Сигрид Унсет
Венецът (12)

5.

В манастира, дните се нижеха постарому. Кристин сновеше между спалното помещение и църквата, тъкачницата, библиотеката и трапезарията. Монахините и останалите живущи в обителта събираха реколтата от двора и овощната градина; дойде време за празничното шествие по случай Кръстовден, а после — за постите преди Архангеловден. Кристин се чудеше как така никой не забелязва настъпилата у нея промяна. Причината сигурно се криеше във факта, че тя винаги ставаше мълчалива в присъствието на чужди хора, а и нейната дружка Ингебьорг Филипусдатер говореше за двама.

Никой не се досещаше колко далече от обителта летят мислите на Кристин. Наум тя си повтаряше, че вече е любовницата на Ерлен. Сега всичко й се струваше като сън: вечерта след празника на света Маргарита, времето, прекарано в плевнята, нощите в спалнята в „Скуг“. Или тези срещи бяха сън, или сегашният й престой в манастира. Но тя знаеше, че един ден ще се събуди, защото всичко ще излезе наяве. Нито за миг не се заблуждаваше: в утробата си вече носеше детето на Ерлен.

Не й се мислеше какво я очаква, когато разбулят тайната й: дали ще я хвърлят в тъмница, или ще я изпратят вкъщи. Пред очите й в далечината се мярнаха бледите образи на родителите й. От гледката й прилоша и тя реши да чака бурята да отмине. Ще се помъчи да се вземе в ръце и да изтърпи най-тежкото, за да се озове най-накрая в обятията на Ерлен — единственото място, където се чувстваше у дома си.

В напрегнатото й очакване на събитията имаше и крепка надежда, и силен страх. Сладостната тръпка беше примесена със страдание. Кристин осъзнаваше нещастието си, но въпреки неволите любовта й към Ерлен избуяваше и цъфтеше в душата й като посято в нея растение. В последната им нощ заедно Кристин откри ведно с разливащата се по тялото й нега, че в ръцете му я очакват непознати за нея радости и щастливи мигове. При спомена за нощта я полазваха сладостни тръпки, все едно я облъхваше горещо ароматно дихание от нажежените от слънцето градини. Горско копеле — дете, заченато сред природата. Кристин прие ругатнята, запратена в лицето й от Инга, и я притисна до сърцето си. Усети топлината на слънчевите лъчи и вдиша мириса на борови иглички. Сякаш с всяко потреперване, всеки неспокоен удар на сърцето й зараждащият се в нея живот й напомняне, че е поела по нов път. Колкото и да бе труден и непроходим, накрая щеше да я заведе при Ерлен — Кристин не се съмняваше.

Докато заедно с Ингебьорг и сестра Астрид тъчаха големия килим с изображения на рицари и птици, кацнали на вейки, Кристин си представяше как ще избяга от манастира, когато бременността започне да й личи. Ще тръгне по селския път, облечена като беднячка, понесла всичките си ценности във вързоп. Ще измолва покрив над главата си в някое далечно село и ще прислужва на стопаните: ще носи кобилица на рамо, ще чисти обора, ще меси хляб, ще пере и ще я проклинат, задето не иска да издаде кой е бащата на детето й. А после Ерлен ще я намери…

Понякога дори си представяше, че той закъснява и не я заварва жива. Тя лежи красива и бяла като платно в бедното селско легло. Ерлен се навежда и прекрачва прага. Облечен е в дългото си до земята черно палто, с което го помнеше от „Скуг“. Стопанката го води до кревата, той пада на колене и хваща изстиналите й ръце. По лицето му се изписва неописуема мъка. О, не, не може да бъде, едничка моя радост… Привел снага под бремето на скръбта, той излиза от стаята, притискайки до гърдите си новородения си син. Завива го в гънките на палтото си. Не, Кристин не искаше да допусне подобна развръзка. Няма да умре, няма да допусне такава участ да сполети любимия й. Но понеже я налегна униние, тези мисли й носеха известно облекчение.

Изведнъж прозря в какво положение е изпаднала и то с цялата му вледеняваща яснота: детето не е плод на въображението й, а необратима действителност. Съвсем скоро ще се наложи да отговаря за постъпките си. От ужас сърцето и спря да бие.

Опасенията й обаче се оказаха неоснователни: май не беше бременна. Сама не разбираше защо откритието не я зарадва. Досега като че ли плака под топла завивка, а изведнъж стана и се озова на студа. Изминаха още два месеца. Кристин вече беше сигурна, че нещастието й се бе разминало. Почувства се още по-несретна, мръзнеща от студ, празна. В сърцето й покълна леко озлобление към Ерлен. Наближаваше Бъдни вечер, а от него — ни вест, ни кост. Нямаше представа къде се намира той сега.

Струваше й се, че няма да издържи целия този страх и цялата тази неизвестност. Като че ли връзката между тях се скъса и Кристин се изплаши не на шега. Ами ако се случи нещо и не го види никога повече? Оказа се разделена от всичко, с което бе свързана досега. Не допускаше, че Ерлен ще предаде доверието й, а се боеше от други неволи. Направо недоумяваше как ще понесе това безконечно очакване и нестихваща болка.

Понякога се сещаше за родителите и сестрите си. Милееше за тях като за нещо отдавна изгубено.

Докато се молеше в църквата и дори докато се заминаваше с друго, тя изпитваше неистов копнеж да стане част от обществото, отдадено на Бога. Вярата винаги бе присъствала в живота й, но сега Кристин се чувстваше отчуждена от нея заради неизповядания си грях.

Опитваше се да си внуши, че разлъката с родния дом, рода и християнството е само временна. Ерлен ще й помогне да намери отново пътя към тях. Когато баща й даде благословията си за любовта им, Кристин ще възобнови крепката си връзка с него. А след като с Ерлен се оженят, ще изповядат греха си и ще го изкупят.

Кристин започна да търси доказателства, че и другите хора не са безгрешни. Вече слушаше внимателно прошепнатите в манастира сплетни и забелязваше разни дребни провинения на сестрите в манастира, уличаващи ги в недостатъчна святост, в интерес към светски занимания. Разбира се, тези провинения не бяха сериозни: под опеката на абатисата Груа обителта Нонесетер представляваше образец за отдадена на Бога общност. Монахините изпълняваха старателно всички задължения и проявяваха грижа и отзивчивост към бедните и болните. Канонът не се спазваше чак толкова стриктно, що се отнася до забраните сестрите да приемат роднини и приятели в стаята за посетители. Монахините имаха право и да гостуват на свои близки в селото при определени поводи, но по време на управлението на Високопреподобната Груа нито една сестра не бе опозорила обителта с поведението си.

Кристин вече надаваше ухо за шушукането между стените на манастира: дребнави ежби, прояви на завист и суета. Сестрите отказваха да вършат друга тежка работа, освен да гледат болни хора. Всички се смятаха за образовани и твърде изискани. Всяка претендираше, че се труди повече от останалите, а които не притежаваха творчески заложби, се нагърбваха с най-неблагодарните задължения.

Високопреподобната Груа се отличаваше с ерудицията и интелигентността си. Тя бдеше зорко над благопристойното поведение и старание на своите духовни чада, ала не се грижеше за душевното им здраве. Винаги се държеше мило и дружелюбно към Кристин. Очевидно я предпочиташе пред останалите девойки, но причината беше проста: Кристин, ученолюбива и прилежна във всяко ръкоделие, полагаше старание и не говореше излишно. Абатисата не очакваше сестрите да й отговарят, когато им зададе въпрос. Затова пък обичаше да разговаря с мъже. В приемната й влизаха и излизаха селяни и уредници от манастира, проповедници — пратеници на епископа, с които се намираше в правен спор. Беше постоянно заета с грижите за владенията на манастира и се грижеше за счетоводството. Набавяше църковни одежди; изпращеше книги за препис, както и получаваше такива. И най-злонамерените не биха могли да открият нещо непристойно в поведението на достопочтената Груа. Тя просто обичаше да разговаря на теми, непонятни за повечето жени.

Приорът живееше в самостоятелна къща на север от църквата и правомощията му върху собствеността на манастира се свеждаха до съхранението на стилата и пръчката за наказание на абатисата. Сестра Потенсия се грижеше за обстановката в самата обител и съсредоточаваше усилията си върху стриктното спазване на обичаите, които бе усвоила в изискания немския манастир по време на послушничеството си. Светското й име беше Сигрид Рагнвалсдатер. Смени го, когато прие монашеството, защото в чужбина това е обичайно. Нейна беше идеята младите девойки, дошли в Нонесетер само за известно време, да носят одежди на млади монахини.

Сестра Сесилия Бордшдатер се отличаваше от останалите. Винаги мълчалива, тя вървеше със сведен поглед и отговаряше кротко и покорно. Слугуваше на всички, захващаше се с най-грубата работа, спазваше най-строго постите и дори измолваше от абатисата да пости повече от необходимото. Часове наред се молеше, коленичила пред олтара след вечерня, или слизаше в църквата преди утреня.

Една вечер, след като цял ден пра дрехи заедно с две сестри — мирянки до плета, сестра Сесилия избухна в неистов плач, докато се хранеха на трапезата. Хвърли се на каменния под, започна да пълзи между сестрите и да се удря в гърдите. С пламнали бузи и цялата обляна в сълзи, тя ги молеше за прошка. Описа се като най-голямата грешница в обителта. Душата й била закоравяла от високомерие; не послушание и благодарност заради раждането на Нашия Спасител я предпазили от светските изкушения, а именно високомерието й. Избягала тук не защото обичала човек, а защото обичала собствената си горделивост. От горделивост слугувала на сестрите си, а от чашата си пиела не вода, а тщеславие. Докато сестрите й си мажели хляба с масло и пиели бира, тя изяждала комат сух хляб, обилно полят със самодоволство.

От всичките й приказки Кристин разбра единствено, че дори и сестра Сесилия не е съвсем благочестива. Монахинята оприличи суровото си целомъдрие на лоена свещ, забравена на тавана, която се омърсява от сажди и паяжини.

Абатисата се приближи до задавената от ридания млада жена и като взе под внимание обзелия я пристъп, строго й нареди да се пренесе от спалното помещение на сестрите в нейното легло и да остане там, докато треската й премине.

— А после, сестра Сесилия, в продължение на осем дни ще изпълнявате моите задължения, а ние ще се допитваме до вас по всички духовни въпроси и ще ви засвидетелстваме най-голяма почит заради богоугодния ви живот, та да се наситите на хвалебствията на грешниците. После ще отсъдите дали те си заслужават усилията и ще решите дали искате да живеете според правилата на манастира, или предпочитате да се занимавате с неща, които никой не изисква от вас. Ще прецените защо вършите всички тези добрини: заради желанието да ви се възхищаваме или от любов към Бога, от потребност да получите Неговото снизхождение.

Така и стана. Сестра Сесилия остана в стаята на Високопреподобната четиринайсет дена. Мъчеше я силна треска, а абатисата лично пое грижите за здравето й. Когато сестра Сесилия се вдигна от постелята, осем дена седя плътно до абатисата на трапезата и в църквата, а всички й слугуваха. Тя плачеше през цялото време, все едно я налагаха. После омекна и се ободри. Продължи да живее постарому, но се изчервяваше като девица всеки път, когато някой я погледнеше, докато тя премита пода или стои сама в църквата.

Случката със сестра Сесилия пробуди у Кристин желанието да се сближи и помири с всичко, от което се бе отдалечила. Сети се за брат Едвин. Един ден събра смелост и помоли абатисата за разрешение да отиде при босоногите братя и да посети свой приятел.

Кристин долови раздразнението на Високопреподобната Груа. Между миноритите и останалите манастири в епархията нямаше място за топли чувства. Името на монаха, при когото отиваше Кристин, никак не умилостиви абатисата, тъкмо напротив. Тя описа брат Едвин като разколебан божи служител. Постоянно кръстосвал страната и искал да ходи в чужди епархии. Мнозина го смятали за светец, но той изглежда не разбирал, че първият закон на францисканците изисква послушание към по-високопоставените. Изповядвал осъдени на изгнание и отлъчени от обществото, кръщавал децата им и ги опявал, без да иска разрешение. Прегрешенията му не се дължали на неразумност, а на непокорство. Понесъл търпеливо наложените му наказания. Отнесли се снизходително към него, защото се славел като изкусен занаятчия, но дори и дарбата му предизвиквала разправии. Иконописецът на епископа в Бьоргвин^[1] не можел да допусне брат Едвин да изографисва църкви в тамошната епархия.

Кристин се одързости да попита откъде е брат Едвин, защото името му не й звучало като норвежко. Високопреподобната Груа реши да й обясни. Брат Едвин бил роден в Осло, но баща му, англичанин на име Ричард Плейтместър, се оженил за селянка от „Скугхайм“. Двамата съпрузи се установили в града. Днес двама от братята на Едвин работели като производители на оръжие в Осло. За разлика от тях, монахът цял живот се лутал насам-натам. От дете имал желание да постъпи в манастир. Веднага щом навършил необходимите години, приел монашеството на Ховедоя, при монасите — цистерианци. Те го изпратили в обител във Франция, за да получи нужното възпитание. Брат Едвин имал добри заложби и благодарение на тях успял да напусне цистерцианския орден и да постъпи в ордена на миноритите. А когато членовете на този орден решили без съгласието на епископа да построят със собствените си ръце църква на поляните, брат Едвин се показал като един от най-ревностните и неотстъпчиви радетели на идеята. Едва не пребил до смърт с чук пратеник на епископа, който пристигнал там със задачата да сложи край на строителните работи.

Отдавна никой не бе разговарял така с Кристин, затова когато абатисата й разреши да се оттегли, тя се поклони и целуна ръката й почтително и горещо. В очите й избиха сълзи. Абатисата си помисли, че Кристин скърби заради чутото, и все пак й разреши при случай да посети брат Едвин.

След няколко дни й известиха, че хора от манастира ще ходят до кралското имение по работа, и й предложиха да я придружат до обителта на братята минорити.

Брат Едвин беше в килията си. Кристин се зарадва искрено на срещата им, макар и да си мислеше, че единствено Ерлен би могъл да я извади от унинието й. Старецът галеше ръката й, докато разговаряха. Благодари й за посещението. Не бил стъпвал в родния й край, откакто последно си видели с нея в „Йорун“, но питал за нея и й пожела щастие и късмет в брачния живот. Кристин го помоли да отидат заедно в църквата.

Излязоха от манастира, заобиколиха го и влязоха през главния портал, защото брат Едвин не смееше да преведе Кристин през двора. Изглеждаше много боязлив и несигурен, сякаш се страхуваше да не ядоса някого. Колко е остарял, помисли си Кристин.

След като принесе пожертвованието си пред олтара в присъствието на един йеромонах, Кристин помоли брат Едвин да я изповяда. Той се ужаси. Не смеел да го стори, защото имал строга забрана да изслушва изповеди.

— Сигурно си чувала за какво става дума — предположи той. — Не смятах за редно да откажа на онези клетници да се докоснат до даровете, с които Бог ме бе възнаградил, без да съм ги заслужил. Трябваше обаче да ги посъветвам да търсят опрощение и покаяние където е редно. Но ти, Кристин, си длъжна да се изповядаш във вашия манастир.

— Има нещо, което не мога да изрека пред всекиго — призна тя.

— Нали не си въобразяваш, че ако като в поверителния акт на изповедта ми кажеш онова, което не смееш да изречеш пред духовния си баща, то вече няма да бъде прегрешение? — строго попита брат Едвин.

— Ако не можеш да ме изповядаш, поне ме изслушай и ми дай съвет как да се справя с онова, което ми тежи на сърцето, братко Едвин.

Монахът се огледа. В момента в църквата нямаше никой. Брат Едвин седна на един сандък в ъгъла и рече:

— Не забравяй, че не мога да ти дам опрощение, но ще ти дам напътствията си и ще запазя разговора ни в тайна.

Кристин се изправи пред него и промълви:

— Не мога да се омъжа за Симон Андресьон.

— По този въпрос едва ли ще ти дам съвет, по-различен от този на всеки игумен. Непокорните чеда не са драги Богу, а и баща ти се е погрижил за твоето добруване, както впрочем знаеш.

— Вероятно ще промениш мнението си, след като ме изслушаш — отвърна Кристин. — Симон е твърде добър, за да гризе голата клонка, чийто цвят вече е откъснат от другиго.

Тя погледна монаха право в очите, но когато забеляза как сухото му, сбръчкано старческо лице се изопна и помръкна от скръб и ужас, сякаш и в самата нея нещо се пречупи. Сълзите рукнаха по бузите й, а тя падна ничком в нозете на монаха. Брат Едвин побърза да я спре:

— Не, недей, седни на сандъка до мен. Не мога да те изповядам…

Той се отдръпна да й направи място.

Тя продължи да плаче, а той галеше ръката й и нареждаше:

— Помниш ли, Кристин, къде се запознахме с теб? По стълбите на църквата в Хамар? Веднъж, докато бях чужбина, ми разказаха една притча за монах, който не можел да повярва, че Господ обича всички живи твари, дори низшите и грешните. При него слязъл ангел и докоснал сетивата му, та монахът да види камък на дъното на морето, а под камъка — сляпо, бяло, голо животно. Гледал го, докато му станало мило, защото било толкова малко и уязвимо. Когато те видях, седнала на стълбите, толкова малка и уязвима, си помислих: Бог обича хора като теб — красиви и крехки, но и нуждаещи от закрила и подкрепа. Стори ми се, че цялата църква заедно с теб лежи в дланта на Всевишния.

Кристин прошепна:

— Заклехме се във вечна вярност един на друг. Чувала съм, че такъв обет ни свързва пред Бога със силата на родителска благословия.

Монахът обаче отвърна покрусен:

— Кристин, който ти го е казал, явно не познава достатъчно добре канона. Няма как да се вречеш във вярност на този мъж, без да прегрешиш спрямо родителите си. Бог им е дал властта да решават вместо теб, преди да срещнеш този човек. Нима за роднините на този мъж това също не е повод за скръб и срам при условие, че техният син и близък е съблазнил дъщерята на справедлив и почтен стопанин, прочул се със силата на меча си? Освен това си сгодена за другиго. От една страна, не смяташ, че си извършила непростим грях, но, от друга, не смееш да го изповядаш пред духовния си баща. А ако наистина сте като женени с този мъж, защо не си се забрадила, а се разхождаш с пуснати коси сред девойките, с които вече нямаш нищо общо?^[2] Мислите ти вече бродят в по-различна посока от техните.

— Нямам представа за какво си мислят те — изморено рече Кристин. — Но е истина, че непрекъснато мисля само за този мъж и копнея за него. Не съм си прибрала косата под забрадка единствено заради татко и мама. Иначе щях да го направя на часа, без да се притеснявам, че ще ме нарекат негова любовница. Искам само да бъда негова.

— Знаеш ли дали този мъж има почтени намерения към теб и някой ден ще носиш името му и пред Бога? — попита брат Едвин.

Кристин му разказа цялата си история с Ерлен Никулаусьон. Докато говореше, й се струваше, че никога не е изпитвала съмнения относно благоприятната развръзка на събитията.

— Не разбираш ли, братко Едвин — настойчиво го хвана за ръката тя, — не бяхме господари на себе си. Ако го срещна тук, пред божия храм, нека Господ да ми е на помощ. Ще тръгна веднага с него, само да ме помоли. Вече зная — и другите са грешни, колкото и ние. Когато се прибрах у дома след случилото се с Ерлен, не можех да проумея как така страстта взема превес над човешкия разум и ни кара да забравим страха си от прегрешенията, но сега преживях какво ли не и разбрах: ако хората не получат опрощение за греховете си, извършени под напора на плътско желание или гняв, Царството небесно ще опустее. И за теб се говори, че почти си пребил човек в яростта си.

— Вярно е — призна монахът. — Благодаря на Божията милост, че днес не се наричам убиец. Това се случи отдавна, бях млад и не можах да понеса несправедливото отношение на епископа към нас, бедните монаси. Крал Хокон, тогава още херцог, ни даде позволение да строим храм, но ние нямахме пари и решихме да го издигнем със собствените си ръце. Имахме само неколцина работници, които ни помагаха повече заради наградата в Царството небесно, отколкото заради нищожното парично възнаграждение. Вероятно ние, монасите — просяци, сме проявили високомерие, като сме искали да издигнем такава пищна църква, но се радвахме като деца на труда си и пеехме хвалебствени химни, докато сечахме дърва, зидахме и се претрепвахме от работа. Бог здраве да дава на Ранюлв, нашия майстор — строител, изкусен ковач. Според мен сам Бог го е дарил с толкова дарби и знания. Тогава изработвах пана от камък и завърших пано на света Клара, която ангелите отвеждат в църквата „Свети Франциск“ сутринта на Рождество Христово. Паното стана разкошно, всички му се радвахме, а после тези слуги на дявола сринаха стените, а падналите камъни счупиха паната ми. Неспособен да се овладея, се нахвърлих върху виновника с чук в ръка… По лицето ти грейна усмивка, Кристин. Не осъзнаваш ли колко грешно е да откриваш успокоение в разказите за хорската слабост, вместо да слушаш истории за човешката добродетел, които да ти служат за пример? Не ми е никак лесно да ти дам съвет — призна той на изпроводяк. — Ако не постъпиш по най-правилния начин, ще обречеш родителите си на скръб и ще посрамиш целия си род. Погрижи се да развалиш годежа си със Симон Андресьон и изчакай търпеливо Бог да ти изпрати отреденото ти щастие. Дотогава се покайвай с цялото си сърце за стореното и не позволявай на този Ерлен да те съблазни и да съгрешите за пореден път, а го помоли горещо да се помири с роднините ти и с Бога… Не мога да те освободя от греха ти — заключи брат Едвин. — Но ще се моля за теб от цялата си душа.

Той положи старите си изтънели ръце върху главата й и на раздяла се помоли Божията мир и благодат да я осенят.