Сигрид Унсет
Венецът (23)

8.

Тази година се случи изключително добра за цялата Северна долина. Изсушиха много сено и го прибраха непокътнато в оборите, а хората се връщаха от пасищата с голям надой от мляко и угоени говеда. Тази година дори нямаше вредители. Житните класове се наляха със зърно както никога досега. Очакваха го да узрее. И времето беше превъзходно. Между празника на свети Вартоломей и Рождество Богородично, когато съществуваше най-голяма опасност от слани, поваля малко дъжд, времето омекна и се заоблачи, а после есенният месец продължи със слънце, вятър и топли, мъгливи нощи. През седмицата след Архангеловден във всички околни села повечето зърно беше прибрано.

 

 

В имението „Йорун“ цареше трескава подготовка за пищната сватба. През последните два месеца Кристин, затрупана с работа от ранно утро до късна вечер, нямаше много време да се тревожи за друго, освен за ежедневните си задължения. Усещаше, че гърдите й наедряха, а малките й светлочервени зърна потъмняха и станаха болезнено чувствителни към студения въздух сутрин. Но щом се раздвижеше и се стоплеше от работата, неразположението й минаваше и тя мислеше само какво трябва да свърши до края на деня. Изправеше ли се да си почине, усещаше колко тежко е това в утробата й, но по нищо не й личеше, че не е празна: беше все така слабичка и стройна. Понякога поглаждаше замислено дългите си, все още изящни бедра, но без да съжалява за зараждащия се в нея живот. От време на време я спохождаше и приятно, гъделичкащо очакване. След месец-два щеше да усети движенията на детето си. А тогава вече щеше да се намира в „Хюсабю“. Ерлен сигурно щеше да се зарадва. Затвори очи и захапа годежния си пръстен. Пред очите й изплува лицето на любимия, пребледняло от вълнение, както го помнеше от вечерта на годежа им. В атмосфера на тържествена сериозност Ерлен произнесе високо и ясно:

— Нека сам Бог и всички присъстващи са ми свидетели, че аз, Ерлен Никулаусьон, се сгодявам за Кристин Лаврансдатер по повелите на Бога и на хората при договорените пред тези мъже условия. Ти ще бъдеш моя съпруга, а аз — твой съпруг, докато смъртта ни раздели, ще свием семейно гнездо и ще зачитаме Божиите и светските закони за нашия свещен съюз.

Кристин тичаше през двора от къща в къща, но изведнъж се спря. Тази година скорушата бе натежала от плод, значи през зимата ги очаква много сняг. Слънцето огряваше бледите ниви, където ожънатото жито бе събрано на купи. Дано времето се задържи такова до сватбата.

 

 

Лавранс настоя дъщеря му да се венчае в църква. Решиха да извършат обручението в параклиса на „Сюнбю“. В събота тръгваше сватбеното шествие, което щеше да мине през планината до Воге, хората да пренощуват в „Сюнбю“ и в околните имения и да се върнат в неделя след церемонията. А след вечерня, когато почивните дни се смятат за приключили, щяха да отпразнуват сватбата и Лавранс да даде дъщеря си на Ерлен. След полунощ младоженците щяха да се оттеглят за първата си брачна нощ.

В петък следобед Кристин стоеше на чардака и наблюдаваше задаващата се от север група конници, които минаха покрай обгорялата църква на склона. Бяха Ерлен и сватбарите му. Кристин напрегна очи, за да го разпознае сред множеството. Невестата и женихът не биваше да се виждат преди щастливото събитие.

На мястото, където пътят се отбива за „Йорун“, няколко жени се отделиха от групата и поеха към дома на Кристин, а мъжете продължиха към „Лаугарбрю“, за да пренощуват там.

Кристин слезе да посрещне гостите. След банята се чувстваше изморена, а и я болеше кожата на главата: Рагнфрид й изми главата със силен разтвор на луга, та косата й да стане ослепителна за тържеството.

Осхил Гаутесдатер позволи на Лавранс да я поеме от седлото на коня. Колко е пъргава и как младее, удиви се Кристин. Снахата на знахарката, госпожа Катрин, съпругата на Мюнан, изглеждаше по-възрастна от свекърва си, защото беше пълна и едра, а кожата и очите й бяха лишени от цвят. Странна работа, мислеше си Кристин, тя е грозна, а той — неверен съпруг, но въпреки това хората разправят, че живеели добре. С гостите дойдоха и две от дъщерите на Борд Петершон: едната омъжена, другата още мома. Не бяха нито красиви, нито грозни, изглеждаха почтени и добросъвестни, но се държаха доста сдържано към непознатите. Лавранс им благодари учтиво, задето му оказват честта да присъстват на сватбата на дъщеря му и да пропътуват толкова дълъг път в края на есента.

— Нашият баща отгледа Ерлен още от малък — рече по-голямата, пристъпи към Кристин и й честити.

В двора се появиха двама младежи, яздещи в отсечен тръс. Скочиха от конете и се завтекоха засмени към Кристин, но тя изтича да се скрие в къщата — никой мъж не биваше да я вижда преди утрешния ден. Момците, и двамата обещаващи красавци, бяха най-малките синове на Трун Йеслинг. Носеха в ковчеже невестината корона от „Сюнбю“. Трун и съпругата му щяха да дойдат в „Йорун“ чак в неделя след сватбената церемония.

Кристин се скри във всекидневната, а Осхил я последва. Старицата сложи ръце на раменете й, притегли лицето й към своето и я целуна.

— Щастлива съм, че доживях този ден — развълнувано призна тя.

Осхил забеляза колко изтънели са ръцете на девойката. Кристин й се стори изпосталяла, но със заоблена гръд. Чертите на лицето й бяха придобили изящество, а слепоочията й се губеха в гъстата, влажна коса. Бузите й бяха хлътнали и поизгубили свежия си цвят. Очите й обаче изглеждаха по-големи и потъмнели.

Осхил я целуна отново.

— Виждам колко тежко ти е било, Кристин — продължи тя. — Довечера ще ти сваря отвара и утре от умората ти няма да има и следа.

Устните на Кристин се разтрепериха.

— Шшшт — сложи пръст върху устните си Осхил и потупа нежно ръката й. — Много се радвам, че утре ще те пременя. Никой няма да е виждал по-красива невеста от теб.

 

 

Лавранс отиде в „Лаугарбрю“, за да сподели трапезата с гостите си.

Мъжете се надпреварваха да хвалят храната. Дори и в най-заможните манастири не предлагали такива отбрани блюда: каша от ръжено брашно, варен грах, бял хляб, осолена и прясна пъстърва, тлъст атлантически палвус, нарязан на тънки ивици.

Мъжете пийнаха доста и се поразвеселиха. Шегите с младоженеца загрубяха. Сватбарите на Ерлен, значително по-млади от него, не спираха да му напомнят, че връстниците му отдавна са семейни, и го поднасяха, задето чак сега му предстои първата брачна нощ. Някои от по-възрастните роднини на младоженеца, все още неопиянени от бирата, следяха с тревога всяка дума. Опасяваха се да не би шегобийците да засегнат теми, които по-добре изобщо да не се споменават. Борд от „Хестнес“ не откъсваше очи от Лавранс. Седнал на почетното място, бащата на булката рядко оставаше чашата си върху масата, но бирата май не успя да го поразвесели. Лицето му издаваше нарастващо вътрешно напрежение, а очите му гледаха в една точка. Ерлен, настанен от дясната страна на тъста си, посрещаше закачките с усмивка и отговаряше в същия дух. Лицето му беше зачервено, а очите му искряха.

Неочаквано Лавранс подхвана сърдито:

— Зетко, да те питам за нещо, докато не съм забравил. Какво направи с каруцата, дето ти я заех през лятото?

— Каква каруца? — смути се Ерлен.

— Нима вече си забравил? Сам бог знае колко хубава беше каруцата. Присъствах, когато я сковаха в имението ми. Зетко, цялото ми домочадие и слугите ще потвърдят: не само обеща, но и се закле да ми я докараш обратно, но не удържа на думата си. Господ ни беше свидетел.

Някой от гостите се провикна да не отварят сега дума за такива неща, но Лавранс удари по масата и настоя Ерлен да обясни къде е каруцата.

— Сигурно е останала на носа, откъдето тръгнахме с лодка за Вейой — равнодушно отвърна Ерлен. — Изобщо не допусках, че е толкова спешно да я върнем веднага. Нали разбирате, скъпи татко, пътуването през долините беше дълго и тежко и когато стигнахме до фиорда, никой от хората ми не пожела да измине втори път същото разстояние с каруцата, а после и през планината на север от Тронхайм. Реших да оставя нещата така…

— Дяволът да ме премести оттук, ако съм чувал подобна глупост — сопна се Лавранс. — Що за ред цари в дома ти? Ти ли заповядваш на слугите си къде да отидат, или те се разпореждат според желанията си?

— Вярно е, у дома не всичко е както трябва — вдигна рамене Ерлен. — Ще наредя да ви докарат каруцата, когато с Кристин минем от там. Скъпи ми татко — обърна се той към Лавранс с усмивка и протегна ръка, — бъдете сигурен, че след като Кристин се превърне в стопанката на „Хюсабю“, ще настъпи пълна промяна и в порядките, и в мен. Оплесках нещата с тази каруца, но ви обещавам това да е последната ми грешка. Повече няма да ви давам повод да се оплачете от мен.

— Скъпи Лавранс — умолително подхвана Борд Петершон, — не се сърдете на зет си заради такава дреболия.

— Можем да поспорим дали е дреболия, или не — възрази Лавранс, но се примири и стисна ръката на Ерлен.

След малко Лавранс си тръгна и всички гости в „Лаугарбрю“ отидоха да спят.

В събота по пладне жените и девойките бързаха да подготвят леглото на младоженците в старата спалня и да пременят невестата.

Рагнфрид избра тази спалня, защото другата, по-голямата, й трябваше за гостите. Когато Кристин беше малка, спяха там. Тогава Лавранс още не бе построил голямата къща. Сега и зиме, и лете живееха там. Малката спалня беше подходяща за младоженците и по друга причина. Намираше се в най-красивата постройка в имението. Лавранс я постегна, когато дойдоха да живеят тук. Преди това представляваше жалка съборетина. Сега и отвън, и отвътре беше облепена с изящни дърворезби, а понеже стаята на горния етаж не беше никак голяма, лесно я разкрасиха с килими и кожи.

Накрая отрупаха брачното ложе с копринени възглавници, а около него окачиха черги като платна на лодка. Над кожите и завивките разстлаха бродирани копринени кърпи. Заедно с няколко жени Рагнфрид окачи вълнени пана на стените и нареди възглавнички по пейките.

Кристин седеше на стол, донесен от всекидневната. Беше облечена в яркочервената си булчинска рокля, закопчана на гърдите с големи брошки, които затваряха и яката на жълтата копринена риза. Върху ръкавите на ризата блестяха златни гривни. Около кръста й неколкократно бе омотан сребърен колан, а на шията й висяха множество гердани. Най-отгоре сияеше старият златен ланец от баща й с големия реликвен кръст. Ръцете на Кристин, отпуснати в скута й, бяха отрупани с пръстени.

Осхил стоеше зад стола и решеше гъстата й златиста коса.

— Утре за последно ще я разпуснем по раменете ти — усмихна се тя и уви около главата на Кристин червените и зелени копринени ленти, предназначени да поддържат короната.

Жените наобиколиха невестата. Рагнфрид и Юрид от „Скуг“ взеха от масата тежката невестина корона, цялата позлатена; по върховете на зъбците й се редуваха кръст и детелина. По обръча бяха прикрепени планински кристали.

Сложиха короната върху главата на Кристин. Рагнфрид изглеждаше бледа, а ръцете й трепереха.

Кристин се изправи бавно. Боже, колко тежеше цялото това злато и сребро! Осхил я хвана за ръка и я заведе до голям съд с вода, а сватбарките отвориха вратата, та в стаята да влезе слънчева светлина.

— Огледай се, Кристин — подкани я Осхил и девойката се наведе над съда.

Във водата изплува бледото й лице, толкова близо, че видя дори златната си корона. Около главата й се носеха множество светли и тъмни петна. В нея се пробуди спомен за нещо преживяно и й премаля. Опря се върху ръба на съда. Осхил бързо хвана ръката й и заби нокти в плътта й. Кристин изпита силна болка, но това й помогна да се съвземе.

Откъм моста долитаха звуци на бронзов рог. От двора известиха, че младоженецът пристига заедно със свитата си. Жените изведоха Кристин на чардака.

На двора гъмжеше от накичени с празнични оглавници коне и пременени хора. Ярките одежди сияеха на слънчевата светлина. Кристин плъзна поглед над събралото се множество и се взря в долината. Родният край се къпеше в светлина и тишина. Над спусналата се прозрачна синкава мъгла се извисяваха сиви планини, на места почернели от гори. Слънчевата светлина струеше от безоблачното небе и обливаше долината.

Едва сега Кристин забеляза колко са оголели дърветата. Листата бяха окапали и горичките изглеждаха сребристо сиви. Само елшакът до реката леко зеленееше. И няколко брези бяха задържали малко жълтеникави листа по най-външните си клони. Иначе дърветата изглеждаха напълно осиротели. Скорушата все още блестеше с кафявочервените си листа около кърваво алените плодове. В тихия, топъл ден разстланият пепелявосив килим от изпопадала шума излъчваше кисело есенно ухание.

Ако скорушите не издаваха есента, човек би помислил, че е ранна пролет. Ала цареше пълна тишина, неприсъща на жизнената пролет. Щом бронзовите рогове млъкнаха, над селото се разнесе подрънкването на хлопатари откъм стърнищата и от оградените места, където добитъкът пасеше.

Реката лъкатушеше изтъняла: само няколко вади пробягваха между пясъчните наноси и грамадните купчини от заоблени камъни и шумоляха съвсем тихо. Поради твърде сушавата есен по склоновете не ромоляха потоци. Въпреки това полетата проблясваха от влага, защото тя винаги се просмукваше през почвата, колкото горещи и безоблачни да бяха дните.

 

 

Насъбралото се в двора множество се отдръпна да стори път на свитата на младоженеца. Младите сватбари пристигнаха, яхнали коне. Сред жените на чардака настъпи суматоха.

Осхил застана до невестата.

— Дръж се, Кристин — прошепна тя. — Спасението е близо. Не остана много и ще сложиш кърпата на съпругата.

Кристин само кимна безпомощно. Усещаше, че по лицето й се разлива смъртна бледност.

— Май съм доста болнава булка — тихо рече тя.

— Най-красивата си — настоя Осхил. — Ето го и Ерлен. Под дърво и камък да търси човек, няма да намери такива като вас.

Ерлен се приближи до чардака. Скочи пъргаво от коня — явно тежките, надиплени одежди никак не му пречеха. Кристин остана поразена от красотата му. По тялото й се разнесе болка.

Ерлен беше облече в тъмни дрехи: дълга до земята тъмнокафява копринена туника с цепки, обточени с черни и бели нишки. Около кръста си носеше украсен със злато колан, а на левия му хълбок висеше меч с позлатена ножница и дръжка. Над раменете му падаше морскосиня кадифена пелерина. На главата си бе сложил черна френска копринена шапка, огъната от двете страни. От едната се спускаше шлейф към лявото му рамо, опасваше гърдите и бе преметнат на гърба.

Ерлен поздрави невестата си, приближи се до коня й и застана до него с ръка върху седлото, докато Лавранс се качваше по стълбите. Цялото това великолепие удиви Кристин и я зашемети. Баща й изглеждаше странно далечен в празничната си дълга до земята зелена кадифена дреха; лицето на майка й бе пребледняло под кърпата. Рагнфрид също се бе пременила в червена копринена рокля. Приближи към дъщеря си и я наметна.

Лавранс хвана Кристин за ръка и я поведе към жениха й. Ерлен я повдигна да се качи на коня, после яхна другия жребец. Младоженците застанаха един до друг пред спалнята, а шествието пое към портата. Първи излязоха свещениците: отец Айрик, отец Турмуд от „Юлвсволен“ и един каноник от Хамар, приятел на баща й. Зад тях яздеха шаферите и младоженците. Родителите на невестата, роднините, приятелите и гостите се нижеха на дълга върволица, извиваща се между загражденията. По пътя на шествието бяха нахвърляни гроздове от офика, елхови клонки и последните бели стръкчета едра лайка, а хората от околните къщи, покрай които минаваше шествието, поздравяваха младоженците с радостни възгласи.

В неделя по залез-слънце конното шествие се завърна в „Йорун“. През падналия сумрак блещукаха огньовете на двора. Свирачи и фокусници развличаха гостите, докато тълпата яздеше към топлата червеникава светлина.

Кристин едва не падна, когато Ерлен я смъкваше от коня пред къщата.

— Замръзнах в планината — прошепна тя. — Капнала съм от умора.

Поспря за малко, преди да тръгне да се качва по стълбите, като се олюляваше на всяка крачка.

В гостната премръзналите гости бързо се стоплиха. Вътре горяха множество свещи и от тях лъхаше топлина, слугите разнасяха димящи блюда, лееше се вино, медовина и силна бира.

Ушите на Кристин бучаха от жуженето на гласове и шума от хранещи се хора. Не можеше да се стопли. След известно време бузите й пламнаха, но краката й продължаваха да са вкочанени и по гърба й пробягваха ледени тръпки. Златната корона й тежеше и тя седеше на почетното място на трапезата до Ерлен с наведена напред глава.

След дългото яздене в студа той се стопли и лицето му почервеня, но всеки път, когато младоженецът се обръщаше към нея или пиеше наздравица в нейна чест, Кристин виждаше ясно червените петна и белези по кожата му — незаздравелите рани от огнените езици.

Снощи, докато вечеряха в „Сюнбю“, я скова ужасен страх. В един момент Кристин погледна Бьорн Гюнаршон. Порази я угасналият му взор. Очите му не мигаха и не се местеха встрани. Макар и натъкмен като рицар, Бьорн приличаше на мъртвец, възкресен с магия.

През нощта Кристин спа при Осхил — от присъстващите тя се оказа най-близката роднина на Ерлен.

— Какво става с теб, Кристин? — припряно попита Осхил. — Я се стегни малко! Не се отчайвай.

— Мисля си колко хора наранихме, за да стигнем до сватбения ни ден — отвърна Кристин, зъзнеща от студ.

— И на вас не ви беше леко — напомни Осхил. — Ерлен си изпати доста, но според мен ти изстрада най-много.

— Какво ще стане с беззащитните му деца? — продължи невестата. — Питам се дали знаят, че днес баща им празнува сватбата си.

— Я по-добре мисли за твоето дете и се радвай, задето се омъжваш за баща му.

Кристин усети как й се завива свят и сякаш започна да потъва. Осхил изрече онова, което повече от три месеца не даваше мира на девойката и за което не смееше да промълви и дума пред когото и да било. Чувството беше странно, но успокоението не продължи дълго.

— Мисля за жената, заплатила с живота си заради любовта си към Ерлен — прошепна разтреперана тя.

— След по-малко от половин година самата ти може да платиш с цената на живота си — сурово отбеляза Осхил. — Опитай се да забравиш миналото, докато е време. Какво да ти кажа, Кристин — примирено въздъхна старицата. — Така или иначе някой ден ще ви поискат сметка за всичко, което сте взели. Няма защо да се боиш от друго.

 

 

Ала на Кристин й се струваше, че в душата й всичко се срива неудържимо, рухва изграденото след деня на ужасния страх в „Хауген“. Първоначално си наложи само да успее да издържи. Каза си: ден за ден, ще се справя някак. М действително устоя на трудностите. Животът й малко по малко започна да става по-лесен. Накрая пропъди всички мисли, освен една: мисълта за тяхната сватба.

По време на церемонията двамата младоженци коленичиха. Всичко — свещите, иконите, лъскавите съдове, свещениците в ленени одежди и филони — й изглеждаше недействително, плод на изтерзаните й сетива. Хората около нея, които познаваше толкова добре, й се струваха видения в странните си празнични дрехи. Застанал до една колона, Бьорн ги гледаше с мъртвите си очи и сякаш Арне се бе върнал на земята в неговия образ.

Кристин се помъчи да намери утеха в иконата на свети Улав. Светецът, изобразен червен, бял и красив, стоеше облегнат на брадвата си и тъпчеше с нозе греховната си човешка природа. Бьорн отново привлече вниманието й. До него Кристин съзря мъртвата Елине Ормсдатер — наблюдаваше церемонията напълно равнодушно. Прегазиха я, за да се стигне дотук, но тя не искаше да им попречи.

Елине се бе изправила, отместила всички камъни, с които Кристин я затрупа с пот на челото: пропиляната младост на Ерлен, честта и благополучието му, симпатията на приятелите му, душевното му здраве. Мъртвата се бе освободила от тях. Той искаше мен и аз го исках, после ти го пожела и той те обикна. Аз платих скъпо, сякаш казваше мъртвата, но и вие ще си платите, когато му дойде времето. Когато грехът придобие завършен вид, започва да сее смърт.

Двамата с Ерлен коленичиха върху студения камък. По бледото му лице червенееха раните от пожара. Кристин се приведе под тежестта на невестината корона и смътно усети как бремето на греха, растящ в утробата й, я притиска с неумолима сила към земята. Досега се бе отнасяла безотговорно към грехопадението и претегляше тежестта му като в детска игра. Пресвета Дево, съвсем скоро грехът й ще се сдобие с реални измерения, ще я гледа с живи очи, ще й показва дамгите на греха и отвратителните му уродливи форми, ще удря злобно с изкривените си ръце по гръдта на майка си. Едва след като роди детето си, види отпечатъка на греха върху него и успее да го обикне така, както е обичала греха си, играта ще приключи окончателно.

Кристин изпита желание да изкрещи, да надвика песнопенията и дълбоките напевни мъжки гласове, а гласът й да литне над събралото се множество. Може би така щеше да се отърве от образа на Елине, а в очите на мъртвия Бьорн да проблесне живот. Ала тя само стисна здраво зъби.

„Свещен кралю Улав, призовавам те на помощ. Избирам теб сред светците на небето, защото зная, че обичаш Божията справедливост повече от всичко. Обръщам се към теб с молба да се погрижиш за невинното създание, което расте в утробата ми. Направи така, щото Бог да прехвърли гнева си върху мен, а него да пощади, да пребъде скъпоценното Ти име…

Децата ми са обезправени, каза Елине, и са нежелани там, където живеят християни. Детето ти е заченато от баща, прокуден от страната. Няма как да искаш то да има права, щом се е появило извън Божия и светския закон.

Свети Улав, въпреки това те моля да се смилиш над мен и над сина ми, да го закриляш, а аз ще извървя пътя до Църквата ти с него на ръце, ще си отрежа косите и ще ги положа върху олтара ти, ако решиш да ми помогнеш. Амин.“

Лицето на Кристин изглеждаше неподвижно като камък, тя се мъчеше да запази спокойствие, но докато я венчаваха за Ерлен, цялото й тяло трепереше неудържимо.

 

 

Вече седеше заедно с Ерлен на почетното място на трапезата и всичко около нея й се струваше мираж, плод на обзелата я треска.

На тавана свирачите подръпваха струните на арфите, от долната стая и от двора също се разнасяха песни и свирни. Слугите непрекъснато носеха нови ястия, а от отворената врата плъзна червеникава светлина от огньовете вън.

Кристин седеше между баща си и Ерлен. Лавранс оповести с висок глас, че е дал дъщеря си Кристин за жена на Ерлен Никулаусьон. Ерлен благодари на тъста си и на всички добри хора, събрали се да уважат него и съпругата му.

Накараха Кристин да седне, та младоженецът да положи сватбените си подаръци на коленете й. Отец Айрик и Мюнан Бордшон развиха свитъци от писма и прочетоха пред всички пожелания за брачния им живот. Шаферите се изправиха с копия в ръце и от време на време подпираха свещниците на пода, докато гостите трупаха върху масата дарове и кесии с пари.

Изнесоха незаетите маси. Ерлен поведе Кристин за ръка да танцуват. Шаферите ни са твърде млади за нас, помисли си Кристин, нашите връстници се махнаха от тези земи; как стана така, че ние се върнахме.

— Какво има, Кристин? — прошепна Ерлен по време на танца. — Тревожа се за теб. Не се ли радваш?

Тръгнаха от къща на къща да поздравят гостите. Във всички стаи горяха множество свещи, хората пиеха, пееха и танцуваха. Кристин нямаше чувството, че се намира у дома си. Изгуби представа за времето. Миговете и образите се разлетяха и се разбъркаха хаотично.

В топлата есенна нощ свирачите веселяха множеството на двора. Гостите танцуваха около огъня. Настояха младоженците да ги уважат с присъствието си. Ерлен и Кристин танцуваха върху студената, влажна земя. Движението сякаш я поразбуди и освежи мислите й.

Над мрачната река се изви светла лента от мъгла. Планините чернееха под обсипаното със звезди небе.

Ерлен дръпна Кристин под един тъмен чардак и я притисна отривисто в обятията си.

— Дори не успях да ти кажа колко си красива. Прелестна си! Бузите ти горят като пламъци — той долепи глава до нейната. — Кристин, какво ти е?

— Капнала съм от умора, нямам сили — прошепна в отговор тя.

— След малко ще си легнем — успокои я той и вдигна очи към небето.

Млечния път се бе извъртял и сега се простираше от север на юг.

— Помниш ли откога не сме прекарвали нощта заедно? От онзи път, когато се промъкнах в спалнята ти в „Скуг“.

След малко отец Айрик се провикна от двора, че станало понеделник. Жените станаха да отведат булката до брачната постеля. Кристин нямаше сили дори да се възпротиви, както изискваше приличието. Остави се в ръцете на Осхил и Юрид. Шаферите застанаха на най-долното стъпало със запалени свещи и извадени мечове. Заобиколиха жените и ги придружиха до старата къща.

Жените съблякоха сватбените й одежди кат по кат и ги оставиха настрани. Върху леглото бе метната виолетова рокля, предназначена за утрешния ден, а върху нея — дълга, снежнобяла, грижливо сгъната ленена кърпа, донесена й от Ерлен. Утре Кристин щеше да събере косите си на кок и да се забради с кърпата. Мисълта й се стори ободряваща и успокоителна.

Рагнфрид сложи ръце върху раменете на дъщеря си и я целуна по бузите. Ръцете на майката бяха студени, а в гърдите й напираше ридание. Тя отметна завивките и накара невестата да седне. Кристин послушно се облегна върху натрупаните възглавници, като държеше главата си леко наведена напред, за да не падне короната. Осхил я зави до кръста с копринената завивка и разпиля пищните й коси върху гърдите и оголените й слаби ръце.

Мъжете въведоха младоженеца в спалнята. Мюнан Бордшон развърза колана на Ерлен с един удар на меча му. Окачи го на стената над леглото и прошепна нещо на невестата. Кристин не чу думите му, но се постара да се усмихне.

Шаферите развързаха копринената дреха на Ерлен и изхлузиха тежкото му одеяние през главата. Той седна на стола, а те му помогнаха да си свали шпорите и да събуе ботушите.

Невестата се осмели да вдигна очи и да погледне Ерлен само веднъж.

После всички им пожелаха лека нощ. Гостите се изнизаха един след друг. Последен излезе Лавранс Бьоргюлфсьон и затвори вратата след себе си.

 

 

Ерлен стана, съблече долните си дрехи и ги метна на пейката. Махна копринените ленти и свали от главата на Кристин короната. Остави я на масата. После се върна и се мушна в леглото. Коленичи в постелята до Кристин, обгърна главата й с ръка, притисна я до голата си гореща гръд и обсипа с целувки почервенялата от короната ивица кожа на челото й.

Тя го прегърна и захлипа. С дива и сладостна радост почувства как страхът и призрачните видения изчезват. Сега на света отново съществуваха само тя и той. Той повдигна брадичката й, вгледа се в лицето й и погали тялото й със странно нетърпение и грубост, сякаш отмахваше покривка.

— Забрави — прошепна задъхано той, — забрави всичко, скъпа моя Кристин. Мисли само за това, че вече ти си моя съпруга, а аз — твой съпруг.

Ерлен изгаси с ръка последната свещ и в мрака се хвърли в обятията й. И той се разхлипа.

— Никога, никога не съм вярвал, че ще доживеем този ден.

На двора олелията постепенно утихна. Изтощени от дългото яздене предния ден и замаяни от пиене; гостите постояха още малко навън от приличие и започнаха да се изнизват един по един към леглата си.

 

 

Рагнфрид изпрати най-видните сватбари до стаите и им пожела лека нощ. Бе редно Лавранс да й помага, но той не се виждаше никъде.

Тя излезе предпазливо в тъмното, за да потърси мъжа си и да го заведе в леглото. Наоколо имаше само младежи. Още вечерта Рагнфрид забеляза, че мъжът й пие доста. Докато сновеше из двора, се препъна в тялото му. Лавранс лежеше в тревата зад банята, проснат по очи. Опипа лицето му, за да се увери, че е той. Помисли го за заспал, затова хвана рамото му и се помъчи да го повдигне от леденостудената земя. Но Лавранс беше буден или поне не спеше.

— Какво искаш? — задавено попита той.

— Не можеш да останеш тук.

Тя го подпираше, защото той залиташе. С другата си ръка изтупа кадифената му дреха.

— Време е и ние да си лягаме, мъжо.

Хвана го под ръка и го поведе към къщите. Заобиколиха постройките.

— Когато седеше в брачното ложе с короната си, ти не вдигна очи да ме погледнеш, Рагнфрид — измърмори той. — Дъщеря ни не се посвени да го направи. Не прочетох срам в очите й, когато погледна мъжа си.

— Чака го близо четири години — тихо отвърна майка й. — Полага й се да е нетърпелива.

— Дявол да ме вземе, сигурен съм, че не са изчакали — изкрещя Лавранс, а съпругата му изплашено му изшътка.

Намираха се в тясното пространство между задната част на нужника и дъсчената ограда. Лавранс удари с пестник долното трупче на клозета.

— Сложих те тук да береш срам и подигравки, дървено трупче, надявах се мръсотията да те изяде. За назидание ти отредих това позорно място, задето погуби скъпата ми Юлвхил. А трябваше да те сложа над вратата на спалнята си, да те почитам и да поръчам да те украсят с изящна резба в знак на моята благодарност, защото скъси живота на дъщеря ми и я пощади от позор и тревоги, та да умре като невинно дете.

Обърна се, олюля се до оградата и политна напред. Разрида се неудържимо с глава, заровена в ръцете. От гърдите му се изтръгваха тежки, продължителни стонове.

Съпругата му го прегърна през раменете:

— Лавранс, Лавранс, недей.

Не успя да го успокои.

— Мъжо.

— О, за нищо на света не биваше да я давам на този мъж. Кълна се в Господа Бога, през цялото време имах чувството, че той е осквернил младостта и честта й. Не ми се щеше да го вярвам, но въпреки това го знаех. Но дори и обезчестена, Кристин е твърде добра за този негодяй, който пропиля и своя, и нейния живот. И десет пъти да я бе прелъстил, не биваше да му я давам, та да продължава да прахосва живота и щастието й.

— Какво друго ни оставаше? — примирено въздъхна майката. — Сам разбираш: тя вече е била негова.

— Нямаше нужда да вдигам такава врява, за да дам на Ерлен онова, което той вече си е взел. Голям благородник си избра Кристин за мъж, няма що.

Лавранс задърпа оградата и отново избухна в сълзи. Рагнфрид забеляза с облекчение, че е малко поизтрезнял, но после опиянението от алкохола отново взе превес. Той не беше на себе си от отчаяние и беше много пиян. Рагнфрид не желаеше да го заведе в стаята с огнището, защото там гъмжеше от гости. Огледа се. Недалеч се намираше малка плевня, където криеха за конете хубавото сено от пролетната коситба. Приближи се и надникна вътре. Нямаше никой. Хвана мъжа си и го заведе в плевнята. Затвори вратата зад гърба си.

Рагнфрид натрупа наръч сено около себе си и Лавранс. Завиха се с връхните си дрехи. От време на време Лавранс проплакваше и казваше нещо, но думите му бяха напълно неразбираеми и несвързани. След известно време Рагнфрид повдигна главата му и я положи в скута си.

— Скъпи мъжо, щом са се обикнали толкова силно, може пък бракът им да се окаже щастлив.

Лавранс отговори на пресекулки, но все пак ясно:

— Не разбираш ли? Той й е влязъл под кожата и има пълна власт над нея; той, който не е способен да контролира собствения си живот. Кристин трудно ще събере смелост да му се противопостави, а ако някой ден това се окаже неизбежно, ще се измъчва до болка, свидното ми дете… Не ми е ясно защо Господ ми изпраща такива тежки изпитания и неволи. Винаги съм се старал най-съвестно да съблюдавам волята Му. Защо ни отне децата, Рагнфрид? Защо ни ги взе едно по едно — първо синовете ни, после малката Юлвхил, а сега се принудих без капка достойнство да омъжа най-скъпата си рожба за нехранимайко. Остана ни само Рамборг, но не смея да й се радвам, преди да разбера какво ще стане от нея.

Рагнфрид трепереше като лист. Прегърна Лавранс.

— Легни — помоли той. — Да поспим.

Отпусна глава върху ръката на съпругата си. От гърдите му се изтръгваха стенания, но постепенно се унесе и заспа.

 

 

Рагнфрид се разбуди. В плевнята още цареше пълен мрак. Учуди се, че е успяла да поспи. Опипа мястото до себе си. Лавранс седеше с ръце, сплетени около коленете.

— Ама ти буден ли си? — изненада се тя. — Да не ти е студено?

— Не — сподавено отвърна той, — но не мога да заспя.

— За Кристин ли мислиш? Може пък да заживеят щастливо — повтори тя.

— Да, точно за нея мисля — кимна Лавранс. — Е, както и да е. Мома или жена, тя се озова в брачното ложе с онзи, който й е на сърце. Ние с теб нямахме такъв късмет, бедна моя Рагнфрид.

Съпругата му простена сподавено, дълбоко и се отпусна в сеното. Лавранс сложи ръка върху рамото й.

— Не можех — подхвана разпалено и горчиво той, — не можах да бъда какъвто ти искаше да съм, когато бяхме млади. Не съм такъв…

След малко Рагнфрид промълви тихо, задавена от сълзи:

— Въпреки това живяхме добре през всичките тези години, Лавранс.

— И аз така смятах — мрачно отрони той.

Мислите бушуваха в главата му и го задушаваха. Прямия поглед, който си размениха двамата младоженци, двете им лица, обагрени от огнен плам, му се струваха безсрамни. Прониза го болка — та това бе дъщеря му. Очите й не му излизаха от ума. От млад Лавранс се противеше диво и сляпо срещу опитите на жена си да разбули сърцето му. Дори от себе си криеше, че не желае да позволи на съпругата си да стигне дотам.

Не можах, повтори си той наум. За бога, ожениха го още като хлапе. Не той направи избора, а и тя беше по-възрастна и не го привличаше. Лавранс не желаеше да научи от нея тайните на плътската любов. И досега се изчервяваше от свян при този спомен. Тя му предлагаше ласките си, без той да ги иска. Проявяваше щедрост към него, но той не бе я молил за това.

Лавранс се държеше с нея като добър съпруг. Постоянно й засвидетелстваше уважението си, даваше й пълно право сама да взема решения и се съветваше с нея по всички въпроси. Не й изневеряваше. Родиха им се шест деца. Но единствено копнееше да живее с нея, без тя непрекъснато да посяга към онова кътче в сърцето му, което той не желаеше да разголва и пред себе си.

Любов бе изпитвал само към една жена — Ингюн, съпругата на Карл от „Брю“. Лавранс се изчерви в мрака. Когато пътуваше надолу из долината, винаги се отбиваше в дома им. Е, наистина нито веднъж не остана насаме с нея, но зърнеше ли я или помислеше ли за нея, го изпълваше уханието на полята през пролетта след стопяването на последните снегове. Сега осъзна, че и той е можел да се ожени по любов.

Случи се обаче друго. Задомиха го твърде млад и това го направи плах. Разбра къде се чувства най-добре: на платото, където всички живи твари имат достатъчно пространство да дишат и да избягат. Гледат плахо нашественика, който се опитваше да ги доближи.

Веднъж в годината животните в гората и планината забравяха своята стеснителност и се втурваха да си търсят женска. Лавранс получи своята половинка даром и тя му поднесе тялото и душата си на тепсия, без да се е опитвал да ги спечели.

Децата в семейното гнездо… Те бяха единственото уютно кътче в пустошта; най-съкровената и сладка радост в живота му. Тези малки руси главици под ръката му…

Не го попитаха дали иска, а просто го ожениха. Имаше ли поне приятели? И да, и не. Битката? Някога му доставяше радост, но вече нямаше за какво да се сражава. Доспехите му останаха на тавана, почти неупотребявани. Лавранс се превърна в селянин. Но нали имаше дъщерите си. Всичко преживяно му стана скъпо, защото благодарение на труда си ги изхранваше и им се радваше. Прегръщаше със силна бащина обич крехките им меки телца. Спомни си как носеше на рамо двегодишната Кристин, а сламенорусата й косица гъделичкаше бузата му. Малките й ръце стискаха колана му, а кръглото й твърдо чело се удряше в лопатките му, докато той яздеше с детето, седнало зад него.

Изведнъж отново се появиха зажаднелите й очи. Да, тя получи каквото искаше. Седеше в полутъмната стая, облегната върху копринените възглавници. На светлината на свещите изглеждаше цялата покрита със злато: златна корона, златна риза и златна коса, разпиляна върху голите й златни рамене. В очите й вече не се четеше свян.

Бащата изстена от срам.

И все пак сърцето му кървеше от мъка, че той не успя да изпита такова щастие. Легналата до него Рагнфрид също не получи мечтаното.

Обладан от горчиво съчувствие, той протегна ръка към нейната в мрака:

— Да, смятах, че живеем добре, а постоянното ти униние отдавах на скърбите за децата ни. Досега не ми беше хрумвало, но явно аз не съм бил добър съпруг.

Рагнфрид се разтрепери конвулсивно:

— Напротив, Лавранс, винаги си бил добър с мен.

— Хм — Лавранс опря брадичка о коленете си. — И все пак щеше да си по-щастлива, ако се беше омъжила по любов като дъщеря ни.

Рагнфрид подскочи като ужилена и просъска:

— Нима знаеш! Кой ти каза? Кога го разбра?

— Нямам представа за какво говориш — обади се след малко Лавранс, смазан от мъка.

— Когато се омъжих за теб, не бях девица — призна Рагнфрид с ясен, но разтреперан от отчаяние глас.

— За първи път чувам такова нещо — отвърна глухо Лавранс.

Рагнфрид лежеше в сеното, разтърсвана от силни ридания. Постепенно пристъпът попремина и тя повдигна глава. През процепа на стената се процеждаше слаба сивкава светлина. Тя смътно различи фигурата на мъжа си, седнал с ръце, обвити около коленете. Лавранс приличаше на вкаменен.

— Лавранс, кажи ми нещо — проплака тя.

— Какво искаш да ти кажа? — попита сухо той.

— Откъде да зная… Прокълни ме, набий ме…

— Късно е вече за такова нещо — в гласа му се прокрадна нотка на подигравателна усмивка.

Рагнфрид се разплака отново.

— Напълно пренебрегвах мисълта, че съм предала доверието ти, защото самата аз се чувствах измамена и наранена. Никой не ме пожали. Доведоха те, преди да ни оженят, а те бях виждала само три пъти. За мен ти беше просто едно момче, червено и бяло, младо зелено и още с детски акъл.

— Така беше — съгласи се Лавранс и в гласа му се появи, макар и леко, оживление. — И точно затова си мислех, че опитна жена като теб не би си позволила да постъпи безчестно с неопитен момък.

— След време и аз стигнах до този извод — призна през сълзи Рагнфрид. — Тогава вече те бяха опознала. А после ме загложди гузна съвест и бях готова двайсет пъти да си продам душата, ако така бих си върнала непорочността.

Лавранс мълчеше и не помръдваше. Рагнфрид продължи:

— Защо не ме разпитваш?

— Какъв е смисълът? Нали когато носехме Юлвхил до Нидарус, срещнахме траурно шествие. Той е бил…

— Да. Тогава се наложи да свием в една нива встрани от пътя. Видях носилката, следвана от свещеници, монаси и въоръжени слуги. Разбрах, че не е умрял от мъчителна смърт. Помирил се е с Господ. Докато чакахме процесията да отмине, а между нас висеше носилката с Юлвхил, аз се помолих грехът и мъката ми да си отидат с ковчега му под земята.

— Не се съмнявам — кимна Лавранс, а подигравателната нотка продължаваше да звучи в тихия му глас.

— Не знаеш всичко — изтръпнала от отчаяние продължи Рагнфрид. — Спомняш ли си, че той дойде у нас в „Скуг“ през първата ни зима като младоженци?

— Да.

— По онова време Бьоргюлф се бореше със смъртта… О, за мен няма пощада! Той беше пиян, когато ми стори онова, а аз бях девица… После ми призна, че никога не ме е обичал; не ме иска за жена и ме помоли да забравя случилото се. Баща ми не знаеше, не те е измамил. Не допускай, че е способен на подобно нещо. Тогава с Трун бяхме много близки и аз му се оплаках. Той реши да принуди този мъж да се ожени за мен, но тогава Трун беше невръстно хлапе и само си изпроси боя. После ме посъветва да си мълча и да се омъжа за теб. — Рагнфрид помълча малко. — След една година той ни навести в „Скуг“. Тогава вече не мислех много за него. Но той ми призна, че се разкайвал горчиво за постъпката си и щял да се ожени за мен, ако не съм била вече задомена. Обичал ме или поне така ми каза. Нека Господ отсъди дали е бил искрен. След като си замина, не смеех да ходя до фиорда заради извършения грях, не и с детето. А и бях започнала да те харесвам! — изкрещя внезапно тя, сякаш обзета от нетърпима болка.

Лавранс отривисто обърна глава към нея.

— Когато родих Бьоргюлф, го обикнах повече от живота си. Докато го гледах как се бори със смъртта, си мислех: угасне ли той, угасвам и аз. Но не молех Господ да пощади живота му.

Лавранс остана дълго безмълвен. После попита с глух и натежал от скръб глас:

— Защото не беше мой син ли?

— Не знаех кой от двама ви е бащата — призна Рагнфрид скована.

Възцари се продължително мълчание. Неочаквано Лавранс попита рязко:

— Боже мой, Рагнфрид, защо ми разправяш всичко това точно сега?

— Не зная — закърши ръце тя, та чак ставите и изпукаха. — Сигурно, за да ти дам възможност да ми отмъстиш, да ме изгониш от имението.

— И какво ще променя? — гласът му трепереше от презрение. — Имаме и две деца — прошепна той. — Кристин и малката.

Рагнфрид помълча.

— Помня как строго осъди Ерлен Никулаусьон — промълви тя. — Как би осъдил мен?

По тялото на мъжа й пробяга хладна тръпка и го извади от вцепенението му.

— Живеем заедно от близо двайсет и седем години. Не сме си чужди. Разбирам, било ти е много тежко.

При тези негови думи Рагнфрид се свлече като покосена и захлипа. Осмели се да посегне към ръката му. Лавранс седеше неподвижно като мъртвец. Тя ридаеше все по-силно, а мъжът й седеше вторачен в бледата зора, без да се трогва от плача й. Накрая сълзите на Рагнфрид пресъхнаха. Лавранс погали леко ръката й и тя отново се разрида.

— Помниш ли онзи познавач на стари народни песни, който веднъж ни навести в „Скуг“? — през сълзи попита тя. — В една от тях се разказваше за мъртвец, който се върнал от подземния свят на страданието и започнал да обяснява на сина си какво е видял там. От дълбоката бездна на ада се чувало стържене, защото неверните жени мелели пръст за храна на мъжете си. Влачели кървави камъни, а сърцата им висели кървави от гърдите им.

Лавранс я слушаше мълчаливо.

— През всичките години тези думи не са им излизали от ума — сподели Рагнфрид. — И сякаш сърцето ми непрекъснато кърви, защото не е изминал ден, без да мисля, че ти ядеш пръст вместо храна.

В гърдите му зееше празнина, сякаш му бяха изтръгнали ребрата. Все пак той отпусна тежката си ръка върху главата на съпругата си и рече, без да има обяснение защо от устата му излязоха точно тези думи:

— Жените в ада трябва да мелят пръст, за да покълне в нея храна, Рагнфрид.

Тя понечи да целуне ръката му, но той рязко се отдръпна. После сведе поглед към жена си, хвана ръката й и я сложи върху коляното си. Наведе студеното си вцепенено лице и го допря до нейното. Двамата съпрузи продължиха да седят така, съвсем неподвижно, без да разговарят.