Сигрид Унсет
Венецът (2)

2.

Всяко лято Лавранс Бьоргюлфсьон пътуваше на юг с коня си, за да нагледа имението си във Фоло. Тези отсъствия на бащата вгорчаваха дните на Кристин. Седмиците се нижеха бавно, докато го нямаше, а после идваше буйната радост от завръщането му. Лавранс й носеше красиви подаръци, чуждестранни платове за чеиза й, смокини, стафиди и медени питки от Осло. Разказваше й нечувани неща.

Тази година Кристин усети, че пътуването на баща й няма да бъде както винаги. Постоянно го отлагаха, а старците от имението „Лопт“ пристигнаха неочаквано с конете си и седнаха на масата с родителите й, за да обсъдят някои наследствени закони и правата за закупуване на земя по точно определена цена, както и трудностите при управлението на имението оттук и колко значима за епископа и кралския двор е продукцията от селското стопанство, добивана от околността. На родителите на Кристин почти не им оставаше време да поиграят с нея. Изпращаха я при слугините до огнището на двора. Вуйчо й, Трун Иваршон от „Сюнбю“, ги навестяваше много по-често отпреди, но той никога не проявяваше интерес към заниманията на Кристин.

Постепенно тя започна да се досеща за какво става дума. Откакто се преместиха в Сил, баща й се стараеше да натрупа повече земя в селото, а рицар Андрес Гюдмюнсьон му предложи да направят размяна: Лавранс да му отстъпи имението „Скуг“, което се намираше на по-удобно място за него, защото Андрес, като част от кралската свита, рядко идваше в долината, в замяна на „Формо“ — наследство от майка му. Лавранс не изпитваше никакво желание да се разделя със „Скуг“: родът му бе получил това имение като подарък от краля. От друга страна, тази размяна предлагаше много предимства. Ала за беда братът на Лавранс, Осмюн Бьоргюлфсьон, искаше да присъедини „Скуг“ към своите земевладения и изглеждаше съмнително да се откаже от наследствените си права.

Един ден обаче Лавранс заяви на Рагнфрид, че тази година ще заведе Кристин в „Скуг“, та дъщеря им да види къде е родена и къде са живели предците на баща й, ако се разделят с имота. Рагнфрид се съгласи, защото желанието му й се стори разбираемо, макар и да се страхуваше да изпрати невръстната си рожба на дълго пътуване и да се раздели с нея.

След като видя самодивата, първоначално Кристин се чувстваше страшно изплашена и не се отделяше от майка си. Боеше се да не види някой от спътниците им из планината, станали свидетели на случката. За нейно успокоение баща й забрани да се споменава за преживяването.

Измина известно време и като че ли Кристин изпита желание да говори за това. Наум разказваше за случката на въображаем събеседник и за нейно учудване започна да си спомня много по-ясно и подробно какво видя край езерцето. Образът на красивата жена се избистри в съзнанието й.

Най-странното беше, че щом се сетеше за самодивата, изпитваше копнеж да отиде в „Скуг“ и я обземаше все по-силен страх; ами ако баща й не я вземе със себе си?

Една сутрин, когато Кристин се събуди в спалнята, майка й и старата Гюнхил седяха на прага и оглеждаха купищата катеричи кожи, събрани от Лавранс. Гюнхил беше вдовица. Обикаляше именията и шиеше кожена подплата за палта. От разговора им Кристин се досети, че майка й поръчва за нея нова връхна дреха, обточена с кожа от златка и с подплата от катеричи кожи, защото Кристин тръгва на път с баща си. Скочи от леглото и се развика от радост.

Рагнфрид се приближи до нея и я погали по бузата:

— Толкова ли се радваш, дъще, задето ще бъдеш далеч от мен?

Същите думи майка й повтори и в деня на заминаването им. Станаха в ранни зори, навън още цареше мрак. Когато Кристин подаде глава от вратата, за да провери какво е времето, между къщите се стелеше гъста мъгла; виеше се като сив дим около фенерите и пред отворените врати на стаите. Мъжете бързаха към оборите и хамбарите, а жените идваха от готварницата с димящи тенджери и паници с варено месо и сланина — пътниците се нуждаеха от силна храна, преди да тръгнат в утринния студ.

Разтвориха кожените торби с провизиите за из път и добавиха каквото бяха забравили. Рагнфрид повтори на мъжа си всичките си заръки: да поговори с близки и познати, които срещне, да ги поздрави и разпита.

Кристин тичаше напред-назад, взе си няколко пъти сбогом с всички домашни и направо не си намираше място от въодушевление.

— Толкова ли се радваш, задето отиваш далеч и няма да те видя дълго? — попита майка й.

Кристин се натъжи и се оклюма. Искаше й се да си вземе думите назад и отговори на майка си възможно най-мило:

— Не, скъпа майко, но се радвам, задето ще пътувам с баща си.

— Да, зная — въздъхна Рагнфрид.

Целуна детето и поприглади роклята й.

Най-сетне цялата дружина яхна конете. Кристин яздеше стария, умен и стабилен Мурвин, някога бил кон на баща й. Рагнфрид поднесе на съпруга си чаша с глътка ракия за сили, сложи ръка върху коляното на дъщеря си и я помоли да не забравя какво й е заръчала.

Потеглиха в сумрака. Мъглата се стелеше над селото, бяла като мляко. След известно време се вдигна и през нея се процедиха слънчеви лъчи. Сред бялата мъгла блещукаха, обсипани с капки роса, поляни, позеленели от току–що покарала млада трева, бледи стърнища, жълти дървета, скоруша с лъскави червени плодове. Сред парата се извисяваха синкавите скали. Мъглата се вдигна и отлетя на валма между склоновете. Ездачите пътуваха надолу по долината, окъпани във великолепна слънчева светлина. Начело яздеше Лавранс рамо до рамо с дъщеря си.

 

 

В една мрачна и дъждовна вечер пристигнаха в Хамар. Кристин седеше на седлото на баща си, защото от умора всичко пред очите й се размазваше: блещукащото езеро от дясната й страна; тъмните дървета, от които капеше вода над главите им, когато яздеха под тях; зловещо мрачните къщи, струпани по безцветните, мокри поля край пътя.

Тя престана да брои дните. Струваше й се, че е на път от цяла вечност. Посетиха роднини и приятели из долината; запозна се с деца от големите стопанства, игра в чужди всекидневни, плевни и дворове; неведнъж се премени с червената рокля с копринените ръкави. Спираха за отдих край пътя при хубаво време. Арне събираше лешници за нея, а следобедите й даваха да поспи върху кожените торби, натъпкани с дрехите им. В един от домовете им предложиха обвити в коприна възглавници, но се случваше да отсядат и в странноприемници. Веднъж при тях спа и непозната жена, която хлипаше жално през нощта. Кристин чуваше риданията й, щом отвореше очи, но обикновено нощем спеше спокойно зад широкия, топъл гръб на баща си.

 

 

Кристин се събуди рязко. Не знаеше къде се намира, ала странното дрънчене от съня й продължи и наяве. Лежеше сама в леглото, а в огнището бумтеше огън.

Повика баща си. Той се изправи — бе седнал до огнището. Приближи се до нея заедно с дебела жена.

— Къде сме? — попита Кристин.

Лавранс посрещна думите й със смях и отвърна:

— В Хамар. А това е Маргрет, съпругата на обущаря Фартайн. Поздрави я учтиво, защото когато пристигнахме, ти спеше. Сега Маргрет ще ти помогне да се облечеш.

— Сутрин ли е? — недоумяваше Кристин. — Мислех си, че сега ще си лягаш. Помогни ми ти, де — настоя тя, но Лавранс строго й нареди да приеме помощта на домакинята.

— Виж какъв подарък ти е приготвила!

Чифт червени обувки с копринени връзки. Стопанката се усмихна, когато видя радостното лице на момиченцето, и й помогна да си облече долната риза и дългите чорапи в леглото, та да не стъпва боса по глинения под.

— Какво звънти така? — попита Кристин. — Прилича на църковна камбана, но май не е една?

— Да, така бият камбаните ни — засмя се Маргрет. — Разказаха ли ти за голямата катедрала в града? Сега отивате там. Там се намира камбаната. Освен това камбани бият и в манастира, и в църквата.

Маргрет намаза дебело с масло филия хляб и сипа мед в млякото на Кристин, та храната да я засити. И без това не й оставаше време да се храни редовно.

Навън все още беше тъмно и мразовито. Студената мъгла щипеше кожата. Следите от стъпалата на хора, от копитата на добитък и конските подкови бяха твърди като излети от желязо. Кристин ги усещаше през тънките подметки на новите си обувки. По невнимание стъпи върху разтопения лед посред уличката и си намокри краката. Лавранс я понесе на гръб.

Те се взираше в мрака, но не виждаше почти нищо от града: само неясните очертания на черни фронтони на къщи и дървета на фона на сивия въздух. Излязоха на малка поляна, покрита със скреж, а от другата й страна Кристин забеляза бледосива сграда с големината на планина, заобиколена от каменни постройки. В зидовете се виждаха отвори, от които се процеждаше светлина. Камбаните, смълчали се за малко, сега отново подхванаха да звънят толкова силно, че по гърба й полазиха тръпки.

При влизането в широката нартика на църквата Кристин изпита чувството, че вървят из планината. Лъхна ги студен въздух; обви ги мрак. Минаха през една врата и там ги посрещна отколешен, студен мирис на тамян и восъчни свещи. Кристин се озова в тъмно и много високо помещение. Не успя да пробие околния мрак с очи, но съзря в далечината олтар със запалена на него свещ. До олтара стоеше свещеник. Гласът му отекваше в цялото помещение като дихание и шепот. Лавранс прекръсти себе си и детето със светена вода и закрачиха към олтара. Въпреки че стъпваше предпазливо, шпорите му тракаха по каменния под. Минаха покрай внушителни колони, а погледнеха ли между тях, сякаш надничаха във въгленово черни дупки.

Лавранс коленичи пред олтара. Кристин направи същото. Очите й привикнаха с тъмнината и тя успя да различи блестящия в злато и сребро олтар между колоните. Пред тях горяха свещи върху позлатени свещници, а зад тях лъщяха свещени съдове и великолепно пано. Неволно Кристин отново се сети за планината. Точно така си я бе представяла, но може би малко по-светла. Пред очите й се появи самодивата, ала Кристин вдигна очи и съзря самия Христос, величествен и строг, разпнат на кръста. Изплаши се. Той не изглеждаше мил и печален, както в кафявата дървена църква у дома, където висеше с приковани крака и ръце и наведена, опръскана с кръв глава с трънен венец. На иконата в тази църква Христос стоеше на подиум с протегнати напред ръце и вдигната глава, косите му блестяха в златист оттенък, а на главата си носеше златна корона. Лицето му изглеждаше гордо и сурово.

Кристин се помъчи да се вслуша в литургията, но свещеникът бъбреше неразбираемо и бързо. У дома Кристин бе свикнала да разбира всичко, защото отец Айрик изговаряше думите прилежно и ясно и й бе обяснил какво означават те на норвежки, та Кристин да не изпуска Господ от мислите си, докато е в църквата.

Сега обаче това се оказа невъзможно, защото разни неща в тъмнината непрекъснато отвличаха вниманието й. Прозорците се намираха високо по стените и дневната светлина започна да разрежда мрака. Близо до мястото, където коленичиха, се издигаше причудлива закачалка от дърво, а зад нея се намираха светли каменни блокове и по тях — разни сечива. Кристин чу как вътре се суетят хора. После очите й отново се спряха върху строгия Исус на стената и тя се опита да се съсредоточи върху богослужението. Леденостуденият каменен под вкочани краката й до хълбоците, коленете я заболяха. Накрая всичко се завъртя пред очите й заради натрупаната умора.

Настъпи краят на църковната служба. Баща й се изправи. Свещеникът се приближи да поздрави Лавранс. Докато разговаряха, Кристин седна на едно стъпало, защото така направи момчето, слуга в църквата. То се прозя, Кристин — също. Момчето забеляза, че привлече вниманието й, и изду бузата си с език. Забели очи към нея, бръкна под дрехата си и извади кесия. Изсипа съдържанието й върху каменния под: куки за риболов, оловни топчета, кожени ремъци и няколко зарчета. През цялото време правеше смешни физиономии. Кристин остана впечатлена.

Свещеникът и бащата погледнаха децата. Духовникът се засмя и посъветва момчето да се връща в училището, а Лавранс се намръщи, недоволен от опитите на хлапето да привлече вниманието на дъщеря му, и поведе Кристин за ръка.

В църквата стана по-светло. Кристин сънено се влачеше след баща си, докато двамата мъже минаваха край купчина дъски и разговаряха за строителните работи на епископ Инял.

Обиколиха цялата църква и накрая тръгнаха към нартиката. Оттам каменно стълбище водеше към лявата камбанария. Кристин, капнала от умора, едва изкачваше стъпалата. Свещеникът отвори вратата към красив параклис, а Лавранс помоли дъщеря си да изчака отвън, докато той се изповяда. После щяла да влезе и тя, за да целуне мощехранителницата на свети Томас^[1].

В този момент от параклиса излезе стар монах в пепеляво кафяво расо. Спря се за миг, усмихна се на детето, извади няколко чувала и вълнени покривки, натъпкани в ниша в стената, и ги разстла върху стълбите.

— Седни тук, за да не мръзнеш — посъветва я той и слезе по стълбите бос.

Кристин спеше, когато отец Мартайн — така се казваше свещеникът — излезе от изповедалнята и я докосна. От камбанарията се разнасяше прекрасно песнопение, а на олтара горяха свещи. Свещеникът й даде знак да коленичи до баща си и свали от олтара малко позлатено ковчеже. Прошепна и, че вътре се намира парче от окървавената дреха на свети Томас от Кентърбъри и посочи свещения образ, а Кристин долепи устни до нозете му.

Когато слязоха, прекрасната мелодия и песните се разнасяха надалеч. Отец Мартайн обясни, че органистът репетира, а учениците пеят. Нямаха време да ги послушат, защото Лавранс умираше от глад: бе постил до изповедта. Тръгнаха към трапезарията в дома на канониците, за да се подкрепят.

Навън слънцето позлатяваше стръмните брегове отвъд Мьосен, а побледнелите полянки приличаха на жълти прашинки в тъмносинята гора. По морските вълни танцуваха бели валма от пяна. Духаше студен свеж вятър и разноцветните листа се сипеха върху покритата със скреж земя.

Между дома на епископа и дома на свещениците се появи група ездачи. Лавранс отстъпи встрани и направи поклон с ръка на гърдите си, а шапката му почти помете земята. Кристин се досети, че мъжът в кожуха трябва да е самият епископ. Поклони се доземи.

Епископът спря коня си и отвърна на поздрава им. Даде знак на Лавранс да се приближи и двамата поговориха известно време. Когато се върна при дъщеря си и отец Мартайн, Лавранс рече:

— Епископът ме покани на обяд. Дали е възможно, отче Мартайн, някой от мъжете в каноническата общност да придружи детето до имението на обущаря Фартайн и да предаде на моите хора Халдан да ме посрещне тук с Гюлсвайнен към три следобед?

Свещеникът отговори, че би могло да се уреди. Тогава босоногият монах, разговарял с Кристин на стълбите към кулата, пристъпи напред и обясни:

— В къщата за гости един мъж и без това има работа при Фартайн, та той ще предаде поръката ти, Лавранс Бьоргюлфсьон, а дъщеря ти може или да тръгне с него, или да остане в манастира, докато дойде време и ти да се прибираш. Ще се погрижа да й сипят храна.

Лавранс благодари, но отвърна:

— Не е редно да ви затруднявам с дъщеря ми, братко Едвин…

— Брат Едвин умее да ангажира вниманието на децата — прекъсна го Мартайн. — Така има на кого да изнася проповедите си.

— Така е, не смея да дотягам на такива учени мъже като вас с учението си — усмихна се монахът без капка гняв. — Вече ме бива да говоря само на деца и селяни, но пък не е редно човек да запушва устата на бика, който тегли ралото.

Кристин отправи умолителен поглед към баща си. Много искаше да тръгне с брат Едвин. Лавранс се съгласи и двамата с отец Мартайн последваха антуража на епископа. Кристин хвана монаха за ръка и се отправиха към манастира, който се състоеше от няколко дървени къщи и светла каменна църква досами езерото.

Брат Едвин стисна леко ръката й. Спогледаха се с усмивка. Монахът, висок и слаб, вървеше чинно приведен. Кристин оприличи главата му на глава на стар жерав, защото беше малка, а черепът — тесен. Тонзурата му лъщеше сред рошавия бял венец от косите му. Шията му беше издължена и набръчкана, носът — едър и остър като човка. Но нещо в издълженото му, набраздено лице караше Кристин да се чувства весела и лека като перце. Сините очи на стареца бяха зачервени по краищата, а клепачите — кафеникави и тънки като мембрана, осеяни с безброй малки бръчици, а по-дълбоки бръчки, спускащи се към тесните му устни, браздяха повехналите му бузи, обагрени със старчески червени петна. Но бръчките на брат Едвин сякаш бяха само от усмивки. Досега Кристин не бе срещала толкова добронамерен и мил човек; все едно монахът носеше в душата си блестяща, тайна радост и щеше съвсем скоро да я посвети в нея.

Вървяха покрай оградата на овощна градина, където по дърветата тук–там бяха останали жълти и червени ябълки. Двама братя от Ордена на проповедниците, облечени в черно-бели одежди, събираха с гребла изсъхнали бобови стъбла.

Манастирът не се различаваше от обикновените селски дворове. Монахът заведе Кристин в гостната — и тя напомняше на селска стая, но имаше доста легла. В едното лежеше старец, а до огнището жена повиваше пеленаче. При нея стояха и две по-големи деца: момче и момиче.

Мъжът и жената започнаха да се оплакват, задето не са им донесли втората закуска.

— … не искат да ни дават второ ядене. Ще умрем от глад, докато си в града, братко Едвин!

— Не се гневи, Стайнюлв — посъветва го монахът. — Ела да се запознаеш с Кристин. Я виж колко е мила и красива. Днес тя е наш гост.

Разказа, че Стайнюлв се разболял, докато се прибирал към дома си след съвещателна среща, и му позволили да остане в гостната на манастира, защото негова роднина, много зла жена, лежала в манастирската лечебница, а той не можел да я понася.

— Съвсем скоро ще им дотегна — оплака се той. — Когато заминеш, братко Едвин, никой няма да ме погледне и пак ще ме пратят в лечебницата.

— Не се бой, ще оздравееш много преди да съм изпълнил задълженията си в църквата — отвърна монахът. — А синът ти ще те вземе.

Брат Едвин свали от огнището чайник с гореща вода и го подаде на Кристин да го подържи, докато се погрижи за Стайнюлв. Настроението на стареца се подобри. Монах им донесе храна и напитки.

Брат Едвин благослови ястията и приседна в края на леглото на стареца, за да му помага да се храни. Кристин се приближи до жената и нахрани момчето й, защото беше малко и не стигаше до паницата с кашата, а и разливаше бира, щом се опиташе да натопи залъка в купата. Жената беше от Хаделан. Дошла тук с мъжа си и децата на гости на брат си — монах. Той обаче обикалял селата и тя се жалваше, задето си губят времето, като го чакат да се върне.

Брат Едвин се разговори с жената. Не бивало да казва, че си прахосва времето в епископския град Хамар. Та нали тук се намират най-тачените църкви, а монасите и канониците провеждат богослужения и се молят денонощно, пък и градът е прекрасен, по-хубав дори от Осло, макар и по-малък. Тук всички къщи си имат градина.

— Трябваше да видиш каква красота беше през пролетта, когато дойдох. Целият град бе побелял от цветя. А когато цъфнат розите…

— И какво ме засяга мен това? — сопна се жената. — Тук май по-скоро гъмжи от реликви, но няма святост…

Монахът се засмя и поклати глава. Разрови сламата под леглото си и извади вързоп с ябълки и круши. Раздели ги поравно между хлапетата. Кристин не бе вкусвала по-сладки плодове. При всяка хапка от ъгълчетата на устата й потичаше сок.

Налагаше се брат Едвин да отиде в църквата. Взе Кристин със себе си. Пресякоха манастирския двор и през малка странична врата влязоха в хора.

Продължаваха да разширяват църквата. Между основната сграда и крилата се издигаше скеле. Епископ Инял поръчал да реставрират и разкрасят олтара, разказа брат Едвин. Епископът, много богат, давал всичките си пари за църквите в града. Монахът го описа като изключително съвестен човек и свещеник. Братята от Ордена на проповедниците в манастира „Свети Улав“ също били добри хора: почтени, образовани, смирени. Макар че манастирът бил беден, монасите приели брат Едвин с отворени обятия. Монахът живеел в миноритския^[2] манастир в Осло, но му разрешили да посещава често и Хамарската обител.

— Ела — подкани той Кристин и я отведе до скелето, покатери се по стълбата и нагласи няколко дъски. После слезе и помогна на детето да се качи.

По сивата каменна стена над главата си Кристин видя странни, трепкащи светли петна, червени като кръв, жълти като бира, сини, кафяви, зелени. Искаше да погледне назад, но монахът прошепна:

— Не се обръщай.

Едва когато се озоваха на най-горната дъска, той я обърна и пред очите й се откри прелестна гледка, от която дъхът й секна.

Точно срещу нея, на южната стена на сградата, светеше картина, сякаш направена само от блестящи скъпоценни камъни, а лъчите й образуваха разноцветни петна по стената. Двамата с монаха се озоваха под сиянието. Ръцете на Кристин почервеняха, все едно потопени във вино, а лицето на монаха изглеждаше позлатено. Тъмното му расо слабо отразяваше цветовете на картината. Тя го погледна въпросително, но той само кимна и се усмихна.

Като че ли се намираха в Царството небесно. Зад решетка от черни линии тя постепенно различи образа на Исус Христос в наситено червена мантия, Богородица в небесно синя одежда, светии в блестящи жълти, зелени и виолетови дрехи. Бяха застанали под сводове и колони на грейнали къщи, а клоните се сплитаха с причудливи, бистри листа.

Монахът я дръпна малко по-нататък по моста.

— Стой тук — прошепна той. — Така мантията на Исус ще свети върху теб.

От кораба на църквата ги лъхна леко ухание на тамян и мирис на хладен камък. Долу изглеждаше зловещо, но слънчевите лъчи проникваха косо през пролуки в прозорците от южната страна на сградата. Кристин започна да проумява: небесната картина сигурно представлява вид прозорец, защото през нея навлизаше светлина. Останалите процепи бяха празни или затворени с прозорци от рогово вещество в дървени рамки. Долетя птичка, кацна на перваза, изчурулика и отлетя, а навън, пред късата стена, се разнесе шум от удар на метал в камък. Иначе цареше тишина. Само вятърът подухваше леко, сякаш въздишаше между стените на църквата. После утихна и той.

— Е — рече брат Едвйн и въздъхна. — В страната никой не може да направи такива неща. В Нидарус наистина рисуват върху стъкло, но не и така… На юг обаче, в големите катедрали, имат витражи, големи колкото портите на тази църква.

Кристин се замисли за иконописите в църквата в нейното село. На двата олтара — на свети Улав и свети Томас от Кентърбъри — по преградите имаше изображения, а на самия олтар — пана. Но като се сетеше за тях, й се струваха мътни, лишени от блясък.

Слязоха от стълбата и се качиха в хора. Трапезата пред олтара беше гола, празна, а върху каменната плоча стояха наредени малки кутии и тасове от метал, дърво и глина; причудливи малки ножове и железа, както и пръснати писалки и моливи. Брат Едвин уточни, че това били неговите сечива — рисувал икони и гравирал затворени олтари, а красивите пана до столовете до олтара били негово дело. Предназначени били за преградите на олтара в църквата на братята проповедници.

Кристин наблюдаваше как монахът смесва цветни прахове и ги разбърква в малки керамични съдове. Дори му помогна да занесе пособията си до пейка край стената. Докато монахът ходеше от икона на икона и шареше светлите коси на светците с червени нишки, та да се вижда къде се къдри, Кристин го следваше по петите и го разпитваше, а той й обясняваше какво изобразяват.

На една икона Христос седеше на златен стол под един покрив със свети Николай и свети Климент^[3]. Отстрани беше изографисано житието и битието на свети Николай. На една от изобразените сцени той, още пеленаче, се извръщаше от гръдта на майка си, защото бил светец и още от люлката искал да бозае само в петъчен ден. До това изображение имаше друго: свети Николай оставя кесия със злато пред вратата на дом, където живеят три много бедни моми. Толкова бедни, че никоя от тях не можела да си намерят жених. Кристин видя как светецът изцелил рожбата на римски рицар, а рицарят отплавал с лодка, носейки фалшива златна чаша. Бил обещал на светия епископ златната чаша, предавана в рода им поколения наред в продължение на хилядолетия, като награда, задето излекувал детето му. Но после поискал да измами свети Николай, като му даде фалшива чаша. Затова синът на рицаря паднал в морето с истинската чаша в ръка. Свети Николай обаче извадил детето невредимо от морските дълбини и излязъл на брега точно когато бащата влязъл в църквата „Свети Николай“, за да принесе в жертва фалшивата чаша. На иконата събитията бяха изобразени със злато и прекрасни цветове.

На друго пано Дева Мария държеше Христос на коленете си. Той бе хванал майка си за брадичката с едната ръка, а в другата държеше ябълка. При тях бяха и света Сюнива^[4], и света Кристина, застинали в грациозен поклон, с румени лица, златни коси и тиари.

Брат Едвин поддържаше дясната си китка с лявата си ръка и рисуваше листа и рози по короните им.

— Драконът ми се струва твърде малък — отбеляза Кристин и се загледа в изображението на светицата, носеща нейното име. — Съмнявам се, че е успял да я погълне.

— Не е успял — отвърна брат Едвин. — Не е бил по-голям от този. Драконите и тем подобни чудовища в служба на дявола изглеждат големи само докато страхът се е вселил в нас. Но ако човек търси Бога ревностно, от дъното на душата си, и Божията сила успее да проникне в съзнанието му, то тогава нечестивият претърпява унищожително поражение и всичките му оръдия се превръщат в незначителни и безсилни: драконите и злите духове се свиват и стават не по-големи от елфи, котки или врани. Както виждаш, цялата планина, в която е била света Сюнива, се побира под плохата на връхната й дреха.

— Ама нали са влизали в пещерите? — учуди се Кристин. — Света Сюнива и мъжете от Селя. Нали?

Монахът присви очи и отново й се усмихна:

— И да, и не. Така им се сторило на хората, открили тленните останки на светците. Така си помислили и Сюнива, и мъжете от Селя, защото били смирени и смятали заобикалящия ги свят за по-силен от греховния човешки род. Изобщо не си давали сметка, че всъщност могат да го надвият, защото не го обичат. Но ако го бяха осъзнали, щяха да вдигнат всички планини и да ги хвърлят в морето като дребни камъчета. Никой и нищо не може да ни навреди, дете мое, освен онова, което обичаме и от което се боим.

— Ами ако човек няма страх от Бога и не го обича? — ужаси се Кристин.

Монахът внимателно докосна русите й коси и леко наведе назад главата й. Вгледа се лицето й с широко отворените си сини очи.

— Няма човек, който да не обича Бог и да не се бои от него, Кристин, но ние, хората, често живеем и умираме в несрета, защото сърцата ни се разкъсват между любовта ни към Бога и страха от дявола, от една страна, и любовта ни към светските съблазни и плътските наслади. Защото ако човек не изпитваше никакъв копнеж по Бога и неговата същност, то той щеше да се чувства добре в преизподнята, и единствено ние, живите, нямаше да осъзнаваме, че той е попаднал на прекрасно място. Но ако мъртвият не жадуваше за прохлада, огънят нямаше да го гори; ако не копнееше за покой, нямаше да изпитва болка от ухапването на змиите.

Кристин се вгледа в лицето му. Словата му й се сториха напълно непонятни. Брат Едвин продължи:

— Бог е милостив и вижда как са раздвоени сърцата ни. Слезе на земята и живя сред нас, за да усети с тялото си изкушението на дявола, когато рогатият ни примамва с обещания за власт и благополучие, и заплахите от света, изпълнен с битки, присмех и люти рани от нокти по ръцете и нозете ни. Така Бог ни показа пътя и любовта си…

Монахът продължаваше да гледа застиналото в сериозно изражение лице на Кристин. Засмя се и подхвана с по-шеговит тон:

— Знаеш ли кой пръв разбрал за раждането на Нашия Спасител? Петелът. Съзрял звездата и известил на латински — тогава всички животни владеели този език — „Christus natus est!“^[5]

Брат Едвин изкукурига последните думи като петел и Кристин прихна да се смее. Шегата на монаха я поразведри: изречените преди това непонятни тържествени слова бяха обременили детското й съзнание.

Брат Едвин също се засмя.

— Когато волът чул петела, подхванал да реве: „Ubi, ubi, ubi?“^[6]. Козата заврещяла: „Betlem, Betlem, Betlem.“^[7]. А на овцата толкова й се приискало да види Богородица и рожбата й, че начаса започнала да блее: „Eamus, eamus!“^[8]. Новороденото теле в сламата се изправило на крака и се примолило: „Volo, volo,volo!“^[9]. За пръв път ли чуваш тази история? Така си и мислех. Вашият отец Айрик е усърден божи служител, образован е, но вероятно не знае тази притча, защото не е ходил в Париж…

— А вие? Вие били ли сте там? — поинтересува се детето.

— Бог да те благослови, Кристин, да, бил съм. Пътувал съм много по света, но бъди сигурна, че се боя като обезумял от дявола и от плътските изкушения. С всички сили се държа за кръста. Човек трябва да се вкопчи в него като удавник за сламка. А ти, Кристин, би ли пожертвала красивите си коси, за да служиш на Богородица като тези жени, които съм изографисал?

— Една съм на майка и баща — отвърна Кристин. — Сигурно ще ме задомят. Майка ми вече е приготвила сандъци и ковчежета за зестрата ми.

— Да, да — кимна брат Едвин и я погали по челото. — В днешно време така постъпват людете с децата си. Освен ако Господ не реши да им даде дъщери хроми, слепи, противни и клипави или ако не решат да му върнат децата, които им е дал в повече. И въпреки това хората се чудят защо в манастирите вече няма свети мъже и жени…

Брат Едвин я заведе във вестиария^[10], показа й и книгите на манастира, наредени на рамка. Бяха изпъстрени с прелестни илюстрации. Но когато вътре влезе един от монасите, брат Едвин му обясни, че просто искал да намери глава на магаре, за да я прерисува. После само поклати глава.

— Виждаш ли страха, Кристин. Треперят над тези книги. Ако бяха способни на истински силна вяра и любов, нямаше да излъжа брат Осюлв. Но тогава щях да взема тези стари кожени ръкавици и да ги закача на слънце ето там.

Кристин последва монаха в къщата за гости и се подкрепи. После се върнаха в църквата и момичето посвети целия ден да разглежда работата на монаха и да разговаря с него. Когато Лавранс дойде да я вземе, и тя, и монахът отдавна бяха забравили какво поръчение трябваше да предадат на обущаря.

След дългото пътуване в съзнанието на Кристин най-ясно се запечатаха дните в Хамар. Осло наистина беше по-голям град от Хамар, но тя вече бе виждала търговски град и не се впечатли особено. И имението „Скуг“ не й се стори толкова хубаво като „Йорун“, независимо че къщите бяха по-красиви. Радваше се, задето не се налага да живее там. Имението се намираше на склон, а отдолу се сивееше фиордът Ботн, тъжно обрасъл с черни гори. На другия бряг и зад къщите небето и върховете на дърветата се докосваха. Нямаше високи и стръмни скали, както у дома, които да повдигат небосвода и да разделят пейзажа, та светът да не е нито твърде голям, нито твърде малък.

Пътуването към дома премина в студ. Макар и да оставаха четири седмици до Коледа, във високите части на долината вече беше паднал сняг, затова изминаха по-голямата част от пътя с шейни.

Колкото до търговията с имоти, Лавранс преотстъпи на брат си Осмюн имението „Скуг“ и правото да купува земи на точно определени цени.