Сигрид Унсет
Венецът (4)

4.

Знахарката Осхил остана в „Йорун“ почти цялото лято. Заприиждаха разни хора да я молят за помощ. Кристин чуваше язвителните подмятания на отец Айрик. Май и на родителите й това не им се харесваше. Кристин обаче пропъди мислите за характера на Осхил. Постоянно търсеше нейното присъствие: нито й омръзваше да слуша разказите й, нито — да я гледа.

Юлвхил лежеше по гръб в постелята с побеляло лице и безцветни устни. Под очите й се образуваха черни кръгове. От красивата й някога руса коса сега се носеше остра миризма на пот, защото отдавна не я бяха мили. Изчезна блясъкът на къдриците й и косата заприлича на старо, изсушено сено. Юлвхил изглеждаше изморена и измъчена, но проявяваше търпение. Усмихваше се слабо и болнаво, когато Кристин се качваше на леглото, за да си поговорят и да й покаже красивите подаръци от родители, от приятели и роднини от цялата страна. Изпращаха на Юлвхил кукли, птици, добитък, настолни игри, накити, кадифени шапки и пъстроцветни ленти. Юлвхил разглеждаше даровете със сериозни очи и ги изпускаше от отмалелите си ръце с въздишка, а Кристин ги събираше за сестра си.

Дойдеше ли при нея знахарката Осхил, лицето на детето грейваше от радост. Юлвхил жадно пиеше от освежаващите и приспивателните отвари, които й забъркваше Осхил, и не се дразнеше от грижите на знахарката. Обичаше да я слуша как свири на арфата на Лавранс и пее. Осхил знаеше много песни, нови за хората от долината.

Често Осхил пееше на Кристин, след като приспи сестра й. Понякога се впускаше в разкази за младостта си: живяла за юг и пътувала с крал Магнюс, крал Айрик и техните съпруги.

Веднъж, докато слушаше историите на Осхил, от устата на Кристин се изплъзна въпрос, който отдавна я занимаваше:

— Струва ми се странно, че винаги си толкова весела. Преди си живяла доста по-… — не довърши мисълта си и се изчерви.

Осхил й се усмихна:

— Доста по-добре ли? А сега вече нямам тази възможност, това искаш да кажеш, нали? — засмя се тихо тя. — Изживях си щастливите дни, Кристин. Глупаво е да се жалвам, задето сега ми се налага да се задоволявам с мътеница, след като вече съм изпила виното и бирата. Хубавите дни продължават дълго, ако човек внимателно се погрижи за делата си. Това го знаят всички разумни хора и гледат да живеят поне сносно, защото да живееш щастливо излиза скъпо. Днес наричат глупак човек, ако е пропилял наследството от баща си, за да лудува на младини. Всеки е свободен да разполага с живота си. За мен глупак е онзи, който си спомня с разкаяние за охолния си живот, а дваж по-голям глупак е, ако се надява да види отново приятелите си гуляйджии, след като е похарчил парите си… Какво става? — благо попита тя Рагнфрид; майката се раздвижи рязко, приседнала на леглото.

— Не, тя спи — отвърна Рагнфрид и се приближи до огнището, където седяха Осхил и Кристин.

Хвана се с ръка за капака на тавана и се вгледа в лицето на знахарката:

— Думите ти са непонятни за Кристин.

— Така е — съгласи се Осхил. — Но тя си е научила молитвите, преди да ги разбира. Когато човек не се нуждае от молитви или помощ, няма желание нито да учи, нито да разбира.

Рагнфрид свъси черните си вежди. Под тях светлите й хлътнали очи заприличаха на езера в основата на черен горски склон. Като малка Кристин често правеше това сравнение или някой просто го бе подхвърлил. Осхил погледна Рагнфрид с лека усмивка. Майката бе приседнала отстрани до огнището. Взе съчка и я хвърли в жаравата.

— Ами ако човек е пръснал парите от наследството си по жалки стоки, а после съзре съкровище, за което би дал и живота си? Не мислиш ли, че тогава би следвало да си посипе главата с пепел заради глупостта си?

— Щом живееш активно, харчиш, Рагнфрид — отвърна Осхил. — А който иска да си даде живота, нека се осмели да го направи, за да провери какво ще спечели…

Рагнфрид дръпна горящата съчка от огъня, духна пламъка и обгърна с ръка края й. Между пръстите й прозираше кървавочервена жар.

— Това са само празни приказки, Осхил.

— Едва ли има много неща, заради които човек си струва да пожертва живота си, Рагнфрид.

— Напротив — възрази стопанката. — Мъжът ми — прошепна тя едва доловимо.

— Рагнфрид — подхвана полугласно Осхил, — не една мома е смятала така, когато е пожелала да се обвърже с мъж и затова му е дала невинността си. Но не си ли чела за мъже и жени, които дали на Господ всичко свое и постъпили в манастир или решили да се скитат голи из пустинята, а после се разкайвали за решението си. Да, в религиозните книги те са наричани глупци. Грешно е да мислим, че Бог ги е подмамил да сключат неизгодна сделка.

Известно време Рагнфрид помълча. Знахарката се обади:

— Хайде, Кристин, време е да излезем да съберем роса за сутрешната баня на Юлвхил.

Лунна светлина къпеше черно-белия двор. Рагнфрид тръгна с Осхил и Кристин. Минаха през хамбара, за да стигнат до зелевата градина. Момичето видя как тънката сянка на майка й се облегна на портата, докато самата тя тръскаше росата от големите, леденостудени листа на зелките и от гънките на лековитото цариче и я събираше в сребърната чаша на баща си.

Знахарката Осхил вървеше безмълвно до Кристин. Не обираше роса, а само пазеше момичето, защото не беше никак безопасно да го остави само в мрака. Росата придобиваше повече лечебни свойства, когато я събира чиста девойка.

Върнаха се до портата, но не намериха там Рагнфрид. Кристин, трепереща от студ, подаде на Осхил замръзналата сребърна чаша и се завтече с мокрите си обуща към спалнята, където спеше с баща си. Сложи крак на първото стъпало, но тогава Рагнфрид се появи изпод сянката на чардака. Носеше димяща купа.

— Стоплих ти малко бира, дъще — рече тя.

Кристин й благодари и доволно отпи.

— Кристин — подзе Рагнфрид, — нали в молитвите и в заклинанията, на които те учи знахарката Осхил, няма нищо грешно и небогоугодно?

— Ни най-малко — отвърна детето. — Във всички се споменава името на Исус, на Дева Мария, на светците…

— На какво те е научила? — настоя да узнае майката.

— Ами, какви билки да бера и как да бая срещу кръвоизливи, брадавици, възпалени очи, молци по дрехите и мишки в хамбарите; кои лековити треви да събирам на слънце, кои — в дъжд. Но молитвите не бива да ги казвам на никого, защото ще изгубят силата си — побърза да обясни тя.

Майка й взе празната купа и я остави на стълбите.

Неочаквано прегърна дъщеря си, притисна я силно към гърдите си и я целуна. Кристин усети мокрите, пламтящи бузи на майка си.

— Гостюд и Богородица да те закрилят и да те пазят от всички злини. Само теб имаме двамата с баща ти. Единствено теб не те застигна злощастната ни орис. Скъпа моя, никога не забравяй, че си най-голямата радост на баща си.

Рагнфрид се върна в зимната къща, съблече се и се мушна под завивките при Юлвхил. Прегърна детето и доближи лице до неговото. Усети топлината на тялото му и острата миризма на пот от влажната му косица. Юлвхил спеше непробудно и спокойно, както винаги след вечерната отвара на Осхил. От сламата на Дева Мария, сложена под чаршафите, се разнасяше замайващо ухание, но Рагнфрид дълго лежа будна, вторачена в малкото светло петно на тавана, където луната блестеше през роговия прозорец на капака.

Осхил лежеше на другото легло, но Рагнфрид не разбра дали е заспала. Знахарката никога не споменаваше за някогашното им познанството: Рагнфрид се ужасяваше от този спомен. Никога не се бе случвало Рагнфрид да е толкова угрижена и изплашена както сега, макар да знаеше, че Лавранс се възстанови напълно, а Юлвхил прескочи трапа.

Знахарката явно обичаше да си говори с Кристин. С всеки изминал ден дружбата им ставаше все по-крепка.

Веднъж тръгнаха да берат билки и поседнаха на поляна в подножието на скалистото било. Оттам се откриваше изглед към двора във „Формо“, където се червенееше ризата на Арне Юрдшон. Той слезе при тях и предложи да пази конете им, докато търсят билки по склона.

Докато седяха, Кристин разказа на Осхил за срещата си с дребничката самодива. От години не се бе сещала за тази случка. Изпита странното усещане, че между самодивата и знахарката съществува прилика, макар и да осъзнаваше, че двете нямат нищо общо.

Когато привърши разказа си, Осхил помълча малко, загледана надолу към долината. После подхвана:

— Умно си постъпила, че си побягнала, защото тогава си била още дете. Чувала ли си, че хората, които взели златото, предлагано им от джуджетата, после превърнали трола в камък?

— Да, чувала съм такива истории, но не бих се осмелила да го направя. Не ми се струва редно.

— Чудесно е, когато човек не смее да направи онова, което не смята за редно — засмя се Осхил. — Но не е добре, когато човек смята нещо за нередно само защото не смее да го стори. Много си се източила това лято — констатира знахарката. — Знаеш ли каква красавица си станала?

— Да, хората казват, че съм се метнала на татко.

Осхил се засмя тихичко.

— Да, най-добре наистина да приличаш на баща си и телом, и духом. Но ще бъде много жалко, ако те задомят в долината. Не бива да подценяваме селските традиции и дребните земевладелци, но тукашните големци се мислят за много височайши, за единствени по рода си из цяла Норвегия. Сигурно много се чудят как живея и се чувствам добре, въпреки че затвориха домовете си за мен. Те са лениви, надменни и не желаят да възприемат други нрави. Оправдават се със старата вражда с кралската власт по времето на Свере^[1]. Това е пълна лъжа: Ивар Йеслинг-старши, прадядото на майка ти, се спогодил с крал Свере и приел даровете му, но ако вуйчо ти рече да стане част от приближените на нашия крал и да служи в двора му, ще му се наложи да се преобрази цялостно, а Трун няма желание. Но ти, Кристин, ще станеш жена на мъж с рицарско възпитание и обноски.

Кристин гледаше надолу към двора на „Формо“ и към червения гръб на Арне. Досега не й правеше впечатление, но винаги когато Осхил й разказваше къде е пътувала, в съзнанието на Кристин рицарите и графовете оживяваха в образа на Арне. Преди, като малка, принцовете от приказките приличаха на баща й.

— Племенникът ми Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“ би бил чудесен жених за теб. Момчето е станало голям красавец. Сестра ми Магнхил, неговата майка, ми гостува миналата година. Пътуваше из долината заедно с Ерлен. Е, едва ли ще се омъжиш за него, но ми се иска да метна завивката над двама ви в брачното ложе. Ерлен има черна коса и красиви очи, а ти си руса. Но ако не се лъжа, зет ми вече е намерил по-добра невеста на сина си от теб.

— Аз не съм ли добра невеста? — удиви се Кристин.

Момичето не се докачаше от приказките на Осхил, но сега пренебрежителното отношение на знахарката към рода й я засегна.

— Напротив, много добра невеста си, но няма да успееш да се сродиш с моя род. Прадядо ти по бащина линия е бил чужденец, прогонен от родината си и извън закона^[2], а Йеслингите не са мърдали от имотите си години наред и никой вече не е чувал за тях извън долината, докато двете със сестра ми се омъжихме за племенниците на кралица Маргрет Скюлесдатер^[3].

Кристин дори не успя да възрази, че не нейният прадядо, а неговият брат пристигнал в страната, изгонен от родината си. Кристин се загледа нагоре към тъмните скали, които се издигаха над долината, и си спомни деня преди много години, когато се изкачи на платото и видя колко много планини делят селото й от света. Осхил предложи да се прибират и я подкани да извика Арне. Кристин направи фуния с длани и започна да вика и да маха с шала си към червеното петно на двора. Арне се раздвижи и махна в отговор.

Не след дълго Осхил си тръгна от имението „Йорун“, но през есента и първата половина на зимата често навестяваше стопаните. Оставаше по няколко дни при Юлвхил. През деня я сваляха от леглото и се мъчеха да я накарат да стои права, но краката й се подкосяваха. Хленчеше, пребледняла и изтощена, а дрехата, която Осхил й направи от конска кожа и тънки клонки, не й беше никак удобна и тя предпочиташе да лежи в скута на майка си. Рагнфрид непрекъснато носеше малката си дъщеря на ръце. Турдис пое всички грижи за домакинството, а по заръка на майка си Кристин й помагаше и се учеше от нея.

От време на време на Кристин й домъчняваше за Осхил. Понякога знахарката говореше с нея надълго и нашироко, но друг път момичето напразно очакваше от устата на гостенката да излезе нещо повече от обичайния поздрав на идване и на заминаване. Тогава Осхил разговаряше само с възрастните. Обикновено се случваше, когато знахарката водеше и съпруга си, Бьорн Гюнаршон. През есента Лавранс ходи до имението им, за да занесе възнаграждението на Осхил: великолепна сребърна кана със сребърен поднос. Поканили го да пренощува у тях и когато се върна в „Йорун“, Лавранс не спираше да хвали стопанството им. Според него било красиво, добре поддържано и не толкова малко, колкото го изкарвали хората. А в къщите всичко свидетелствало за благополучие. В дома им се спазвали изискани обичаи по образец на големците на юг. Лавранс не сподели мнението си за Бьорн, но винаги му оказваше радушен прием, когато пристигнеше със съпругата си в „Йорун“. Той обаче проявяваше много по-топло отношение към Осхил. Смяташе, че слуховете за нея са лъжи.

— Преди двайсет години нямаше да й трябват магии, за да оплете мъж в мрежите си — казваше той. — Сега наближава шейсетте, а още е красива и привлекателна.

Кристин долавяше колко много се дразни майка й от тези приказки. Рагнфрид не изказваше на глас какво мисли за Осхил, но веднъж сравни Бьорн с пожълтяла трева, затисната под едри камъни. На Кристин сравнението й се стори доста сполучливо. Макар и почти връстник на Лавранс, Бьорн изглеждаше изненадващо повехнал, дебел, блед, отпуснат и леко оплешивял. Все пак личеше колко хубав мъж е бил някога. Кристин така и не успяваше да издебне удобен момент да размени две-три думи с него, защото той почти не говореше. Влизаше в стаята, сядаше където намери, и не ставаше от там, докато не дойде време за спане. Не знаеше мярка в пиенето, но не му проличаваше. Слагаше в устата си едва няколко залъка и понякога се взираше втренчено и умислено в някого от присъстващите със странните си, безцветни очи.

Откакто ги сполетя нещастието с Юлвхил, хората в „Йорун“ не бяха виждали роднините си от „Сюнбю“. Лавранс ходи няколко пъти до Воге. Отец Айрик обаче продължаваше да ги навестява редовно. Често се засичаха с Осхил и се сприятелиха. С поведението си свещеникът заслужи възхищението на хората. Самият той се славеше като опитен лечител. Големците не търсеха помощта на Осхил, поне не открито, вероятно точно по тази причина: смятаха отеца за достатъчно способен, а и без това не им беше лесно да решат как да се държат с двама души, които в известна степен бяха отлъчени от обществото им. По думите на самия Айрик той и Осхил не се биели за територия, а що се отнасяло до магиите й, тя не била в неговата църковна общност. Възможно било тя да знае повече, отколкото е здравословно за нея, но не бивало човек да забравя, че невежите веднага обявяват за магьосница жена, по-умна от всякаква паплач. Осхил, от своя страна, сипеше хвалебствия по адрес на отеца и чинно посещаваше литургиите, случеше ли се да е в „Йорун“ по време на празник.

 

 

Тази година Коледата премина в тягостна атмосфера. Юлвхил все още не можеше да се държи на краката си, а от роднините в „Сюнбю“ нямаше ни вест, ни кост. Кристин чу, че хората из селото говорят за това, а баща й го вземаше доста присърце. Майка й обаче проявяваше пълно равнодушие и Кристин не одобряваше поведението й.

Една вечер към края на почивните дни в „Йорун“ пристигна с шейна отец Сигюр, свещеникът в имението на Трун Йеслинг, за да отправи официална покана към стопаните да уважат пиршество в „Сюнбю“.

Отец Сигюр не се ползваше с добро име в околните села, защото всъщност той управляваше собствеността на Трун или поне поемаше вината за грубия и несправедлив подход на господаря си. Трун тормозеше слугите си напълно незаконно. Свещеникът умееше да пише и смята изключително добре и се славеше като познавач на законите и като изкусен лечител, макар самочувствието му да надхвърляше способностите му. Не им се струваше особено умен, защото от устата му често се изплъзваха глупави думи. Рагнфрид и Лавранс никак не го долюбваха, но хората от „Сюнбю“ го ценяха високо и се чувстваха много огорчени, задето Лавранс не го повика да прегледа дъщеря му.

За лош късмет отец Сигюр дойде по време, когато в имението вече имаше други гости: Осхил и Бьорн, отец Айрик, Юрд и Инга от „Финсбрекен“ — родителите на Арне, стария Юн от имението „Лопт“ и брат Осгаут — монах-проповедник от Хамар.

Докато Рагнфрид разпореждаше да сложат празнична трапеза с отбрани ястия, а Лавранс разглеждаше книжата, уреждащи законовите му права върху земи и имоти, донесени от отец Сигюр, той изяви желание да прегледа Юлвхил. Вече я бяха сложили да си легне, но отецът настоя да я събуди, опипа гърба и крайниците й и я разпита подробно, първо дружелюбно, а после припряно, защото малката се изплаши: Сигюр приличаше на джудже и имаше голямо червендалесто лице. Понечи да вдигне детето и да го остави на пода, за да провери краката му, но то започна да пищи, Осхил стана, приближи се до леглото и зави Юлвхил с кожата. Обясни на отеца, че детето е много сънено и не би могло да застане право на пода, дори да имаше здрави крака.

Свещеникът заговори сприхаво. И той умеел да лекува. Осхил го хвана за ръката, заведе го на най-почетното място в стаята и се зае да му разказва как е лекувала Юлвхил, като непрекъснато го питаше за мнението му. Сигюр поомекна, пи и яде от гозбите на Рагнфрид.

Бирата и виното обаче го замаяха и той стана раздразнителен и заядлив. Много добре осъзнаваше, че никой от присъстващите не изпитва към него топли чувства. Първо се обърна към Юрд, слуга в именията на Хамарския епископ във Воге и Сил. Не една кавга бе ставала причина за ненавистта между хората на епископа и тези на Трун Иваршон. Юрд си държеше езика зад зъбите, но жена му Инга избухваше лесно. Брат Осгаут също се намеси в разговора и отбеляза:

— Не забравяй, че нашият достопочтен баща Инял е и твой господар. Ние в Хамар знаем какви ги вършиш. Тънеш в разкоша на „Сюнбю“ и хич не се сещаш, че си се посветил на друго дело, а не да бъдеш раболепен и мързелив слуга на Трун, да му помагаш да върши несправедливости, да излага душата си на опасност и да ограбва правата на Църквата. Не си ли чувал какво се случва на непокорните и продажни свещеници, които заговорничат срещу духовните си бащи и господари? Спомняш ли си легендата за свети Томас от Кентърбъри? Ангелите го завели до вратата на ада и му позволили да надникне. Той се учудил, защото не видял вътре свещениците, които му се опълчили, както сега постъпваш ти с епископа. Тъкмо се канел да възхвали божията милост, защото свети Томас искал всички да получат опрощение, и точно тогава ангелът помолил дявола да си вдигне опашката. С оглушителен шум и ужасно зловоние на сяра оттам изпаднали всички свещеници и учени, които приживе разклащали устоите на Църквата. И светецът видял къде им е мястото в чистилището.

— Лъжеш като циганин, брате Осхауг — възрази свещеникът. — Зная легендата. Не свещеници, а просещи монаси са изпаднали от задника на дявола като оси от гнездо.

Смехът на стария Юн заглуши гласовете на слугите. Той извика:

— Сигурно е имало и от двата вида.

— Дяволът трябва да е имал страшно широка опашка — отбеляза Бьорн Гюнаршон, а Осхил се усмихна и додаде:

— Да, нали си чувал хората да казват, че лошото не идва само.

— Затваряй си устата, Осхил — скастри я отец Сигюр. — Не ти прилича да говориш за дългата опашка за дявола. Седиш на трапезата, сякаш ти си стопанката, а не Рагнфрид. Чудя се обаче защо не си успяла да изцелиш Юлвхил. Свърши ли онази силна отвара, дето я купи едно време? Онази, която можеше да съживи цяла-целеничка овца, вече накълцана в тенджерата с вряща супа, и да превърне жена в девица в брачното ложе. Чувал съм за една сватба в селото, когато си приготвила вана с такава отвара за поддалата се на изкушението невеста.

Отец Айрик скочи, сграбчи Сигюр за рамото и го повали върху трапезата. Преобърнаха се кани и чаши, по покривката и пода се разхвърча храна, разплиска се вино, отец Сигюр падна на пода с разкъсана дреха. Айрик се спусна, за да продължи да го бие, а от устата му се сипеха клетви:

— Затваряй си мръсната уста, адско изчадие такова…

Лавранс се опита да си разтърве, Рагнфрид застана до масата, бяла като мъртвец, и стискаше конвулсивно ръце. На помощ се притече Осхил. Подаде ръка на отец Сигюр и избърса кръвта от лицето му. Изля в устата му чаша медовина, докато нареждаше:

— Не бъдете толкова строг, отче Айрик. Защо се гневите на подобни шеговити истории? Стана късно, а и пийнахме. Седнете и ще ви разкажа за сватбата. Не е вярно, че е била тук, в долината, нито пък че зная как се приготвя отварата. Ако знаех, сега нямаше да сме в това малко имение. Щях да бъда богаташка, да притежавам имот някъде из големите села, близо до града, до някой манастир, епископ и епархиален съвет — усмихна се тя на тримата духовници. — Но явно преди много години някой е бил посветен в тайната на тази отвара, защото случката е от времето на крал Инге, а женихът се казвал Петер Лундинсьон от Брателан. Няма да споменавам за коя от трите му съпруги става дума, защото и трите имат живи наследници. И така, въпросната жена явно е имала причина да си поръча от отварата и си приготвила вана в дървената барака на двора. Но преди да успее да се изкъпе, влязла нейната свекърва, капнала от умора и потна след дългото пътуване до имението, където щели да отпразнуват сватбата. И тя се съблякла и влязла във ваната. Била възрастна жена, родила девет деца от Лудин. През онази нощ и Лудин, и Петер ги очаквала голяма изненада.

Всички посрещнаха разказа й със смях, а Юрд и Юн поискаха Осхил да продължи с историите. Тя обаче се възпротиви:

— Тук са двама свещеници, брат Осгаут, млади ратаи и слугини. Ще спрем, преди приказките да са станали непристойни и вулгарни, ама нали все пак сега са празнични дни.

Мъжете се развикаха, но жените се съгласиха с Осхил. Никой не забеляза отсъствието на Рагнфрид. Не след дълго стана време Кристин да си ляга. Досега седеше в края на пейката с жените между слугините. Кристин спеше при семейството на Турдис, защото в имението имаше много гости.

Навън се пукаше дърво и камък от студ, а северните звезди пламтяха на небето и трепкаха над планинските върхове. Снегът хрущеше под краката на Кристин, докато тя тичаше през двора, зъзнеща от студ, с ръце, скръстени пред гърдите.

В сянката от старата двуетажна къща забеляза човешка фигура: сновеше неспокойно напред-назад по снега, размахваше и кършеше ръце и ридаеше на глас. Във фигурата Кристин разпозна майка си. Силно разтревожена, изтича до нея и я попита какво я боли.

— Нищо, нищо — тросна се Рагнфрид. — Просто имах нужда да поизляза навън. Отивай да си лягаш, дъще.

Кристин се обърна и тръгна към спалнята, но майка й я спря.

— Легни при баща си и при Юлвхил. Прегърни я, да не би баща ти да я смачка по невнимание. Той спи непробудно, като се напие. Аз ще се кача в старата двуетажна къща. Тази нощ ще спя там.

— За бога, майко, там ще умреш от студ, а и ще спиш съвсем сама. Какво ще каже татко, ако не легнеш при нас?

— Няма да забележи отсъствието ми — отвърна Рагнфрид. — Когато излязох, той вече спеше. Утре ще стане късно. Върви, дъще.

— Ще премръзнеш — продължи Кристин, но майка й я отпрати, вече малко по-меко, и влезе в къщата.

Вътре върлуваше същият студ като навън. Рагнфрид си проправи опипом път до леглото в мрака, свали си забрадката, развърза си обувките и се мушна между кожите. Побиха я ледени тръпки, сякаш потъна в снежна пряспа. Зави се през глава, подви крака и сви ръце до гърдите си. Легнала така, Рагнфрид ридаеше ту тихо, докато сълзите се стичаха по бузите й, ту сърцераздирателно, шумно, та чак зъбите й скърцаха. Накрая тялото й стопли постелята и тя се унесе в сън, обляна в сълзи.