Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (20)

19

Индианското селище беше чудо на градостроителството. Докато се разхождаха из мрежата трамбовани пътеки, които свързваха отделните колиби, Гемей и Пол почти щяха да забравят, че компания им правят загадъчна и красива бяла богиня в бикини от ягуарова кожа и мълчалив ескорт от шестима чуло, боядисани в цветовете на частен самолет.

Франсешка оглавяваше процесията. Войните, по трима от всяка страна, поддържаха почтително разстояние с дължина едно копие. Франсешка спря при големия резервоар в центъра на селището. Индианки пълнеха съдове с вода, докато весели банди голи деца се плетяха между краката им. Франсешка цъфтеше в очевидна гордост.

— Всяко подобрение, което виждате тук, е част от цялостен замисъл — каза тя, като посочи наоколо с широк жест. — Изготвих плановете така, сякаш правех нова инфраструктура за Сао Пауло. Работих дълги месеци, преди да бъде обърната и една лопата пръст. Всичко предвидих, включително разпределението на средствата, снабдяването и трудовия ресурс. Основах подразделение, което да произвежда инструментите, необходими за изработването на дървени тръби, кранове и фитинги. Едновременно с това, не биваше да се нарушава нормалният ход на живота — лов и селско стопанство.

— Забележително! — каза Гемей, като разглеждаше грижливо подредените колиби. Нямаше как да не ги сравни с мизерията в империята на Дитер и дори с относително цивилизованото село на доктор Рамирес. — Изключително!

— Благодаря ви, но след като приключих с подготовката, нататък не беше толкова трудно, колкото изглежда. Основният фактор е водоснабдяването. То е точно толкова съществено за живота тук, колкото и за така наречения цивилизован свят. Организирах изкопчийски групи за почистване и разширяване на реката, както и за отклоняването й насам. Натъквахме се на същите проблеми, както при всяко строителство. Производителите на лопати се оплакваха от съкратените срокове, които се отразявали на качеството на продукцията им. — Тя се засмя. — Беше много забавно. След като осигурихме водоснабдяването, да отведем водата до обществените резервоари беше проста работа. Водното колело е технология, доказала се във времето.

— То е не по-лошо от което и да е в старите, промишлени градове на Ню Ингланд — каза Пол, като спря пред една колиба, с размери на единичен гараж. — Но аз съм наистина поразен от водопроводите в обществените клозети. Там, където съм роден, външните клозети без вода се използваха дори в началото на двадесетия век.

— С обществените тоалетни се гордея особено — каза водачката им, докато продължаваха пътя си. — Когато най-накрая се примирих с мисълта, че дестилационната ми технология никога няма да види бял свят, насочих вниманието си към подобряване бита на тези окаяни диваци. Те живееха в каменния век. Нивото на хигиената им беше отчайващо. Родилки умираха най-редовно при раждане. Детската смъртност беше невероятно висока. Възрастните бяха любима плячка за всеки горски паразит. Традиционните им билкови средства просто не успяваха да се справят със задачата. Хранителната стойност на диетата им бе изключително ниска. Осигуряването на редовен приток чиста вода не само предпазваше хората от привичните им заболявания, но им даваше и възможност да отглеждат растения, които да укрепват силите им.

— Питахме се, дали дарбите ви се простират и в областта на хирургията — обади се Гемей. — Братът на Теса имаше един особен белег.

Тя плесна с ръце като зарадвано дете.

— О, апендектомията! Щеше да умре, ако не се бях намесила. Моята медицинска подготовка е ограничена до равнището на първа помощ. Трябва да благодаря на тяхната фармакология. Те топят стреличките за духателните тръби в сока на едно растение. С него парализират животното. Дори незначително количество може да извади човек от строя. Аз намазах със сока голямо листо и го наложих върху кожата. Подейства като местна упойка. Конците за затваряне на раната бяха направени от влакна на друго растение, което не причинява инфектиране. Ножът имаше острие от обсидиан^[1]. Никакви високи технологии, за съжаление.

— Бих искал да кажа същото за оръжията на охраната ви — каза Пол, като наблюдаваше металните остриета на късите копия. Всеки воин носеше и лък и колчан с дълги стрели.

— Наконечниците за стрелите и копията са направени от алуминий от самолета. Скъсените копия са по-удобни за носене в гората, а удължените стрели стигат по-далеч.

— Ако Арно и хората му можеха, щяха да свидетелстват за тяхната ефективност.

— Наистина съжалявам за тези хора, но те сами са си виновни. Чуло са сравнително малко племе и винаги са предпочитали бягството пред конфликта. О, разбира се, ще изсушат по някоя глава или ще излапат някой враг, но те рядко напускат територията си, за да хванат такъв. Искат просто да ги оставят намира. Белият човек ги изтласква все по-навътре в гората. Мислели, че след като се изкачат зад Големите водопади, ще намерят спокойствие, но белите обирджии продължили да ги притесняват. Щяха да бъдат унищожени, ако не им бях помогнала да увеличат своята боеспособност.

— Гледам планировката на селото — каза Гемей. — Тя ми напомня древните укрепени селища, които съм виждала.

— Много правилно наблюдение. Всеки преминал отвъд оградата, ще се окаже в крайно неблагоприятно положение. Селото е пълно с cul-de-sacs^[2] и всякакви други, пригодени за засада места.

— Ами ако нападателите идват, за да ви спасят? — попита Пол. — Няма ли тези приготовления да ви изиграят лоша шега?

— Аз отдавна съм изоставила надеждата за спасение. Баща ми положително е накарал да преровят гората надлъж и шир. Сигурно е бил убеден, че съм загинала, което и трябваше да се случи. Трима загинаха в самолета, а племенният вожд загуби живота си заради мен. Не бих искала да нося отговорност за още човешка смърт.

— Не е ли ирония на съдбата? — намеси се Гемей. — Колкото повече се грижите за тези хора, толкова по-малка е вероятността да ви освободят.

— Така е, но те нямаше да ме пуснат, дори и ако само се правех на богиня и дебелеех в палата. След като, така или иначе, трябва да стоя тук, би било грях от моя страна да не използвам уменията си, за да подобря живота им. Когато накрая белите дойдат и тук, надявам се чуло да използват знанията, а не оръжията си, за да се справят с предизвикателствата на цивилизацията. За нещастие, моят контрол над някои първобитни инстинкти е ограничен. След като проявиха враждебните си намерения, Арно и хората му бяха обречени. Нямаше как да ги спася. Във вашия случай беше по-лесно. Бяхте толкова безпомощни в гората, че те изобщо не ви възприемаха като заплаха, до този момент.

Гемей наостри уши.

— Заплаха?

— Не показвайте тревогата си! — каза Франсешка. На устните й се появи усмивка, но погледът й беше сериозен, както никога досега. — Те не разбират какво си говорим, но усещат нещата. — Спря, за да демонстрира действието на една дървена тръба, изпълняваща задачите на пожарен хидрант и продължи безгрижно нататък. — Те са притеснени. Смятат ви за паднали богове.

— Щом сме така незначителни, от какво се боят? — попита Гемей.

— Опасяват се, че сте тук, за да ме върнете в небесата, откъдето пристигнах.

— Те ли ви го казаха?

— Няма защо да ми го казват. Аз им знам и зъбите на тия хора. Освен това, Теса следи слуховете. Обсъждат възможността да ви изгорят. Пушекът от телата ще ви върне обратно горе на небето. И край на проблема!

Пол хвърли кос поглед към охраната, но не успя да забележи някаква промяна в каменния израз на лицата им.

— Не мога да оспорвам логиката им, но този подход би решил техните проблеми, не нашите — забеляза той.

— Съгласна съм. Това прави необходимостта да се измъкнем колкото може по-скоро, още по-наложителна. Елате! Ще можем да си поговорим, без пазачите да ни надничат непрекъснато през рамо.

Стигнали бяха до павираната бяла алея, която водеше през гората към светилището. Франсешка, следвана от гостите си, поведе групата към кръглата площадка със самолета по средата и седна на излъскана дървена пейка пред носа на лиърджета. Семейството седна на плочите.

— Тук идвам, за да остана сама. Само жреците имат право да посещават това място. Войните ще останат в гората и ще наблюдават всяко наше движение, но можем да обсъдим плана си.

Гемей погледна към джунглата, в която се бяха стопили туземците.

— Надявам се да имате някаква идея, понеже ние не разполагаме с такава — каза тя.

— Първоначалните ви намерения са били правилни. Единственият възможен път е по вода. По реката до езерото и оттам по голямата река надолу. През гората няма да успеем в никакъв случай. Ще ни заловят за нула време или ще се загубим.

— Видях как се справят вашите момчета с кануто — намеси се Пол. — Ще ни трябва чувствителна преднина.

— Ще разполагаме с няколко часа. Но те са опитни и силни гребци. Ще запазят силите си, а ние ще се изморим.

— Какво ще сторят, ако ни заловят? — попита Пол. — В теоретичен план.

— Няма такъв — отвърна Франсешка. — Ще ни убият.

— Дори вас, тяхната богиня?

Тя кимна.

— Изоставяйки ги, ще загубя статута си. Главата ми ще щръкне на оградата редом с вашите.

Пол опипа врата си, без да ще.

Изведнъж уединението им бе нарушено. На площадката се появи индианец, придружен от осем въоръжени войни. Беше по-висок от другите чуло с няколко сантиметра и за разлика от плосколиките си съплеменници, имаше почти римски профил. Мускулестото му тяло беше боядисано в червено, вместо в синьо-бяло. Той пристъпи към Франсешка и заговори, сочейки от време навреме двамата й гости. Тя се изправи като нападаща кобра и го прекъсна с остър като бръснач глас. Той я погледна, после леко сведе глава. Компанията му последва неговия пример. Отстъпиха няколко крачки заднишком, обърнаха се и бързо напуснаха светилището. Франсешка наблюдаваше оттеглянето им с огнен поглед.

— Това не е добре! — каза тя.

— Кои бяха тия хора? — попита Гемей.

— Високият е синът на вожда, убит по време на катастрофата. Нарекох го Аларик^[3] на оня вестготски крал. Той е доста интелигентен и роден водач, но има склонност към насилие. Иска да ме детронира и е събрал група младотурци^[4] около себе си. Фактът, че се осмели да стъпи в светилището, говори за пораснало самочувствие. Явно се възползва от създадената обстановка с пристигането ви. Трябва да се връщаме в палата!

Щом напуснаха светилището, пазачите им се появиха от нищото и заеха местата си отстрани. Франсешка крачеше бързо и за броени минути се върнаха в селището. Нещо се бе променило зад дървеното укрепление. Групички мъже бяха пръснати наоколо. Те извръщаха очи, когато процесията минаваше край тях. Нямаше приятелски усмивки, както на отиване.

Двадесетина млади воини, начело с Аларик, се бяха събрали пред палата. Те дадоха намусени път, по знак на Франсешка, но Гемей видя, че се позабавиха. Теса ги посрещна на вратата. Очите й бяха пълни със страх. Поговориха малко с Франсешка на местния език, после тя им преведе.

— Жреците са взели решение. Ще бъдете убити утре заран. Нощта ще прекарат в събиране на кураж и изграждане на кладите.

Гемей сви устни:

— Съжалявам, но не можем да останем за барбекюто — каза тя. — Ако ни покажете най-близкото кану, ще се сбогуваме.

— Невъзможно е! Сега не можете да мръднете и стъпка.

— Какво ще правим тогава?

Франсешка стъпи на подиума и седна на трона, с вперен във вратата поглед.

— Ще чакаме! — отвърна тя.