Сигрид Унсет
Венецът (1)

1.

След като стопанинът на имението „Сюнбю“ Ивар Йеслинг-младши почина през 1306-а, голяма част от земите му наследила дъщеря му Рагнфрид и нейният съпруг Лавранс Бьоргюлфсьон. Преди двамата живееха в неговото имение „Скуг“ във Фоло близо до Осло, но сега се преместиха в имението „Йорун“, разположено по хълмовете на Сил.

Лавранс произхождаше от род, наричан по тукашните земи синовете на Лагмана^[1]. Потомците на този род дошли от Швеция с онзи Лауренсиус, лагман на областта Йостьоталан, който отвлякъл от манастира във Врета сестрата на ярла^[2] на Белбу, госпожица Бенгта, и избягал с нея в Норвегия. Земевладелецът Лауренсиус станал приближен на крал Хокон-старши^[3] и се радвал на неговото благоразположение; кралят му подарил имението „Скуг“. Лауренсиус живял в Норвегия осем години, но после се споминал по време на една епидемия, а вдовицата му, дъщерята на Фолкунгите^[4], наричана в Норвегия кралската дъщеря, се прибрала в родината си и се помирила с враговете си. После се омъжила за заможен мъж в чужбина. Двамата с Лауренсиус нямали деца и — затова брат му Шетил наследил „Скуг“. Шетил се падал дядо на Лавранс Бьоргюлфсьон.

Лавранс се ожени млад; беше само на двайсет и осем по времето, когато пристигна да живее в Сил, а съпругата му бе с три години по-възрастна от него. Като подрастваш Лавранс получи добро възпитание благодарение на придворните кралски сановници. След женитбата си обаче заживя на спокойствие в имението си, защото Рагнфрид не се чувстваше добре сред хората в южната част на страната заради особения си характер и неизменната си тъга. След сполетялото я нещастие да изгуби трима синове още в люлката тя направо се боеше от хората. Лавранс се премести в Гюдбранската долина най-вече защото съпругата му имаше нужда от подкрепата на своите роднини и познати. Когато заживяха в „Йорун“, имаха едно оцеляло дете — момиченце на име Кристин, Кристин Лаврансдатер.

Но когато се установиха в имението, те продължиха да си живеят доста затворено и не се събираха с други хора; Рагнфрид май не държеше много на роднините си — срещаше се с тях само когато го изискваше благоприличието. Една от причините Лавранс и Рагнфрид да избягват хората се криеше в тяхното християнско смирение и богобоязливост. Те ходеха редовно на църква и с готовност подслоняваха божии служители и странстващи свещеници или поклонници, запътили се към Нидарус^[5]. Хранеха дълбоко уважение към отеца на енорията си — той беше най-близкият им съсед, живееше в имението „Румюн“. Останалите жители на долината смятаха, че Божията сила им излиза твърде скъпо заради десятъка и пожертвованията в стоки и пари, и нямаха намерение да прекарват времето си в пост и молитва, още по-малко да приютяват в домовете си свещеници и монаси, без да имат полза от тях.

Иначе обитателите на „Йорун“ се радваха на голяма почит и всеобща симпатия, най-вече Лавранс, защото го знаеха като силен и смел, но и мирен, скромен и справедлив мъж. Отнасяше се с всички като с равни, макар и да притежаваше благородническа осанка. Лавранс беше изключително усърден земеделец и изкусен ловец. Преследваше особено упорито вълци, мечки и всякакви вредители. Междувременно за няколко години събра много земя в ръцете си, но се държеше с арендаторите си като добър и отзивчив господар.

Рагнфрид се виждаше толкова рядко с хора, че много бързо те спряха да говорят за нея. В началото, когато с Лавранс се преместиха да живеят тук, мнозина останаха учудени, защото я помнеха като по-млада в „Сюнбю“. Никога не бяха я смятали за красавица, но някогашната мила и весела девойка сега бе погрозняла и изглеждаше не три, а десет години по-възрастна от съпруга си. Хората отдаваха промяната на смъртта на децата й, защото иначе Рагнфрид беше много по-облагодетелствана от повечето жени: радваше се на охолство и уважение и на хармоничен семеен живот. Доколкото виждаха околните, Лавранс не се задяваше с други жени, винаги се съветваше с нея по всички въпроси и от устата му не се чуваше груба дума независимо дали бе трезвен, или пиян. Рагнфрид не беше престаряла и, ако речеше Господ, можеше да роди още много деца.

Мъчно си намираха млади работници за имението заради тежкия характер на стопанката и обичая всички пости да се спазват строго. Иначе хората там живееха сносно, рядко се чуваха обидни или зли думи; Лавранс и Рагнфрид не се смущаваха да се трудят наравно с останалите. Стопанинът притежаваше весел нрав и често вземаше участие в танците и песните на младите по време на нощните бдения до църквата. Но в „Йорун“ гостуваха почти само възрастни хора; те се чувстваха там у дома си и оставаха дълго.

 

 

Дъщеря им Кристин навърши седем години и веднъж баща й реши да я вземе със себе си до планинското пасище, където имаха и къща.

В това красиво утро към края на лятото Кристин се намираше в двуетажната къща, където спеше с родителите си през топлите дни; гледаше как навън грее слънце и чуваше как баща й разговаря с мъжете на двора. Кристин изпитваше такава радост, че не можеше да стои мирна, докато майка й я обличаше. Скачаше и риташе след всяка нахлузена на тялото й дреха. Никога не беше ходила в планината, освен до град Воге, когато й позволиха да погостува на роднините на майка си в „Сюнбю“. Обикаляла беше само из близките гори заедно с майка си и слугите, когато ходеха да берат плодове за рядката бира, приготвяна от Рагнфрид. Тя вареше и кисела каша от червени боровинки и по време на дългите пости мажеше хляба с нея вместо с масло.

Майката сви косите на Кристин на кок и го пъхна под старата й синя шапка. Целуна дъщеря си по бузата, а Кристин изтича при баща си. Лавранс вече беше яхнал коня. Вдигна я и я сложи зад гърба си, където бе сгънал палтото си като възглавница, та да й е по-удобно. Кристин се настани на седлото и се хвана за колана на баща си. Извикаха на майка й за сбогом, но тя изтича от коридора с кожухчето на Кристин, подаде го на Лавранс и го помоли да се грижи добре за рожбата им.

Слънцето грееше, но през нощта бе валял силен дъжд и потоците бурно бълбукаха и пееха по склоновете, а под скалите на планината се носеха валма мъгла. В синкавия въздух над гребена се издигаха бели облаци — предвестници на хубавото време. Лавранс и спътниците му разсъждаваха на глас как след няколко часа ще настъпи поредният горещ ден. По това време из планината се скитаха всякакви чудати хора, затова Лавранс взе със себе си четирима слуги, до един въоръжени, нищо че голямата дружина не смяташе да броди дълго из планината и едва ли щеше да ги застигне неприятна среща. Кристин харесваше и четиримата слуги на баща си. Тримата бяха зрели мъже, а четвъртият, Арне Юрдшон от „Финсбрекен“, беше голямо момче и най-добрият приятел на Кристин. Той яздеше най-близо до Кристин и баща й, защото му беше възложено да й обяснява какво виждат по пътя.

Минаха между къщите в имението „Румюн“ и си размениха поздрави със свещеника Айрик. Излязъл пред дома си, той се препираше с дъщеря си — тя се грижеше за домакинството му — заради гранче прясно боядисана прежда, която забравила да прибере от простора. Сега дъждът я съсипал.

Църквата се намираше на склона пред дома на свещеника. Макар и неголяма, изглеждаше красива, добре поддържана и прясно намазана с катран. Когато минаха покрай кръста пред вратата на гробището, Лавранс и слугите му свалиха шапки и сведоха глави. Бащата се обърна върху седлото и двамата с Кристин помахаха на майка й: виждаха я как стои на поляната и им маха с крайчеца на ленената си кърпа.

Всеки ден Кристин си играеше около църквата и гробището, но днес, поела на дълъг път, гледката на дома и селото й се стори съвсем нова и странна. Къщите в „Йорун“ с вътрешните и външните си дворове, струпани на купчина в равнината, й се видяха по-сиви и по-малки. Реката лъкатушеше нататък, а долината се разширяваше, осеяна със зелени поляни, блата, стопанства с ниви и ливади по склоновете под сивите, стръмни скали на планината.

Кристин знаеше, че в далечината, където планините се свързват и образуват стена, се намира имението „Лопт“. Там живееха Сипор и Юн — двама белобради старци, неизменно готови да я закачат и да се шегуват с нея, когато й гостуваха в „Йорун“. Кристин харесваше Юн, защото той изработваше от дърво красиви животни за нея. Веднъж дори й подари златен пръстен. А при последното си посещение, в неделята след Великден, й донесе изкусно изработен и оцветен рицар и Кристин реши, че никога не е получавала по-прекрасен подарък. Всяка нощ заспиваше с него, но на сутринта, когато се събудеше, рицарят стоеше на стъпалото пред леглото, където Кристин спеше с родителите си. Баща й обясни, че още по първи петли рицарят скачал от постелята, но Кристин се досети кой го маха: майка й. Нали се опасяваше някой да не се нарани, ако рицарят попадне под телата им, докато спят.

Кристин обаче се боеше от Сигюр. Не й беше никак приятно да я взема на коленете си, защото той се заканваше да зарови глава в обятията й, когато Кристин порасне. Сигюр бе погребал две съпруги и твърдеше, че ще надживее и третата, а Кристин щяла да му стане четвъртата. Момиченцето започваше да плаче, но Лавранс посрещаше думите на Сигюр със смях и изразяваше съмнение Маргит да предаде скоро богу дух. Но ако с нея все пак се случело някакво нещастие и Сигюр поискал ръката на Кристин, щял да получи отказ, затова тя нямало защо да се тревожи.

На разстояние един изстрел с лък се намираше каменен блок, заобиколен от растящи нагъсто брези и трепетлики. Там Кристин обикновено играеше с другите деца на църква, а Тумас — най-малкият внук на отец Айрик — влизаше в ролята на свещеник и имитираше дядо си. Ръсеше светена вода от менчето, а когато в процепите на камъка имаше дъждовни капки, освещаваше. Но миналата есен децата сгазиха лука. Първо Тумас венча Кристин и Арне. Макар и малко по-голям от останалите, той се включваше в игрите, особено когато му позволяваха. След венчавката Арне хвана прасенце, появило се неизвестно откъде, и решиха да го кръстят. Тумас го миропомаза с кал, топна го в локва, като през цялото време подражаваше на дядо си: пееше на латински и мърмореше, задето миряните не давали достатъчно пожертвования. Децата се смееха, защото отец Айрик беше прословут с безграничната си алчност. А колкото повече се смееха, толкова по-големи щуротии измисляше Тумас. Хрумна му да оповести, че детето било заченато по време на Великденските пости и се налагало родителите да изкупят греха си пред свещеника и пред Църквата. Големите момчета избухнаха в гръмогласен смях, но Кристин се засрами, готова да заплаче, докато държеше прасенцето в скута си. Децата се забавляваха, но, както често се случва, на кон пристигна самият Айрик. Прибираше се от посещение в дома на смъртно болен. Бързо разбра какви ги вършат хлапетата, скочи от коня и подаде толкова рязко свещените съдове на най-големия си внук Бентайн, придружил го при посещението, че младежът едва не изпусна сребърната дарохранителница с формата на гълъб и Христовото тяло от задната страна. После свещеникът се спусна към децата и удари де когото успя да докопа. Кристин изтърва прасенцето, то хукна с квичене по пътя, а кръщелната му одежда се вееше подире му. Конете на свещеника се подплашиха и се изправиха на задните си крака. Отецът разтърси грубо Кристин и тя падна за земята. Ритна я с крак, а после хълбоците я боляха дни наред. Когато разбра за боя, Лавранс сметна, че Айрик е бил твърде строг към дъщеря му. Та тя бе толкова крехка и малка. Лавранс реши да поговори със свещеника за случилото се, но Рагнфрид го разубеди, защото детето си заслужавало наказанието, щом е участвало в такава гавра. Лавранс не спомена повече за белята, но тегли на Арне бой, какъвто момчето не бе яло през живота си.

Затова, докато яздеха покрай камъка, Арне подръпна ръкава на Кристин. Не посмя да обели дума заради Лавранс, но започна да прави гримаси, да се усмихва и да се тупа по задните части. Кристин само наведе засрамено глава.

Пътят навлезе в гъста гора. Яздеха под хребета Хамар. Долината се стесни. Притъмня, а стенанията на река Логен се чуваха все по-силно и отчетливо. Зърнаха я как лъкатуши между стръмните скали — ледено зелена и разпенена. От двете страни на долината се чернееха гори. По пътя цареше мрак, беше неприятно и тясно, а и духаше студен вятър. Минаха по мостчето над притока Руст и не след дълго видяха моста над реката в долината. В бърлога под моста живееше воден дух. На Арне му се искаше да разкаже на Кристин за него, но Лавранс категорично му забрани да говори подобни неща из гората. Стигнаха до моста, Лавранс скочи от коня и го поведе за юздата с едната си ръка, а с другата придържаше детето.

На отсрещния бряг започваше пътека за ездачи и водеше стръмно нагоре към възвишенията. Мъжете слязоха от конете и тръгнаха пеш, а бащата премести Кристин по-напред, за да се хване за предния лък на седлото. Така тя язди сама жребеца Гюлсвайнен.

Изкачваха се все по-нагоре. Пред тях се издигаха все повече посивели върхове и синкави хълмове, покрити с ивици сняг. Между дърветата Кристин зърна на север село от пътя, а Арне посочи с ръка и й обясни как се казват именията, които виждат.

Изкачиха се по склона и стигнаха до малка къща. Спряха до дървената ограда. Лавранс извести за посещението, а викът му отекна в планината. От полянките се зададоха двама мъже: синовете на стопанката. Занимаваха се с добив на смола и Лавранс искаше да им поръча да му набавят такава. Майка им донесе голяма купа кисело мляко да се поразхладят, защото денят беше горещ, както впрочем предвиждаха мъжете още от сутринта.

— Довел си и дъщеря си — рече тя, след като ги поздрави. — Много ми се искаше да я видя. Свали й шапката. Всички говорят каква красива коса имала.

Лавранс откликна на молбата й и косата на Кристин се разсипа по раменете й чак до седлото, гъста и златиста като зряла пшеница.

Исрид, стопанката, взе кичур в ръката си и я похвали:

— Явно слуховете не са никак преувеличени. Момиченцето ти е като водна лилия и прилича на рицарска щерка. Има и мили очи. Метнала се е на теб, а не на Йеслинговия род. Да даде бог само радост да видиш от нея, Лавранс Бьоргюлфсьон! А ти яздиш Гюлсвайнен с осанката на кралски сановник — пошегува се тя, докато поднасяше купата към устните на Кристин.

Детето поруменя от радост, защото знаеше, че смятат баща й за най-красивия мъж в околността, а и той наистина приличаше на рицар; открояваше се сред слугите си, независимо че се обличаше в селски, ежедневни дрехи: доста широка и къса жилетка от зелено сукно, разкопчана на врата, та да се вижда ризата; панталон и обувки от небоядисана кожа; на главата старомодна, широкопола вълнена шапка. Единствените украшения по него бяха гладка сребърна катарама на колана и малка брошка на ризата, а изпод ризата му се подаваше част от златен ланец. Лавранс не го сваляше от врата си. На ланеца висеше златен кръст с големи планински кристали, а в кръста се намираше къс от погребалните повивки и от косата на света Елин от Шовде, защото според потомците на лагман Лауренсиус родът им води началото си от едната дъщеря на покойната светица. Когато ходеше из гората или работеше, Лавранс мушваше кръста под ризата си, за да не го изгуби.

В грубите си домашни дрехи Лавранс изглеждаше по-достопочтено от всеки рицар и кралски сановник в празнични одежди. Лавранс беше строен, висок, с широки рамене и тесни хълбоци. Малката му глава стоеше красиво върху врата му, а хубавите му, леко издължени черти на лицето, приятно пълните му бузи, изящно заоблената му брадичка и добре оформената му уста допълваха впечатлението за аристократичност. Кожата му беше светла, а цветът на лицето говореше за цветущо здраве. Имаше сиви очи и гъста, гладка и мека като коприна руса коса.

Лавранс се спря да поговори с Исрид, да я попита как е. Поинтересува се и от Турдис, нейна роднина, която това лято се грижеше за къщата на „Йорун“ в планината. Наскоро родила дете. Исрид чакаше удобен случай някой да я придружи през гората, та да отнесе момчето до църквата да го кръстят. Лавранс й предложи да се качи с тях. Следващата вечер щял пак да слиза, а с толкова много мъже Исрид щяла да бъде спокойна за себе си и за малкия езичник.

Исрид му благодари:

— Често казано, точно това чаках. Ние, бедните хора под планинското пасище, си знаем, че винаги, когато ни навестиш, гледаш да ни помогнеш.

Тя изтича да си вземе вързоп и връхна дреха.

Така Лавранс намираше общ език със скромните хора, обитаващи сечищата и земите под аренда в покрайнините на селото. С тях винаги се държеше приятелски и обичаше да се шегува. Говореха си за особеностите на горските животни, за тревистите ивици в края на платото, за призрачни истории, тъй многообразни из такива места. Лавранс не се скъпеше ни на думи, ни на дела и им подаваше ръка в тежки моменти. Наглеждаше болния им добитък, работеше в ковачницата, помагаше на дърводелците, понякога напрягаше великанските си силите, за да разсече камъни или да извади огромни корени. Затова хората посрещаха с радост Лавранс Бьоргюлфсьон и Гюлсвайнен — едрия, червен жребец. Гюлсвайнен беше красиво животно с лъскава козина, с жълтеникава грива и опашка и светли очи. Носеше му се славата на много силен и непокорен, но край Лавранс животното ставаше кротко като агне. А стопанинът често признаваше, че го обича като по-малък брат.

Лавранс искаше първо да провери какво е състоянието на каменната наблюдателница на хълма Хайм. В тежките времена преди стотина и повече години селяните построили такива наблюдателници в планинските части близо до долините, но те вече не представляваха част от сухоземната защита на страната. Поддържаха ги селяните, а братята се редуваха да се грижат за тях.

Стигнаха до първото пасище. Лавранс пусна всички коне без товарния из оградената земя, а мъжете поеха по стръмна пътека нагоре. Не след дълго дърветата оредяха. Високи борове се издигаха мъртви и бели като кости сред мочурищата. Кристин забеляза как на небесния фон се появяват голи сиви върхове. Катереха се по камънаци, а понякога по пътеката клокочеха потоци и се налагаше баща й да я пренася на ръце. Вятърът се усили и освежи пътниците, а пиренът чернееше от плодове, но Лавранс не позволи да спрат и да си наберат. Арне ту тичаше отпред, ту оставаше последен, късаше плодове за Кристин и обясняваше чии пасища виждат долу в гората — защото по онова време цялата сегашна ливада на Хьовринг беше покрита с гора.

Минаха под последния заоблен и гол връх и видяха огромна купчина отсечени дървета, изложена под напора на вятъра, а колибата на пазача се гушеше на завет под малка скала.

Качиха се на билото, вятърът задуха срещу тях и задърпа дрехите им. На Кристин й се стори, че там живее живо същество, което ги посрещна и ги поздрави. Двамата с Арне вървяха по покритата с мъх земя. Седнаха на една възглавница. Кристин се вторачи изумена. Никога не си беше представяла, че светът е толкова широк и голям.

Под краката си виждаше покрити с дървета плата; долината представляваше само падина между огромните скални късове, а страничните долини изглеждаха още по-малки. Въпреки че не бяха малобройни, долините отстъпваха по площ на планинските местности. Навсякъде над горския килим се издигаха сиви върхове, обагрени в златисто от лишеи, а далеч на хоризонта се синееха планини с бели снежни петна и се сливаха пред окото със сиво-сините и блестящо бели летни облаци. Но на североизток, малко отвъд гората с пасбищата, се виждаха купчина големи каменносини хълмове, покрити на места с току-що паднал сняг. Кристин се досети, че това са Глиганските върхове, за които беше чувала. Наричаха ги така, защото приличаха на стадо едри глигани, поели по пътя с обърнати към селото задници. Арне обясни, че докато стигнат до тях, ще се наложи да яздят още половин ден.

Кристин очакваше, когато се качи на върха на родните планини, да види село като нейното: със застроени имения и по-малки стопанства. Сепна се, щом разбра колко голямо разстояние има между населените места. Огледа малките жълти и зелени петънца в дъното на долината и миниатюрните полянки из гората със сиви къщурки, не по-големи от точки. Започна да ги брои, но след третата дузина се обърка. Макар и доста на брой, селищата сякаш не представляваха нищо сред цялата откриваща се пред очите й пустош.

Кристин знаеше, че из гората върлуват мечки и вълци, а под камъните се крият тролове, горски духове и елфи. Изплаши се, защото никой не успя да й каже точния им брой, но сигурно бяха многократно повече от християните. Извика баща си, ала той не я чу заради силния вятър. Заедно със слугите си Лавранс търкаляше големи камъни по скалата, за да подпрат с тях трупите на отсечените дървета.

Исрид се приближи до децата и показа на Кристин къде се намира западното подножие на Воге. Арне на свой ред й посочи Гроберге — Сивата планина — където хората от селата ловели елените в ями, а кралските соколари живеели в каменни колиби. Самият Арне обмислял да се отдаде на това занимание, но искал и да обучава птиците за лов. Вдигна ръце, за да пусне птицата.

Исрид поклати глава.

— Хич не е хубав този живот, Арне Юрдшон. Тежко и горко на майка ти, ако станеш соколар, момче. Попадне ли човек сред ловците, няма спасение: става побратим с хора от лоши по-лоши.

Приближилият се Лавранс дочу последните й думи.

— Така е — потвърди той. — Доста такива стопанства не си плащат нито данъка, нито десятъка.

— Май доста си видял, Лавранс — подкачи го Исрид. — Нали пътуваш надалеч…

— Еее — проточено отвърна Лавранс, — може и така да се каже, но не ми се говори за това. Според мен трябва да позволим на хората да намерят в селото същото спокойствие, което имат из планината. Виждал съм жълти ниви и тучни ливади по места, където малцина биха предположили, че има долини. Очите ми са се радвали на крави и овце, но не зная дали принадлежаха на хора, или на други…

— Да — кимна Исрид, — приписват на мечките и вълците изчезналия добитък из пасищата, но в планината бродят и по-зли разбойници.

— По-зли казваш — замислено повтори Лавранс и погали дъщеря си по главата. — Веднъж в планината южно от Глиганските скали видях три момчета на възрастта на Кристин. Златокоси, с кожени жилетки. Озъбиха ми се като вълчета, а после избягаха и се скриха в гората. Какво да се чудим на бедния им баща, решил да им осигури една-две крави…

— О, и вълците, и мечките си имат малки — сопна се Исрид. — Ама тях не ги щадиш, Лавранс, нито тях, нито децата им, макар че не са се учили на закон и християнски морал като тези злосторници, към които си толкова благосклонен…

— Значи смяташ, че съм благосклонен към тях, а всъщност аз просто не съм жесток — усмихна се Лавранс. — Хайде, нека да видим какво ни е приготвила Рагнфрид за из път.

Хвана Кристин за ръка и я поведе със себе си. Надвеси се над нея и бавно изрече:

— Мислех си за трите ти братчета, мила Кристин.

Надникнаха в колибата. Вътре беше задушно и миришеше на мухъл. Кристин се поогледа: само няколко пръстени пейки до стените, огнище насред помещението, няколко бурета с катран, снопове от съчки, пропити със смола, и брезова кора. Лавранс предложи да се нахранят навън. Слязоха по склон, обрасъл с брези, и намериха красива, зелена поляна.

Свалиха багажа от товарния кон и се изтегнаха в тревата. Рагнфрид бе напълнила кожената торба с изобилна и питателна храна: мек хляб, вкусни питки, масло, сирене, сланина, сушено еленово месо, мазнина, сварени говежди гърди; носеха още две бъчви с немска бира и буренце с медовина. Бързо нарязаха месото и си го поделиха, докато Халдан, най-възрастният от дружината, напали огън — в гората най-добре е да имаш топлина.

Исрид и Арне накършиха клони от пирен и мъхеста върба и ги хвърлиха върху огъня. Той изсъска, когато изсмука зеленината от наръча, и по червената грива на пламъците се разхвърчаха обгорели снежинки. Към ясното небе се изви гъст, черен дим. Кристин седеше, загледана в огъня. Той сякаш се радваше, задето е навън, на свобода, и си играе на воля, а не е затворен в домашното огнище, където се трепе да готви ядене и да им свети.

Кристин се облегна на баща си и сложи ръка върху коляното му. Лавранс й даваше най-хубавото от трапезата и щедро поднасяше към устата й бира и медовина, та Кристин да пие, колкото й душа иска.

— Ще се замае и няма да може да слезе до пасището — пошегува се Халдан.

Но Лавранс само погали пълните й бузи:

— Е, малко ли мъже сме се събрали? Ще я занесем, нали сме затова. Арне, пийни си и ти, нали още растеш. На вас, младите, божиите дарове ви действат благотворно и никак не ви вредят; правят кръвта ви сладка и червена, а съня — здрав, без да събуждат лудост и неразумни мисли.

Мъжете също пиха до насита. И Исрид не остана по-назад. Гласовете им, ведно с пращенето и свистенето на огъня зазвучаха като далечно бучене в ушите на Кристин. Главата й натежа. Долови, че дружината разпитва Лавранс какви странни неща е преживял по време на лов. Но той не пожела да се впуска в подробности и Кристин се почувства спокойна и доволна, а и нали беше сита.

Баща й държеше парче мек ечемичен хляб. Мачкаше го между пръстите си, докато заприлича на кон, късаше парченца от месото и правеше от тях ездачи. После хлебните конници поемаха от бедрото му право към устата на Кристин. Тя обаче така се измори, че вече нямаше сили да си отваря устата или да дъвче. Катурна се на земята и заспа.

Когато дойде на себе си, се намери легнала на топло в обятията на баща си. Той бе завил и двама им с кожуха си. Кристин се надигна, избърса потта от лицето си и развърза шапката си, та въздухът да изсуши мократа й коса.

Сигурно вече преваляше пладне, защото слънчевите лъчи светеха в жълто, а сенките се издължаваха и клоняха към югоизток. Вятърът беше утихнал напълно, а около спящите се навъртаха жужащи комари и бръмчащи мухи. Кристин стоеше неподвижно, след малко почеса изпохапаните си от комари ръце и се огледа — над тях заобленият връх, покрит с бели мъхове и жълти лишеи, блестеше под палещите лъчи на слънцето, а купчината повалени дървета се очертаваше на небесния лазур като скелет на причудливо животно.

Кристин изпита безпокойство. Стори й се странно, че всички спят посред бял ден. Случваше ли се да се събуди посред нощ, се намираше на тъмно и топло. От едната страна лежеше майка й, а от другата — провесената от стената черга. Но тогава Кристин знаеше, че стаята е затворена с резе, а на тавана има капак. Чувстваше се защитена от нощта и от света навън, а звуците на спящите между възглавници и кожи хора внушаваха спокойствие. Сега обаче мъжете лежаха на земята около малката черна жарава и приличаха на мъртви. Някои се бяха проснали по корем, други — по гръб със свити колене, а от устата им се процеждаха звуци, които я плашеха. Баща й хъркаше силно, от носа на Халдан се разнасяше пискливо свистене, когато си поемаше дъх. Арне спеше обърнат настрани, с лице заровено под ръката му. Лъскавата му светлокестенява коса се беше разпиляла в пирена. Изглеждаше напълно неподвижен и Кристин се притесни, че може да е мъртъв. Не се стърпя, наведе се и го докосне, за да провери. За щастие Арне се поразмърда насън.

Внезапно я обхвана страх: ами ако са спали две нощи и се събуждат на следващия ден? Ужаси се при тази мисъл и разтърси баща си, но той само изсумтя и продължи да спи. Кристин усещаше главата си натежала, но не посмя да легне отново. Изпълзя до огъня и го разбута с пръчка. Жаравата все още тлееше. Хвърли няколко малки съчки и пирен, които събра наоколо, но не се осмели да напусне кръга на спящите и да донесе по-едри клони.

Неочаквано се разнесе тупурдия и земята се разтресе. Кристин направо примря от страх, полазиха я студени тръпки. Между дърветата мярна червено тяло: Гюлсвайнен си проправяше път между ниските брези и я гледаше с бистрите си светли очи. Дива радост обзе Кристин и тя се затича към жребеца. При Гюлсвайнен бяха кафявият кон на Арне и товарният кон. Кристин се почувства в безопасност, приближи се и ги потупа по хълбоците. Гюлсвайнен наведе глава, за да го погали по муцуната. Кристин разроши жълтеникавата му грива и той подуши ръцете й с влажните си ноздри.

Конете тръгнаха да пасат по склона, а Кристин ги последва, защото се чувстваше защитена близо до Гюлсвайнен — беше се случвало да прогони мечка. Наоколо в изобилие растяха черни боровинки, а детето беше жадно и усещаше горчив вкус в устата си. Не й се пиеше бира, а сладките, сочни плодове имаха приятния вкус на вино. Нататък, край един сипей, съзря и малини. Хвана коня за гривата и го подръпна леко да я придружи. Жребецът послушно последва момиченцето. Кристин се спускаше по склона, а конете вървяха след нея.

Тя чу ромона и бълбукането на поток. Тръгна по посока на звука и го намери. Качи се на голям камък и изми потното си, изпохапано от комари лице и ръцете си. Под скалата водата образуваше неподвижно, черно езерце, защото отсреща, зад няколко малки брези и чаенолистни върби, се издигаше каменна стена. Водата представляваше превъзходно огледало. Кристин се надвеси и се огледа, защото искаше да се увери със собствените си очи в думите на Исрид, че прилича на баща си.

Усмихна се, кимна и се наведе напред, докато косите й докоснаха русите коси около кръглото детско лице с широко отворени очи от отражението във водата.

Наоколо растяха безброй красиви растения с кичести светлочервени цветове — валериана. Тук, до планинския поток, те бяха много по-червени и красиви, отколкото край реката до дома й. Кристин си набра от цветята и ги върза със стръкове трева. Направи си най-прекрасния и плътен светлочервен венец. Сложи го на главата си и изтича до езерцето, за да се види как изглежда с украшението. Приличаше на голяма мома, тръгнала на забава.

Надвеси се над водата и видя как тъмното й отражение изплува от дъното и се избистря, докато се приближава към лицето й. В огледалото на потока Кристин зърна и човек, застанал зад брезите на отсрещната страна. Навеждаше се към нея. Тя рязко вдигна глава и впери поглед нататък. Първо предположи, че дърветата са се скупчили до скалата и само й се привижда човешка фигура. Но изведнъж различи лице между листата: жена с бяло лице, разрошена, жълта като лен коса, големи, светлосиви очи и широко отворени, бледочервени ноздри като на Гюлсвайнен. Беше облечена в нещо лъскаво, тревисто зелено, а клоните закриваха тялото до широките й гърди, окичени с брошки и лъскави ланци.

Кристин се вторачи във видението. Жената вдигна ръка и й показа венец от жълти цветя. Помаха към нея.

Зад гърба си Кристин чу как Гюлсвайнен изцвили неистово уплашен. Обърна глава. Жребецът се изправи на задните си крака, а цвиленето му отекна надалеч. Конят мяташе грива, после хукна и цялата земя потрепери от тропота. Другите два коня го последваха. Изкачиха се по сипея, а изпод копитата им се разхвърчаха камъчета. Разнесе се пращене на счупени клони. Шумоляха изтръгнати корени.

Кристин завика, колкото й глас държи:

— Татко — дереше се тя, — татко!

Изправи се, хукна след конете, без да посмее да се обърне назад или да погледне през рамо. Покатери се по сипея, спъна се в полите си и се свлече надолу; пак се покатери и се хвана за скалата с окървавените си вече ръце, пълзеше по изранените си, олющени колене, като викаше ту Гюлсвайнен, ту баща си. По цялото й тяло изби пот и рукна като из ведро. Замъгли очите й, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Задави я панически плач.

— Татко, о, татко!

Изведнъж дочу гласа му недалеч от себе си. Видя го да тича надолу по светлия, окъпан от бяла слънчева светлина сипей. Покрай него мълчаливо стояха ниски брези и трепетлики и го наблюдаваха с малките си сребристи точици по листата. Планинският склон, огрян от слънцето, бе утихнал, а бащата й тичаше и викаше името й. Кристин се свлече на земята, успокоена, че спасението идва.

— Пресвета Дево! — възкликна Лавранс и коленичи до дъщеря си.

Привлече я в обятията си. Беше пребледнял, със стиснати устни. Кристин се изплаши още повече, сякаш едва когато го видя, осъзна каква опасност я грозеше преди малко.

— Мило дете мое — Лавранс повдигна окървавените й длани, огледа ги, забеляза венеца на главата й и го докосна с пръст. — Какво е това? Как се озова тук, скъпа моя Кристин?

— Тръгнах с Гюлсвайнен — захлипа тя в прегръдките му. — Изплаших се, когато ви видях заспали, но Гюлсвайнен се появи. А после един човек ми махна долу до рекичката…

— Какъв човек? Мъж ли?

— Не, жена. Помаха ми с жълт венец. Май беше феята джудже, татко…

— Исусе Христе — бавно изрече Лавранс и прекръсти детето и себе си.

Помогна й да се изкатери на тревата. Вдигна я и я понесе на ръце. Тя се сгуши във врата му, ридаейки безутешно въпреки опитите му да я успокои.

След малко срещу тях се зададоха останалите мъже и Исрид. Тя плесна с ръце, когато чу какво се е случило.

— Да, била е самодивата. Искала е да примами красивото дете в планината, така да знаете…

— Замълчи — скастри я Лавранс. — Не бива да говорим така, докато сме в гората. Кой знае какво се крие под камъните и чува всяка наша дума.

Той свали златния си ланец и увеси кръста с мощите на врата на Кристин. После го мушна под дрехата й, за да го пази до гърдите си.

— Приканвам всички да внимавате какво излиза от устите ви, защото Рагнфрид не бива да научи на каква опасност е била изложена дъщеря ни.

Хванаха конете, побягнали в гората, и бързо слязоха до пасището, където чакаха другите коне. Всички яхнаха жребците и поеха към къщата на имението „Йорун“. Дотам нямаше много път.

Пристигнаха. Слънцето тъкмо клонеше към залез, добитъкът беше прибран в обора. Турдис и пастирите дояха животните. В мандрата ги чакаше сварена каша, защото млекарите ги бяха видели до колибата и се бяха подготвили.

Едва сега Кристина престана да плаче. Седнала в скута на баща си, ядеше каша и сметана с неговата лъжица.

На следващия ден Лавранс се канеше да иде до езерото далеч нататък из планината. Неколцина от пастирите му гледаха добитък там. Първоначално смяташе и Кристин да го придружи, но сега нещата се промениха. Лавранс реши да я остави в мандрата.

— Турдис и Исрид, внимавайте много. Заради Кристин и непокръстеното пеленаче в люлката не оставяйте вратата отключена и капака на тавана незатулен.

Силно изплашена, Турдис не смееше да остане повече в планината с малкия. Все още не си беше взела очистителната молитва след раждането и бързаше да слезе до селото възможно най-скоро. Лавранс прояви разбиране към желанието й. Предложи й да тръгне с тях на следващата вечер. Обеща да помоли възрастна вдовица да дойде да замества Турдис.

Турдис постла сладка, свежа трева под кожите на пейката. Разнасяше се силно и приятно ухание и Кристин се унесе още докато баща й четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“.

— Ще мине известно време, преди отново да те заведа в планината — Лавранс я потупа по бузата.

Кристин се разбуди веднага:

— Татко, може ли да дойда с теб на юг през есента? Нали ми обеща…

— Ще видим — отвърна Лавранс и Кристин потъна на часа в сладък сън върху овчите кожи.