за мен ще бъде поучително да усещам как въшките хапят плътта ми и се борят за нея, да чувам как добрите стопанки, които държат на чистотата в домовете си, подхвърлят, че е най-добре през лятото монашеското ми наметало да стои в плевнята. Тръгнал съм на север, към Нидарус, за да присъствам на бденията в памет на свети Улав, и с доволство забелязвам нежеланието на хората да ме доближават.

Юлвхил се събуди. Лавранс я взе на ръце и я загърна в палтото си.

— За това дете ви говорих, скъпи отче. Сложете ръцете си върху него и се помолете на Господ за него, както сте се помолили за момчето на север от долината Мел, което си възвърнало здравето.

Монахът хвана нежно Юлвхил под брадичката и се вгледа в лицето й. После повдигна едната й ръка и я целуна.

— Лавранс Бьоргюлфсьон, по-добре, двамата със съпругата ти се молете да не се поддадете на изкушението, като се опитате да извиете Божиите ръце с молбите си за това дете. Нашият бог Исус Христос сам е положил крачетата й на най-безопасната пътека към божия дом. Виждам го в очите ти, щастливка си, Юлвхил: твоите духовни закрилници са ти отредели друга съдба.

— Чух, че момчето от долината Мел е оздравяло — напомни Лавранс.

— Той беше единствено дете на бедна вдовица. Нямаше кой да се грижи за него след смъртта на майка му. И въпреки това клетницата се молеше само Господ да й даде безстрашно сърце, за да повярва, че ще отреди на рожбата й най-добрата участ за него. Аз просто се помолих заедно с нея, нищо повече.

— С майка й някак не можем да се примирим с тази мисъл — тежко въздъхна Лавранс. — Най-вече защото е красива и добра.

— Виждал ли си детето от Лидста на юг в долината? — попита монахът. — Искаш ли дъщеря ти да е такава?

Лавранс потръпна от ужас и притисна детето към гърдите си.

— Замисли се, Лавранс — настоя брат Едвин. — Всички сме чеда на Господа Бога и Той скърби за нас, защото сме осакатени от греха. И въпреки това ние не смятаме, че живеем зле.

Монахът се приближи до иконата на Дева Мария. Всички коленичиха, а той прочете вечерната молитва. Думите му донесоха успокоение на домакините.

Но след като излезе от стаята да си търси място за спане, Астрид, най-главната слугиня, измете грижливо пода, където бе стоял монахът, и побърза да хвърли сметта в огъня.

 

 

На следващата сутрин Кристин стана рано и сипа млечна каша и пшенични бисквити в красива дълбока паница, защото знаеше, че монахът не вкусва месо. Занесе му храната. Вкъщи още никой не беше станал.

Брат Едвин вече се бе приготвил за път, застанал сред гумното с тояга и торба на рамо. Усмихнато благодари на Кристин за положеното старание, седна на тревата и се подкрепи, а тя се разположи до нозете му.

Малкото й бяло куче дотича при тях — на нашийника му подрънкваха звънчета. Кристин го взе в скута си; брат Едвин щракна с пръсти пред муцунката му, хвърли му няколко залъка и го похвали.

— Кралица Евфемия донесе тази порода в страната — отбеляза той. — Общо взето, живеете добре в „Йорун“.

Кристин поруменя от радост. Сама осъзнаваше колко хубаво е кучето й и се гордееше с него. В селото нямаше други хора с домашно куче. Едва сега обаче научи, че кралицата имала същата порода куче.

— Симон Андресьон ми го изпрати — поясни тя и го притисна до гърдите си, а то я облиза по лицето. — Казва се Куртелин.

Отначало Кристин възнамеряваше да поговори с монаха за тревогите си и да го помоли за съвет. Сега обаче желанието й да предъвква снощните си мисли се изпари. Според брат Едвин Господ ще се погрижи за Юлвхил. Жестът на Симон да й изпрати подарък още преди официалното празненство й се стори много красив. Не й се мислеше за Арне: той се държа неподобаващо с нея.

Брат Едвин взе тоягата и торбата си и помоли Кристин да предаде поздравите му на всички в дома. Не можел да остане до по-късно. Предпочитал да тръгне, докато е още прохладно. Кристин го изпрати до църквата и до горичката се сбогуваха. Монахът я благослови и призова Господ да бди над нея.

— Отче, кажете нещо и за мен, както за Юлвхил — помоли Кристин, докато държеше ръката му.

Монахът разрови мократа трева с отеклия си от подагра крак.

— Бих те призовал да се замислиш, дъще, как Господ се грижи за нуждите на хората от долината. Тук пада малко дъжд, но Той ви е дал вода в планините, а и росата освежава ниви и поляни всяка нощ. Благодари на Господ за даровете, които ти е отредил, и не се оплаквай, ако ти се струва, че би могла да имаш още. Радвай се на красивата си златиста коса и недей да се ядосваш, задето не е къдрава. Чувала ли си притчата за жената, дето се разплакала, защото на Бъдни вечер имала само малко парче сланина, за да нахрани с него седемте си гладни деца. Както често се случва, свети Улав минавал на коня си оттам. Протегнал ръка над оскъдната трапеза и помолил Господ да нахрани бедните дечица. Но когато в тепсията се появило цяло заклано прасе, жената започнала да се жалва, задето няма достатъчно посуда.

Кристин се завтече към къщи, а Куртелин се мотаеше из краката й, дърпаше полите на дрехата й и лаеше, а сребърните звънчета на врата му подрънкваха.