Сигрид Унсет
Венецът (17)

2.

В деня, когато честваха възвръщане мощите на свети Вартоломей, двайсет и четвърти август, тингът в Хаугар провъзгласи внука на покойния Хокон за крал^[1]. Сред пратениците от северната част на Гюдбранската долина беше и Лавранс Бьоргюлфсьон. От млад го смятаха за верен човек на краля, но Лавранс не беше близък със свитата, а и никога не се бе опитвал да извлече полза от доброто име, което си спечели с участието си в похода срещу херцог Айрик. И сега Лавранс не изгаряше от желание да ходи на тинга по случай коронясването на новия крал, но нямаше как да откаже. Избраните да представляват интересите на Северната долина имаха и за задача да се опитат да купят зърно от южните райони и да го изпратят с кораби към долината на река Раума.

Хората по селата бяха напълно обезсърчени и изплашени заради настъпващата зима. Не им се нравеше и вестта за новия крал — дете. Старците напомняха за времето, когато крал Магнюс се спомина, а синовете му още бяха невръстни деца^[2]. Отец Айрик отбеляза:

— Vae terrae, ubi puer rex est.^[3]

Грижите за стопанството в отсъствието на мъжа си пое Рагнфрид Иваршдатер. И за нея, и за Кристин това беше добре дошло, защото не им оставаше време да подвият крак и нямаше кога да се тревожат. Всички селяни от околността събираха мъх от планината и лющеха брезова кора, защото разполагаха с малко сено и с почти никаква слама, а дори шумата, донесена след честването на Еньовден, бе пожълтяла и спаружена. На Кръстовден, когато отец Айрик носи разпятието над полята, мнозина от включилите се в церемонията плачеха и високо призоваваха Бог да се смили над хора и добитък.

 

 

Около седмица след Кръстовден Лавранс Бьоргюлфсьон се прибра от тинга.

Вече бе минало времето за лягане, но Рагнфрид все още се трудеше в къщата, където тъчаха. Денем имаше толкова много работа, че често будуваше до късно, за да не занемари ръкоделията си. Чувстваше се добре в тази къща — най-старата в имението, вкопана в земята и покрита с тор. Съществувала от езически времена^[4]. При Рагнфрид седяха Кристин и Астрид и тъчаха пред огнището.

Известно време работиха мълчаливо, защото ги налягаше сън. Неочаквано чуха тропот на копита, но само от един кон. По мокрия двор галопираше самотен ездач. Астрид отиде в преддверието да провери кой е дошлият и се върна, последвана от Лавранс Бьоргюлфсьон.

И стопанката, и дъщеря й веднага забелязаха, че Лавранс е почти безпаметно пиян. Той залитна и се хвана за пръта, с който отваряха капака на тавана. Рагнфрид му съблече прогизналото от дъжда палто, свали му шапката и му разкопча колана.

— Какво стана с Халдан и Кулбайн? — малко изплашено попита тя. — Да не си ги оставил по пътя?

— Не, зарязах ги в имението „Лопт“ — засмя се Лавранс. — Така ми се прииска да се прибера у дома. Иначе ми е неспокойно. Яхнах Гюлсвайнен и ето ме тук. Направи ми нещо за ядене, Астрид — обърна се той към слугинята. — Ама донеси продуктите и го приготви тук, та да не ходиш чак до готварницата в този дъжд. Но побързай, че от сутринта не съм сложил залък в устата си.

— Не те ли нагостиха в „Лопт“? — учуди се съпругата му.

Лавранс се поклащаше, седнал на пейката, и се смееше.

— Имаше храна, разбира се, но там не ми се ядеше нищо. Пихме със Сигюр, а после ми се стори най-добре да се прибера, вместо да чакам до утре сутринта.

Астрид донесе бира и храна, както и сухи обуща за господаря си.

Лавранс се помъчи да си свали шпорите, но едва не се катурна напред.

— Ела, Кристин — махна той, — ела да помогнеш на баща си. Днес ще го направиш на драго сърце, сигурен съм… да, на драго сърце.

Кристин се подчини и коленичи. Лавранс хвана главата й с две ръце и я повдигна:

— Дъще, нали знаеш, че ти мисля само доброто. Ако някога те натъжа, то ще бъде, защото така ще те предпазя от много бъдещи скърби. Кристин, ти си много млада. Тази година навърши седемнайсет… три дни след честването на свети Халвар. Да, на седемнайсет си.

Кристин помогна на баща си и леко пребледняла, се изправи и отново седна на трикракото столче до огнището.

След като се подкрепи, Лавранс поизтрезня. Задоволи любопитството на жените. Тингът минал добре. Успели да купят зърно, брашно и малц, малко от Осло и малко от Тюнсберг. Провизиите били внесени от чужбина и се надявали да са по-качествени от норвежките, но имало вероятност да се окажат и по-долнопробни. Лавранс се видял с много роднини и познати, предаде поздравите им на домашните си. Докато разказваше, заваляше думите.

— Говорих с Андрес Гюдмюнсьон — съобщи той, когато Астрид излезе. — Симон се сгодил за младата вдовица от „Манвик“. Сватбата е насрочена да се състои в „Дюфрин“ по време на честването на свети Андрей Първозвани. Този път момъкът сам уредил женитбата си. В Тюнсберг избягвах Андрес, но той ме намери. Симон се запознал с госпожа Халфрид едва това лято, увери ме той, за да не си помисля, че синът му е развалил годежа с Кристин, защото е намерил по-богата невеста.

Лавранс се засмя безрадостно.

— Разбирате ли, този почтен човек се опасяваше, да не би да сметнем сина му за подлец.

Кристин си отдъхна. Стана й ясно защо баща й е така разтърсен: през цялото време е таял надежда нещата между нея и Симон да се оправят. За малко Кристин допусна, че е научил за разходките й из Осло.

Лавранс се изправи и им пожела лека нощ, но задържа Кристин да остане още малко при него.

— Имам още една вест — подхвана той. — Бих могъл да я премълча, но най-добре да ти я съобщя, Кристин. Ще се наложи да забравиш избраника на сърцето си.

Кристин стоеше с отпуснати ръце и наведена глава. Когато чу волята на баща си, вдигна очи. Раздвижи устни, но от тях не излезе звук.

Лавранс отмести поглед от лицето на дъщеря си. Разпери примирително ръце:

— Много добре знаеш, че не бих се възпротивил, ако тази женитба е добра за теб.

— Какви вести са стигнали до ушите ти по време на това пътуване, тате? — попита Кристин с ясен глас.

— Ерлен Никулаусьон и неговият братовчед Мюнан Бордшон ме намериха в Тюнсберг и Мюнан ме помоли да те дам за жена на Ерлен. Отказах му.

Кристин дишаше в мъка.

— Защо не желаеш да ме омъжиш за Ерлен Никулаусьон, тате?

— Не съм наясно какво знаеш за избраника си — отвърна Лавранс. — Ако сама не си способна да проумееш причината да постъпя така, едва ли ще се зарадваш да я чуеш от моите уста.

— Сигурно защото е бил отлъчен и прокълнат — предположи Кристин.

— Знаеш ли какво е предизвикало крал Хокон да прогони близкия си роднина Ерлен от двора си? Чувала ли си, че Ерлен е бил отлъчен, след като се е противопоставил на повелята на архиепископа, и че не е напуснал страната сам?

— Да — кимна Кристин и добави малко разколебано: — Зная и че е бил на осемнайсет, когато се е запознал с любовницата си.

— На осемнайсет години аз се ожених. По мое време хората смятаха младежите на тази възраст за способни да отговарят за постъпките си и да се грижат за своето и чуждото благоденствие.

Кристин мълчеше.

— Ти наричаш любовница онази жена, с която той е живял десет години и която е майка на децата му. Не съм съгласен да дам дъщеря си на мъж, водил години наред неопровержимо непристоен живот, преди да се ожени. И сама знаеш, че непристоен живот е доста меко казано.

— Не съдеше толкова строго знахарката Осхил и Бьорн — тихо възрази Кристин.

— И въпреки това не ми ще да се сродяваме с тях — отвърна Лавранс.

— Тате, наистина ли през целия си живот си бил напълно безгрешен, та смееш да осъждаш Ерлен така жестоко?

— Сам Господ знае, че не обявявам никого за по-голям грешник от мен. Но няма да дам дъщеря си на първия нехранимайко, пожелал я за жена, само защото всички имаме нужда от Божията милост — рязко рече Лавранс.

— Не това исках да кажа — разпалено отвърна Кристин. — Татко, майко, спомнете си какви сте били като млади. Нима не помните колко трудно ви е било да устоите на изкушението от плътската любов?

По лицето на Лавранс изби гъста червенина.

— Не — отсече той.

— Значи сте си изгубили ума, щом сте решили да ме разделите от Ерлен Никулаусьон — изкрещя отчаяно Кристин.

Лавранс отново седна на пейката.

— Та ти си само на седемнайсет, Кристин — подзе той. — Възможно е двамата да сте се влюбили силно един в друг, но той не е толкова млад, че да не осъзнава някои неща. Ако беше мъж на място, нямаше да се присламчи с любовни слова към неопитно дете като теб. Явно за него не е било от значение, че си сгодена. Няма да омъжа дъщеря си за мъж, който има две деца от чужда жена. Знаеш ли за децата му? Твърде млада си, за да съобразиш колко раздор и омраза ще внесе тази негова постъпка в рода му за цял живот. Мъжът не може да изостави докрай наследниците си, но и няма как да поправи стореното: трудно ще намери начин да наложи сина си в отбрано общество, а дъщеря му ще се омъжи за ратай или за беден селянин. Неговите деца ще намразят теб и рожбите ти от дъното на душата си, не се съмнявай в това. Нима не осъзнаваш, Кристин: такива грехове, макар и не толкова тежки и простими пред Бога, съсипват непоправимо рода на съгрешилия. Да вземем наистина за пример Бьорн и Осхил. Мюнан, синът й, тъне в разкош, защото е кралски наместник и има голямо наследство, както и братята му. През всичките тези години обаче той не е ходил да види майка си, която живее в бедност. Да, точно този мъж е говорител на избраника ти. Казах и ще го повторя: отговорът ми е не. Докато съм жив, няма да станеш част от този род.

Кристин закри лице с ръце и избухна в сълзи:

— Ако не си промениш решението, ден и нощ ще се моля на Господ да ме прибере.

— Няма смисъл повече да го обсъждаме — огорчено отвърна баща й. — Може и да не ти се вярва, но мой дълг е да постъпя според съвестта си. Лягай си, дете.

Протегна й ръка, но тя дори не я погледна и излезе от стаята, разтърсвана от ридания.

Двамата съпрузи поседяха мълчаливо. Лавранс се обърна към жена си:

— Ще ми донесеш ли малко бира? Не, по-добре вино. Капнал съм…

Рагнфрид стана да изпълни молбата му. Върна се с висока чаша в ръка и го намери захлупил лице в ръцете си. Лавранс я чу, откри очи, погали кърпата на главата й и ръцете й.

— Бедничката ми Рагнфрид, измокрила си се. Седни да пийнеш с мен!

Рагнфрид едва-едва докосна чашата с устни.

— Хайде, пий с мен — настоя Лавранс и придърпа жена си да седне в скута му.

Макар и неохотно, Рагнфрид му угоди.

— Ще ме подкрепиш изцяло в тази история, нали, жено? За Кристин ще бъде най-добре да осъзнае час по-скоро, че трябва да си избие този мъж от главата.

— Няма да стане лесно — отбеляза Рагнфрид.

— И сам виждам — тросна се Лавранс.

Отново помълчаха, а после Рагнфрид попита:

— Как изглежда този Ерлен от „Хюсабю“?

— Амиииии — проточено подхвана Лавранс, — може да се нарече красавец, но май единственото му призвание е да задиря фусти.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Лавранс:

— Наследил е много земя и пари от Никулаус, но ги е профукал. Не за такъв зет съм се трудил да обезпеча децата си.

Майката сновеше неспокойно напред-назад из стаята. Лавранс продължи:

— Най-лошо впечатление ми направи опитът му да подкупи със сребро Кулбайн да донесе писмо на Кристин.

— Видя ли какво пише?

— Не, изобщо не исках да го чета — сурово отвърна Лавранс. — Веднага го върнах на Мюнан и му споделих какво е мнението ми за такова поведение. Ерлен бе сложил и своя печат върху писмото. Що за нелепи детинщини! Мюнан ми обърна внимание, че това бил печатът на херцог Скюле. Ерлен го наследил от баща си. Сигурно така се опитваше да ме накара да се замисля каква огромна чест ми оказват, като молят за ръката на дъщеря ми. Единствената причина Мюнан да помага на Ерлен с толкова усърдие и плам е, че с падението на Ерлен идва крахът на властта и честта на рода от „Хюсабю“, каквито ги помним от дните на Никулаус и Борд. Ерлен вече няма как да се надява да се ожени за жена с неговото потекло.

Рагнфрид се спря пред мъжа си:

— Не съм сигурна дали си прав по този въпрос. Първо, не бива да забравяме, че настъпиха тежки времена за всички ни и мнозина стопани са принудени да се задоволяват с доста по-малка власт и чест от бащата на Ерлен. И самият ти знаеш: днес вече не е толкова лесно човек да се сдобие със земя или стока и да забогатее.

— Зная, зная — нетърпеливо я прекъсна Лавранс. — Точно затова нараства необходимостта човек да се отнася още по-внимателно с наследството си, а не да го пилее.

— Искам да ти кажа и още нещо — настоя съпругата. — Според мен Ерлен е достоен жених за Кристин. Твоят род е бил от най-видните в Швеция, а дядо ти и баща ти са донесли рицарското звание в Норвегия. Моите предци са били благородници и феодали в продължение на стотици години до Ивар-старши. Баща ми и дядо ми бяха кралски служители. Ти и Трун обаче нямате нито привилегиите на придворните, нито кралска земя. Като се замисля, положението на Ерлен Никулаусьон не се различава много от вашето.

— Не е същото — разпалено възрази Лавранс. — На Ерлен са му поднесли власт и рицарско звание на тепсия, а той го е пропилял заради разврат. Разбирам, и ти искаш да ми се опълчиш, Рагнфрид. И ти няма да ме подкрепиш. Да не би и ти като Осмюн и Трун да смяташ, че за мен е голяма чест такива влиятелни големци да искат ръката на дъщеря ми за своя роднина?

— Вече ти казах — тросна се Рагнфрид, — струва ми се безсмислено да се засягаш само защото смяташ, че роднините на Ерлен се отнесли снизходително към теб. Нима не разбираш, Лавранс? Милото ни и послушно дете се осмели да ни се противопостави и да отхвърли Симон Андресьон. Нима не забелязваш колко се е променила Кристин, след като се прибира от манастира? Направо не е на себе си, ходи като омагьосана. Явно обича този мъж толкова силно, че ако не отстъпиш, ще се случи голямо нещастие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лавранс и я стрелна с поглед.

— Неведнъж тъстове са се запознавали със зетя си, ама не са се усетили.

Лавранс направо се вцепени и пребледня.

— Та ти си нейна майка! — задавено процеди той. — Как смееш… Нима си забелязала сигурни признаци, та се осмеляваш да обвиниш дъщеря ни в подобно нещо?

— Не, не — побърза да го успокои Рагнфрид. — Не това исках да кажа. Но няма как да знаем какво се е случило помежду им или какво може да се случи. В главата й се върти една-единствена мисъл: за любовта към него. Виждам го всеки ден в очите й. Ами ако някой ден реши да ни покаже, че той й е по-свиден от честта и от живота?

Лавранс подскочи като ужилен:

— Полудя ли! Как си позволяваш да говориш така за красивото ни и добро дете? Кристин да не е някоя краварка, дето веднага ще легне по гръб зад оградата. Разбери, Рагнфрид, няма как да е виждала този мъж и да се разговаряла с него много пъти. Всичко ще отшуми, понякога девойките просто проявяват капризи. Господ ми е свидетел, сърцето ми се къса да я гледам толкова скръбна, но все някога мъката трябва да отмине! Говориш ми за живота и честта й. Ще мога да опазя дъщеря си в собствения си дом. Не ми се вярва девойка от добро потекло, възпитана в духа на християнските добродетели за моминска чест, така лекомислено да се раздели с целомъдрието и живота си. Е, народът е съчинил песни за такива любовни терзания. Когато момъкът и момата са усещали изкушението на плътската любов, са създавали песен за мъката си и така са преодолявали желанието си, като са се отказвали да го осъществят. Нали и ти — той погледна Рагнфрид — предпочиташе другиго, когато те омъжиха за мен. Как ли щеше да живееш, ако Ивар ти бе дал правото сама да си избереш жених?

По лицето на Рагнфрид се изписа смъртна бледност:

— Исусе Христе! Пресвета Дево! Откъде знаеш…

— От Сигюр от „Лопт“. Спомена ми нещо, когато се преместихме в долината — отвърна Лавранс. — Отговори на въпроса ми: според теб щеше ли да бъдеш по-щастлива, ако Ивар ти бе позволил да се омъжиш за своя избраник?

Съпругата му стоеше с наведена глава.

— Този мъж — подхвана тя едва доловимо — не искаше да се ожени за мен.

През цялото й тяло премина конвулсивна тръпка и тя размаха юмрук във въздуха.

Лавранс внимателно сложи ръце върху раменете й.

— Това ли е причината? — покъртен попита той и в гласа му прозвуча искрена и печална изненада. — Този мъж ли е причината през всичките тези години да скърбиш, Рагнфрид?

Без да отговори, тя се разтрепери неудържимо.

— Рагнфрид? — погледна я въпросително Лавранс. — Да, но после, когато Бьоргюлф почина… а ти… искаше да… трябваше да ти се противопоставя… но не можех. Тогава за другия ли си мислеше? — прошепна той изплашен, объркан и огорчен.

— Откъде ти хрумват такива неща — отвърна тя със задавен глас.

Лавранс долепи чело до челото на жена си и леко поклати глава.

— Не зная. Тази вечер ми наговори толкова много и странни неща. Хвана ме страх, Рагнфрид. Явно не умея да разбирам женската душевност.

Рагнфрид се усмихна, все още бледа, и обгърна врата му с ръце.

— Господ ми е свидетел, Лавранс. Тогава те умолявах да отида, защото към теб изпитвах пагубна по силата си любов. А към другия таях изгаряща омраза и сякаш чувах как лукавият се радва на лютата ненавист в сърцето ми.

— Обичал съм те от все сърце, жено — промълви Лавранс и я целуна. — Искам да го знаеш. Според мен живяхме сносно, нали, Рагнфрид?

— Винаги си бил безупречен съпруг — отвърна тя, изхлипа и се притисна към гърдите му.

Той я притегли страстно към себе си.

— Иска ми се да прекарам тази нощ при теб, Рагнфрид, и ако се отнесеш с мен като едно време, вече няма да бъда такъв глупак.

Жена му се вцепени в обятията му и се отдръпна:

— Сега са пости — тихо рече тя със странно суров глас.

— Права си — засмя се Лавранс. — Двамата с теб винаги сме спазвали всички пости и сме се старали да живеем според Божиите повели. Сега обаче ми се струва, че щяхме да бъдем по-щастливи, ако имахме за какви грехове да се разкайваме.

— Недей да говориш така — помоли го отчаяно жена му и притисна слабите си ръце до слепоочията му. — Нали знаеш, че искам да постъпваш, както намериш за добре.

Той я притегли в обятията си още веднъж и изстена:

— Бог да й е на помощ. Нека Бог пази всички ни, Рагнфрид. Изморен съм — отсече той и я пусна. — И ти ще си лягаш, нали?

Лавранс я изчака на вратата; тя изгаси огнището, духна малката желязна лампа до стана и потуши искрата с пръсти. Двамата съпрузи излязоха на дъжда и поеха към къщата за спане.

Лавранс стъпи върху стълбата към спалнята, но се върна при жена си, която още беше в преддверието. За последен път тази вечер я притисна към гърдите си и я целуна в мрака. После прекръсти лицето й и се качи да спи.

Рагнфрид се съблече и се мушна под завивките. Известно време лежа, заслушана в стъпките на мъжа си на горния етаж. Леглото горе изскърца и после се възцари тишина. Рагнфрид скръсти тънките си ръце върху повехналите си гърди.

Бог да ми е на помощ. Що за съпруга беше тя, що за майка. Остаряваше с всеки изминал ден, но въпреки това си оставаше същата. Вече не търсеше ласки от Лавранс като на младини, когато го молеше страстно и го заклинаше да й даде любов, а той се затваряше в черупката си и ставаше плах и стеснителен, щом тя пожелаеше да прояви по-голяма щедрост, отколкото изискваха съпружеските й задължения. И макар че зачена много деца, винаги бе принудена да се унижава, побесняла от срам, задето хладните му съпружески ласки не й се струваха достатъчни. Но когато Рагнфрид имаше нужда от доброта и нежност, Лавранс откликваше на потребностите й. Неизчерпаемата му всеотдайност, когато тя лежеше болна и измъчена, охлаждаше като роса разгневената й душа. Лавранс проявяваше готовност да поеме й нейното бреме на плещите си, но не искаше да я направи съпричастна на своите тегоби. Рагнфрид обичаше безкрайно всичките си рожби. Когато изгубеше дете, сякаш някой изтръгваше сърцето от гърдите й. Боже Господи, добре че насред нестихващите тревоги тя все пак успя да изпита сладостта на неговата готовност да отнеме от душата й част от нейната скръб и да я прибави към своята.

Рагнфрид би минала през огън и вода заради Кристин, макар че нито детето, нито Лавранс го допускаха. В майчиното сърце се надигна ярост, напомняща омраза, към дъщеря й, защото тази вечер Лавранс потърси интимна близост с жена си само за да забрави болката си на баща, който вижда рожбата си нещастна.

Рагнфрид не посмя да стане, понеже не знаеше дали Кристин е заспала в другото легло, но се надигна тихо на колене, опря чело о таблата на леглото и започна да се моли. Докато студът постепенно вкочаняваше тялото й, Рагнфрид се отправи за пореден път на нощна разходка, опитвайки се да си проправи път към така търсеното душевно равновесие.