Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (2)

1

Сан Диего, Калифорния, 2001 год.

Западно от Енсинитас, на тихоокеанския бряг, на котва се полюляваше моторната яхта „Непенте“, най-голяма сред пръснатата наоколо флотилия, включила сякаш всяка възможна, ветроходна или моторна лодка в района на Сан Диего. С обтекаемите си, издължени контури, копиевиден бушприт^[1] — продължение на извисения нос и лакирана надстройка, шестдесетметровата „Непенте“ изглеждаше като фин порцелан върху делфтова глазура^[2]. Лакът й светеше като огледало, а металните части блестяха на калифорнийското слънце. Вимпели и флагове я обточваха от носа до кърмата. От време навреме, по някой балон се откъсваше от нея, за да се устреми към безоблачните висини.

В просторния салон, обзаведен в британско-имперски стил, струнен квартет изпълняваше Вивалди за едно сборище официално облечени холивудски типове, мастити политици и хлъзгави телевизионни звезди, накачулили една дебелокрака, махагонова маса, за да се тъпчат като невидели с гъши пастет, хайвер от белуга^[3] и скариди.

Навън, изпълнили жарките слънчеви палуби, задъвкали евтини сандвичи, деца с патерици или в инвалидни колички се радваха на чистия морски въздух. Като квачка, сред тях се разхождаше възхитителна жена към петдесетте. Благото очертание на устните и синчеца на очите й бяха добре познати на милионите почитатели на Глория Екхарт. Почитатели на филмите и телевизионните й предавания. Всички знаеха за нейната дъщеря Елси, симпатичното, луничаво момиченце, което сега обикаляше палубата в инвалидната си количка. Екхарт бе оставила актьорската си кариера в своя апогей, за да посвети всичкото си време и цялото си богатство в помощ на деца като нейното. Влиятелните и заможни гости, които в момента смучеха „Дом Периньон“^[4] долу в салона, скоро щяха да бъдат призовани да развържат кесиите си в полза на фондация „Екхарт“.

Екхарт имаше вроден усет към промоциите, който я насочи да наеме за тържеството именно „Непенте“. Когато през 1930 година съдът слезе от стапела^[5] на корабостроителниците на Дж. Л. Уотсън в Глазгоу, това бе една от най-изящните моторни яхти, пускани някога на вода. Първият й собственик — английски аристократ — я загубил след нощно покерно сражение срещу холивудски магнат, прочут със слабостта си към карти, маратонски гощавки и непълнолетни старлетки^[6]. Преминала през ръцете на поредица еднакво безразлични към съдбата й собственици и след безуспешен опит да бъде превърната в риболовен кораб, тя попада в най-забутаната част на яхтен пристан. Там, разпадаща се в рибешка смрад, я открива друг магнат, тоя път от Силиконовата долина^[7], който, след като вложил във възстановяването й милиони, решава да си ги върне, като я дава под наем за случаи, като благотворителния излет на Екхарт.

Един мъж в син блейзър и с официален знак на морско състезание върху нагръдния си джоб, бе вперил поглед през бинокъла към зеления, океански безкрай. Той разтърка очи и отново ги присви в окулярите. В далечината, тънички бели перца се издигаха към синьото небе там, където то се срещаше с водата. Той свали бинокъла и взе аерозолов контейнер с прикрепен към него рог. Натисна три пъти бутона му.

Тръбният рев на клаксона проеча над водната повърхност като сватбен зов на някакъв гигантски гъсок. Флотилията поде сигнала. Какофония от свирки, камбани, сирени и рогове изпълни пространството и удави крясъците на гладните чайки. Стотици зяпачи хукнаха с камери и бинокли в ръце. Лодките опасно се наклониха, с всички пътници, струпани на единия им борд. На „Непенте“ гостите налапаха последен залък и се изсипаха от салона навън с пенливи чаши в ръце. Засенчили очи, те се вторачиха в далечината, където перцата започваха да се превръщат в опашки на бантамски петли. Ветрецът донасяше жужене, като от ято разярени пчели.

В един хеликоптер, виснал на около триста и петдесет метра над яхтата, як оператор — италианец на име Карло Поцци потупа пилота по рамото и му посочи на северозапад. Там водната повърхност бе белязана от бели ивици, които настъпваха, сякаш дълбани от невидима, гигантска брана. Поцци провери осигурителните си колани, стъпи с единия крак върху рамата на хеликоптера и закрепи на рамото си двадесет и пет килограмова телевизионна камера. Нагласил с привични движения тялото си в блъскащата го въздушна струя, той насочи необикновената увеличителна мощ на оптиката си към приближаващите линии. Движеше обектива от ляво на дясно, показвайки на зрителите по цял свят панорама на десетината състезателни лодки, цепещи морската повърхност. После се съсредоточи върху водещите две, откъснали се на около петстотин метра от останалите.

Устремените съдове прелитаха над гребените на вълните. Дванадесетметровите им корпуси глисираха с вирнати носове, сякаш се мъчеха да преодолеят земното притегляне. Водещата лодка беше боядисана в сигнално червено. Следващата я, на по-малко от сто метра, блещукаше като къс самородно злато. Лодките напомняха по-скоро машини от „Звездни войни“, отколкото плавателни съдове. Палубите им свързваха двете остри като ножове катамаранови тела, наричани спонсони, с аеродинамични криле над машинните отделения. Два кокпита^[8], като на изтребител F-16, бяха разположени успоредно, на около две трети от разстоянието, след острите носове на лодките.

Натъпкан в десния кокпит на червената лодка, със сковано в маска на твърда решимост бронзово лице, Кърт Остин се запъваше в тясното пространство, за да неутрализира ефекта от непрестанните удари на осемтонната лодка в твърдата като бетон водна повърхност. За разлика от сухопътните превозни средства, лодката не разполагаше с ресьори и амортисьори, които да омекотяват ударите. Всеки от тях се поемаше от монолитния, изключително здрав корпус и от там, през краката и цялото тяло, накрая разтракваше зъбите на Остин. Независимо от могъщите си рамене, мускулести ръце и петопорната ремъчна система, в която бе овързано деветдесеткилограмовото му тяло, той се чувстваше като баскетболна топка, дриблирана от Майкъл Джордън. Цялата сила на сто осемдесет и три сантиметровата му фигура бе нужна за овладяване на командните лостове с твърда ръка, докато якият му ляв крак контролираше налягането в двете мощни турбини, понесли с гръм лодката над водата.

Хосе (Джо) Завала се бе изгърбил над кормилото в левия кокпит. Ръцете му в ръкавици здраво стискаха мъничко кормило, което нямаше вида на средство, държащо лодката в нужното направление. Имаше усещането, че прицелва лодката, а не я насочва. Устните му бяха здраво стиснати. Огромните му, кафяви очи бяха загубили обичайния си топъл поглед, напрегнати през матирания плексиглас, за да долавят всяка промяна в условията вън — вятър и вълни. Подскачащият нагоре-надолу нос още повече затрудняваше задачата му. Докато Остин усещаше поведението на двигателя буквално с дъното на гащите си, Завала разчиташе пулса на вълните и вятъра чрез напрежението на руля.

— Каква ни е скоростта? — излая Остин в интеркома, свързващ двата кокпита.

Завала погледна дигиталния дисплей на скоростомера.

— Сто двадесет и две. — Погледът му се плъзна към компаса. — Точно по курса.

Остин погледна часовника си и картата, прикрепена към лявото бедро. Трасето от сто и шестдесет мили започваше при Сан Диего, правеше два остри завоя при остров Санта Каталина и се връщаше към стартовата линия, давайки възможност на хиляди зрители по плажната ивица да наблюдават драматичната развръзка. Последният завой трябваше да се направи всеки момент. Той присви очи и погледна през пръските на кокпита надясно. Забеляза вертикална линия, а след нея — друга. Мачти! Лодки със зрители бяха оградили от двете страни трасето. След тях трябваше да стигнат катера на Бреговата охрана и веднага до него буя^[9] на последния завой. Хвърли бърз поглед през рамо и мерна златен слънчев отблясък.

— Ще вдигна на сто и тридесет — викна Остин.

Твърдите удари, предавани по кормилната трансмисия говореха за засилване на вълнението. Завала бе забелязал вече бели зайчета по гребените на вълните и белезникава водна повърхност в далечината. Това показваше, че вятърът се засилва.

— Не знам дали трябва — надвика той воя на машините. — Вдигни само малко. Къде е Али Баба?

— Кажи-речи, на врата ни!

— Луд ще е, ако сега се опита. Трябва да си стои отзад, да ни остави да обираме вълните, както досега и после да натисне на последната отсечка. Напълно са непредсказуеми и морето, и вятърът.

— Али не обича да губи.

— Добре, вдигни на сто двадесет и пет — изръмжа Завала, — може би ще изостане.

Остин натисна лостовете и усети с пръстите си нова мощ. След миг Завала се обади:

— Сто двадесет и седем. Изглежда наред.

Златната лодка поизостана, после отново съкрати разстоянието. Остин вече можеше да прочете черния надпис отстрани: „Хвърчащото килимче“. Водачът не се виждаше зад тонирания плексиглас, но Остин знаеше, че брадатият младеж с вид на Омар Шариф, е ухилен от ухо до ухо. Син на хотелски магнат от Дубай, Али бин Саид беше сред най-коравите състезатели в един от най-опасните спортове в света — Клас I в крайбрежни гонки.

Али не можа да победи Остин на косъм в Гран при на Дубай миналата година. Загубата в собствената страна и пред собствени почитатели е особено болезнена. Али бе увеличил мощността на двата си двигателя „Ламборгини“. С подобрения в двигателния си отсек, „Червеното мастило“ бе изстискала още някоя и друга миля, но Остин знаеше, че машината на Али е достоен съперник.

На предстартовия брифинг, Али обвини на майтап Остин, че е извикал Националната агенция по морско и подводно дело да му укротява вълните. Като ръководител на група за специални задачи към НАМПД, Остин имаше на свое разположение огромните възможности на агенцията. Но той не искаше да се прави на велик. Али беше победен не от мощта на машините, а от начина, по който той и колегата му от НАМПД се бяха сработили в един екип.

Завала, с мургавия си тен и гладко вчесана назад права, гъста и черна коса, можеше лесно да мине за управител на някой богаташки хотел в Акапулко. Вечната му лека усмивчица прикриваше стоманена решителност, изкована в студентските му години на професионалния ринг в средна категория, както и в процеса на справяне с постоянните предизвикателства на работата му в НАМПД. Общителният и дружелюбен морски инженер имаше зад гърба си хиляди летателни часа като пилот на хеликоптери, малки реактивни и турбовитлови самолети и лесно можеше да се прехвърли в кокпита на състезателна лодка. Действащи с Остин като зъбни колела на прецизна машина, те поеха начело на групата още от зеленото флагче на старта.

Глисираха под почти идеален ъгъл и пресякоха стартовата линия със сто и тридесет мили в час. Всички участници се домогваха до финала с пълна газ. Двама пренавити състезатели издухаха двигателите си още в първата отсечка, един се преобърна при първия завой — това е може би най-опасната точка при всяко състезание — а останалите бяха просто надбягани от двамата лидери. „Червено мастило“ отминаваше другите, като да бяха мухи, залепнали на мухоловка. Само „Хвърчащото килимче“ поддържаше същата скорост. При първия завой при Каталина, Завала мина близо до буя и принуди „Килимчето“ да загуби време в широка дъга. От тогава досега, втората лодка ги преследваше по петите.

В момента „Килимчето“ се изравняваше с тях. Остин знаеше, че в последния момент Али бе сменил пропелерите си с по-малки — подходящи за по-неспокойно море. Искаше му се и той да бе направил същото. Али бе постъпил умно — доверил се бе на усета си, а не на прогнозата за времето.

— Ще дам още мъничко! — извика Остин.

— Сто и четиридесет сме в момента — изкрещя в отговор Завала. — Вятърът се вдига. Ако не намалим, ще литнем като хвърчило.

Остин знаеше какви рискове крие завиването при голяма скорост. Двата спонсона на катамарана глисираха по водната повърхност при почти пълно отсъствие на съпротивление от нейна страна. Конструкцията, която им даваше възможност да преминават над вълните с голяма скорост, можеше да позволи на вятъра да се завре под корпуса и да го повдигне като хвърчило или още по-лошо — да го обърне по гръб.

„Хвърчащото килимче“ продължаваше да настъпва. Пръстите на Остин потръпваха върху лостовете. Не обичаше да губи. Тая борбеност бе наследил от баща си, заедно с физиката на ръгбист и цвета на подводен корал в очите. Някой ден щеше да загине от тая работа. Но не сега. Отпусна малко газта. Това може би им спаси живота.

Беловърха, метър и двадесет висока вълничка идваше косо откъм десния им борд. Завала я забеляза, помоли се да ги отмине, но разбра, че няма да стане. Вълната захвана единия спонсон като с котешка лапа. „Червено мастило“ бе завъртяна във въздуха. Със светкавична реакция, Завала обърна кормилото по посока на лодката, както постъпва опитен шофьор при поднасяне върху лед. Лодката се пльосна във водата странично, наклони се така, че кокпитът потъна цял и след няколко залитания се изправи.

Али намали скоростта, но като видя, че им няма нищо, изду двигателите и заряза всякаква предпазливост. Искаше да се откъсне колкото може повече преди финиша. Като пренебрегна съвета на своя ветеран-механик, Хенк Смит, Али натисна лодката си докрай. Гигантската опашка воден прах се издигна на стотици метри, а двата двигателя отцепиха от водата две широки, запенени бразди и стотици други дълги вълнички.

— Съжалявам за това! — извика Завала. — Хвана ни вълна.

— Добре се отървахме. Давай да вземем второто място!

Остин блъсна лостовете напред и с див вой на двигателите, те се понесоха след Али.

 

 

Високо от позицията си над трасето, италианският оператор бе забелязал драматичното развитие на нещата. Хеликоптерът направи широк полукръг и увисна над флотилията зрители. Поцци искаше панорамна картина на самотната първа лодка, устремена на фона на зрителите към буя, където щеше да завие за последен път и да поеме към финала при Сан Диего. Операторът погледна надолу и видя вълнички да очертават огромна, лъскава маса на повърхността. Светлинен ефект? Не, там определено имаше нещо. Извика към пилота и му посочи надолу.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

Поцци насочи камерата натам и приближи образа с натискане копчето на вариото.

— Това е балена — каза той, като фокусира предмета.

— Говори английски, за бога!

— Ами, как му викате вие? Кит.

— А, може. Мигрират. Не се притеснявай, като чуе лодките и ще се потопи.

— Не — поклати глава Карло. — Мисля, че е мъртъв. Не се движи.

Пилотът наклони леко машината, за да види по-добре.

— Прав си. Още един. Три, не четири. По дяволите! Пълно е с тях!

Превключи на аварийния канал.

— Сан Диего, Брегова охрана, обадете се! Тук е ТВ хеликоптер над състезателното трасе. Тревога!

Един глас прозвуча от апарата.

— База на Бреговата охрана, Кабрильо поинт. Слушам ви.

— Виждам китове по трасето.

— Китове?

— Да, може би десетина. Мисля, че са мъртви.

— Роджър^[10] — отвърна радиогласът. — Ще предадем на катера, да отиде и да провери.

— Късно е — отвърна пилотът. — Трябва да спрете състезанието!

Последва напрегната тишина и после:

— Роджър. Ще опитаме.

След миг, алармиран от базата си, катерът потегли от своя пост при буя. Оранжеви сигнални ракети разцъфтяха на синьото небе.

Али не забеляза нито ракетите, нито издутите, сиви туловища до момента, в който вече бе станало късно. Той избегна първия на сантиметри, отклони се и от втория, но от третия не успя. Направи широк завой и извика на Хенк да върне газта. Пръстите на Смит смачкаха лостовете и глисиращият корпус потъна във водата, но продължи да се движи с петдесет мили в час. И тогава удари кита. Изпуснал облак вонящ газ, трупът подскочи като огромен балон. Лодката продължи върху единия спонсон, обърна се, преметна се и по някакво чудо отново зае нормално положение.

Али и съотборникът му не си счупиха главите, предпазиха ги шлемовете. Като в тъмна мъгла, Али се опита да овладее лодката, но системата не реагираше. Извика към механика си. Хенк лежеше върху дроселите^[11].

На „Непенте“, капитанът беше слязъл от мостика и разговаряше с Глория Екхарт на палубата, когато актрисата се надвеси над релинга^[12] и посочи нещо:

— Извинете, капитане, какво прави оная златна лодка?

„Хвърчащото килимче“ се луташе като току-що загубило се кученце. След това се чуха двата двигателя, лодката изправи курс, набра скорост и се насочи към средната част на яхтата. Капитанът очакваше да се отклони. Тя продължаваше по същия курс. Обезпокоен, той се извини тихо, отстъпи встрани и откачи от колана си малка радиостанция. Компютърът в съзнанието му пресмяташе, колко време й трябва на златната лодка, за да се забие в тях.

— Капитанът е! — излая в апарата той. — Корабът да тръгва на секундата!

— Веднага ли, сър? Посред състезанието?

— Глух ли сте? Вдигай котва и да тръгваме веднага!

— Да тръгваме? Накъде, сър?

Шансът им да се измъкнат беше колкото на снежна топка да оцелее в пъкъла, а тоя тук искаше да му попълнят цял въпросник!

— Напред! — викна капитанът, почти в паника. — Просто я отмести!

Още докато лаеше командите си, капитанът разбра, че е много късно. Състезателната лодка бе съкратила разстоянието наполовина. Започна да натирва децата към противоположния борд на яхтата. Може би щяха да се спасят няколко живота, макар да се съмняваше в тази възможност. Дървеният корпус щеше да се разлети на парченца, горивото щеше да избухне в огромен пожар и яхтата щеше да отиде на дъното за броени минути. Докато буташе една инвалидна количка с някакво момиченце в нея през палубата към другия борд, той завика към останалите да се насочат също натам. Твърде уплашена, за да може да реагира, Екхарт видя златното торпедо, полетяло към тях и по инстинкт направи единственото нещо, което можеше в тоя миг — обви ръце около слабичките рамене на дъщеря си и здраво я притисна към себе си.