Сигрид Унсет
Венецът (19)

4.

Мразът се задържа дълго. Животните в оборите мучаха жално, защото ги хранеха оскъдно. Мъчеше ги и студът. Стопаните се стараеха да пестят фуража.

За Коледа повечето хора си останаха у дома — отказаха се да гостуват на приятели и роднини.

По Коледа студът се засили. Всеки нов ден беше по-мразовит от предишния. Хората не си спомняха да е имало толкова сурова зима. Вече не падаше сняг дори в планината, а натрупалият от празника на свети Климент замръзна като кокал. Слънцето грееше от ясното небе и дните станаха по-светли. Нощем над планинските гребени се полюшваха и потрепваха пламъци като от свещи и осветяваха половината небе, но не донасяха по-меко време. Случваше се някой ден да се заоблачи и да повали малко сух снежец, но после отново настъпваше ясно време и дърво и камък се пукаха от студ. Логен ръмжеше недоволно и клокочеше глухо изпод заледените мостове.

Всяка сутрин Кристин се събуждаше с мисълта, че няма да издържи и ден повече, защото непрекъснато усещаше борбата на нерви между себе си и баща си. Не стига дето всяко живо същество по селата бе подложено на изпитанието на суровата зима, ами и двамата с Лавранс сякаш си бяха обявили двубой.

Баща й не се държеше грубо, напротив. Двамата с Кристин не разговаряха за разногласията помежду си, но тя се досещаше за всичко неизказано и разбираше отлично, че той ще остане непреклонен в отказа си.

Болеше я, задето изгуби приятелството на баща си. Особено тежко преживяваше случващото се, защото знаеше колко грижи тегнат върху плещите на Лавранс. Ако взаимоотношенията им не се бяха променили, той щеше да споделя с нея тревогите си. В „Йорун“ хората бяха малко по-пощадени отколкото другаде, но и тук непрекъснато усещаха последиците от лошата реколта. Лавранс имаше навика през зимата да извежда младите жребчета и да ги опитомява, но тази година ги продаде на юг. Кристин тъгуваше за миналите години, когато гласът на Лавранс отекваше из двора, докато той се боричкаше с грациозните животни с буйни гриви. Някога баща й обичаше тези занимания. Но от миналата есен в имението нямаше изобилие нито в хамбарите, нито в плевните, нито в кочините. Въпреки това в „Йорун“ пристигаха мнозина, за да купят нещо или да молят за милостиня. Стопаните не отпращаха никого с празни ръце.

Късно една вечер на ски пристигна едър старец, облечен в кожи. Лавранс поговори с него на двора, а Халдан му занесе вечеря в готварницата. Никой от домашните и прислугата не познаваше стареца. Най-вероятно живееше в планината. Лавранс сигурно го бе срещнал по пътя. Стопанинът обаче не спомена нищо за госта. Халдан също запази мълчание.

Друга вечер в имението пристигна мъж, с когото Лавранс Бьоргюлфсьон от години имаше неуреден спор. Домакинът го заведе в килера, а когато се върна в къщата, рече:

— Всички ме молят за помощ, но у дома вие до един сте против мен. И ти, жено, ти също не ме подкрепяш — обърна се той ядосано към Рагнфрид.

Майката на Кристин скочи:

— Чуваш ли в какво ме упреква баща ти! Не съм против теб, Лавранс. И ти знаеш какво се е случило на юг от Руалста в края на есента. Пътувал е надолу из долината заедно с другия прелюбодеец, неговият роднина от „Хауген“, когато тя си е отнела живота — тази несретница, която той успя да съблазни, та тя да зареже всичките си роднини.

Кристин се обади със суров и твърд глас:

— Доколкото разбирам, вие го осъждате еднакво строго и за дългогодишните му усилия да сложи край на прелюбодеянието, и за живота му като прелюбодеец.

— Помагай, Господи! — извика Рагнфрид и плесна с ръце. — Какво става с теб? Нима дори след този случай не поумня малко?

— Нищо не е в състояние да промени решението ми — отсече Кристин.

Лавранс се надигна от пейката, където седеше до Юлвхил.

— Нито пък моето, Кристин — глухо напомни той.

Но дълбоко в сърцето си Кристин осъзнаваше, че нещо в нея се е променило: ако не решението й, то поне схващанията й за света.

Тя получи известие за развитието на злощастното пътуване на Ерлен. Всъщност всичко се наредило по-лесно, отколкото очакваха. Дали заради ниските температури, или по друга причина раната на Ерлен от одраскването с ножа по гърдите се възпалила и се наложило да лежи известно време в странноприемницата в Руалста. Бьорн поел грижите за болния. Благодарение на тази рана обаче успели да: обяснят случилото се нещастие и да си осигурят хорското доверие.

Когато се повъзстановил, Ерлен продължил пътя си с мъртвата, положена в ковчег, чак до Осло. С посредничеството на отец Юн успели да й намерят място в гробището до разнебитената църква „Свети Николай“. После Ерлен се изповядал пред епископа в Осло, а той му наложил да се поклони пред светата кръв в Шверин^[1]. В момента Ерлен се намираше извън пределите на страната.

Тя обаче нямаше възможност да се отправи на поклонение и да намери опрощение за греховете си. Оставаше й единствено да стои у дома, да чака, да си блъска главата и да се мъчи да устои на натиска на родителите си. Над спомена за срещите й с Ерлен падна странна зимна студена светлина. Мислеше за неговата невъздържаност в ласките и в тъгата и й се струваше, че ако и тя съумяваше да приема и преживява нещата с бързината и страстта на Ерлен, после неволите вероятно щяха да й се струват по-маловажни и по-леки. Понякога я обземаха съмнения; ами ако Ерлен се откаже да се бори за любовта им? Сякаш винаги бе носила в сърцето си опасението, че ако настъпят тежки времена, Ерлен ще се предаде. Но Кристин нямаше намерения да се отказва от него, освен ако той не я освободи от клетвата й.

 

 

Зимата продължаваше с пълна сила. Кристин вече нямаше как да се самозалъгва, защото ги очакваше най-тежкото изпитание: на Юлвхил не й оставаше още много живот. Докато страдаше горчиво за сестра си, тя усещаше колко отчаяна и изтерзана е от греховност, защото всеки ден ставаше свидетелка на неописуемата мъка на родителите си и недоумяваше как ще изтърпи да гледа баща си така покрусен, как ще се въздържи да не се хвърли в кралата му и да му изповяда всичко, да го помоли за прошка и да остави съдбата си в неговите ръце.

Бяха пости. Мнозина изклаха дребния добитък с надеждата да спасят част от месото, преди животните да са умрели от глад. Хората се изпоразболяха от недохранване, защото ядяха само риба. Брашното не достигаше. Отец Айрик освободи цялото село от забраната да се ядат млечни продукти, но хората нямаха и капка мляко в домовете си.

Юлвхил лежеше болна в общото им легло с Кристин. През нощта се редуваха да бдят над нея. Случваше се Лавранс и Кристин да будуват до леглото й заедно. Веднъж Лавранс рече на Кристин:

— Спомняш ли си, когато брат Едвин ни разкри каква съдба очаква Юлвхил? Още тогава се досетих какво има предвид, но не пожелах да го приема.

През тези нощи на бдение над болната, баща й разказваше разни случки от детството им. Кристин, седнала до леглото, бледа като платно и изпаднала в пълно униние, разбираше, че с тези си думи Лавранс всъщност я умоляваше да се откаже от намеренията си.

 

 

Веднъж Лавранс отиде заедно с Кулбайн да нагледат мечешка хралупа в планинската гора. Върнаха се с мечка, качена на шейна, а в скута си Лавранс носеше малко мече. При вида на мечето Юлвхил се пооживи. Рагнфрид обаче не смяташе момента за подходящ да отглеждат такова животно и попита Лавранс за какво му е мечето.

— Ще го охраним, за да пази пред спалнята на девойките — засмя се грубо Лавранс.

Не успяха да намерят гъсто мляко за малкото и след няколко дни Лавранс го уби.

Слънцето доста се одързости и през деня от покривите дори започна да капе разтопен сняг. Синигерите се вкопчваха в дървените стени и се катереха по тях от страната, огряна от слънцето. Почукването на човките им отекваше, докато търсеха мухи, заспали в цепнатините на дървените трупи. По хълмистите места снегът блестеше суров и лъскав като сребро.

Най-после една вечер облаци забулиха луната. На сутринта жителите на „Йорун“ се събудиха, за да установят, че навън вилнее снежна виелица. От бурната фъртуна не се виждаше нищо.

Всички осъзнаха, че в този ден Юлвхил ще умре.

Всички от имението се събраха. Намина и отец Айрик. В стаята горяха много свещи. Вечерта Юлвхил изгасна тихо и спокойно в обятията на майка си.

Рагнфрид понесе нещастието по-кротко от очакваното. Родителите на мъртвата седяха един до друг и плачеха съвсем тихо. Всички присъстващи ридаеха. Кристин се приближи до баща си, а той я прегърна през рамо. Лавранс усещаше как дъщеря му трепери неудържимо под напора на сълзите и я привлече към себе си. Кристин имаше чувството, че и баща й усеща колко далече е тя от него в момента; по-далеч и от Юлвхил.

Кристин сама не проумяваше как е способна да се държи. Вече не си спомняше защо се мъчи да стиска зъби, но не се свлече на пода въпреки поразилата я болка.

Счупиха и извадиха няколко дъски от пода на църквата пред олтара на свети Томас и изкопаха гроб за Юлвхил Лаврансдатер в твърдата като камък пръст.

Валеше сняг, когато Юлвхил издъхна; валеше и когато я положиха в земята; продължи да вали без прекъсване още цял месец.

Хората очакваха с нетърпение да пукне пролетта, но им се струваше, че това никога няма да се случи. Дните станаха по-дълги и по-светли, изпаренията от топящия се под слънчевите лъчи сняг обгърнаха долината, но студът се задържа във въздуха, а топлината така и не успя да вземе превес. Нощем сковаваше мраз, пращеше лед, из планината гърмеше, а в селото виеха вълци и лисици като в разгара на зимата. Хората лющеха кора от дърветата, за да прогонят зверовете, но те се втурваха вкупом в оборите. Кой знае къде щеше да му излезе краят.

В един такъв ден, когато по канавките се отцеждаше вода, а снегът блестеше като сребро по полята, Кристин излезе да се поразходи. Слънцето осветяваше преспите и те приличаха на кухи буци. Снежната кора, подобна на ледена решетка, се пропукваше с тихо звънтене под тежестта на стъпките й. И все пак из въздуха се носеше неумолим студ, а по земята хрущеше твърд сняг.

Кристин пое към църквата. Сама не знаеше защо тръгна натам, но нещо я теглеше към божия храм. Там баща й имаше среща с неколцина селяни, членове на сдружението.

Към билото на склона срещна селяните. Вече слизаха надолу. С тях беше и отец Айрик. Мъжете се движеха пеш, събрани в тъмна група. Приведени, вървяха, без да разговарят. Отвърнаха суховато на поздрава на Кристин, когато се разминаваха.

Кристин се замисли. Мина много време, откакто всички в селото можеха да се нарекат нейни приятели. Сега хората я знаеха като неблагодарна дъщеря, а вероятно бяха узнали и повече. Сигурно вече не се съмняваха в истинността на плъзналите някога слухове за нея и Арне и Бентайн. Ами ако из селото вече я смятат за уличница? Кристин вирна брадичка и продължи към църквата.

Вратата стоеше открехната. От тъмното, кафяво помещение с устремените нагоре капители я лъхна студ, но и усещане за закътаност. Колоните сякаш издигаха мрака към носещата конструкция на тавана. На олтарите не горяха свещи, но през процепа на вратата се процеждаше малко слънчева светлина и проблясваше слабо в иконите и свещените съдове.

До олтара на свети Томас Кристин видя баща си, коленичил пред иконата, със скръстени ръце, които мачкаха шапката до гърдите.

Смутена и покъртена, Кристин се промъкна навън и застана на чардака, под свода между две по-ниски колони. Облегна се и се загледа в „Йорун“ и в окъпаната от бледосива мъгла долина. Реката, пресичаща селото, блещукаше на слънчевата светлина, побеляла от вода, примесена с лед. Елшакът по протежението й бе пожълтял от цвят, а боровата гора до църквата изглеждаше пролетно зелена. В близката горичка се чуваше цвърчене и чуруликане на птички. О, да, какви трели се извиваха някога след залез-слънце всяка вечер.

В тялото си Кристин усети да се пробужда забравен трепет, който мислеше, че е потъпкала. Кръвта й кипна и в нея се раздвижи предишният копнеж, крехък и слаб след прекарания зимен сън.

Лавранс Бьоргюлфсьон излезе и заключи вратата на църквата. Приближи се до дъщеря си и се загледа над близкия свод. Кристин забеляза какви незаличими белези е оставила изминалата зима по лицето на баща й. Сама не проумяваше как се реши точно сега да повдигне въпроса, но той просто й се изплъзна от устата:

— Преди няколко дена майка спомена, че ако избраникът ми бил Арне Юрдшон, си щял да отстъпиш. Вярно ли е?

— Да — кимна Лавранс, без да я погледне.

— Не съм те чувала да ми го казваш, докато Арне беше жив.

— Не е ставало дума. Досещах се, че момчето те харесва, но той си мълчеше, пък и беше млад. Не бях забелязал ти да проявяваш интерес към него. Няма как да очакваш от мен да поднеса на табла дъщеря си на мъж без пукната пара. Но ако бях видял да чезнеш от любов по него…

Постояха така, загледани в далечината. Кристин усещаше върху себе си погледа на баща си. Мъчеше се да запази спокойното си изражение, но въпреки това пребледня. Лавранс се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Наведе главата й назад, вгледа се в лицето й и отново го затули с рамото си.

— Исусе Христе! Мила Кристин, наистина ли си толкова нещастна?

— Мъката ще ме съсипе, тате — промълви тя, заровила лице в прегръдките му.

Кристин избухна в сълзи, но не от любовна мъка, а защото по очите и ласките на баща си разбра колко е изтерзан. Той вече нямаше сили да се съпротивлява на желанието й. Кристин го победи.

 

 

През нощта тя усети потупване по рамото и се събуди.

— Стани — прошепна Лавранс. — Кристин, чуваш ли ме?

Кристин долови дълбокия, плътен глас на наситения с влага южен вятър, който пееше, удряйки се в ъглите на къщата. От покрива се отцеждаше вода, дъждовните капки сякаш шептяха, докато падаха в мекия, разтопен сняг.

Кристин бързо си облече роклята и тръгна след баща си към външната врата. Излязоха заедно да гледат светлата майска нощ. Подухваше топъл ветрец, а дъждът ги плисна. По небето се стелеха гъсти, сплъстени облаци, от горите се разнасяше шумолене, а между къщите и от планината се чуваха глухи тътнежи от отдалечаващия се сняг.

Кристин хвана баща си за ръката. Той я бе извикал, за да сподели тази гледка с нея. Така правеше някога, така постъпи и сега.

На път към къщи, за да си легнат, Лавранс рече:

— Непознатият, който дойде тази седмица, ми донесе писмо от Мюнан Бордшон. Това лято възнамерявал да навести майка си и моли за позволение да ми погостува и да поговори с мен.

— Какво ще му отговориш, тате? — прошепна Кристин.

— Отсега няма как да ти кажа — отвърна Лавранс. — Но ще го приема и ще преценя как да постъпя, та съвестта ми да е чиста пред Бога, дъще.

Кристин се мушна при Рамборг, а Лавранс си легна до спящата съпруга. Замисли се на колко голяма опасност при наводнения е изложено стопанството „Йорун“. Неслучайно се ширеше пророчество, че придошлата река ще го погълне.