Сигрид Унсет
Венецът (11)

4.

Когато живееше в „Скуг“, Лавранс Бьоргюлфсьон плати на църквата в Гердарюд, за да отслужват панихиди за душите на починалите му родители. Годишнината от смъртта на баща му, Бьоргюлф Шетилсьон, се падаше на тринайсети август и Лавранс помоли брат си Осмюн да заведе Кристин на помена, за да присъства и тя.

Кристин дочака уречения ден с тревога в сърцето. Опасяваше се да не би нещо да осуети намеренията на чичо й и той да не изпълни обещанието си, защото неведнъж бе показвал, че не държи особено на Кристин. Все пак Осмюн пристигна в манастира в деня преди панихидата и взе племенницата си. От обителта наредиха на Кристин да облече светски дрехи, но да са тъмни и семпли. Плъзна слух, че девойките от манастира си позволявали да обикалят извън стените на Нонесетер. Затова епископът разпореди младите жени, които не се готвят да поемат по иноческия път, да не носят монашески одежди, когато гостуват на роднините си, за да не ги бъркат с послушниците или обреклите се на бога монахини.

Душата на Кристин ликуваше, докато пътуваше с чичо си по селския път. Осмюн също се радваше на компанията й, защото установи, че Кристин умее да общува. Иначе той се чувстваше угнетен от грижи. Обясни й, че по всяка вероятност тази есен ще съберат войска за поход към Швеция, защото кралят бил твърдо решен да отмъсти за престъплението, извършено срещу съпруга на племенницата му^[1]. Кристин знаеше за убийството на шведските херцози и го смяташе за ужасяващо злодеяние, но кралските междуособици не представляваха интерес за нея. У дома, в долината, хората не отделяха много време на подобни събития, макар че и Лавранс участва в похода срещу херцог Айрик^[2] до крепостта „Рагнхилдархолм“ край град Конунгахела. Осмюн подробно описа какъв напредък са постигнали кралят и братята му в отношенията си. Кристин не разбираше от тези неща, но слушаше внимателно разказа му за уговарянето и развалянето на годежите на кралските дъщери. Утешаваше се с мисълта, че не навсякъде обсъденият годеж има тежестта на женитба, както в родния й край. Събра смелост и разказа на чичо си, че се е запознала с Ерлен от „Хюсабю“. Осмюн се изказа ласкаво за него: проявил неблагоразумие, но вината била най-вече на баща му и на краля. Отнесли се твърде строго с него, сякаш станал съучастник на дявола само защото го споходил лош късмет. Кралят бил твърде благочестив, а Никулаус се разгневил, задето Ерлен пропилял много имоти. Затова го заклеймили като прелюбодеец, който ще гори в ада.

— Всеки смелчага трябва да проявява поне малко непокорство — заключи Осмюн Бьоргюлфсьон. — А и онази жена беше голяма красавица. Но ти, Кристин, нямаш работа с Ерлен, така че не се тревожи за неговите дела.

 

 

Ерлен не дойде на панихидата, както обеща на Кристин, и тя през цялото време мисли за него, а не за Божието слово. Не само не изпитваше угризения за това, но и усещаше странно отчуждение от неща, които доскоро й бяха близки.

Помъчи се да се утеши с мисълта, че Ерлен е намерил за най-разумно да не издават познанството си пред нейния настойник. Тя споделяше същото мнение, но цялото й сърце копнееше за Ерлен. Вечерта си легна в отредената за нея спалня и си поплака.

На следващия ден излезе да се поразходи из гората с шестгодишната си братовчедка. Поотдалечиха се от имението и чуха, че някой се приближава зад гърба им. Кристин позна Ерлен, без дори да се обърне.

— Цял ден седя на хълма и наблюдавам двора — призна той. — Надявах се да намериш сгоден случай да излезеш из гората…

— Да не мислиш, че съм излязла, за да те видя? — засмя се Кристин. — Не се ли боиш да ходиш из гората на чичо ми с кучета и лък в ръка?

— Лично той ми позволи да ловувам тук известно време. А кучетата са негови — намериха ме тази сутрин — той погали животните и взе момиченцето в скута си. — Нали ме познаваш, Рагнфрид? Не бива да казваш, че сте говорили с мен, а аз ще ти подаря нещо.

Ерлен подаде на детето кесийка със стафиди.

— Всъщност ги носех за теб, Кристин. Това дете дали може да пази тайна?

Разговаряха припряно и с усмивка на уста. Ерлен беше облечен в къса, тясна кафява жилетка, а на главата си носеше червена копринена шапка. Изглеждаше младолик, смееше се и закачаше детето. Междувременно хвана ръката на Кристин и я стисна до болка.

Ерлен изрази радостта си от подготвяния поход:

— Така по-лесно ще подновя дружбата си с краля — обясни той. — И всичко ще стане по-лесно — додаде развълнувано той.

По едно време седнаха на поляна в гората. Ерлен държеше детето в скута си и тайно галеше пръстите на Кристин в тревата. Мушна в ръката й три златни пръстена, завързани един за друг.

— А някой ден ще имаш толкова, колкото можеш да носиш — обеща й той шепнешком.

— Ще те чакам тук, на тази поляна, всеки ден по това време, докато си в „Скуг“ — рече й той на раздяла. — Идвай, когато успееш.

 

 

На следващия ден Осмюн Бьоргюлфсьон замина заедно със съпругата си Юрид и децата за фамилното имение в Хаделан, защото се изплашиха от слуховете за предстоящите походи. Живеещите близо до Осло още не бяха успели да се отърсят от спомена за последния опустошителен поход на херцог Айрик. Майката на Осмюн, изплашена до смърт, пожела да потърси убежище в манастира на Кристин, защото беше твърде немощна, за да пътува с останалите. Кристин обеща да остане при нея — наричаше я своя баба, — докато Осмюн се върне от Хаделан.

По пладне, когато хората в имението се оттеглиха да си починат, Кристин се качи в спалнята си. Бе донесла вързоп с дрехи и сега се преоблече, докато си тананикаше.

От баща си имаше памучна небесно синя рокля, изпъстрена с червени цветчета. Реши да се натъкми с нея. Среса косите си и ги прибра назад с червена копринена панделка. На кръста си сложи колан също от червена коприна, а на ръцете — пръстените от Ерлен. През цялото време се чудеше дали ще му се хареса така.

Двете кучета, скитали вчера с Ерлен из гората, спаха в нейната стая. Сега Кристин ги примами да тръгнат с нея. Промъкна се между постройките и пое по пътеката към гората.

Палещите лъчи на обедното слънце огряваха самотната, притихнала поляна. От заобикалящата я борова гора се носеше силно ухание. Слънцето печеше, а синьото небе изглеждаше някак натежало над върховете на дърветата.

Кристин седна на сянка. Отсъствието на Ерлен не я разтревожи. Не се съмняваше в него. Дори изпита особено задоволство, че е пристигнала първа и ще го почака.

Заслуша се в тихото жужене на мушиците по пожълтялата трева. Откъсна няколко уханни цветчета, които достигна само с едно протягане на ръката. Стри ги между пръстите си и ги помириса. Унесе се в дрямка, макар и с широко отворени очи.

Не помръдна дори когато чу тропот на копита в гората. Кучетата започнаха да ръмжат и козината им настръхна, но после се втурнаха към поляната с радостен лай, размахвайки дружелюбно опашки. Ерлен слезе от коня, потупа го по гърба и го пусна. Затича към Кристин, а кучетата подскачаха из краката му. Той ги закачаше, милваше ги по муцуните и се приближи, следван от двете сиви като вълци животни. Кристин се усмихна и му протегна ръка, без да става.

Докато гледаше черната му коса в скута си, в съзнанието й изплува спомен, ясен и същевременно далечен като сгушена в мрака на планински склон къща, внезапно осветена от слънчев лъч в неспокоен ден. И в сърцето й сякаш се надигна онази нежност, за която някога я молеше Арне Юрдшон, без тя да го разбере. Със страх и трепет в сърцето тя притегли Ерлен към себе си и притисна лицето му към гърдите си. Целуна го, все едно се боеше да не й го отнемат. После погледна главата му в прегръдките си, сякаш държеше дете. Закри очите му с ръка и обсипа устата и бузите му с целувки.

Слънчевата светлина вече не огряваше поляната. Тежкият цвят на върховете на дърветата потъмня още повече и се разля по цялото небе. В облаците се виждаха само малки, медночервени светли точици, наподобяващи пламъци от пожар. Баярд се появи, изпръхтя високо и застана неподвижно, вторачен в тях. Светкавица разцепи небето, последвана от трясъка на недалечен гръм.

Ерлен се изправи и поведе коня към близката стара плевня. Завърза го за вратата до купчина дърва. В плевнята имаше натрупано сено. Ерлен разстла дрехата си и двамата с Кристин седнаха, а кучетата легнаха до тях.

Не след дълго плисна проливен дъжд. Гората зашумоля, а дъждовните капки плющяха по земята. Наложи се да се изместят по-навътре, за да не се намокрят. След всеки прокънтял гръм Ерлен питаше Кристин:

— Не те ли е страх, любима?

— Малко — отвръщаше тя и се притискаше в обятията му.

 

 

Загубиха представа за времето. Бурята отмина бързо, гръмотевиците отекваха съвсем в далечината, а слънцето огряваше мократа трева. От покрива се стичаха все по-малко лъскави капки. В плевнята се разнасяше все по-силно сладникавото ухание на сено.

— Трябва да тръгвам — рече Кристин.

— Да, трябва да тръгваш — съгласи се Ерлен и хвана крака й.

— Ще се намокриш. Вземи коня, а аз ще вървя пеш.

Ерлен я гледаше странно. Кристин потрепери. Заради сърцебиенето, предположи тя. Ръцете й бяха студени и потни. Когато той целуна оголеното й коляно, тя вяло се опита да го отблъсне. Ерлен вдигна лице за миг и й заприлича на един мъж, когото нахраниха в манастира. Така целуна той дадения му комат хляб. Кристин се отпусна безсилно в сеното с разперени ръце и позволи на Ерлен да осъществи желанието си.

Тя седеше изправена, когато Ерлен надигна глава от ръцете си и се подпря отривисто на лакът:

— Не ме гледай така, Кристин!

Гласът му я проряза като неизпитвана досега остра болка. Той не се чувстваше щастлив от случилото се!

— Кристин, Кристин… Сигурно си мислиш, че съм те подмамил да дойдеш при мен в гората, за да ти сторя това, да те насиля…

Тя погали косите му, без да го погледне.

Не си ме насилвал. Ако те бях помолила, щеше да ме пуснеш да си отида — прошепна тя.

— Не съм сигурен — отвърна той и зарови лице в скута й. — Опасяваш ли се, че ще предам доверието ти? — страстно попита той. — Кристин, кълна ти се в християнската си вяра — Бог да ме изостави в сетния ми час, ако не ти бъда верен, докато съм жив.

Тя не продума, само галеше косите му.

— Май стана време да се прибирам — въпросително рече тя след време и изчака отговора му със смъртен страх в сърцето.

— Да — кимна мрачно той.

Ерлен се изправи чевръсто, отиде до коня и отвърза юздите.

И Кристин стана от сеното. Постепенно започна да осъзнава какво се е случило между тях. Почувства се отпаднала и съкрушена. Сама не знаеше какво бе очаквала от срещата им — може би Ерлен да я качи на коня си, да я отведе от тук и вече да не се връща при роднините си? По цялото си тяло изпитваше странна болка. Значи за това се пееше във всички народни песни. Изживяването с Ерлен я превърна в негова жена и тя не можеше да допусне мисълта, че ще живее далеч от обятията му. Трябваше да си тръгне и да го остави тук, но цялото й същество отхвърляше тази перспектива.

Ерлен и Кристин поеха надолу из гората, хванати за ръка. С другата си ръка той водеше коня, но не знаеше какво да й каже.

Приближиха се до постройките на „Скуг“ и Ерлен понечи да се сбогува с нея.

— Недей да тъжиш така, Кристин, съвсем скоро ще станеш моя съпруга.

— А кога заминаваш? — попита тя със свито сърце.

— Веднага щом отпътуваш от „Скуг“ — отвърна той и в гласа му се появи по-бодра нотка. — Ако се откажат от похода, ще се посъветвам с Мюнан. Той отдавна ми повтаря да се задомя. Ще се съгласи двамата да поговорим с баща ти.

Кристин наведе глава. След всяка негова дума бъдещето й в манастира или в родния дом й се струваше все по-немислимо; сякаш се носеше по течение, отдалечаващо я от всичко познато.

— Нали каза, че роднините ти заминали някъде? Значи си сама в спалнята? — попита Ерлен. — Ако дойда да поговорим нощес, ще ми отвориш ли?

— Да — прошепна Кристин и се сбогува с него.

 

 

Кристин прекара остатъка от деня с баба си. След вечеря й помогна да си легне. После се качи на втория етаж, където се намираше нейната спалня. Седна на сандъка под малкия прозорец. Не й се спеше.

Наложи се да чака дълго. Навън цареше пълен мрак, когато чу тихите стъпки по чардака. Ерлен почука на вратата с пръсти, увити във връхната си дреха. Кристин стана, дръпна резето и го пусна вътре.

Тя забеляза колко го зарадва прегръдката й. Притисна се към него.

— Опасявах се, че ще ме посрещнеш разгневена — призна той. — Не сме сторили голям грях. Божият закон не е като светския. Гюнюлф, брат ми, веднъж ми обясни: ако двама души единодушно решат да са заедно цял живот и да споделят една постеля, са венчани пред Бога и всеки опит да нарушат светия си съюз е голям грях. Ще ти го кажа и на латински, само да се сетя… Знаех го, но…

Кристин се запита по какъв ли повод братът на Ерлен му е разяснявал този въпрос, но пропъди неволно прокрадналото се съмнение, че Ерлен е постъпил така и с друга жена. Опита се да се утеши с думите му.

Седяха прегърнати на сандъка. Кристин се чувстваше спокойна. Само в неговите обятия я обземаше усещане за безопасност.

Ерлен ту говореше много и развълнувано, ту млъкваше за дълго и само я милваше. Кристин жадно поглъщаше всяка негова дума, всяка чаровна дреболия, която го правеше още по-обаятелен; същевременно омаловажаваше провиненията му, хвърлящи върху него неблагоприятна светлина, и любовта й към Ерлен ставаше все по-силна.

Никулаус, бащата на Ерлен, бил твърде стар, когато му се родили децата, и нямал необходимото търпение и подход, за да ги възпита. И двамата му синове израснали в дома на чичо си, Борд Петершон, в „Хестнес“. Ерлен нямаше други братя и сестри освен година по-малкия от него Гюнюлф, свещеник в църквата в Нидарус.

— След теб на този свят най-много обичам него.

Кристин попита дали с брат му си приличат, но Ерлен отвърна през смях, че са различни и по лице, и по сърце. От три години Гюнюлф бил в чужбина да следва. Два пъти изпращал писма на роднините си — последно миналата година, когато се канел да тръгва от абатството „Сен Женвиев“ в Париж за Рим.

— Ще се зарадва, когато се върне и ме завари женен — сподели Ерлен.

После й разказа за голямото наследство, оставено от родителите му. От думите му Кристин се досети, че той не следи как се развиват земите и търговската дейност в тях. Тя, от своя страна, беше наясно с имотите на баща си. Ерлен не бе подходил отговорно към наследените земи: някои продал, други разпокъсал, трети опропастил, четвърти ипотекирал. Положението се влошило особено през последните години, когато се опитвал да се раздели с любовницата си. Тогава се надявал с течение на времето хората да забравят за нелепите му подвизи, а роднините му да му подадат ръка. Преди дори си мислел, че някой ден хората от половината област ще работят за него, както на времето работели за баща му.

— Сега обаче не зная къде ще му излезе краят — въздъхна той. — Някой ден може да стана като Бьорн Гюнаршон. Ще притежавам малко стопанство в планината и сам ще изнасям оборския тор както някогашните роби, защото няма да имам дори кон.

— Бог да ти е на помощ — засмя се Кристин. — Май наистина ще съм ти нужна, защото зная повече за селската работа от теб.

— Едва ли си изнасяла тор — усъмни се той.

— Не, но съм гледала как става. Почти всяка година сея зърно. Татко обикновено сам оре най-близките до дома ни ниви и ми дава да започна със сеитбата, та да има берекет.

Споменът я натъжи и тя побърза да продължи с шегите:

— Ще ти е нужна поне жена, която да ти пече хляб, да ти вари бира, да ти пере единствената риза на гърба и да дои кравата. Ще вземеш на заем една–две крави от най-близкия богаташ.

— Слава на Бога, че отново те чувам да се смееш — Ерлен я вдигна на ръце като дете.

Следващите шест нощи Ерлен прекара при Кристин. После Осмюн Бьоргюлфсьон се прибра.

В последната нощ и двамата се чувстваха нещастни. Той многократно повтори, че не бива повече да се разделят и за ден. Накрая прошепна:

— Ако непредвидена неприятност ми попречи да се прибера в Осло преди зимата и ти е нужна помощ, обърни се към отец Юн от Гердарюд, с когото сме приятели от деца. Можеш да се довериш и на Мюнан Бордшон.

Кристин не успя да отрони дума; само кимна в знак на съгласие. Разбираше за какво говори той — за същото, което не й излизаше от ума, — но понеже Ерлен не поясни мисълта си, тя също не се осмели да го изрече на глас и да покаже колко е потисната.

Пет вечери Ерлен си тръгваше през нощта, но последната я помоли горещо да остане при нея. Кристин се боеше, но той настоя:

— Кристин, ако ме открият в спалнята ти, не се боя да отговарям за постъпките си.

На нея също й се искаше да прекара поне още малко време с него и не намери сили да му откаже каквото и да било.

Опасяваше се да не се успят, затова цяла нощ седя, облегната на таблата на леглото. От време на време задрямваше и не знаеше кога Ерлен наистина я е погалил и кога е сънувала. Държеше ръката си върху гърдите му и усещаше как бие сърцето му. Седеше с обърнато към прозореца лице, за да не изпусне изгрева. Когато навън просветля, тя го събуди. Облече се и двамата излязоха на чардака. Ерлен прескочи парапета и се озова от другата страна на къщата. После се изгуби зад ъгъла. Кристин влезе в спалнята и се сви в кревата. Най-сетне остана сама и даде воля на сълзите си за пръв път, откакто стана собственост на Ерлен.