Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (15)

14

Гледката будеше такова страхопочитание със своята сурова красота, че Траут почти забрави в какво положение бяха попаднали с Гемей. Беше седнал на скалиста площадка, на около пет метра над повърхността на езерото и провесил крака, въртеше глава насам-натам. За да види горната част на водопадите, трябваше да извие врата си до болка. Множество слънчеви дъги се огъваха над петте водни ръкава, докато лъчите светлина улавяха милиони капчици от и издигналия се на десетки метра вихрен, воден облак. Ревът беше като от стотина локомотива, издули до край машините си. Траут не беше религиозен, но си даваше сметка, че ако има нещо като Ръка на Бога, тя беше пред очите му.

Един протяжен стон сложи край на унеса му.

— Какво правиш? — попита през прозявка Гемей. Легнала бе наблизо, в сянката на едно дърво.

— Мисля си, какво прекрасно място е това, да вдигне човек един хотел!

— Ъ-хъ — съгласи се Гемей намръщено. Обърса потта от челото си и добави: — Гледай да не забравиш климатика!

Преди около час бе преваляло и сега слънцето си отмъщаваше. Убежището им беше добре защитено от дървета и храсти и те поспаха малко, но нямаше спасение от задушаващата влажност на въздуха. Пол се събуди пръв.

— Ще ти донеса малко вода — каза той. Уви едно палмово листо като чаша, спусна се към езерото и загреба вода в импровизирания съд. Изля половината, докато отиваше към Гемей, която се опитваше да измъкне стръкчета трева от разчорлената си коса. Тя загълта с притворени от доволство очи, а след това подаде остатъка на Пол.

— Благодаря — каза тя усмихната. — Беше много освежително. Предполагам, че нямаш нищо против да се потопя в нашия воден запас. — Тя се спусна до езерото, хвърли се във водата и загреба няколко пъти.

Пол смяташе да се присъедини към Гемей, след като утоли жаждата си, когато погледът му беше привлечен от някакво раздвижване при излива на реката. Извика към Гемей, но тя не можеше да го чуе, поради рева на водопада. Спусна се надолу почти по задник и се хвърли във водата. Доплува до спокойно отпуснатата върху повърхността Гемей и я дръпна за блузата. Отначало тя се стресна, а след това каза усмихната:

— Ей, сега не е време за игра!

— Тихо! — отвърна той. — Давай към брега! Бързо!

В гласа му ясно се долавяше тревога. Без да обели нито дума повече, Гемей се насочи към брега. Пол я следваше. Понечи да се изкатери към площадката, но Пол я дръпна под един храст. Допря пръст до устните си и посочи езерото.

Гемей погледна през клонките и тялото и се напрегна, когато слънчевите лъчи се отразиха от мокри весла, а над тях забеляза синьо-бели петна. Чуло. Пол преброи четири лодки да влизат в езерото откъм реката. Щяха да минат през мястото, където се къпеше жена му. Движеха се в колона. Във всяка имаше по трима индианци. Двама гребяха, а третият ги охраняваше, с лък в скута си. Изглеждаха съсредоточени върху заниманията си и нямаха представа, че ги наблюдават.

Индианците минаха на няколко метра от скривалището им. Толкова близо, че можеха да видят капчиците пот по изпъкналите им мускули. Преминаха мълчаливо през езерото, докато водната мъгла ги погълна.

— Е, на това му викам аз, да изчезнеш яко дим — каза Пол, издувайки бузи.

— Сега става ясно защо ги наричат народ от мъглите — добави Гемей.

Като се възползва от двуметровия си ръст, Пол огледа внимателно и се убеди, че няма изостанали.

— Няма никой — каза той. — По-добре да се махаме от тук! Швейцарското ножче си е у мен. Може би ще успеем да направим нещо като сал от клони и лиани и да отплаваме по течението.

Гемей гледаше към мъглата.

— Имам по-добра идея! — Тя направи кратка пауза и продължи: — Но може би е малко рискована.

— Малко рискована? — усмихна се Пол. — Не забравяй, че отлично познавам начина ти на мислене. Сега ще предложиш да ги последваме и отмъкнем някое кану.

— И защо не? Гледай сега, те са си у дома и няма да очакват подобно нещо. При всичкото ми уважение към умението ти да боравиш с джобно ножче, не мога да си представя, че с него е възможно да се направи лодка, с която да стигнем бог знае колко километра надолу, без да потънем или да се натъкнем на още някого от тия типове. Беше доста трудно дори с аеролодката. Те не могат цял ден да гребат в тия пироги. Някъде ще трябва да ги извадят на брега. Просто ще ги открием, ще изчакаме да се стъмни и ще отмъкнем една. Басирам се, че няма и да забележат.

В лешниковите очи на Пол се появи весело пламъче.

— Няма ли в твоето предложение известен елемент на научен интерес?

— Добре де, признавам, че подбудите ми не са мотивира ни единствено от желанието да оцелеем. Не ми казвай, че самият ти не си задаваш въпроси за това високотехнологично племе и бялата му богиня.

— По-скоро се питах, дали нямат нещо за ядене — отвърна Траут, като се тупна по корема. Задъвка замислен някаква трева. — Сериозно, насадили сме се на пачи яйца и изборът ни не е богат. Нямаме представа нито къде се намираме, нито как да се измъкнем от тук. Нямаме и нищо за ядено. Както и ти посочи, те са си на тяхна територия. Предлагам да тръгнем много внимателно. Ние сме странници в чужда земя. Ще вървим бавно и ако нещо ни се стори опасно, изчезваме веднага.

— Добре — съгласи се Гемей. — Що се отнася до храната, вафли вече няма. Гледам птиците как кълват плодовете на оня храст. Няма умрели наоколо, така че вероятно не са отровни.

— Ами да пасем тогава! — отвърна Пол. — Не вярвам да са чак пък толкова лоши.

Но Траут грешеше. Бяха толкова горчиви, че човек не можеше да ги вкуси, без да сбърчи лице. Семейството тръгна покрай езерото с празни стомаси. На едно място, където тинестият бряг им заприлича на тресавище, те се изкачиха по-високо и попаднаха на пътека. Беше обрасла с трева и изглеждаше изоставена отдавна. Въпреки всичко, те напредваха внимателно, готови да се шмугнат в храстите, при най-малкия признак на чуждо присъствие.

Следваха пътеката, докато стигнаха място, където влажната мъгла на езерото нахлуваше в гората, като от машини за мъгла. Листата бяха мокри, а ревът на водопадите наподобяваше звука на хиляда литаври^[1]. Даваха си сметка, че както скрива шума от собствените им стъпки, водопадът можеше да остави нечута и цяла маршируваща армия. Въздухът захладя и стана толкова влажен, че трябваше да запушат носовете си с ръка, за да не се задавят. Видимостта беше почти никаква и те вървяха с наведени глави, за да не изгубят пътеката.

И после изведнъж се намериха извън гората. Но ако бяха очаквали да попаднат в прекрасна долина, като търсещите Шангри-ла^[2], те щяха да са разочаровани. След мъглата и малкото открито пространство следваше същата гора. Пътеката вече не вървеше по брега на езерото, а тръгваше покрай малък излив, в който навярно бяха влезли лодките.

След няколко минути Гемей спря озадачена.

— Не забелязваш ли нещо странно около тая речица?

Пол приближи брега.

— Да, прекалено права е, за да бъде естествена. Изглежда, че някой е почистил и изправил съществуващ поток, с помощта на кирка и лопата.

— Точно това си мисля и аз. — Гемей тръгна отново. — Както вече отбелязах, тия чуло са доста загадъчни.

Блъскаха се по пътя още няколко часа. Бяха си направили шапки от палмови листа и често спираха, за да утолят жаждата си от реката. На едно място изчакаха да превали. Станаха още по-предпазливи, когато пътеката се разшири и започнаха да срещат отпечатъци от боси крака в меката, кална почва.

След кратко съвещание, решиха да повървят още малко покрай реката, след което да се скрият в гората до стъмване. Уморени бяха до смърт и имаха нужда от възстановяване на силите. Както си вървяха по пътеката, видяха друга, която идваше от гората вдясно от тях. Беше павирана с хиляди каменни плочи и напомни на Гемей за шосетата на маите и инките. Не отстъпваше по нищо на Апийския път^[3]. Любопитството им надделя и те тръгнаха по павираната алея. След около пет минути, вниманието им беше привлечено от светлина между дърветата.

Алеята излезе на идеално очертан кръг, с диаметър около петнадесет метра, също павиран с плочи. В средата му имаше някакъв голям предмет.

— Да пукна дано! — казаха двамата в един глас.

Реактивният самолет беше на две. С добре запазена предна част, но липсваща пътническа кабина. Опашката беше в прилично състояние, долепена направо за кокпита, което придаваше на цялата композиция някак си скъсен и тромав вид. Боята беше стара и избеляла, но неповредена от растителност и лишеи, както можеше да се очаква.

Надникнаха през счупените стъкла на пилотската кабина, в очакване да намерят скелети. Креслата бяха празни. Точно под кокпита имаше ямка, пълна с пепел и обгорели кости от дребни животни. Околовръст на площадката бяха разположени резбовани тотеми с човешки размерите. В горната част на всеки, от тъмно дърво беше изрязана фигура на крилата жена, протегнала напред даряващи длани. Беше същата фигура, която видяха на медальона на убития индианец.

— Това прилича на някакво светилище — прошепна Гемей. Тя приближи ямката. — Тук сигурно извършват жертвоприношения. Предимно кости от дребни животни.

— Това е окуражаващо — отбеляза Пол. Погледна към слънцето, а след това часовника си. — Самолетът е разположен така, че да служи за слънчев часовник. Напомня ми за каменните съоръжения в Стоунхендж, с неговите концентрични кръгове, които изпълняват функциите на звезден календар.

Гемей докосна носа на машината.

— Тази синьо-бяла цветова гама не ти ли напомня нещо?

— Естествено. Националните цветове на чуло.

Очите на Гемей се разшириха, когато погледна зад Пол, застанал с гръб към гората.

— Той не е единственото нещо тук, което е синьо и бяло.

Пол се обърна и видя двадесетина чуло да излизат от дърветата с лица и тела, боядисани в цветовете на небето и костите. Прокле се, че бе допуснал любопитството да надвие над предпазливостта му. Мълчаливи като духове, каквито се твърдеше че са, те ги наобиколиха. Нямаше къде да се бяга. Пол и Гемей бяха заобиколени отвсякъде.

Индианците напредваха с вдигнати копия, но после направиха нещо необикновено. Отвориха кръга. Един от тях им направи знак с копието, че трябва да минат през отвора. Двамата се спогледаха за кураж, а после, с мълчаливите индианци от двете страни, като почетен ескорт, напуснаха светилището и поеха по крайречната пътека.

Тя се разшири в път, който ги изведе пред укрепление от колове. Насочиха се към порта, достатъчно широка, за да мине през нея камион. Още отдалеч забелязаха, от двете страни на портата, високи колове с топки отгоре, подобно на пилони. Когато наближиха, Гемей стисна още по-силно ръката на съпруга си.

— Пол, виж! — каза тя.

— О, по дяволите! — извика той, като погледна нагоре.

Топките представляваха човешки глави. Лицата им бяха изгорели от слънцето като печени ябълки, а птици и насекоми ги бяха издълбали, но все още можеха да се различат чертите на Дитер. Той не се усмихваше. Нито пък Арно или мълчаливият му придружител Карло. Четвъртата глава беше на туземния им главорез. Познаха го по бейзболната шапка на „Ню Йорк янкис“.

Минаха през портата, с нейните зловещи украшения. Зад оградата видяха няколко десетки дълги, тръстикови колиби, скупчени покрай реката. Не се виждаха никакви жени и деца. Охранителите им бяха свели копия и бяха махнали стрелите от лъковете. Използваха телата си за отпор срещу някоя глупава постъпка от страна на двамата пленници.

Пол се обади:

— Я виж, мелнично колело! Имаме такива в Ню Ингланд.

Дъсчена вада отвеждаше вода от реката, за да върти дървен долап. Нямаха възможност да го разгледат по-подробно. Поведоха ги към постройка в центъра на селището. Тя беше четири пъти по-голяма от останалите и вместо от тръстика, беше изградена от светла глина. Спряха пред вход, който наподобяваше огромна зейнала паст. Над входа бе окачена перка от самолетна турбина. Индианците се строиха зад тях, оставиха оръжията си и коленичиха с носове, опрели земята.

— Ами сега? — попита Гемей, удивена от внезапната проява на смирение от свирепите индианци.

— Не препоръчвам да се бяга. Няма да минем и десет метра и ще ни заковат. Според мен, от нас очакват да влезем. След вас, мадам!

— Ще влезем заедно.

Стъпиха ръка за ръка през входа в сумрака на вътрешността. Минаха през две по-малки в трето, обширно помещение. В противоположния му край, светлината от изрязаната в тавана дупка, позволяваше да се различи седнала фигура. Тя вдигна ръка и ги покани да приближат. Направиха го колебливо. Подът беше дървен, а не гола земя, както колибите, които бяха виждали досега.

Фигурата седеше на трон, направен от нещо като самолетно кресло. С изключение на два потъмнели от слънцето крака, останалата част от тялото беше скрита зад овална синьо-бяла маска, която като че ли бе извадена от кошмар. Беше изрисувана с огромни очи и широка уста с островърхи зъби на акула.

Двамата застанаха неспокойни пред странната фигура, без да знаят какво да правят. След това, иззад маската се показаха две ръце и я свалиха.

— Пфу-у, горещо е с това чудо! — произнесе на английски красивата жена с грозна маска. Тя я остави до себе си, след това погледна първо Пол и след него Гемей.

— Докторите Траут, предполагам?

Гемей първа се окопити достатъчно, за да попита:

— Откъде знаете имената ни?

— Ние, белите богини, виждаме и знаем всичко. — Тя се засмя, като видя объркването да се задълбочава. — Лоша домакиня съм аз, щом си позволявам така да се отнасям с гостите си.

Тя плесна леко с ръце. Нова изненада очакваше семейство Траут. Мънистената завеса зад трона се раздели на две с трополене и в отвора се появи Теса, жената на Дитер.