Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (14)

13

Специален агент Мигел Гомес от ФБР облегна масивното си тяло на борец във въртящото се кресло, зарови пръсти в тила си и загледа в почуда двамата мъже седнали пред бюрото.

— Вие, господа, трябва да сте страхотни любители на тортиля, щом настоявате да се срещнете с Енрико Педралес.

— Ще минем и без тортили — отвърна Остин. — Искаме само да зададем няколко въпроса на Педралес.

— Невъзможно — твърдо заяви агента, като клатеше глава, за да усили впечатлението. Очите му, черни като маслини, имаха тъжното и уморено изражение на видял и патил полицай.

— Не мога да разбера — настоя Остин с нотка нетърпение в гласа. — Човек си насрочва среща чрез секретарката, отива и си приказва. Както се прави с всеки бизнесмен.

— Фермерът не е всеки бизнесмен.

— Фермер? Не знаех, че се занимава и със селско стопанство.

Гомес не можа да сдържи зъбатата си усмивка.

— Може и така да се нарече. Не чухте ли за голямото издирване на заровени трупове в две-три стопанства зад границата?

— Чухме, естествено — отговори Остин. — Всички вестници бяха пълни. Намериха десетки тела. Вероятно на хора, избити от наркотрафикантите.

— Аз бях сред агентите на ФБР, които получиха разрешение от мексиканска страна да участват в операцията. Стопанствата бяха собственост на Енрико или по-скоро — водеха се на негови хора.

Седналият до Остин Завала попита:

— Да не искате да кажете, че тортиленият крал е наркотърговец?

Гомес се наведе над бюрото си и започна да изброява на пръсти:

— Наркотици, проституция, изнудване, отвличане, застрахователни измами, джебчийство и непрестанно потъпкване на обществените порядки. И още, каквото ви дойде наум. Организацията му прилича на останалите конгломерати, които не оставят всички яйца в една кошница. Лошите момчета вземат пример от Уолстрийт. Многообразие на капиталовложенията е новата парола в средите на мексиканската мафия.

— Мафия! — промълви Остин. — Това може да създаде малък проблем.

— Хич няма да е малък — отвърна агентът. Беше се разпалил. — В сравнение с мексиканската мафия, сицилианците приличат на момченца от църковен детски хор. Едновремешната Cosa Nostra^[1] клъцва главата на тоя или оня, но не му закача семейството. Руските бандити изчистват семейството ти до крак, ако не си опичаш ума, но това пак остава в рамките на бизнес отношенията. При мексиканците, всичко е лично. Всеки, който им препречи пътя, посяга на тяхното machismo^[2]. Енрико не се задоволява, да убие своя враг. Той прави на кайма всичките му близки и приятели.

— Благодаря за предупреждението! — каза Остин, без да е особено впечатлен. — Сега ще ни кажете ли как да го намерим?

Лопес се изсмя гръмко. Чудеше се що за птици са тия двамата, още от мига, в който влязоха в кабинета му и показаха картите си от НАМПД. За Националната агенция по морско и подводно дело, той знаеше само, че е еквивалент на НАСА^[3] под морската повърхност. Остин и Завала не се вписваха в неговите представи за океански учени. Бронзовият мъж с остър синьо-зелен поглед и коси на албинос създаваше впечатлението, че може да събори стената, с подобните си на бойна машина рамене. Приятелят му говореше тихо, а по устните му играеше лека усмивчица, но с маска и сабя в ръка, би спечелил всеки кастинг за ролята на Зоро.

— Добре, момчета — предаде се накрая Гомес, — но понеже помагачеството при самоубийство все още си е престъпление, бих се чувствал по-добре, ако ми кажете за какво става дума. Защо се интересува НАМПД от завод за тортили, собственост на мексикански престъпник?

— В залива пред завода, притежаван от Педралес, в Баха, Калифорния, имаше подводен взрив. Искаме да го попитаме, дали не знае нещо по въпроса. Ние не сме от ФБР. Ние представляваме просто научна организация, която иска да получи отговори на няколко въпроса.

— Няма значение. Всички федерални служители за него са врагове. Задаването на въпроси, свързани с бизнеса му, се приема за враждебно действие. Убивал е хора и за по-малко провинение.

— Вижте, агент Гомес, ние не искаме да печелим състезание по безразсъдство — каза Остин. — Опитахме и други начини. Според мексиканската полиция, взривът е причинен от паропровод. Случаят е приключен. Решихме, че може би собственикът ще бъде в състояние да ни съобщи нещо и се обърнахме към Стопанското министерство. Те започнаха да ахкат, казаха, че собственикът е Енрико и ни посъветваха да се свържем с агент Гомес в Сан Диего. А това сте вие. Сега искаме да предприемем следващата стъпка. Има ли той представителство в САЩ?

— Не би прекосил границата. Наясно е, че ще го закопчаем веднага!

— Е, тогава ще трябва ние да го посетим.

— Няма да е лесно. Педралес е служил в мексиканската федерална полиция и половината полицаи са във ведомостта му. Закрилят го и му предават информатори, конкуренти и всеки, който би могъл да му навреди.

Гомес отключи едно чекмедже на бюрото си. Извади две дебели папки и ги хлопна отгоре.

— Това е хронология на мръсотиите на Енрико, а другата съдържа сведения за законните му дела. Трябва някъде да изпира парите, така че е основал или изкупил законни предприятия и от двете страни на американо-мексиканската граница. Основно сред тях е тортиленото производство. То струва милиони днес, след като американският пазар се отвори за тоя продукт и хората отсам започнаха да го ядат. Всичко е в ръцете на няколко компании. Ако не вярвате, огледайте се във вашия супер. Енрико използва връзките си в правителствените среди, пръска доста пари и пипва част от баницата. — Агентът хлъзна папките по плота на бюрото. — Не мога да позволя това да излезе от кабинета, но нямам нищо против да го прочетете.

Остин благодари и взе папките в съседната стая. Двамата със Завала заеха места от двете страни на една маса. Кърт даде на Джо папката със законния бизнес, каза му да извика, ако открие нещо и започна да преглежда другата. Искаше да добие представа за човека, с когото може би си имаше работа. Колкото повече четеше, толкова по-малко му харесваше прочетеното. Не бе допускал, че е възможно в една човешка кожа да се натъпче толкова зло. Енрико беше отговорен за стотици убийства, едно от друго по-зловещи. Зарадва се, когато Завала му даде повод да спре четенето.

— Намерих! — извика той. Прехвърли няколко листа. — Това са проучвания и разузнавателни данни, събирани за тортилената фабрика. Има я от няколко години. От ФБР са ходили да й хвърлят един поглед. Не намерили нищо подозрително. Май са направили същата обиколка като нас, но без моето малко отклонение. Според доклада им, бизнесът изглежда законен.

— Има ли нещо за подводното съоръжение?

— Не — намръщи се Завала, — ни дума!

— Не се изненадвам. Възможно е да са го наводнявали нощно време.

— Звучи логично. А твоята папка? Научи ли нещо?

— Да, че е отвратителен кучи син. Все пак, трябва да поговорим с него.

— Според Гомес, това е невъзможно. Някаква идея ли имаш?

— Може би. — Подаде му къс хартия от своята папка. — Тук са изброени хобитата му. Вино, жени, конни състезания, комар, обикновените неща. Но нещо ми привлече окото.

Завала го забеляза на секундата.

— Събира старинни огнестрелни оръжия. Също като един, когото познавам.

Остин се усмихна. Той беше сериозен колекционер на пистолети за дуел. Стените на някогашния хамбар за лодки на брега на река Потомак, преустроен от него в жилище, бяха покрити с най-изискани инструменти на смъртта. Най-ценните експонати съхраняваше в сейф и беше собственик на една от най-добрите колекции в цялата страна.

— Спомняш ли си новия чифт, който купих в деня преди състезанието? Много добра придобивка, но вече имам подобни. Смятах да ги използвам за размяна с друг колекционер.

— Виждам накъде биеш, но как ще разбере Енрико, че ги имаш?

— Всеки търговец си има списък на клиентите, така че бързо да ги уведомява за новите си придобивки. Човек никога не може предварително да знае, кога ще се появи интересен екземпляр или колко време би могъл търговецът да задържи преференциална цена. Ще се обадя на един-двама и ще им кажа, че трябва да се освободя много бързо от пистолетите. Ще го представя така, сякаш съм изпаднал в остра нужда. Един мошеник никога не може да устои на изкушението да измами някого.

— Ами ако Енрико има вече такива?

— Срещат се относително рядко. Но и да ги има, може да ги поиска по същата причина, поради която ги купих аз — за бъдеща размяна. Главното е, да си осигуря възможност да разговарям с него. Ще поиска да ги види, да ги подържи в ръцете си. Това е колекционерски гъдел.

— Да кажем, че търговецът има няколко анонимни заявки. Как ще разберем, коя е от Енрико?

— Известно ни е, че той не минава на север от границата. Значи, извикат ли ме за сделка в Мексико, това е той.

Върнаха папките на Гомес и му разказаха за плана си.

— Може да стане. А може и не. Много е опасно! Няма гаранции, че ще говори, дори да успеете да се срещнете с него.

— Имаме предвид тази възможност.

— Вижте — промълви Гомес, — не ми е приятна мисълта, че на добър човек като вас може да му се случи нещо. Не мога да ви защитя открито, понеже мексиканците са малко чувствителни по отношение на ченгета гринго, които им се размотават из територията. Мога да ви уверя, че ако ви убие, животът му няма да струва и едно пробито песо^[4].

— Благодаря ви, агент Гомес, това ще прозвучи много окуражаващо в ушите на оцелелите.

— Повече не мога да направя. Ще подготвя някои неща. Уведомете ме, когато започне цялата работа.

Стиснаха си ръце и хората от НАМПД се прибраха в хотела. Остин измъкна кутията от тъмнокафяво дърво от куфара си, вдигна капака и пое единия пистолет в ръка.

— Почти същите са като едни, които имам в колекцията си. Изработени са от оръжейник на име Бюте, горе-долу по време на египетската кампания на Наполеон. Гравирал е Сфинкса и пирамидите върху цевта. Този чифт вероятно е изработен по поръчка на някой англичанин. — Насочи пистолета към един лампион и погледна през цевта. — Дръжката е кръгла, а не четириъгълна, както е на континента. Но цевта е набраздена с множество канали, какъвто е обичаят във Франция. — Върна оръжието в зеленото му сукнено ложе. — Мисля, че примамката е неустоима за който и да е колекционер.

Остин прегледа списъка на търговците и се обади на няколко. Той се постара да им внуши, че бърза да продаде пистолетите, дори и на загуба и че на следващия ден напуска Сан Диего. Остин смяташе, че за да върши работа, една легенда трябва поне отчасти да се покрива с истината. Уведоми търговците, че лодката му е потънала и има нужда от пари за покриване на разходите си. След това започнаха да обмислят със Завала различни варианти и как да постъпят в съответния случай.

Един час след като започна да поставя капаните, на Остин се обади развълнуван един особено хитър търговец, с отчасти съмнителна репутация. Казваше се Латам.

— Имам потенциален клиент за вашите пистолети — каза той. — Прояви силен интерес и би желал да ги види час по-скоро. Можете ли да се срещнете с него днес в Тихуана? Не е далеч.

Остин вдигна палец към Завала и беззвучно каза: „Бинго!“

— Никакъв проблем! Къде желае клиентът да се срещнем?

Търговецът му каза да паркира откъм американската страна на границата и да премине оттатък, по моста за пешеходци. Щели да го познаят по кутията за пистолети. Остин каза, че ще бъде там след два часа и затвори. После информира Завала, който попита:

— Ами какво ще стане, ако те заведе някъде, където няма да можем да ти помогнем. Например в някое от ония стопанства, в които сади хора?

— Тогава ще огранича разговора само до пистолетите и ако прояви интерес, ще му ги продам. В най-лошия случай, ще видя що за птица е.

Остин се обади на Гомес веднага. Агентът на ФБР каза, че събере група за прикритие. Те ще го проследят, но няма да могат да се приближат прекалено, защото Педралес положително щеше да накара да проверят за опашки. След няколко минути двамата от НАМПД отново поеха на юг с наетия пикап. Завала остави Остин в американската зона, а сам влезе в Мексико. Остин изчака двадесет минути и мина от другата страна по моста, с кутията под мишница. Едва-що минал, към него се приближи едър мъж на средна възраст, облечен в евтин костюм.

— Мистър Остин? — попита той.

— Да, така се казвам.

Мъжът показа карта на мексиканската федерална полиция.

— Полицейски ескорт за вас и ценностите ви — каза той с усмивка. — Жест от страна на началника. В Тихуана е пълно с лоши хора.

Заведе го до тъмносиня кола и задържа задната врата отворена. Остин влезе пръв, като хвърли бърз поглед към паркинга. Завала не се виждаше никакъв. Остин щеше да се разочарова, ако Джо биеше много на очи, но би се чувствал по-добре с прикрит гръб.

Колата се включи в движението на Тихуана, като затърси пътя си сред потискащ гмеж от съборетини. Докато шофьорът изучаваше похотливо пресичаща улицата млада жена, Остин хвърли поглед през рамо. Единственото превозно средство зад тях беше едно невероятно очукано жълто такси.

Полицейската кола спря пред кръчма без прозорци, чиято надупчена, отровно зелена мазилка създаваше впечатлението, че сградата е била мишена при стрелби с АК-47^[5]. Старото такси профуча край тях. Остин излезе навън и застана до ръждясала реклама за бира, като се питаше, дали се очаква да влезе в кръчмата и доколко подобна стъпка би била разумна. Куршумено-сив мерцедес се показа иззад ъгъла и спря до тротоара. От него излезе младеж с груби черти и шофьорска фуражка, който отвори мълком задната врата. Остин влезе и потеглиха.

Колата напусна бедняшкия квартал и пое сред къщи на средно заможната класа, докато накрая спря пред открито кафе. Друг млад мексиканец отвори вратата и съпроводи Остин до една маса, на която седеше някакъв мъж.

Той протегна ръка и широко се усмихна.

— Седнете моля, мистър Остин! Аз съм Енрико Педралес.

Остин се зачуди на баналността на злото. Дори и такова чудовище можеше да има най-обикновен външен вид. Енрико караше петдесетте. Облечен беше в светлокафяви памучни панталони и бяла риза с къс ръкав. Можеше да замести когото и да е от търговците, продаващи сомбреро или одеяла в магазините за сувенири. Косата му беше черна, а мустаците изглеждаха боядисани. Носеше голямо количество злато под формата на пръстени, гривни и верига.

Келнерът донесе две високи чаши студен плодов сок. Остин отпи и се огледа. Осем мургави мъже седяха по двама на маса. Не разговаряха помежду си. Преструваха се, че не гледат към Остин, но с крайчеца на очите си, той долови косите им погледи. Мистър Педралес може и да си падаше по скандалите на обществени места, но не обичаше да рискува.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем в такъв кратък срок, мистър Остин! Надявам се, че не съм ви създал главоболия. — Говореше английски с лек акцент.

— Няма нищо. Радвам се, че можах да се свържа с евентуален купувач толкова бързо. Утре напускам Сан Диего.

— Senor Латам каза, че сте участвал в състезанието.

— За нещастие, аз съм един от загубилите. Лодката ми потъна.

— Жалко! — отзова се Педралес. Свали тъмните си очила, нашарил с малки, алчни очи по кутията с пистолетите. Потри ръце в предвкусване на удоволствието. — Мога ли да ги видя?

— Разбира се. — Остин откопча кутията и вдигна капака й.

— А, наистина са великолепни — заяви Педралес с тон на познавач. Взе единия пистолет и го насочи към мъж на съседната маса. Човекът се усмихна неспокойно. После наркобаронът прокара пръст по смазаната цев. — Бюте. Изработени в английски стил за някой богат лорд, без съмнение.

— Такава бе и моята оценка.

— Изработката е превъзходна, както се очакваше. — Той внимателно остави пистолета в кутията му и въздъхна принудено: — За нещастие, имам подобен чифт.

— О, така ли? — Остин се престори, че прикрива разочарованието си. Докато се опитваше да затвори кутията, Педралес сложи ръка върху нея.

— Може би, все пак ще направим сделката. Бих искал да ги подаря на близък приятел. Мислил ли сте за цена?

— Да — предпазливо отвърна Остин. Той се огледа с надеждата, че Гомес е сериозен в обещанието си за подкрепа и каза небрежно: — Трябва ми малко информация.

Очите на мексиканеца се присвиха.

— Не разбирам — каза той предпазливо.

— Аз самият искам да купя нещо. Има една фабрика за тортили в Баха. Казаха ми, че може би ще се продава спешно.

— Грешите — отвърна студено Педралес и щракна с пръсти. — Скучаещите по масите мъже застанаха нащрек. — Кой сте вие?

— Представлявам организация далеч по-голяма от вашата.

— Полицай ли сте? ФБР?

— Не. Аз работя за Националната агенция по морско и подводно дело. Аз съм морски учен и правя изследвания във връзка с една експлозия, недалеч от завода ви. В замяна на информацията, бих искал да ви подаря тези пистолети.

Благодушната усмивка беше изчезнала и устните на Енрико се бяха изкривили в лишена от хумор, зловеща усмивка.

— За идиот ли ме мислите? Това място тук е мое. Тези мъже, келнерите, готвачът, всички работят за мен. Можете да изчезнете без следа. Те ще се закълнат, че кракът ви ни е стъпвал тук. Какво ме интересуват вашите pistolas^[6]? — до пълни той презрително. — Имам ги стотици.

Остин гледаше Енрико право в очите.

— Кажете ми, мистър Педралес, като на колега колекционер, с какво ви привличат старинните оръжия?

Мексиканецът изглеждаше развеселен от въпроса. Огънят в погледа му намали температурата си, но с не повече от няколко градуса.

— Те представляват власт и средства за постигането й. А в същото време са красиви като женско тяло.

— Добре казано.

— А при вас как е?

— Освен майсторството на изработката, те ми напомнят, че живота и съдбата могат да станат жертва на късмета. Малко по-рано натиснат спусък. Твърде рано вдигнато дуло. Един изстрел, пропуснал някой жизненоважен орган със сантиметър или два. Такива са проявите на късмета в най-смъртоносните му форми.

Отговорът сякаш заинтересува мексиканеца.

— Вие сигурно се мислите за голям късметлия, мистър Остин, за да се оставите по такъв начин в ръцете ми.

— Не, защо? Заложих на това, че ще искате да си поприказваме.

— Направихте залога си. Възхищавам се от вашата наглост. За нещастие, днес явно не ви върви. Загубихте! — заключи студено той. — Не ме интересува кой сте и кого представлявате. Изтеглихте картата на смъртта. — Той отново щракна пръсти, мъжете станаха от масите и започнаха да се приближават. Остин се почувства като хитрата лисица, надхитрена от ловците.

С раздиращ слуха рев от двигател без ауспух, очуканото такси изскърца жално пред кафето. Древната машина още се полюляваше върху износените си ресори, когато от нея се измъкна шофьорът. Като се изключи лекото, но много мърляво сако върху рекламна фланелка от кръчмата „Хюсонг“, шофьорът с огледални очила, подозрително наподобяваше Джо Завала.

Той стоеше на тротоара и викаше на силно завален английски:

— Някой тука да викал такси?

Един от хората на Енрико го приближи и му заръмжа на испански.

— Търся американец — извика с пълен глас Завала, като надничаше над рамото на мутрата. — Сержант Алвън Йорк.

Мъжът сложи длан върху гърдите на Завала, за да подчертае значението на думите си.

— Добре! Добре! Проклети грингос! — Той се замъкна до колата и пое с дрънчене, повлякъл облак отровни газове подпре си.

Мутрата се извърна засмян.

Остин въздъхна с облекчение. Погледът му обходи ниските покриви и той се усмихна.

Завала му предаваше съобщение. По не особено дискретен начин, но пък ефективен. Сержант Йорк беше снайперист от Кентъки, награден с медал на честта за залавянето на германски пленници по време на Първата световна война.

— Забавен тип, а мистър Остин?

— Много забавен.

— Добре. А сега трябва да тръгвам. Adios^[7], мистър Остин. За съжаление, повече няма да се видим.

— Чакайте!

Мексиканецът погледна смръщен, сякаш Кърт беше листна въшка върху ризата му.

— На ваше място, дори не бих мръднал. В прицела сте на снайперисти. Едно движение само и главата ви ще се пръсне като презрял пъпеш. Ако не ми вярвате, погледнете оня покрив и другия ей там.

Педралес завъртя глава като язовец от дупката си и огледа ниските покриви. Тримата снайперисти, на различни позиции, не правеха и най-малък опит да се крият. Той седна на мястото си.

— Май не се осланяте изцяло на късмета си. Какво искате?

— Искам просто да знам кой е собственик на фабриката за тортили в Баха.

— Аз, разбира се. Доста печелившо предприятие.

— А подводната лаборатория в залива? Какво знаете за нея?

— Аз съм зает човек, мистър Остин, така че ще ви кажа, каквото ми е известно и се разделяме. Преди две години ми се обадиха. Адвокат от Сан Диего. Направи ми предложение. Някой искал да си построи фабрика. Те щяха да платят за изграждането, а цялата печалба да остане за мен. Имаше и условия. Да бъде на усамотено място и до морето.

— Искам да знам какво бе построено под водата.

— Нямам представа. Пристигна голям кораб. Имаше охрана. Донесоха нещо в залива и го потопиха. Направени бяха комуникации с фабриката. Хора влизаха и излизаха. Аз не задавах въпроси.

— Какво знаете за експлозията?

Педралес сви рамене.

— Обади се някакъв и каза да не се тревожа. Всичко щяло да ми се възмезди. Това е, което знам. На полицията не й пука.

— Този адвокат, който е посредничил, как се казва?

— Френсис Ксевиър Хенли. А сега трябва да вървя. Казах ви всичко.

— Да, знам, вие сте зает човек.

Педралес махна с ръка. Мъжете от масите се изправиха и се наредиха в шпалир до бордюра. Мерцедесът се материализира от нищото, вратата се отвори с прецизността на часовник. Охраната се натъпка в два джипа чероки, пред и зад лимузината.

— Мистър Педралес — провикна се Остин. — Сделката си е сделка. Забравихте пистолетите.

Енрико отвърна със студена усмивка:

— Задръжте си ги! — И добави още няколко думи. Настани се отзад в колата, затръшна вратата и избръмча по улицата. Остин се бе изпотил и причината не беше само жегата. Отпадъчното такси се изтъпани отпред и наду клаксона.

Остин се настани до водача и го огледа учудено.

— Откъде намери тоя цървул?

— Агент Гомес беше любезен да го предостави на мое разположение. Има жесток двигател и куп уреди за връзка, така че успях да съобщя на нашите приятели къде се намираш. Няма да ми е приятно да им го върна. Каза ли ти нещо мистър Педралес?

Остин показа кутията с пистолетите.

— Да, каза ми, когато дойда другия път в Тихуана, да не забравя да ги заредя!