Сигрид Унсет
Венецът (22)

7.

— Според мен изстина достатъчно и вече можем да слагаме маята — прецени Рагнфрид.

Кристин седеше до вратата на пивоварната къща и предеше, докато чакаше малцовата каша да се охлади. Остави вретеното на прага, разви чергата, намотана около кофата с пивната мъст, и измери температурата.

— Първо затвори вратата — каза майка й, — иначе ще духа. Какво ми ходиш като заспала — смъмри я тя.

Кристин наливаше в казаните, а майка й бъркаше.

Гайрхил Дривсдатер извикала Хот, но дошъл Уден. Помогнал й да свари бирата. За възнаграждение поискал онова, дето стояло между казана и нея. Тази приказка й я разказваше Лавранс, когато беше малка.

Онова, дето стояло между казана и нея. Кристин се чувстваше отпаднала и замаяна от горещината и сладникавия мирис на подправки из тъмното, пълно с изпарения помещение.

На двора Рамборг обикаляше заедно с други деца в кръг и пееше:

„Кацнал орльо на дървото,

нокът златен впил в стеблото.“

Кристин последва майка си. Двете минаха през малкото преддверие, където стояха празни бъчви за бира и всякакви сечива. Оттам една врата извеждаше към ивица земя между задната стена на пивоварната къща и дървената ограда около ечемичената нива. Прасетата започнаха да се бутат, да се хапят и да квичат в борбата за изхвърлената утайка от пивната мъст.

Кристин заслони лице с ръка срещу ослепителното обедно слънце. Майка й погледна свинете и рече:

— Няма да се справим с по-малко от осемнайсет елена.

— Толкова много ли са ни нужни? — разсеяно попита дъщерята.

— Да, всеки ден трябва да поднасяме и дивеч заедно със свинското — отвърна майката. — Птиците и зайците ще ни стигнат само за главната трапеза. Не забравяй, че ще дойдат близо двеста души, включително прислугата и децата, и бедняци, които също трябва да нахраним. А дори двамата с Ерлен да заминете на петия ден, някои гости ще останат най-малко цяла седмица.

— Стой тук и наглеждай бирата, Кристин — заръча Рагнфрид. — Отивам да видя какво става с гозбите за баща ти и косачите.

Кристин взе ръкоделието си и седна до задната врата. Мушна хурката с къделята под мишница, но ръцете й с вретеното се отпуснаха безсилни в скута.

Зад дървената ограда ечемикът лъщеше като сребриста коприна под слънчевите лъчи. Освен бученето на реката Кристин долавяше и звука от сърповете по полята. От време на време желязото удряше о камък. Баща й и слугите бързаха да привършат със сенокоса. Заради предстоящата сватба имаше много работа.

Отново й прилоша от миризмата на хладната мъст и острата воня от прасетата, а заради горещината й се зави свят и се почувства отмаляла. Пребледня и зачака с изправен гръб пристъпът да отмине. Не искаше да се разболява.

Никога не се бе чувствала така. Колкото и да се опитваше да си внуши, че се заблуждава, съмнението я гризеше отвътре. Онова, дето е между казана и нея…

Осемнайсет елена. Близо двеста гости. Хората щяха да се посмеят, когато разберат, че цялата суматоха била заради бременна жена, която отдавна е трябвало да омъжат.

О, не. Захвърли вретеното и скочи като ужилена. С чело, подпряно на стената, Кристин повърна в избуялата коприва. По листата гъмжеше от ларви и от гледката й призля още повече.

Избърса потните си слепоочия. О, не, значи вече е сигурно…

Щяха да ги венчаят на втората неделя след Архангеловден, а сватбата щеше да трае пет дни. Дотогава оставаха повече от два месеца. Ами ако започне да й личи? Майка й и другите жени бяха доста опитни. Веднага щяха да познаят, че носи дете в утробата си, месеци преди самата Кристин да проумее по какви признаци съдят. Бедничката, лицето й стана пепелявосиво… Нетърпеливо разтърка бузите си, защото усети, че кръвта се отдръпна съвсем от лицето й.

Преди често допускаше възможността това да й се случи и не изпитваше такъв силен страх. Но тогава беше различно: двамата с Ерлен не можеха да станат законни съпрузи. Такива случки се смятаха за срамни, за грешни, но опреше ли до млади, които не искат да превият гръб пред никакви забрани, хората проявяваха своеобразно снизхождение. При други обстоятелства Кристин нямаше да се опозори до такава степен. Но когато подобно нещо се случеше между годеници, всички ги занасяха и пускаха груби шеги. На самата нея й стана смешно: ето, тук варят бира и приготвят вино, а там колят животни, пекат хляб и приготвят сватба за чудо и приказ, а на невестата й прилошава само като усети мирис на храна; промъква се зад навесите, обляна в студена пот, и линее…

Ерлен. Стисна зъби от гняв. Трябваше да й спести преживяването, защото тя не искаше да го прави. Нали преди, когато нищо не беше изяснено и тя нямаше на кого да се опре, освен на любовта му, винаги, ама винаги и с радост му угаждаше? Затова този път беше редно да я остави на мира, когато се опита да му откаже. Струваше й се скверно да го правят тайно, след като баща й събра ръцете им пред погледа на роднините. Но със сила, смях и ласки Ерлен си извоюва каквото искаше. Кристин не съумя да му покаже, че този път отказът й не е на шега.

Кристин влезе вътре да нагледа бирата, а после отново излезе и се опря на оградата. Нагъсто израсналите високи ечемичени класове се поклащаха леко под лекия полъх на вятъра и проблясваха на слънцето. Кристин не помнеше да е виждала нивята по-отрупани с плод. В далечината се мержелееше реката. Чуваше се гласът на баща й. Той викаше нещо, но Кристин не различи думите. Работниците на полето се смееха заедно с Лавранс.

Кристин се питаше дали да не признае на баща си какво се е случило, та всички да престанат да се трепят излишно, да я омъжат за Ерлен тихомълком, без венчавка и гуляи. Важното беше да се сдобие с име на съпруга, преди хората да забележат, че под сърцето си носи детето на Ерлен.

И Ерлен щеше да стане обект на подигравки или дори на злостни клевети, защото отдавна не беше неопитен момък. Но нали именно той настояваше да отпразнуват сватбата, да я види като булка, нагиздена в коприна и кадифе, и с висока златна корона на главата. Точно това искаше той и пожела да я притежава през всичките откраднати сладостни мигове. Досега тя изпълняваше желанията му, без да възразява. И щеше да продължи да се съобразява с тях.

Дано накрая Ерлен осъзнае, че не може и вълкът да е сит, и агнето — цяло. Преди й разказваше какво голямо празненство ще устрои на Коледа в „Хюсабю“, та да покаже на всичките си роднини, приятели и познати каква прелестна съпруга има. При тази мисъл Кристин се усмихна подигравателно. Едва ли би било подходящо празненство да има точно тази година.

Кристин очакваше детето да се роди около празника на свети Григорий Двоеслов. Мислите й се разбягаха като луди. Изплаши се малко: помнеше пронизителните писъци на майка си, които се носеха над „Йорун“ повече от две денонощия, преди на бял свят да се появи Юлвхил. В близкото село две жени починаха по време на раждане. Така си бяха отишли и двете съпруги на Сигюр от „Лопт“. И бабата на Кристин, на която беше кръстена, не успяла да понесе родилните мъки.

Но сред връхлетелите я чувства не страхът надделяваше. Всеки път, когато разбираше, че не е бременна, Кристин се чудеше дали пък Господ няма да ги накаже точно така: като ги лиши от правото да имат деца. Някой ден вероятно ще чакат и ще се надяват напразно на онова, от което навремето ненужно са се бояли, докато накрая заживеят с мисълта, че ще ги заставят да напуснат наследственото имение. Така ще сложат край на рода им, защото братът на Ерлен беше свещеник и децата му нямаха право на наследство. На тяхно място ще се настани Мюнан Бордшон със синовете си, а името на Ерлен ще бъда изтрито от родословието.

Кристин притисна ръка към корема си. Ето го там — между оградата и нея; между казана и нея; между нея и целия свят. Там беше синът на Ерлен. Вече изпробва рецептата, която Осхил веднъж спомена, с кръв от дясната и от лявата ръка. Тя носеше мъжка рожба в утробата си. Какъв ли жребий щеше да й донесе? Спомняше си как починаха малките й братчета, опечалените лица на родителите, когато ги споменаваха; помнеше как помръкваха Лавранс и Рагнфрид при всяка вещ на Юлвхил, попаднала пред очите им. Самата Кристин неведнъж им причини големи грижи, а краят на неволите, които щеше да стовари върху плещите на родителите си, все още не се виждаше.

И все пак, и все пак. Кристин отпусна глава върху ръката си на оградата. С другата ръка продължаваше да придържа корема си. Дори и така да си навлече повече грижи, дори и да умре при раждането, тя предпочиташе да роди син на Ерлен, отколкото къщите да опустеят след смъртта им и житните класове да се поклащат за радост на чужди хора.

Някой влезе в преддверието. Бирата! — стресна се Кристин. Отдавна трябваше да проверя какво става с бирата. Поизправи се. Ерлен се приведе над прага и излезе на слънце, грейнал от щастие.

— Ти тук ли стоиш? — изненада се той. — Даже не идваш да ме посрещнеш — усмихна се, приближи се и я прегърна.

— Любими, ама ти тук ли си? — смънка тя.

Вероятно Ерлен току-що бе слязъл от коня. Кожухът още стоеше на рамото му, а мечът — увиснал на пояса му; необръснат, изглеждаше мръсен и много прашен от пътя. Беше облечен в червена туника, която се диплеше надолу, а отстрани, под мишниците, платът се разделяше на две. Докато минаваха през пивоварната къща, насочвайки се към двора, дрехата му се развя и оголи бедрата му до кръста. Странно, досега Кристин не бе забелязала, че той върви леко на една страна. Преди виждаше само дългите му елегантни крака, изящни глезени и малки, добре оформени стъпала.

Ерлен дойде със сериозно подкрепление: петима спътници и четири неоседлани коня. Обясни на Рагнфрид, че иска да натовари на тях чеиза на Кристин, защото сигурно щяло да й бъде по-приятно нещата й да са вече в „Хюсабю“, когато пристигне там. Понеже сватбата щяла да се състои чак в края на есента, по-лесно било да пренесат чеиза сега. После ставало по-сложно и имало опасност морската вода на кораба да намокри дрехите й. Абатът от Нидархолм предложил на Ерлен да изпрати багажа с товарния кораб „Лауренсиус“. Очаквало се да отплават от Вейой около Успение Богородично. Затова Ерлен дошъл да откара чеиза до уговореното място.

Ерлен седна до вратата на готварницата да пийне бира. Докато разказваше за намеренията си, Рагнфрид и Кристин скубеха дивите патици, донесени предния ден от Лавранс. Майката и дъщерята се грижеха сами за домакинската работа, защото останалите жени събираха шума на полето. Ерлен изглеждаше радостен и доволен от себе си, задето е проявил съобразителността да дойде за чеиза.

Рагнфрид излезе, а Кристин остана да наглежда шиша с патиците. През отворената врата зърна другарите на Ерлен, разположили се на сянка от другата страна на двора. Подаваха се купа с бира. Седнал на прага, Ерлен бъбреше и се смееше, а слънцето огряваше лъскавата му въгленовочерна коса. Кристин забеляза няколко сиви нишки. Е, все пак той наближаваше трийсет и две. Въпреки това се държеше като хлапак. Кристин щеше да му каже за затруднението си рано или късно, но във всеки случай навреме, преди сам да забележи. В сърцето й се разля умиление и потуши гнева, както блестящата река скрива сипея.

Обичаше го повече от всичко. Любовта й надделя, макар и да не остана сляпа за недостатъците му. Този изискан господин, облечен в елегантна червена туника, със сребърни шпори на краката и инкрустиран със злато колан, никак не се вписваше в обстановката на „Йорун“, подчинена на селскостопанска дейност. Рагнфрид изпрати Рамборг до реката да съобщи за скъпия гост, но Лавранс не се появи да го посрещне.

Ерлен застана до Кристин и я прегърна през раменете.

— Направо не е за вярване! — възкликна той. — Не ти ли се струва странно, че цялата тази суетня е заради нашата сватба?

Кристин го целуна и го отблъсна. Поля птиците с мазнина и го помоли да не й се пречка. Не, не искаше да се изрази така…

 

 

Лавранс се върна в имението чак за вечеря, последван от косачите. Стопанинът беше облечен като работниците си: небоядисана, дълга до коленете сукнена жилетка и панталон до глезените от същия плат. Дойде бос, преметнал сърпа на рамо. Единственото, което го отличаваше от слугите, беше кожената яка за ястреба, кацнал върху лявото му рамо. Водеше Рамборг за ръка.

Стопанинът поздрави зет си много сърдечно и го помоли за извинение, задето не е дошъл по-рано, но се налагало да избързат с привършването на земеделската работа, защото му предстояло неотложно пътуване между сенокоса и жътвата. Когато обаче на трапезата Ерлен изложи молбата си, Лавранс остана непреклонен.

Невъзможно било да се лиши от каруци и коне точно в този момент. Ерлен го успокои: бил довел четири неоседлани коня. Лавранс му обърна внимание, че за да пренесат целия багаж, ще е нужно да отиват и да се връщат три пъти. А и девойката все още имала нужда от вещите си у дома. Спалното бельо от чеиза на Кристин им трябвало; защото им предстояло да подслонят толкова много хора.

— Не, не — побърза да го успокои Ерлен. — И наесен ще намерим начин да пренесем всичко, но се зарадвах на предложението на абата и ми се стори доста разумно да натоварим багажа на манастирския кораб. Абатът ми припомни, че сме роднини. Сега всички започнаха да се сещат за това — усмихна се Ерлен, който никак не се притесни от недоволството на тъста си.

Накрая стигнаха до споразумението Ерлен да вземе назаем каруца, да я натовари с вещите на Кристин и да ги закара до новия й дом.

На следващия ден започна трескаво събиране на багажа. Майка й разреши на драго сърце да отнесат големия и малкия тъкачен стан, защото едва ли щяло да й остава време да тъче преди сватбата. Рагнфрид и дъщеря й отрязаха от стана изтъканото вече сукно от много фина и мека небоядисана вълна, с втъкани влакна от черни овце, образуващи равномерни петна по плата. Кристин и майка й навиха сукното на руло и го пъхнаха в кожен чувал. Според Кристин от него можело да се ушие хубава пелена, която да се разкраси с червени и сини ленти.

Сандъкът за шевни принадлежности, изработен някога от Арне, също попадна сред вещите за изпращане в „Хюсабю“. Кристин извади от ковчежето си всички подаръци, получени от Ерлен. Показа на майка си синьото кадифено палто с червена подплата, с което смяташе да язди на сватбеното си тържество. Майка й започна да го оглежда и да опипва.

— Палтото изглежда много скъпо — отбеляза Рагнфрид. — Кога ти го подари Ерлен?

— По време на престоя ми в манастира — отвърна дъщерята.

Опаковаха сандъка с чеиза на Кристин, събиран от майка й през годините. Дървото беше резбовано във формата на квадрати, от които изскачаха животни и птици между листата във всяко поле. Рагнфрид сложи в една от своите ракли булчинската рокля. Още не беше готова. От началото на зимата започнаха да я шият от яркочервена коприна. Скроиха я да прилепва плътно по тялото. Сигурно вече ми е отесняла в гърдите, помисли си Кристин.

Надвечер натовариха готовия багаж на каруцата. Ерлен искаше да тръгне на следващата сутрин.

Двамата с Кристин стояха до плета и гледаха на север как над долината настъпва синьо-черен, буреносен мрак.

В планината отекнаха гръмотевици, но на юг поляните и реката се къпеха в жълта, ослепителна светлина.

— Помниш ли каква буря се разрази в гората до Гердарюд? — прошепна Ерлен, докато си играеше с косите й.

Кристин кимна и направи неуспешен опит да се усмихне. Въздухът й се струваше спарен и задушен, а главата й тежеше. При всяко вдишване по кожата й избиваше пот.

Лавранс се приближи до двамата млади и заговори за времето. Тук, в долината, рядко върлували бури, но един Господ знаел какви нещастия очакват добитъка и конете на хората в планината.

Небето над склона, където се намираше църквата, чернееше, сякаш внезапно настъпи нощ. Проблесналата светкавица озари неспокойни коне, застанали плътно един до друг на поляната пред църковната порта. Лавранс не допускаше животните да са от селото. Най-вероятно били от Довре, минали през планината под Йета. Лавранс намери за по-безопасно да не ходи дотам да проверява дали между конете няма и негови, а само се провикна колкото му глас държи, за да надвие тътена.

Страховита светкавица прониза мрака. Гърмът се засмя и изтрещя оглушително. Конете се пръснаха по поляните под хребета. Тримата се прекръстиха. Нова светкавица разцепи небето и над тримата се спусна огромен, белоснежен пламък. Те се свиха на кълбо, стиснаха и без това заслепените си очи и доловиха мирис на изгорял камък, докато гърмът проглушаваше ушите им.

— Свети Улав, помагай — прошепна Лавранс.

— Брезата, вижте брезата! — изкрещя Ерлен.

Високата бреза недалеч от тях започна силно да се клати, после от нея се отцепи грамаден клон и полетя към земята, оставяйки стеблото със зейнала рана.

— Ще се подпали. Исусе Христе! Покривът на църквата гори! — извика Лавранс.

Вторачиха се към склона и какво да видят! От буковото покритие под малката кула върху билото на покрива проблясваха огнени пламъци.

Двамата мъже хукнаха през двора. Лавранс отваряше рязко вратите и крещеше на хората да тичат на помощ. Всички се втурнаха навън.

— Грабвайте брадвите и куките — викаше Лавранс, докато тичаше до обора.

Миг по-късно изведе Гюлсвайнен за гривата, скочи върху неоседлания кон и препусна на север с брадва в ръка. Ерлен, както и всички мъже от стопанството, го последваха на часа. Някои възседнаха конете, други не успяха да овладеят подплашените животни, оставиха ги и хукнаха пеш. В края на върволицата тичаха Рагнфрид и другите жени, понесли кофи и лопати.

Вече никой не обръщаше вниманието на бушуващата буря. При проблясването на светкавиците се виждаше как хората от долното село тичат на помощ. Отец Айрик вече бягаше по склона, следван от домочадието си. Надолу по моста се чуваше тропот от конски копита. Неколцина мъжаги тичаха наоколо, обърнали бледите си ужасени лица към горящата църква.

От югоизток духаше лек ветрец. Огънят вече бе обхванал северната стена, а на запад пламъците пълзяха по входната врата. За щастие пожарът все още не бе стигнал до южната част и извивката на хоровата част на храма.

Кристин и жените от „Йорун“ влязоха в гробището южно от църквата — там част от оградата беше рухнала.

Силното огнено зарево освети горичката на север от църквата и преградите, където връзваха конете. Никой не бе в състояние да припари дотам заради жегата. Окъпан в ослепителна огнена светлина, кръстът се виждаше, сякаш оживя и се раздвижи.

Удари на брадви по дървената южна стена заглушиха пращенето и свистенето на огъня. Мъжете се мъчеха да съборят цялата покрита сводеста галерия на църквата, като удряха ожесточено. Някой извика, че Лавранс и неколцина други са влезли в църквата с отец Айрик, за да пробият дупка в стената. Малки огнени езици облизваха фугите между буковите греди на покрива. Ако вятърът сменеше посоката си или утихнеше, огънят щеше да обхване цялата сграда.

Беше безсмислено да се опитват да гасят пожара, а и нямаше време да образуват верига до реката, но по заръка на Рагнфрид жените се наредиха една зад друга и си подаваха кофи с вода от поточето западно от канавката. Усилията им не бяха от голяма полза за мъжете, които удряха по южната стена. Мнозина хлипаха, колкото обзети от напрежение и страх за намиращите се вътре хора, толкова и заради Божия храм.

Кристин, застанала най-отпред на върволицата, подаваше кофи с вода и останала без дъх се взираше в църквата: вътре влязоха баща й и Ерлен.

Колоните, на които се крепеше покритата галерия, се сринаха в купчината руини от падналия покрив на аркадата. Мъжете, нарамили цял дънер, атакуваха дървената стена с всички сили.

От малката врата южно от хоровата част на храма Ерлен и един от другарите му изнесоха големия сандък от вестиария, на който отец Айрик сядаше, докато слушаше изповеди. Двамата мъже претърколиха сандъка на гробището.

Ерлен извика нещо, но Кристин не го чу. Той се завтече обратно към галерията. Тичаше пъргаво като котка. Беше захвърлил връхните си дрехи и останал само по риза и панталони.

И други подеха вика му: във вестиария и хора гори огън. Вече нямаше как мъжете да напуснат кораба и да стигнат до южната врата, защото пожарът обхвана и двата изхода. Мъжете успяха да отцепят няколко дървени трупи от стената. С кука в ръка Ерлен дърпаше безмилостно останките от дървото. Най-после пробиха дупка в стената. Разнесоха се предупредителни гласове: имаше опасност покривът да се срути и да затрупа намиращите се вътре. И от тази страна буковите греди торяха, а жегата ставаше непоносима.

Ерлен се втурна в дупката и изведе отец Айрик. Млад момък, закрил лице с ръка, изнесе ритуалния кръст, с който свещеникът предвождаше шествието. След тях се появи и Лавранс. Вървеше със стиснати очи заради дима, олюлявайки се под тежестта на много по-високото от него разпятие, което мъкнеше.

Хората им се притекоха на помощ и ги заведоха на гробището. Отец Айрик се препъна и се свлече на колене, а свещените съдове се затъркаляха надолу по склона. Дарохранителницата във формата на сребърен гълъб се отвори и отвътре изпадна нафората. Свещеникът я вдигна, изтупа я от прахта и я целуна, хлипайки високо. После долепи устни и до позлатената мощехранителница с нетленни останки от свети Улав, която преди стоеше над олтара.

Лавранс Бьоргюлфсьон все още стискаше разпятието. Ръката му обгръщаше раменете на кръста, а главата му се опираше върху рамото на изображението на Христос. Сякаш самият Спасител бе свел прекрасното си опечалено лице към мъжа, за да го утеши.

Покривът започна да се свлича от северната част на сградата. Обвита в пламъци греда събори камбаната до църковната порта и тя издъхна с дълбоко стенание, което затихна постепенно, задушено от пращенето на огнената стихия.

Докато се бореха с пламъците, хората не обръщаха никакво внимание на времето. Дори да бе изминал цял ден, нямаше да забележат. На юг в долината проехтяха гърмежи и блеснаха светкавици. Дъждът се усили, а вятърът отслабна.

Но изведнъж, съвсем неочаквано, от основната греда на постройката изригнаха пламъци. Само след миг огненият обръч стегна цялата църква.

Хората се отдръпнаха от изгарящата жега. Ерлен начаса се втурна към Кристин и я задърпа надолу. От него лъхаше на изгоряло. Тя погали главата и лицето му и шепата й се напълни с изгорели косми.

Заради оглушителното пращене на огъня двамата не чуваха думите си, но Кристин видя обгорените му до основи вежди и раните по лицето му. Ризата му бе надупчена от огнените езици. Докато я водеше след останалите, Ерлен се смееше.

Хората последваха ридаещия възрастен свещеник и Лавранс Бьоргюлфсьон, който носеше разпятието.

Стигнаха до края на гробището. Лавранс пусна разпятието на земята и го подпря на едно дърво, после седна изнемощял върху останките от оградата до отец Айрик. Свещеникът протегна ръце към обвитата в пламъци църква:

— Сбогом, сбогом, храм на свети Улав. Бог да те благослови, храм на свети Улав, Бог да те благослови за всеки миг, в който съм пял или чел псалми в теб. Храм на свети Улав, лека нощ, лека нощ.

Енориашите ридаеха с глас. Дъждът се сипеше над скупчените хора, но никой не възнамеряваше да си върви. Насмоленото дърво едва ли щеше да притъпи жегата: наоколо хвърчаха обгорели прашинки и стърготини. Малката камбанария се срина и потъна в огненото море, оставяйки след себе си кълбо от искри.

Лавранс седеше, закрил лице с една ръка. Другата висеше отпусната в скута му. Кристин забеляза, че целият му ръкав е окървавен. Кръвта се стичаше между пръстите на ръцете му. Приближи се и го докосна.

— Няма нищо страшно — успокои я той. — Нещо падна върху рамото й.

Лицето му пребледня, дори устните му побеляха.

— Юлвхил — прошепна измъчено той и погледна към огнената клада.

Отец Айрик чу думите му и го хвана за рамото.

— Детето ти няма да се събуди от огъня, Лавранс. Пламъците няма да смутят покоя на Юлвхил. Тя бе пощадена, защото не преживя загубата на Божия дом както всички нас.

Кристин се сгуши в гърдите на Ерлен. Усещаше силните му ръце върху раменете си. Баща й попита къде е Рагнфрид.

Отговориха, че някаква жена пометнала от ужас; отнесли я в дома на свещеника и Рагнфрид тръгнала с тях.

След като стана свидетел на потресаващия пожар, Кристин си спомни нещо отдавна забравено. Изобщо не биваше да вижда огнената стихия. В едно от селата на юг имаше мъж, чието лице беше наполовина покрито с червено петно. Според хорските приказки причината за нещастието му била, че майка му видяла пожар, докато го носела в утробата си. Миличка, пресвета Богородице Дево, помоли се наум Кристин, не позволявай рожбата ми да е пострадала…

На следващия ден мъжете се събраха пред изгорялата църква, за да обсъдят градежа на нов храм.

Кристин потърси отец Айрик в „Румюн“, преди той да отиде на тинга. Попита го дали според него случилото се е знамение. Вероятно Бог искал тя да каже на баща си, че не е достойна да носи невестината корона. Девойката се питаше дали не е по-благопристойно да се омъжи за Ерлен без пищни тържества.

Отец Айрик обаче се разгневи и от очите му заизскачаха искри:

— Да не би да си въобразяваш, че Господ го е грижа толкова много за вас, блудниците, и за безпътните ви прояви, та да изгори до основи красива и достопочтена църква заради теб! Укроти гордостта си и недей да тревожиш излишно баща си и майка си. Ако на сватбения си ден не можеш да носиш короната с чест, толкова по-зле за теб, но в такъв случай двамата с Ерлен ще имате още по-голяма потребност от венчавка, преди да заживеете заедно. Всеки има грехове, за които е длъжен да отговаря. Точно затова ни сполетя такова нещастие. Постарай се да водиш по-добродетелен живот и заедно с Ерлен да помогнете да издигнем наново църквата.

Макар все още да не бе споменала за състоянието си, Кристин реши да си замълчи и да се примири с отговора на свещеника.

Тя отиде на тинга заедно с мъжете. Лавранс вървеше с превързана ръка, а лицето на Ерлен беше покрито с рани. Изглеждаше зле, но се шегуваше с външния си вид. Раните не бяха големи и той се надяваше да не го загрозят в сватбения му ден. След Лавранс се изправи да говори той и обеща да дари четири марки сребро за градежа на новата църква, а от името на годеницата си, със съгласието на Лавранс, искал да даде на църковната община парцел от нейната земя.

Наложи се Ерлен да остане в „Йорун“ още седмица заради раните си. Кристин долови промяна в отношението на Лавранс към годеника й. След пожара баща й се държеше по-благосклонно и двамата мъже явно се разбираха чудесно. У Кристин се събуди надежда, че баща й ще обикне зет си Ерлен Никулаусьон и ще прояви снизхождение към двамата млади. Молеше се Лавранс да приеме по-леко истината, когато узнае за прегрешенията им, и опасенията й за неговата реакция да се окажат напразни.