Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (8)

7

Под безоблачния купол на западното небе, един тъмнозелен хеликоптер „Макдонъл-Дъглъс“ се плъзна ниско над хребета на планината Скуо, към алпийските води на езерото Тахо и като водно конче, се стрелна по посока на калифорнийския бряг. Поколеба се за миг над гора от високи борове, после се отпусна върху бетонна площадка. Щом спря огромното витло, един тъпомуцунест шевролет застана отстрани. Излезлият от него мъж в униформа, с цвета на хеликоптера и колата, пое чантата на високия пътник и каза:

— Заповядайте в колата, конгресмен Кинкейд!

Двамата се качиха и поеха по асфалтов път през гъстата гора. След няколко минути колата спря пред някакъв комплекс, който приличаше на изградено от дърво копие на древен замък. Късното следобедно слънце придаваше фантастичен вид на стени, бойници и кули. Сигурно, цяла гора бе изразходвана, за да се създаде у посетителя такова впечатление. Централната сграда имаше форма на куб, а от триетажния й корпус се разклоняваше цяла мрежа от допълнителни постройки.

— Това тук е по-голямо и от мормонски храм^[1] — промърмори Кинкейд.

— Добре дошъл във Валхала^[2]! — отзова се уклончиво шофьорът.

Той паркира пред сградата, пое чантата на госта и го поведе по широко стълбище към веранда с дължина на боулингова писта. Оттам влязоха във фоайе, облицовано с тъмно, почти черно дърво и с конструкция от също такива греди. След няколко коридора, издържани в същия стил, най-после спряха пред високи готически двери, изляти релефно от метал.

— Ще занеса чантата в стаята ви, сър. Останалите са вече тук. Пред мястото ви е оставена табелка с вашето име.

Водачът натисна бутон и дверите се разтвориха без звук. Кинкейд влезе и затаи дъх, докато масивните порти се затваряха зад гърба му. Намираше се в огромна зала с висок таван. Тя беше осветена от огъня в гигантска камина и от пламтящи факли по стените, които се бореха за място сред огромно количество пищно украсени щитове и вимпели, копия, бойни секири и мечове, плюс различни други сувенири от времената, когато войната е била просто състезание между касапи.

Всички смъртоносни инструменти, обаче, бледнееха на фона на съоръжението, заело средата на залата. Това бе викингски кораб дълъг около двадесет метра. Дъбовата му обшивка се извисяваше в двата края. Едничкото кожено платно с правоъгълна форма беше готово да поеме поредния бриз. Спусната до кърмата сходня осигуряваше достъп до палубата и разположената по дължината й маса, с мачтата по средата.

Кинкейд беше ветеран от морската пехота, с боен опит от Виетнам, така че не се огъна в потискащата обстановка. Стиснал челюсти с очевиден израз на непреклонност, той се изкачи по сходнята и зае единственото свободно място. Насядалите около масата двадесетина души млъкнаха и го загледаха с любопитство. Тъкмо се готвеше да заговори съседа си отдясно, когато огромните двери в далечния край на залата рязко се отвориха.

Една жена се насочи към кораба, в скачащите светлини на факлите. Стройните й крака бързо гълтаха разстоянието. Докато приближаваше, атлетичните й форми се очертаваха ясно под прилепналия работен комбинезон, но най-впечатляващ си оставаше ръстът й. Тя беше висока почти два и десет.

Тялото и чертите на жената бяха безупречни, но красотата й беше като на айсберг. И също като на айсберг — плашеща. Изглеждаше като появила се внезапно от царството на вечния мраз. Ленената коса беше събрана на кок, за да даде най-пълна представа за мраморната кожа и огромните очи, пълни с твърда, ледена синева. Тя се качи на палубата и обиколи масата. С изненадващо топъл глас, поздрави всеки по име и благодари, че е дошъл. Когато стигна до Кинкейд, тя впи удивителните си очи в неговото изсечено лице и стисна ръката му като с клещи. После отиде в края на масата, към носа на кораба. На лицето й се появи усмивка, студена и прелъстителна.

— Добър ден, господа — каза тя с богатия глас на роден оратор. — Казвам се Бринхилд Сигурд. Вероятно се питате що за място е това. Валхала е мой дом и централа на компанията ми, но е и дан към скандинавските ми корени. Главната сграда представлява увеличено копие на викингска къща. Пристройките имат различно предназначение — офиси, гостни, спортна зала, както и музей с колекцията ми от образци на скандинавското примитивно изкуство.

Жената вдигна вежди и каза:

— Никой от присъстващите не страда от морска болест, надявам се. — Като изчака да утихне смехът, тя продължи: — Този съд е точно копие на викингски кораб. Той е нещо повече от декор. Символизира вярата ми, че невъзможното е постижимо. Наредих да го построят, защото се възхищавам от функционалната красота на неговия дизайн, но и за да напомня всеки миг, че викингите никога не биха прекосили моретата, ако не бяха сърцати авантюристи. Нека духът им мотивира решенията, които ще бъдат взети тук. — Тя млъкна за миг и продължи: — Сигурно всички се питате защо съм ви поканила.

Глас като трион я прекъсна:

— Бих казал, че предложението да ни дадете по петдесет хиляди долара или да ги дарите по наша препоръка, има някакво отношение към въпроса — отбеляза конгресменът Кинкейд. — Аз лично предадох сумата на научна фондация, която се занимава с родовите малформации.

— Не съм и очаквала друго от човек с вашата репутация.

Кинкейд изръмжа и седна на мястото си с думите:

— Извинете за прекъсването! Моля, продължете, хм, забележителната си презентация!

— Благодаря — отвърна Бринхилд. — Вие, господа, сте дошли от различни краища на страната и представлявате най-разнообразни обществени слоеве. Тук присъстват политици, служители от държавния апарат, учени, лобисти, инженери. Но всички ние сме обединени от едно нещо. Водата! Необходимост, чиято наличност става все по-ограничена в наши дни. Всички знаем, че сме изправени пред възможността да видим началото на най-продължителната суша в историята на тая страна. Така ли е, професор Диъборн? Бихте ли направили, в качеството си на климатолог, оценка на положението?

— С удоволствие — отзова се мъж на средна възраст, който изглеждаше изненадан от тази покана. Прокара пръсти през оредяваща червена коса и започна: — Страната е жертва на умерено до силно засушаване в средната си част и в своя южен сектор, от Аризона до Флорида. Това ще рече, близо четвърт от компактната маса на четиридесет и осемте щата^[3]. Положението показва тенденция към влошаване. В добавка, нивото на Великите езера е стигнало непознато досега ниско равнище. Появяването на нови пустини е възможно. Мегазасушаване, от порядъка на десетилетия, не бива да се изключва.

Около масата се разнесе глух ропот.

Бринхилд отвори дървената кутия пред себе си, бръкна в нея и остави пясъка да изтече между пръстите.

— Купонът свърши, господа! Ето го нерадостното, песъчливо бъдеще, което ни чака.

— При цялото ми уважение към вас, мис Бринхилд — провлече представител на Невада, — не ни съобщавате нищо ново. Вегас е изправен пред нерадостни бъднини. Л. А.^[4] и Финикс не са в по-добро положение.

Бринхилд долепи длани в безмълвни аплодисменти.

— Съгласна съм. Но ако ви кажа, че съществува начин да спасим градовете си?

— Е, бих се радвал да чуя нещо такова — отвърна невадецът.

Тя захлопна символично капака върху кутията.

— Първата стъпка вече е направена. Както повечето от вас знаят, Конгресът оторизира частна инициатива при разпределяне на водата от Колорадския басейн.

Кинкейд се наведе над масата.

— И както вие би трябвало да знаете, мис Сигурд, аз ръководех опозицията при гласуването на този законопроект.

— За щастие, вашата група не успя да надделее. Ако този закон не беше минал, Западът щеше да е обречен. Язовирите съдържат едва двегодишен запас. След неговото изчерпване, щяхме да се видим принудени да евакуираме по-голямата част от Калифорния и Аризона, както и големи участъци от Колорадо, Ню Мексико, Юта и Уайоминг.

— Ще повторя онова, което казах на глупаците във Вашингтон. Отдаването на язовир Хувър в частни ръце няма да повиши нивото му.

— Въпросът никога не е бил поставян по този начин. Не става дума за равнището на водата, а за начина на нейното разпределяне. Голяма част от водата се похабява. Прекратяването на държавните субсидии и прехвърлянето на управлението в частни ръце, означава, че на разхищението ще се сложи край, поради една съвсем проста причина — разхищението не е рентабилно.

— Аз продължавам да поддържам основния си довод — заяви Кинкейд. — Нещо с такова огромно значение, каквото е водата, не може да се оставя под контрола на компании, които са извън контрола на обществото.

— Обществото получи своята възможност, но се провали. Сега цената на водата ще зависи от търсенето и предлагането й. Вода ще има само този, който може да си я позволи.

— Точно това казах и аз на дебатите. Богатите градове ще се издавят, а бедните ще изпукат от жажда.

Бринхилд не отстъпваше:

— Е, и какво от това? Алтернативата да се остави водата, както по-рано, на разпределение под обществен контрол, означава да се пресушат реките. Западът, както ни е добре известно, ще се превърне в пустиня. Както каза представителят на Невада, Л. А., Финикс и Денвър ще станат градове призраци. Виждате ли как гони вятърът пустинни трънаци из празните казина на Лас Вегас? Ще настъпи стопанско бедствие. Фондовите борси ще загинат. Уолстрийт ще ни обърне гръб. Загубата на финансови позиции означава загуба на политическо влияние във Вашингтон. Обществените фондове ще бъдат пренасочени към други части на страната. — Тя почака да се асимилира апокалиптичната литания^[5] и продължи: — Западняците ще се превърнат в новите парии, измъкнати направо измежду кориците на „Гроздовете на гнева“^[6]. Само че, вместо да тръгнат на запад, към Обетованата земя, те ще накачулят семействата си в лексуси, мерцедеси и пикапи, за да поемат обратния път — на изток. — С ирония в гласа, тя продължи: — Задайте си въпроса, как би посрещнало пренаселеното източно крайбрежие хилядите, милиони безработни западняци, преселващи се там. — Млъкна отново, за да засили драматичния ефект и попита: — Не би ли се получила много любопитна ситуация, ако оклахомци откажат да ни приютят под крилото си?

— Не бих им се сърдил за това — отвърна предприемач от Калифорния. — Ще ни приветстват точно както калифорнийци са приветствали моите деди — с пушки, пътни заграждения и постове.

Един животновъд от Аризона се усмихна унило:

— Ако вие, калифорнийците, не бяхте така ужасно алчни, вода щеше да има за всички.

В продължение на няколко минути всички приказваха едновременно. Бринхилд изчака малко и почука с кокалчетата на пръстите си по масата.

— Тази безплодна дискусия е илюстрация на разправиите около водата, продължили десетилетия. В миналото, хората и се избивали заради нея. Днес ваши оръжия са съдебните дела. Приватизацията ще сложи край на тия боричкания. Трябва да преустановим борбите помежду си.

В залата се чуха ръкопляскане.

— Браво! — обади се Кинкейд. — Аплодирам красноречивото ви изказване, но си губите времето. Имам намерение да искам от Конгреса ревизия на закона.

— Това може да се окаже грешка.

Кинкейд беше твърде възбуден, за да долови заплахата.

— Не мисля — отвърна той. — Имам достоверни сведения, че получилите Колорадския басейн компании са похарчили стотици хиляди долара, за да наклонят везните в своя полза, при прокарването на този ужасен закон.

— Сведенията ви са неточни. Похарчихме милиони.

— Милиони. Вие…

— Не лично. Моята корпорация, под чиято шапка се намират всички ония компании, които споменахте.

— Нямам думи! Колорадският басейн се намира под ваш контрол?

— Всъщност, под контрола на цяла структура, създадена за решаване на този неотложен проблем.

— Възмутително! Не мога да повярвам на ушите си.

— Нищо от стореното не напуска рамките на законността.

— Същото разправяха в Лос Анжелис, когато съответният отдел от градската управа присвои река Оуънс вели.

— Казахте го вместо мен. Няма нищо ново под слънцето. Л. А. стана най-големият, най-богатият и най-влиятелен град в пустинята, като изпрати армия проучватели, юристи и прекупвачи на земя със задачата да отнемат води от съседите.

Обади се професор Диъборн:

— Простете ми, но се опасявам, че трябва да се съглася с конгресмена. Прецедентът с Лос Анжелис беше типичен пример за воден империализъм. Ако казаното от вас отразява истината, то вие полагате основите на воден монопол.

— Нека ви очертая една перспектива, доктор Диъборн. Сушата упорства. Колорадският басейн не е в състояние да посрещне нуждите от вода. Градовете изнемогват от жажда. Тогава няма да има адвокати, наддаващи за водния ресурс, а хора с пушки при източниците на този ресурс. Както едно време. Помислете по това. Подивели от жажда тълпи, запълнили улиците, в поход срещу властта. Пълен срив на обществения ред. Расовите вълнения ще са детска игра в сравнение с всичко това.

Диъборн кимаше като изпаднал в транс.

— Права сте — промълви той, явно притеснен. — Но, ако позволите… просто не ми се вижда справедливо.

— Това е борба за оцеляване — прекъсна го тя. — Или оцеляваме, или загиваме. Зависи от нас, професоре.

Диъборн се отпусна назад победен, скръсти ръце и поклати глава.

Инициативата взе Кинкейд:

— Не й позволявайте да манипулира въпроса с фантастичните си сценарии, професор Диъборн.

— Явно, не съм успяла да ви накарам да промените становището си.

Кинкейд се изправи и каза:

— Не, но ще ви кажа какво успяхте да направите. Снабдихте ме с няколко много солидни аргумента за дебатите, които смятам да предизвикам. Няма да се изненадам, ако бъде приложен антитръстовия закон. Обзалагам се, че моите колеги, гласували в подкрепа на колорадския акт, ще сменят позициите си, когато разберат, че цялата система е попаднала в ръцете на една-единствена корпорация.

— Съжалявам да чуя това — отвърна Бринхилд.

— Когато свърша с вас, ще съжалявате още повече! Искам да напусна частния ви увеселителен парк на секундата.

Тя го погледна с тъга. Възхищаваше се от силата, дори когато я използваха срещу нея.

— Отлично! — Каза нещо в слушалката, която носеше на колана си. — Ще трябват няколко минути, за да ви донесат чантата и да приготвят хеликоптера.

Вратата на залата се отвори и мъжът, който бе придружавал Кинкейд на идване, сега го изведе навън.

Когато двамата излязоха, Бринхилд каза:

— Макар някои да приемат сушата като бедствие, тя разкрива и куп златни възможности. Колорадо е само част от плана. Ние продължаваме да овладяваме контрола над водоизточниците в цялата страна. Всички вие заемате положение, което ви позволява да помагате за изпълнение на проекта, в рамките на общините си. Всеки от вас ще бъде щедро възнаграден за това. Дори не можете да си представите как. Същевременно ще допринесете и за общото благо. — Погледът й обходи двете страни на масата. — Ако някой желае да напусне, да го направи сега! Искам само думата му, че ще запази мълчание за тази среща.

Гостите се спогледаха и неколцина се размърдаха притеснени, но никой не прие предложената изходна виза. Дори Диъборн.

Появиха се келнери, поставиха гарафи с вода на масата и по чаша пред всеки.

Бринхилд огледа събранието.

— Уилям Мълхоланд докара водата в Лос Анжелис. Той посочи Оуънс вели и каза: „Ето я! Вземете си я!“

Като по сигнал, келнерите напълниха чашите и се оттеглиха.

Като вдигна висока чаша, тя каза:

— Ето я! Вземете я!

Поднесе чашата към устните си и пое дълбока глътка. Останалите я последваха, като в някакъв странен ритуал на посвещение.

— Добре — каза тя. — Сега по-нататък. Прибирате се по домовете си и чакате обаждане! Когато получите някакво нареждане, изпълнявате го безпрекословно! Нищо от случилото се в тази зала не подлежи на разгласяване! Дори и факта, че сте присъствали!

Обходи с поглед всички лица едно по едно.

— Ако няма повече въпроси — продължи тя с тон, показващ, че дебатите са приключили, — моля, забавлявайте се! След десет минути ще бъде сервирана вечеря в трапезарията. Довела съм готвач с пет звезди, така че не очаквам да бъдете разочаровани. След вечерята има концерт от състави на Лас Вегас, после ще ви покажат стаите. След закуска утре, ще си заминете по реда на пристигане. Ще се видим отново при следващата среща, точно след един месец.

Когато свърши, тя напусна масата, прекоси залата и излезе през двойната врата, откъдето бе дошла. Мина по един коридор и влезе в малко помещение. Двама мъже стояха там, с разкрачени крака и ръце зад гърба. Дълбоко разположените им, черни очи не се отделяха от трепкащите на цяла стена екрани. Бяха еднояйчни близнаци, облечени еднакво в черни кожени якета. Имаха еднакви високи скули, яко телосложение, коси с цвят на мокро сено и черни, нависнали вежди.

— Е, какво ще кажете за нашите гости? — попита тя с присмех. — Ще си свършат ли работата тия червеи, ще разрохкат ли почвата?

Аналогията убягна на близнаците, които бяха заети само с една мисъл. С източноевропейски акцент десният попита:

— Кого искате…

— … да елиминираме? — довърши въпроса левият.

Монотонните им гласове бяха абсолютно еднакви. Бринхилд се усмихна доволна. Казаното затвърди убеждението й, че е взела правилно решение, когато отърва Мело и Радко Краджич от хората на НАТО, които искаха да изправят прочутите братя пред Световния трибунал за престъпления срещу човечеството в Хага. Близнаците бяха класически пример за социопати^[7] и щяха да си покажат рогата, дори и да нямаше война в Босна. Техният паравоенен статут даваше някакво подобие на законност на убийствата, изнасилванията и мъченията, които вършеха, в името на националистическата идея. Трудно можеше да си представи човек, че такива изроди са били носени от майчина утроба, а интуицията им заменяше някак си разума при нормалните хора. Всъщност те бяха едно същество, но в две отделни тела. Тази им връзка ги правеше двойно по-опасни, защото можеха да действат без приказки. Бринхилд бе престанала да им говори поотделно.

— Кого смятате да елиминирате?

Единият протегна ръка с пръсти като на граблива птица, създадени да причиняват болка и върна видеозаписа. Другият близнак посочи мъж в син костюм.

— Този — казаха двамата едновременно.

— Конгресмена Кинкейд?

— Да, той не…

— … хареса казаното от вас.

— А други?

И пак се върна лентата, и отново те посочиха човек.

— Професор Диъборн? Жалко, но инстинктът ви, изглежда, не лъже. Не можем да си позволим дори и сянка от скрупули, у когото и да било. Свършете си работата, колкото е възможно по-тихо. Насрочила съм наскоро среща на борда на директорите, за разискване на дългосрочните планове. Искам до тогава всичко да си е на място. Не понасям грешки, като на ония глупаци, които оплескаха всичко в Бразилия преди десет години.

Бринхилд излетя от стаята и остави близнаците сами. Те стояха неподвижни, впили блеснали погледи в екраните, с гладното изражение на котка, избираща най-тлъстата златна рибка в аквариум.