Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (9)

8

Реката почти не се бе променила, откакто доктор Рамирис им махна за добър път от кея си. Двамата Траут гълтаха километър след километър с аеролодката по криволичещата, непрекъсната лента зелена вода. Нескончаема дървесна стена притискаше реката от двете страни и не пропускаше погледа във вечната нощ на гората. На едно място трябваше да спрат, защото течението беше запречено от клони.

Зарадваха се на възможността да си починат от пронизителния шум на самолетния двигател. Завързаха преплетените клони с въжета и ги изтеглиха, за да отпушат теснината. Работата им отне доста време, така че едва късно следобед оградата от зеленина започна да се накъсва, показвайки за миг обработена нива или гола поляна край брега. След това гората освободи брега напълно и те видяха група сламени колиби.

Пол намали скоростта и насочи заобления нос на лодката към няколко дълбани пироги, изтеглени на калния бряг. С ловка маневра изкара лодката между тях и изключи двигателя. Свали бейзболната шапка с надпис НАМПД, която носещо с козирката назад и започна да си вее с нея.

— Къде са хората?

Неестествената тишина беше в остро противоречие с описанията на доктор Рамирес, според които по цял ден около колибите кипи живот. Това място изглеждаше напълно изоставено. Единствените белези за човешко присъствие бяха стълбчетата дим, издигащи се през дупки в покривите.

— Това е твърде обезпокоително! — каза Гемей. — Да не ги е тръшнала чума?

Пол отвори багажника и измъкна една раница с алуминиев самар. Доктор Рамирес бе настоял да вземат неговия дългоцев колт. С бавни движения, Пол постави раницата между двамата, бръкна в нея, разкопча кобура и усети масивната сигурност на дръжката в ръката си.

— Не ме тревожи никаква чума — каза той тихо, загледан към смълчаните колиби, — ами се сещам за убития индианец в пирогата.

Гемей бе забелязала операциите на Пол в раницата и споделяше безпокойството му.

— Ако се отдалечим от лодката — забеляза тя, — може връщането да се окаже трудно. Дай да изчакаме още малко, да видим какво ще стане.

Пол се съгласи.

— Може би карат следобеден сън. Да ги събудим! — Той събра длани пред устата си и извика високо „Ало-о-о!“ Единствено ехото му отвърна. Опита пак. Никакво движение.

— Трябва да спят като убити, за да не чуят такъв рев — усмихна се Гемей.

— Странна работа! — поклати глава Пол. — Дяволски е горещо тук на слънцето. Ще поогледам наоколо. Ще ми пазиш ли гърба?

— В едната ръка оръдието на Рамирес, другата — на стартера. Не се прави на герой!

— Много добре ме познаваш. Шукне ли нещо, търтвам назад.

Траут измъкна длъгнестото си тяло от седалката, разположена пред пропелера и се изправи на палубата. Беше напълно уверен в способността на жена си да го пази. Като дете в Уискънсън, баща й я бе учил да стреля по панички и днес стреляше изключително точно с всякакво оръжие. Пол твърдеше, че е в състояние да извади окото на летяща муха.

Огледа селото и стъпи на брега, но замръзна на място. Забелязал бе някакво движение при входния отвор на най-голямата колиба. Някакво лице бе надникнало оттам, за да се скрие начаса. Ето го пак. След миг се показа човек и им махна с ръка. Извика нещо, което би трябвало да е приветствие и се заспуска по склона.

Стигна до тях и започна да бърше мокрото си лице с копринена кърпа, цяла в петна от пот. Беше висок и това впечатление се усилваше от увенчалата главата му висока сламена шапка с широка периферия. Торбестите му бели памучни панталони се държаха около пищната талия, от парче найлонова връв, а бялата риза бе закопчана до адамовата му ябълка. Слънцето се отразяваше в монокъл на лявото му око.

— Здравейте — каза той с лек акцент. — Добре дошли в Париж на тропическия лес!

Пол погледна през рамото му към жалката купчина купюри и попита небрежно:

— А къде е Айфеловата кула?

— Ха-ха. Айфелова кула! Великолепно! Ами, вижте, не е далеч от Триумфалната арка.

След дългото пътуване в задушната влага на реката, Пол нямаше голямо желание да участва в размяна на остроумия.

— Търсим човек, наричан Холандеца — каза той.

Мъжът свали шапка, показвайки разбъркан, бял храсталак с плешива тонзура^[1].

— На вашите услуги! Но не съм холандец — засмя се той. — Казах, че съм „дойч“^[2], когато за пръв път дойдох в това проклето място, преди седем години. Така че, аз съм германец. Казвам се Дитер фон Хофман.

— Аз съм Пол Траут, а това е жена ми Гемей.

Хофман фиксира монокъла си върху нея.

— Хубаво име за красива жена — галантно отбеляза той. — Тук няма много бели жени. Хубави или не.

Гемей попита, защо е така пусто селото. Месестите, червени устни на Дитер се отпуснаха.

— Предполагам, че селяните се крият. Никога не е излишно да се внимава с непознати. Когато се убедят, че нямате лоши намерения, ще излязат. — И отново безизразната усмивка: — Та какво ви води в това бедно село?

— Доктор Рамирес ни помоли да дойдем. Ние работим в НАМПД. Националната агенция за морско и подводно дело. Правехме проучвания, свързани с речните делфини и се възползвахме от гостоприемството на доктор Рамирес. Та той ни помоли да дойдем, вместо него.

— По телеграфа на джунглата съобщиха, че двама американски учени се намират в района, но и през ум не ми е минавало, че ще ни удостоите с посещение. Как се чувства уважаваният доктор Рамирес напоследък?

— Той би желал да ви посети лично, но си навехна глезена и не може да се движи.

— Много лошо! Бих се радвал да го видя. Дълго време не съм се радвал на компания, но това не ми дава право да бъда лош домакин. Елате, моля! Сигурно ви е много горещо и сте жадни.

Пол и Гемей си размениха погледи „Добре, но нащрек“ и тръгнаха по брега. Преметнала през рамо раницата с револвера, Гемей последва останалите, към разположените в полукръг колиби на върха на хълма. Дитер изкрещя на непознат език и от всяка колиба излязоха по един куп туземци — мъже, жени и деца. Те се измъкваха срамежливо и застиваха в мълчаливо напрежение. Дитер даде друга команда и всички се заеха със задълженията си. Пол и Гемей се спогледаха отново. Домакинът им не разговаряше, той командваше в това село.

Една туземка на около двадесет години излезе с наведена глава от най-голямата колиба. За разлика от останалите жени, които бяха само по препаски, тя носеше саронг^[3] от фабричен плат около стройното си тяло. Дитер изръмжа някакво нареждане и тя изчезна в колибата.

Четири кола крепяха тръстиков навес пред колибата. Сянката закриляше груба дървена маса и чукани за столове. Дитер посочи с жест към тях, сам седна на един и свали сламената си шапка. Попи потта от главата си с кърпата и излая към входа на колибата.

Жената се появи с поднос и три купи от издълбано дърво. Тя го остави на масата и отстъпи встрани, навела почтително глава.

Дитер вдигна чаша.

— За новите приятели! — Ясно се чу звън, когато разклати питието. — Точно така — каза той. — Чувате прекрасния звън на кубчета лед. Трябва да благодарите на съвременната наука, която ми даде възможност, да се снабдя с портативен газов ледогенератор. Няма защо да живее човек като тези кафяви адамовци и еви. — Гаврътна половината чаша на един дъх.

Пол и Гемей отпиха предпазливо и установиха, че питието е студено, освежително и доста силно. Гемей огледа сеното.

— Доктор Рамирес ни каза, че сте търговец. С какво точно търгувате?

— Знам, че за външен човек, това селце изглежда доста мизерно, но тези прости хорица са способни да произвеждат доста изискани произведения на изкуството. Аз им служа като посредник за доставяне на тези произведения в сувенирни магазини и други от тоя характер.

Гемей си помисли, че ако се съди по бедняшкия вид на селото, лъвския пай от печалбата ще да го прибира скромният посредник.

— Чухме и че сте женен. Няма ли я съпругата ви?

Пол скри усмивка зад чашата си. Гемей прекрасно си даваше сметка, че съпругата е младата туземка до Дитер, но не харесваше начина, по който той се отнася с нея.

Дитер се изчерви и извика жената.

— Това е Теса — изръмжа той.

Гемей се изправи и подаде ръка за поздрав. Жената я погледна изненадано, поколеба се за миг и пое протегнатата ръка.

— Радвам се да ви видя, Теса! Името ми е Гемей, а това е съпругът ми Пол.

Бегла като сянка усмивка премина през тъмното лице на Теса. Разбирайки, че Дитер ще си го върне на жената, ако си позволи твърде много, Гемей кимна и седна на мястото си. Теса също се върна там, където стоеше преди.

Дитер прикри раздразнението си зад месеста усмивка.

— Е, сега, след като аз отговорих на вашите въпроси… причината за това нелеко пътешествие?

Пол се наведе над масата и погледна над отсъстващите си очила.

— Реката донесе кану с тяло на индианец в него.

Дитер разпери ръце.

— Тропическата гора може да бъде опасна. Населението й е извадено от първобитната ера едва преди едно поколение. Един мъртъв индианец не е нещо необичайно, за съжаление.

— Този специално беше — настоя Пол. — Беше застрелян.

— Застрелян?

— И още нещо — беше чуло.

— Това вече е сериозно! — каза Дитер. — Всичко, което има някакво отношение към призрачните духове, носи беда.

— Доктор Рамирес спомена, че племето се ръководи от жена — намеси се Гемей.

— А, чула сте легендите. Много живописно, нали? Чувал съм, естествено, за тая богиня-вожд, но не съм имал никога удоволствието да я познавам.

— А виждал ли сте някога представители на това племе? — попита Гемей.

— Нямам сведения от първа ръка за тях, но съществуват разни истории…

— Що за истории, мистър Хофман?

— Разказват, че чуло живеят отвъд Ръката на Бога. Така наричат туземците Големите водопади, нагоре по течението. Казват, че петте успоредни водопада наподобяват гигантски пръсти. Туземците, които отидат твърде близо до тия места, просто изчезват.

— Вие сам казахте, че гората е опасна.

— Да, биха могли да са нападнати от животно или ухапани от змия. Или просто да се загубят.

— Ами нетуземци?

— От време навреме, тук се появяват търсачи на щастие. Аз съм им предоставял оскъдното си гостоприемство, споделял съм познанията си за околността и най-важното — предупреждавал съм ги да стоят далеч от територията на чуло. — Германецът направи движение, като че ли пере. — Три експедиции не се вслушаха в предупреждението ми и от трите ни вест, ни кост. Разбира се, уведомявал съм властите, но те прекрасно знаят, че щом потъне веднъж в гората човек, няма начин да бъде намерен.

— Някои от тия групи не търсеха ли растения с лечебни свойства? — попита Пол.

— Търсят билки, каучук, дървесина, съкровища, изчезнали градове и още какво ли не. Малцина споделят тайните си, а аз не разпитвам.

Докато Дитер дърдореше, Теса бе вдигнала мълком пръст и сочеше небето. Най-после мъжът й забеляза жеста, както и въпросителните физиономии на гостите си и лицето му се вкамени. После там цъфна фалшивата усмивка.

— Както сами виждате, най-силно впечатление на Теса е направила една експедиция, която мина оттук неотдавна, в търсене на образци. Използваха малък цепелин за придвижване над гората. Туземците бяха силно впечатлени, както впрочем и аз — трябва да призная.

— Какви бяха тия хора? — попита Гемей.

— Знам само, че представляваха някаква френска фирма. Известно ви е, колко сдържани могат да бъдат понякога французите.

— Какво стана с тях?

— Нямам и най-малка представа. Чух, че заминали. Може да са били заловени и излапани от чуло. — Той се засмя от сърце, при мисълта за такава възможност. — Което отново ме връща към причината за вашето посещение. Много съм ви благодарен за предупреждението, но след като вече познавате опасностите, които се крият в околността, вярвам, че ще се приберете обратно при доктор Рамирес и ще му предадете моите почитания.

Гемей погледна снижаващото се следобедно слънце. И двамата с Пол знаеха, че в тропиците залезът се спуска със скоростта на гилотина.

— Малко сме закъснели за връщане — каза Гемей. — Какво ще кажеш Пол?

— Опасно би било да се плава нощем по реката.

Дитер се намръщи, но като разбра, че няма къде да върви, отново се усмихна и каза:

— В такъв случай, ще бъдете мои гости. Ще се наспите хубаво и утре заран ще тръгнете рано.

Гемей почти не го чу. Главата на Теса вече не беше наведена. Гледаше право в нея с широко отворени очи и почти незабележимо поклащаше глава. Пол също видя знака.

Благодариха на Дитер за освежителните напитки и предложения покрив и казаха, че отиват да си вземат нещо от лодката. Докато отиваха към реката, туземците се отстраняваха от пътя им, сякаш отблъсвани от невидимо силово поле.

Гемей се престори, че проверява маслото.

— Забеляза ли Теса? — попита тя. — Предупреждаваше ни.

— Нямаше как да не видя ужаса в очите й — отвърна Пол, докато разглеждаше картерната щека.

— Какво мислиш да правим?

— Изборът ни не е кой знае колко богат. Не съм въодушевен от перспективата да прекараме нощта тук, в хотел „Рай“, но не се шегувах — би било лудост да караме по реката по тъмно. Имаш ли някакви предложения?

— Имам — отвърна Гемей, проследила с поглед един прелитащ реката прилеп, с размери на орел. — Предлагам да не си затваряме едновременно очите нито за миг.