Метаданни
Данни
- Серия
- Кристин, дъщерята на Лавранс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kransen, 1920 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сигрид Унсет. Венецът
Норвежка. Първо издание
ИК „Емас“, София, 2011
ISBN 978-954-357-216-8
История
- — Добавяне
3.
През пролетта след дългото пътуване на Кристин Рагнфрид роди дъщеря. И двамата родители си мечтаеха за мъжка рожба, но скоро се примириха. Изпитваха дълбока обич към малката Юлвхил. Беше много красиво дете, послушно, мило, весело и кротко. Рагнфрид се привърза толкова силно към малката, че й даваше да бозае и през втората й година. По съвет на отец Айрик майката се въздържаше от строг пост и молитвени бдения, докато кърмеше детето. Покрай раждането и радостта от малката Рагнфрид разцъфна. Лавранс не бе виждал съпругата си по-весела, красива и разговорлива през целия им съвместен живот.
И Кристин се радваше много на споходилото ги щастие. Не беше предполагала, че в дома им цари тишина заради настроенията на майка й. Преди смяташе за нормално майка й да я поучава и вразумява, а баща й да си играе с нея и да се шегуват. Сега майка й стана много по-блага с нея, даваше й повече свобода и я милваше по-често. Кристин обаче забеляза, че майка й вече не разполага с много време за нея. Кристин обичаше Юлвхил като всички останали и се радваше, когато носеше сестричката си на ръце или я люлееше. А щом малката започна да пълзи и да бръщолеви, стана още по-весело и Кристин си играеше с нея.
Така в имението „Йорун“ изминаха три хубави години. Късметът в много отношения беше на тяхна страна. Лавранс построи доста неща и направи подобрения в стопанството, защото конюшните и оборите бяха стари и малки, когато се нанесоха тук: Йеслингите го бяха давали под аренда поколения наред.
След Великден на третата година им гостуваха Трун Иваршон от „Сюнбю“ и неговата жена Гюдрид заедно с трите им момчета. Една сутрин възрастните разговаряха на чардака, а децата си играеха на двора. Лавранс бе започнал да строи нова стая и малчуганите се катереха по докарания дървен материал. Един от Йеслингите удари Юлвхил и тя се разплака. Трун слезе и смъмри сина си. Взе Юлвхил на ръце. Човек трудно можеше да си представи по-красиво и мило дете от нея. Вуйчо й имаше слабост към нея, макар че иначе не обичаше твърде деца.
Тогава от обора се появи мъж, който теглеше едър черен бик. Буйното животно се отскубна от мъжа. Трун скочи върху купчината дървен материал, прогони по-големите деца и остана там с Юлвхил на ръце и най-малкия си син. Под краката му се изтърколи дървено трупче, той изпусна Юлвхил на земята, трупчето се отмести и затисна гърба на детето.
Лавранс мигом се спусна към купчината и понечи да повдигне трупчето. Тогава обаче бикът тръгна към него. Лавранс посегна към рогата му, но животното го повали. Лавранс го хвана за ноздрите, успя да се изправи наполовина и задържа бика, докато Трун се освободи от вцепенението си, а останалите слуги дотичаха от сградите и хванаха бика.
Рагнфрид, застанала на колене, се мъчеше да повдигне дървеното трупче. Лавранс й помогна да извади детето изпод дървото и тя го понесе в обятията си. И при най-лекия допир малката пищеше, та да ти настръхнат косите, но майката изхлипа:
— Жива е, хвала тебе, Господи, жива е…
Цяло чудо беше, че дървото не я смаза. За късмет камък бе попречил на трупчето да затисне напълно детето. Лавранс се изправи, а от ъглите на устата му се стичаше кръв. Бикът бе разкъсал дрехите на гърдите му с рогата си.
Турдис се спусна с кожена постелка. Заедно с Рагнфрид положиха внимателно детето върху постелката. Малката изпитваше непоносими болки. Не даваше дори да я докоснат. Двете жени я пренесоха в зимната къща[1].
Малчуганите се скупчиха около пребледнялата, вцепенена Кристин на върха на купчината дървен материал. Сега в двора заприиждаха всички хора от имението. Жените се вайкаха и плачеха. Лавранс заръча да му оседлаят Гюлсвайнен и още един кон. Ала когато Арне доведе конете, Лавранс се строполи на земята, докато се опитваше да яхне жребеца. Тогава изпрати Арне да доведе свещеника, а Халдан пое на юг към дома на местна лечителка.
Кристин забеляза, че баща й е смъртно бледен. Светлосинята му дреха бе покрита с петна от кръв. Лавранс се изправи рязко, грабна брадвата от ръцете на един ратай и се спусна към мъжете, които държаха бика. Удари животното с брадвата между рогата и то се свлече в пръстта. Лавранс обаче продължи да удря в несвяст. Хвърчаха пръски кръв и мозък. Пристъп на силна кашлица принуди Лавранс да спре. Залитна назад и се строполи на земята. Трун и още един мъж го занесоха в къщата.
Кристин си помисли, че баща й е мъртъв. Нададе силен вик и изтича след мъжете, крещейки колкото й глас държи.
Жените положиха Юлвхил върху леглото на родителите й. Струпаха всички възглавници, та детето да лежи на равно. Малката приличаше на опъната струна и стенеше непрекъснато, а майка й, надвесена над нея, я умиряваше и лекичко я потупваше, обезумяла от тревога, задето няма как да облекчи страданията й.
На другото легло лежеше Лавранс. Изправи се и се приближи към жена си, за да я утеши, но тя подскочи като ужилена и изкрещя:
— Да не си посмял да ме докоснеш! Исусе Христе, та аз заслужавам да ме пребиеш. Нямат край нещастията, дето ти донасям!
— Не ти си причина да ни сполетяват беди — Лавранс сложи ръка на рамото й.
Тя потрепери, а светлосивите й очи проблеснаха на изпосталялото й, кафеникаво лице.
— Иска да каже, че аз съм виновен — грубо поясни Трун Ивариюн.
Сестра му го погледна с ненавист и отвърна:
— Трун знае много добре какво искам да ти кажа.
Кристин изтича при родителите си, но и двамата я отблъснаха. Турдис, която влезе с чайник с топла вода, я хвана здраво за рамото и я предупреди:
— Отиди в нашата стая, Кристин. Тука ще ни пречиш.
Турдис искаше да промие раните на Лавранс, седнал на стъпалото пред леглото, но той я увери, че няма нищо страшно.
— Не можете ли да облекчите поне малко болките на Юлвхил? Помагай, Господи, стенанията й ще разплачат и камък.
— Не смеем да я местим, преди да дойдат свещеникът или знахарката Ингейер — обясни Турдис.
Арне влезе и извести, че отец Айрик не си е у дома. Рагнфрид постоя със стиснати ръце. После рече:
— Изпратете човек за Осхил. Готова съм на всичко, за да спасим Юлвхил.
Никой не обърна внимание на Кристин. Тя се покачи на пейката зад леглото, сви крака и опря глава на коленете си.
Сякаш безжалостни ръце стиснаха сърцето й до болка. Искаха да доведат Осхил! Майка й никога не викаше Осхил. Отказа да потърси помощта й и когато лежеше с родилни мъки, и когато Кристин имаше треска. По думите на хората Осхил беше магьосница. Епископът в Осло и епархиалният съвет разполагаха с властта да я обезглавят или изгорят на клада, но ги възпираше високото й потекло: Осхил беше като сестра за кралица Ингебьорг. Говореше се, че отровила първия си мъж, а сегашния съблазнила с магии. Той можеше да й бъде син. Осхил имаше и деца, но те не я уважаваха. Двамата благородници Бьорн и Осхил се грижеха сами, без слуги, за стопанството си в Довре, защото бяха изгубили всичките си богатства. Никоя важна особа в долината не желаеше името й да се свързва с Осхил и мъжа й, ала бедните хора търсеха скришом помощта й. Идваха при нея с грижите и неволите си, но и се бояха от нея.
Кристин направо се слиса. Майка й, ревностна християнка, се молеше редовно. Защо тогава не призове на помощ Господ и Богородица? Кристин започна да се моли на свети Улав, защото знаеше, че добрият светец помага на страдащите било от болести, било от рани, било от счупени кости. Мислите й обаче се разпиляха.
Родителите й останаха сами в стаята. Лавранс отново лежеше на леглото, а Рагнфрид бдеше над болното си чедо. От време на време бършеше с влажна кърпа челото и ръцете на Юлвхил и напояваше устните й с вино.
Измина доста време. Турдис надничаше в стаята и изявяваше готовност да помогне, но Рагнфрид всеки път я отпращаше. Кристин плачеше беззвучно и се молеше наум, но магьосницата не й излизаше от главата. Чакаше с нетърпение да я зърне.
Изведнъж Рагнфрид се обади:
— Спиш ли, Лавранс?
— Не. Слушам как стене Юлвхил. Господ ще помогне на невинното си агне, жено. Не бива да се съмняваме в това. Но не ме свърта повече да чакам…
— Бог ме мрази заради греховете ми — отчаяно отвърна Рагнфрид. — Децата ми несъмнено са си добре на небето. Явно е ударил и часът на Юлвхил. Мен Бог ме е прокудил, защото сърцето ми е гнездо от грехове и тревоги.
Вратата се открехна. Влезе отец Айрик. Поизправи едрата си снага и се помоли с ясния си плътен глас:
— Бог да ви е на помощ!
Свещеникът остави ковчежето с церовете пред леглото, приближи се до огнището и накваси ръцете си с топла вода. Извади кръст изпод дрехата си, насочи го към четирите ъгъла на стаята, мърморейки нещо на латински. После отвори капака на тавана, та вътре да нахлуе светлина, и отиде да види Юлвхил.
Кристин се побоя да не би отецът да я намери и да я изгони. Малко неща убягваха от зоркия поглед на свещеника. Този път обаче той не се огледа. Извади от ковчежето бутилка, сипа от съдържанието й върху мрежеста вълнена кърпа и положи лапата над устата и носа на Юлвхил.
— Скоро ще я поотпусне — обеща отец Айрик.
Приближи се до Лавранс и се погрижи за раните му, докато слушаше как се е случило нещастието. Лавранс имаше две счупени ребра и рана в дробовете, но по думите на свещеника не го грозяла сериозна опасност.
— А как е Юлвхил? — загрижено попита бащата.
— Ще ти обадя, когато я прегледам — отвърна свещеникът. — Легни си на горния етаж, за да се отвори тук повече място за жените, а и да им е по-спокойно, докато се грижат за малката.
Преметна ръката на Лавранс над рамото си, подхвана го през кръста и го изнесе навън. На Кристин й се искаше да последва баща си, но не посмя да се издаде.
Отец Айрик се върна и мълчаливо разряза дрехите на Юлвхил, която вече хленчеше по-слабо и като че ли дремеше. Свещеникът внимателно опипа детското телце.
— Нищо не казваш, Айрик — глухо отбеляза Рагнфрид. — Толкова ли е зле детето ми? Не знаеш ли лек?
— Има тежка рана на гърба, Рагнфрид — бавно обясни свещеникът. — Не мога да я изцеля. Остава ни да се уповаваме на Господ Бог и на свети Улав.
Майката се разгневи:
— Значи ще се молим тогава. Знаеш, че двамата с Лавранс няма да пожалим нищо, стига да издействаш от Господ рожбата ни да оживее.
— Ще бъде чудо, ако детето оцелее и си възвърне здравето.
— Ами нали все разправяш за разни чудотворства — заядливо отвърна Рагнфрид. — Защо тогава се съмняваш, че детето ми ще бъде изцелено?
— Стават чудеса, но Господ не чува всички молби. Неведоми са Неговите пътища. Не смяташ ли, че е ужасно красивото ти момиченце да живее недъгаво или парализирано?
Рагнфрид заклати глава и изсъска:
— Изгубих твърде много деца, отче, не мога да се разделя и с нея.
— Ще сторя всичко по силите си — обеща свещеникът. — Ще се моля най-усърдно. Но ти, Рагнфрид, трябва да приемеш отредената ти участ и да си носиш кръста.
Майката простена тихо:
— От всичките ми деца това ми е най-свидно. Ако Бог ми отнеме и нея, сърцето ми ще се пръсне.
— Бог да ти е на помощ, Рагнфрид Иваршдатер — поклати глава Айрик. — Твоето желание е да насилиш божията милост, като се позоваваш на молитвите и постите, които си спазвала, а после се чудиш защо не са помогнали.
Рагнфрид го погледна настойчиво:
— Изпратих да доведат Осхил.
— Ти я познаваш, аз — не.
— Не мога да живея без Юлвхил — упорито продължаваше Рагнфрид. — Щом Господ не иска да ми помогне, ще потърся помощ от Осхил или ще си продам душата на дявола, ако това ще изцели детето ми!
Свещеникът понечи да я скастри, но се отказа. Наведе се и попипа ръцете и краката на болното момиченце.
— Студени са. Най-добре да сложим няколко съда с топла вода до нея. Не я местете, преди да дойде Осхил.
Кристин безшумно легна на пейката и се престори на заспала. Сърцето й блъскаше изплашено в гърдите. Не разбра много от разговора между отец Айрик и майка си, но чутото я ужаси, а и се досещаше, че не бе предназначено за нейните уши.
Майка й се изправи, за да донесе съдовете. Тръгна към вратата, но избухна в ридания:
— Моли се за нас, отче Айрик!
След малко Рагнфрид се върна с Турдис. Свещеникът и жените започнаха да се суетят около Юлвхил. Видяха Кристин и я отпратиха да излезе от стаята.
Слънцето заслепи излязлото на двора дете. Докато стоеше в зимната къща, Кристин си мислеше, че се свечерява, но къщите сивееха на дневната светлина, а тревата лъщеше като коприна на бялото следобедно слънце. Реката проблясваше зад златистата решетка от младите листенца на елшака; изпълваше въздуха с веселото си монотонно ромолене, докато течеше упорито по плоския, каменист терен на имението „Йорун“. Скалите се издигаха в ясносинята мъгла, а потоците се спускаха над разтопения сняг. Приятната силна пролет навън я разплака и тя изля мъката си от заобикалящата я безнадеждност.
На двора не се виждаше жива душа, но Кристин чу шум от сградата за мъжете. На мястото, където баща й преби бика, бяха насипали пръст. Кристин не знаеше къде да се дене. Промъкна се зад стената на новата постройка, издигната на няколко метра височина. Вътре се намираха играчките на Кристин и Юлвхил. Кристин ги прибра в ниша между най-долната греда и основния зид. Напоследък Юлвхил постоянно искаше нейните играчки. Тези прищевки на малката дотягаха на сестра й, но Кристин се зарече да подари на Юлвхил всичките си играчки, стига да оздравее. Тази мисъл я поуспокои.
Сети се за монаха в Хамар. Той беше убеден, за разлика от отец Айрик и родителите й, че чудесата се случват на всички хора. Кристин обикновено се вслушваше в думите на баща си и майка си. На плещите й се стовари ужасяващо бреме, когато започна да се досеща, че хората разсъждават по различен начин за нещата. Разногласия съществуваха не само между злосторниците и богохулниците, от една страна, и добрите люде, от други, а и между такива като брат Едвин, отец Айрик и родителите й.
Към залез-слънце Турдис я намери, заспала в ъгъла, и я отведе в стаята си. От сутринта Кристин не беше сложила залък в устата си. Турдис отиде да бди през нощта с Рагнфрид над болната Юлвхил, а Кристин легна в нейното легло заедно с мъжа на Турдис, Юн, и двамата им сина, Айвин и Орм. Кристин заплака тихо, заслушана в хъркането на мъжа и равномерното дишане на децата. Усещаше мириса на телата им. Снощи си легна при баща си и майка си и при малката си сестра, както всяка нощ. Споменът за семейството й се струваше като отскубнато и разпокъсано гнездо, а самата тя сякаш бе откъсната насила от убежището и от топлината на крилата. Накрая заспа, докато сълзите се стичаха по бузите й, самотна и нещастна сред чуждите хора.
На следващата сутрин узна, че вуйчо й и свитата му си тръгнали от имението, обзети от гняв. Трун нарекъл сестра си луда, умопобъркана жена, а зет си — глупак и мижитурка, задето не знаел как да озапти съпругата си. Кристин пламна от възмущение, но се и засрами. Даваше си сметка колко неприлично е постъпила майка й, като изгони най-близките си роднини. За пръв път й просветна: майка й се отличаваше някак от останалите ясени, нещо в поведението й не беше наред.
Докато размишляваше над тези въпроси, на двора излезе слугиня и й поръча да се качи при баща си.
Кристин забрави при кого отива, когато пристъпи в стаята: срещу отворената врата, с огряно от светлината лице, седеше непозната жена. Веднага се досети, че е магьосницата, макар да си я бе представяла другояче.
Жената изглеждаше малка и крехка като дете, защото седеше на големия плетен стол с облегалка, донесен в стаята специално за нея. Масата, постлана с най-отбраните ленени покривки на майка й, бе отрупана със свинско и птиче месо върху сребърни подноси. Поднесоха й вино в купа и сребърната чаша на Лавранс. След като я нагостиха, Рагнфрид й подаде една от най-красивите си кърпи, та да си избърше ръцете. Самата стопанка застана пред нея с месингов леген с вода.
Осхил пусна кърпата в скута си, усмихна се на детето и рече с ясен, омаен глас:
— Ела при мен, де! Много са ти хубави децата, Рагнфрид!
Лицето на Осхил бе осеяно с бръчки, но свежо, бяло и червено като на дете. Кожата й изглеждаше мека и нежна на допир, устните й — алени и свежи като на млада жена, а големите й жълтеникави очи блестяха. Тънка бяла забрадка обграждаше лицето й, закрепена под брадичката със златна фиба. Над забрадката й се диплеше воал от мека, тъмносиня вълна. Той падаше свободно върху раменете й и се стелеше чак до земята. Осхил имаше снага, права като топола, а роклята подчертаваше достойнствата на фигурата й. Кристин инстинктивно усети, че никога не е виждала по-красива и изискана жена от старата магьосница, с която големците от селото не желаеха да си имат работа.
Гостенката поддържа ръката й в своята. Заговори на Кристин дружелюбно и шеговито, но момичето не успя да промълви дума. Тогава подзе със смях:
— Май се боиш от мен, а?
— Не, не — почти извика Кристин.
Отговорът разсмя Осхил и тя се обърна към майката:
— Дъщеря ти има умни очи и добри, силни ръце, не е склонна към леност, доколкото разбирам. В мое отсъствие ще ти е нужна помощница за Юлвхил. Затова искам Кристин да дойде с мен на двора и да гледа какво правя. Вече е достатъчно голяма, нали навърши единайсет?
Осхил излезе и Кристин я понечи да я последва, обаче Лавранс я повика от леглото. Лежеше по гръб, а под свитите му колене бяха напъхали възглавници. Осхил му нареди да лежи така, та раната в гърдите му да зарасне по-бързо.
— Съвсем скоро ще оздравеете, нали, татко? — попита Кристин.
Лавранс я изгледа изненадано: за пръв път се обръщаше към него на „ви“. Отговори й сериозно:
— Нищо ми няма. Сестра ти е по-зле.
— Да — въздъхна Кристин.
Тя постоя пред леглото. Баща й не продума повече, а и тя не се сещаше какво да каже. След известно време Лавранс я посъветва да слезе при майка си и Осхил. Кристин веднага го послуша и се втурна към зимната къща.