Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (28)

27

Черната каучукова топка беше като метеор, но Сендекър бе предугадил посоката и леката му, дървена ракета се стрелна да я посрещне, с бързината на змийски език. Светкавичният бекхенд^[1] я прати с тъп удар в дясната стена. Льогран се хвърли, но не прецени вярно ъгъла и ракетата му загреба непохватно въздуха.

— Това е гейм, струва ми се — обяви Сендекър, като ловко дриблираше с топката. Той бе маниак на тема фитнес и начин на хранене, а строгият режим на упражнения с тежести и бягане му даваше определено предимство пред значително по-младия и едър съперник. Застана леко разкрачен, отпуснал ракетата в сгънатата си ръка. По челото му нямаше и капка пот. Нито един косъм не стърчеше от червената му прическа или от внимателно оформената Вандайкова брадичка.

За разлика от него, Льогран беше вир-вода. Докато сваляше предпазните очила и бършеше потта от лицето си, той си спомни защо бе спрял да играе със Сендекър. Директорът на ЦРУ го превъзхождаше по ръст и мускулна маса — Сендекър беше едва метър и шестдесет — но при всяко стъпване на корта за скуош, той отново се убеждаваше, че играта изисква стратегия, а не сила. При други обстоятелства, Льогран би отклонил поканата, отправена му в деня, след инцидента в щата Ню Йорк.

— Запазил съм корт в клуба — приветливо съобщи Сендекър. — Какво ще кажеш, да помлатим малко черната топчица?

Въпреки ласкавия тон, нямаше и съмнение, че отказ не се предвижда. Льогран отмени сутрешните си срещи и се отби в центъра „Уотъргейт,“ да си вземе екип. Сендекър го чакаше в клуба за скуош. Облечен бе в шит по поръчка костюм в морско синьо със златни апликации. Но дори и в този му вид, не се искаше голямо въображение, за да си го представи човек, крачещ по палубата на старинен боен кораб, лаещ команди да се опънат платната или да се даде залп по пиратска шхуна. Така управляваше и НАМПД — едното око към метеорологичните промени, а другото — към съперниците. Като всеки добър командир, той проявяваше жив интерес към личната съдба на подчинените си.

Когато научи, че Остин е налетял на беда, поради недодялана операция на разузнаването, той избухна по начин, който би засрамил Везувий. Присъствието на ЦРУ в случая го подразни особено много. Льогран му харесваше, но според твърдото убеждение на адмирала, Компанията^[2] беше прекалено глезена, а бюджетът й — извънмерно щедър.

Докато се наслаждаваше на възможността да постави натясно директора на ЦРУ, той я разглеждаше като нещо повече от средство за разпускане. Сендекър не желаеше да стои над политическите интриги. Те дори доста му допадаха. Едно от най-ценните му качества бе, да изпреварва гнева си и да го използва за постигане на определени цели. Обектите на неговия гняв нямаха и представа, че зад бушуващия огън, той остава спокоен и дори понякога се забавлява. Това качество му служеше отлично. Председателите и на двете партии^[3] се съобразяваха с него. Сенатори и конгресмени правеха всичко възможно да поддържат добри отношения. Министри инструктираха помощниците си, да го свързват веднага с тях по телефона.

Льогран прие с готовност поканата на адмирала, защото беше пропит от чувство за вина, по повод на инцидента в Ню Йорк и възможността да се извини беше добре дошла, макар и да му струваше едно унижение на корта. За негова изненада, Сендекър го приветства с усмивка и въобще не спомена случая по време на играта. Дори предложи да плати първите сокове на бара.

— Благодаря, че се отзова на поканата с такава готовност! — каза той с познатата си усмивка на алигатор.

Льогран отпи от папаята си и поклати глава:

— Някой ден, може би ще те победя.

— Първо ще трябва да поработиш върху бекхенда си — препоръча Сендекър. — Впрочем, докато имам възможност да го направя лично, искам да ти благодаря за предотвратяването на тази трагедия, която би засегнала моя човек Остин.

Можеше да бъде и по-зле, помисли си Льогран.

Сендекър не сваляше приветливата си усмивка.

— Жалко, че не можа да реагираш по-бързо! — каза той. — Може би щеше да спасиш своя кадър!

Льогран простена вътрешно. Явно бе, че Сендекър ще гризе тая тема, като куче кокал.

Пренебрегнал сарказма, той отвърна:

— Съжалявам за тоя печален случай! Този… хм… проблем от начало не изпъкна в целия си мащаб! Положението беше много сложно.

— Така чух и аз — отвърна адмиралът. — Виж какво смятам да направя, Ъруин. Засега ще забравя, че една идиотска операция, започната от тайните служби след войната и продължена от ЦРУ е излязла от контрол, като за малко не ме лиши от шефа на групата ми за специални задачи, за малко не очисти един случаен човек и постави под заплаха живота на Спикъра.

— Много си великодушен, Джеймс! — отвърна Льогран.

Сендекър кимна утвърдително.

— Нито дума за тази детинска игра на шпиони няма да напусне стените на НАМПД!

— Агенцията оценява високо твоята дискретност!

Сендекър вдигна червена вежда.

— Не си се отървал съвсем! — каза той закачливо. — В замяна, искам пълна информация за тая мръсна афера!

Льогран си знаеше, че ще има танто за танто. Винаги имаше, щом Сендекър е отсреща. Предварително бе взел решение да сложи картите на масата.

— Може би, имаш право на това — съгласи се той.

— Така ми се струва — хрисимо отвърна Сендекър.

— Не беше лесно да се възстанови цялостната картина, особено в такъв кратък срок, но ще се опитам да ти обясня какво е станало.

— Или, за щастие в тоя случай, какво не е станало.

Льогран се усмихна неубедително.

— Историята започва в края на Втората световна война. Германия е повалена и съюзническата коалиция се разпада. Чърчил произнася речта си за Желязната завеса и декорите за Студената война са подредени. САЩ все още нямат грижа, защото единствени притежават атомната бомба. Това самодоволство е попарено, когато Съветите взривяват собствено ядрено устройство и надпреварата във въоръжаването започва. Ние вземаме преднина с водородната бомба. Но руснаците ни дишат във врата и е ясно, че в близко време ще установят паритет. Както ти е известно, водородната бомба действа на принцип, различен от този на атомната.

— Термоядрената бомба използва принципа на съединяване, а не на разцепване — каза Сендекър, добре запознат с проблематиката от службата си на ядрени подводници. — Атомите се съединяват, вместо да се разбиват.

Льогран кимна.

— Атом водород се съединява с атом хелий. Слънцето и останалите звезди генерират енергията си на същия принцип. След като стана известно, че главната съветска лаборатория за ядрен синтез се намира в Сибир, в правителствените среди се заговори за саботаж. Високомерието ни все още беше голямо след победата над Оста^[4] и някои хора си спомняха с носталгия за нападението срещу завода за тежка вода в Норвегия. Естествено, запознат си с тази акция.

— Имаш предвид завода, който произвеждаше изотопа, необходим за германска атомна бомба — отвърна Сендекър.

— Именно! Тази акция забави работата на немците.

— Подобна операция в Сибир би била доста амбициозно начинание, най-меко казано.

— Всъщност, тя би била невъзможна — отвърна Льогран. — Нападението в Норвегия беше свързано с невероятни трудности, въпреки малките разстояния и силна партизанска подкрепа. Съществува още едно съображение.

Сендекър, който имаше слабост да разглежда нещата в световен мащаб, каза:

— По време на норвежката операция, Германия е във война със съюзниците. А СССР и САЩ официално са в миролюбиви отношения. И двете страни внимават да не предизвикат открит въоръжен сблъсък. Едно нападение над съветска лаборатория би се приело като открит враждебен акт, който не може да се отмине току-така.

— Именно. Все едно руснаците да унищожат наша лаборатория в Ню Мексико. Би могло да се стигне до война.

Сендекър не беше точно вода ненапита, в областта на хлъзгавите политически ситуации.

— Едно нападение би могло да донесе полза, но само в условията на желязна тайна и стопроцентово замитане на следите.

Льогран кимна.

— Точно така се изразил и президентът, когато му представили положението.

— Голяма хапка, наистина! — отбеляза Сендекър.

— Вярно, но те не са били обикновени хора. Те създават най-могъщия военнопромишлен комплекс в световната история буквално от нула и безмилостно го използват за смазване на двама опасни врагове в няколко континента и морета. Но дори тяхната решимост и средства, с които са разполагали, не са достатъчни в тоя случай. За щастие, две независими едно от друго обстоятелства се засичат и им показват пътя. Първото е създаването на самолета, известен като летящо крило. Той си имал своите недостатъци, но едно неочаквано качество го прави страшно привлекателен. Технологията „Стелт“. Тънкият му силует и гладка повърхност означават, че при подходящи условия, няма да бъде засечен от радар.

— Предполагам, че имаш предвид руски радар — прекъсна го Сендекър.

Льогран се усмихна загадъчно.

— Да допуснем, че всички летящи крила, включително и тези в производство, бъдат унищожени. А президентът нарежда тайно да се построи един самолет, подобрен модел. Той имал дори още по-добри показатели от останалите, по отношение на скорост и далечина. С две думи, налице е средство за достигане до обекта, както и за незабелязано връщане от Сибир.

— Моят опит показва — намеси Сендекър, — че руснаците не са глупаци. Ако лабораторията им гръмне, те няма дълго да се чудят кой стои зад това.

— Несъмнено! Ето защо, втората част от уравнението е от толкова значима. Това е откриването на анасазиума. Това е страничен продукт от експериментите в Лос Аламос. Ученият, открилият тази субстанция е антрополог любител. Бил очарован от древната култура на Пуебло, населявали някога Югозапада. Веществото има ред интересни свойства. Най-важното от тях е способността му да променя водородния атом. Ако би могло да се вкара тайно анасазиум в съветската лаборатория, той би объркал всичките им резултати. Смятало се е, че такава диверсия би забавила с няколко години работата на съветските учени. САЩ биха спечелили време да построят цяла армада интерконтинентални самолети и ракети, толкова съвършени, че Съветите никога да не могат да ни настигнат. Идеята била да се спуснат с парашут взривни устройства. Те избухват и освобождават веществото в течна форма. Вентилационната система на лабораторията го засмуква. Само по себе си, то не е по-опасно за човека от питейна вода. Хората биха възприели атаката като много странна и невероятно кратка гръмотевична буря.

— Не звучи съвсем като доцелна бомбардировка!

— Нито е била такава. Както се казва, особените обстоятелства налагат особени мерки.

— А какво става, ако самолетът се разбие, поради някаква техническа причина?

— Взема се под внимание и такава възможност. Няма отровни таблетки, като оная, дето не я глътна Френсис Гари Пауърс, след като неговия U-2^[5] се разби. Не са имали нужда от приказливи оцелели. Екипажът тръгнал без парашути. Всъщност, е било невъзможно да скочат. Катапултиращите кресла още не са изобретени и люкът не можел да се отвори при авария. Ако се намерят останки, винаги може да се мине с номера, че става дума за учебен полет и неволно отклоняване от курса.

— Екипажът знаел ли е?

— Били са много навити доброволци, незнаещи думите „не може“.

— Жалко, че планът е бил изоставен — въздъхна Сендекър.

— Не е бил — отвърна Льогран. — Мисията завършва със сензационен успех.

— Как така? Съветите построиха термоядрена бомба веднага след нас, ако си спомням правилно.

— Така е. Първото си термоядрено устройство взривяват в 1953, две години след нас. Помниш ли какво ти казах за самонадеяността? Нашите хора не могат да си представят, че един неграмотен селяндур като Сталин ще ги надхитри. Той бил изключително подозрителен към всички. Наредил на Игор Курчатов — техния еквивалент на американския Опенхаймер — да създаде дублираща термоядрена лаборатория в Урал. Тя завършва работата си успешно. Сталин решава, че сибирската инсталация не си е свършила работата, поради вътрешен саботаж и разпорежда персоналът й да бъде ликвидиран.

— Изненадва ме, че не се извършва набег и над уралската инсталация.

— Обмисляно е било, но програмата е спряна. Може би са я преценили като твърде опасна, а може и самолетът да е показал някакви непреодолими недостатъци.

— Какво става с него?

— Запечатват го в хангара заедно със запасите анасазиум. Базата му в Аляска се ликвидира. Персоналът й е пръснат по цял свят. Нито един от тях не е имал представа за операцията като цяло. Това е почти краят на историята.

— Почти. Имаш предвид протокола и убийството на пилота?

Льогран се размърда неспокойно.

— И това, и друго. Всъщност, целият екипаж на самолета е ликвидиран — тихо каза той. — Те са били единствените неполитически фигури, запознати с цялата история. Четирима мъже загиват. На семействата се казва, че това е станало при авария. Погребват ги с всички военни почести в Арлингтън.

— Много мил жест!

Льогран се прокашля гузно.

— Известно е, че правя всичко възможно да изчистя агенцията. Понякога изстъргвам един пласт мръсотия, за да видя отдолу друг, още по-мръсен. За нещастие, голяма част от извършеното не може да стане обществено достояние по очевидни причини. Но разузнавателната общност е извършила някои неща, с които не заслужава да се гордее. Този тъжен епизод е едно от тях.

— Остин ме информира за разкритията си. Пилотът е присъствал на погребението си в Арлингтън и синът му го е забелязал.

— Настоял е да види жена си и детето си още един път — каза директорът. — Казали му, че ще бъде скрит за неопределено време. Уловка, разбира си. Малко след като го поставили под охрана, охранителят го убил.

— Човекът от щата Ню Йорк?

— Именно.

Сините очи на Сендекър добиха стоманен блясък.

— Съжалявам, но никак не ми е мъчно за него. Той си е останал хладнокръвен убиец на възраст, при която се очаква човек да е помъдрял. И щеше да убие Остин. Каква е била причината за тоя протокол? Избиването на екипажа не е ли било достатъчно?

— Генералите, измислили всичко това, не са искали да оставят и най-слаба възможност, нещо от тази тайна да проникне навън. Опасявали са се, че това би предизвикало нова война. По онова време, двустранните отношения са били доста лоши. Протоколът е изработен, за да реагира сляпо на всяка възможност да се разбули тайната. Смятали са, че евентуалните шпионски попълзновения ще дойдат отвън. Никому и през ум не е минавало, че заплахата може да дойде от американския Конгрес. Всичко било напълно излишно. Спикърът не бил преизбран и експозето му по въпроса никога не видяло бял свят. Вероятно са сметнали, че малката пехотинска мина, заложена за евентуалния ловец на тайни, ще се самоунищожи. Не са могли и да помислят, че тя ще представлява опасност и след петдесет години.

Сендекър се облегна на стола си и събра пръсти.

— Значи тая древна разработка, измислена от банда каубои, за малко не стана причина да ми ликвидират човека. Разбрах, че убиецът си приготвил снайпера и експлозивите. Явно е искал да си организира щур купон, по повод на пенсионирането си. Жалко, че не можем да разкрием пред данъкоплатците за какви идиотщини им отиват доларчетата, в името на демокрацията.

Льогран отвърна:

— Би било грешка. И сега въпросът е много деликатен. За намаляването на руския ядрен арсенал се води дълга борба. Ако историята се раздуха, ще налее вода в мелницата на националистите, които твърдят, че на САЩ не може да се има доверие.

— Те и без това си го мислят — сухо отбеляза Сендекър. — В практиката си съм забелязал, че политиците се страхуват най-много от едно нещо: да не се изложат пред обществеността. — Той се усмихна. — Надявам се, че няма други протоколи, дебнещи нищо неподозиращи хора?

Това беше прикрито предупреждение.

— Разпоредих вече основна проверка на компютърните файлове, за да се избегне точно такава вероятност — отвърна Льогран. — Никакви изненади повече!

— Да се надяваме! — обобщи Сендекър.