Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (6)

5

— Как ви харесва храната? — попита доктор Рамирес.

Пол и Гемей се спогледаха.

— Превъзходна е — отговори Гемей. И така си беше, реши тя, донякъде изненадана. Ще трябва да разкаже това на Джулиън Пърлмътър, морски историк и чревоугодник. Тънките резени нежно месо бяха приготвени с местни билки и придружени от гъст бульон и пресни картофи. Сервирано бе и прилично чилийско бяло вино. Господи! Вече толкова време бе прекарала в джунглата, че започна да харесва тапирско месо. Следващият ход ще бъде, да си хапне маймуна.

Пол демонстрира прямотата си на янки:

— Съгласен съм. Направо е страхотно! Никога не бихме допуснали, че ще стане толкова вкусно, след като видяхме да мъкнат оня звяр със странен вид от гората.

Рамирес остави вилицата си с объркан вид.

— Звяр? От гората? Мисля, че не разбирам.

— Тапирът — помогна му колебливо Гемей, свела поглед към чинията си.

Рамирес гледаше като треснат, а после мустакът му заподскача в неудържим смях. Вдигна салфетка към устата си.

— Значи, вие си помислихте… — разсмя се отново той. — Извинете ме! Аз съм лош домакин. Забавлявам се за сметка на гостите си. Но мога да ви уверя, че това не е животното, което сте видели да донасят ловджиите. Купих прасе от съседното село. — Рамирес направи кисела физиономия. — Тапир! Не мога да си представя вкуса му. Сигурно не е лош.

Докторът наля още вино и вдигна тост:

— Ще ми липсвате, приятели! Вашата компания ми бе изключително приятна, а разговорите около тази маса — необикновено занимателни.

— Благодаря ви — отвърна Гемей. — За нас също беше приятно. Но днешният ден, все пак, беше по друг начин особено вълнуващ.

— Да, наистина, бедният индианец!

— Не мога да проумея как се е снабдил с всичките тези сложни дрънкулки, които намерихме у него — замислено каза Пол.

Рамирес отпусна събраните си длани и отвърна:

— Народът от мъглите е много загадъчно племе.

— Какво знаете за тях? — попита Гемей с нарастващо научно любопитство. Преди да защити докторат в областта на морската биология в Океанографския институт Скрипс, тя бе работила като морски археолог и бе завършила няколко курса по антропология в Университета на Северна Каролина.

Рамирес отпи глътка вино, вдигна глава и се загледа в пространството, подреждайки мислите си. През замрежените прозорци се донасяше жуженето на милиони тропически насекоми и този концерт създаваше подходящ фон за легендите от дъждовния лес. След кратък размисъл, той започна:

— Преди всичко, трябва да си дадете сметка, както сме седнали сега в този остров на цивилизацията, с пропановата си печка и електрогенератора, че само преди няколко години, щяхме да сме убити няколко минути, след навлизането си в тези места. Местните индианци бяха особено свирепи. Ловци на глави и човекоядци гъмжаха наоколо. Всеки новодошъл, бил той мисионер на Словото Божие или ловец на ценни кожи, се приемаше като натрапник, който трябва да бъде ликвидиран. Едва напоследък, всички тия хора уседнаха.

— Без чуло — предположи Гемей.

— Именно. Те предпочетоха да се изтеглят още по-навътре в леса, отколкото да се укротят. Трябва да призная, че днес научих за тях повече, отколкото за всичките три години, прекарани по тия места. Хранех сериозни съмнения дори за самото им съществуване. Колкото до това племе, трябва внимателно да се разграничават фактите от легендите. Останалите индианци избягват горите отвъд Големите водопади. Твърдят, че който навлезе в територията на чуло, не се връща. Както се убедихте днес, страховете им са основателни. Такива са оскъдните факти.

— А легендите? — попита Гемей.

— Можели да стават невидими — отвърна Рамирес с усмивка. — Можели да летят и да преминават през твърди прегради. По-скоро били призраци или духове, отколкото хора. Не можели да бъдат убити с обикновени оръжия.

— Огнестрелната рана, която видяхме, ще сложи край на тази част от митологията — отбеляза Пол.

— Така изглежда — съгласи се Рамирес. — Има и друга, още по-интригуваща легенда, според която племето е матриархално. Ръководи го жена. По-скоро, богиня.

— Амазонка? — предположи Гемей.

В отговор Рамирес извади от джоба си някакъв предмет. Беше висулката от врата на убития.

— Може би това е нашата крилата богиня. Казват, че грижата й за племето е пословична, а мъстта й — страховита.

— Онази, на която трябва да се подчиниш — произнесе с драматичен глас Гемей.

— Моля?

— Цитат — усмихна се тя. — От приключенска книга, която четох като малка. За една богиня от джунглата, живяла хилядолетия, без да остарява.

Пол пое висулката и я разгледа.

— Богиня или не — каза той, — не си е свършила добре работата, от гледна точка на днешния туземец.

Лицето на по-възрастния мъж помръкна.

— Да, но от друга страна…

— Нещо лошо ли е станало? — попита Гемей.

— Малко съм разтревожен. Един от селото идва днес при мен. Казва, че в гората има беда.

— Каква беда? — попита Пол.

— Не можеше да ми каже точно. Имало нещо общо с убития индианец.

— И как така? — учуди се Гемей.

— И аз не знам… — Докторът направи малка пауза. — И в настоящия момент в гората се убиват живи същества. Насекоми, животни и птици са заети с непрестанна борба за оцеляване. Но в целия този кървав хаос, цари едно равновесие. — Дълбоко разположените му очи изглеждаха още по-тъмни. — Опасявам се, че убийството на индианеца е нарушило това равновесие.

— Може би, амазонската богиня се готви да ни стовари своето отмъщение — каза Пол, като връщаше висулката.

Рамирес я залюля на пръста си, като някакъв Свенгали^[1] в хипнотичен сеанс.

— Като представител на науката, аз трябва да боравя с факти. Факт е, че някъде там, в гората се разхожда човек с пушка и не се колебае да я използва. Или индианецът е напуснал своята територия, или някой въоръжен е нахлул в нея.

— Имате ли някаква представа, що за човек би могъл да е той? — попита Гемей.

— Може би. Знаете ли нещо за каучуковата индустрия?

И двамата поклатиха глави.

— Преди сто години каучукови дървета са расли само в джунглата на Амазонския басейн. Тогава британски учен открадва семена, за да организира огромни плантации от каучукови дървета на изток. Същото става и сега. Шаманът, който участва с нас в днешната траурна церемония, си пада малко шмекер, когато става дума за гонене на зли духове, но той познава лечебните свойства на хиляди горски растения. Тук пристигат разни хора и се представят за учени, а всъщност са си пирати, дошли да търсят ценни билки. Продават патенти на големите мултинационални фирми за производство на лекарства. Понякога работят пряко за тях.

И в двата случая, компаниите правят цели състояния, докато туземците, запазили векове наред тези знания, остават с пръст в устата. И още по-лошо — понякога такива хора идват и направо отмъкват билките.

— Смятате, че някой от тях е измъчвал и убил индианеца? — попита Пол.

— Напълно е възможно. Когато става дума за милиони, животът на един беден индианец не означава нищо. Не знам защо са го застреляли. Може просто да е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Тези тайни се пазят от много поколения.

— Правят ли се опити да се спре пиратската дейност? — попита Гемей.

— Не е лесно. Понякога правителствени чиновници влизат в сговор с компаниите. Залозите са много високи. Правителствата малко се интересуват от съдбата на туземците. За тях е по-важно, как да продадат генетичните им тайни на най-висока цена.

— Значи, пиратството си върви необезпокоявано?

— Не напълно. Университетите изпращат групи верни учени, които да проследяват бандитите. Те самите извършват научноизследователска дейност, но същевременно научават от индианците, дали не се навъртат наоколо лица с необичайни въпроси. Бразилските ни съседи правят опити да пресекат този вид грабеж чрез съда. Там заведоха дело срещу учен, който каталогизирал семена и дървесни кори, използвани за лечебни цели и му предявили обвинение за кражба на племенна интелектуална собственост.

— Нелека теза за отстояване в съда — отбеляза Пол.

— Съгласен съм. В Бразилия се мъчат да прокарат и закони в защита на биологическото многообразие, така че напредваме по малко, но трудно. Става дума за борба с корпорации, разполагащи с милиарди долари. Двубоят е неравен.

На Гемей й хрумна нещо.

— А вашият университет работи ли по въпроса?

— Да — отговори докторът. — От време навреме идват екипи. Но за пълноценна полицейска работа парите не стигат.

Това не беше отговорът, очакван от Гемей, но тя не настоя.

— Бих искала да ви помогнем по някакъв начин.

— Има такъв — широко се усмихна Рамирес. — Ще ви помоля за една услуга, но не се чувствайте длъжни да я изпълните.

— Ами, опитайте — приветливо предложи Пол.

— Добре. На няколко часа път нагоре по течението има друго селище. Живеещият там холандец не разполага с радио. Но може и да е чул нещо за убития чуло. При всички случаи, трябва да е информиран — възможни са всякакви последици. — Докторът протегна крак. Глезенът му беше скрит под дебела превръзка. — Аз едва се движа. Не мисля, че има счупване, но е зверски навехнато. Питах се, дали не бихте отишли вместо мен. Можете да отскочите на бърза ръка.

— Ами снабдителната лодка? — попита Гемей.

— Очаква се да пристигне късно утре. Ще пренощува. Ще се върнете, преди да потегли обратно.

— Не виждам защо да не го направим — започна Гемей, но беше спряна от несигурността в погледа на съпруга си. — Ако, разбира се, Пол няма нищо против.

— Ами…

— О, моля за извинение! Идеята ми доведе до семейно недоразумение.

— Не, не — увери го Пол. — Просто моята новоанглийска предпазливост. Разбира се, че ще ни е приятно да ви помогнем.

— Превъзходно. Ще накарам да ви приготвят храна и да заредят моята лодка. Тя е по-бърза от надуваемата и ще можете да отидете и да се върнете за един ден.

— Мислех си, че в селото има само дълбани пироги — каза Гемей.

— Да — усмихна се Рамирес, — те обслужват по-голямата част от нашите нужди, но понякога е необходим и по-ефикасен транспорт.

— Разкажете ни нещо повече за тоя холандец.

— Всъщност, Дитер е германец. Търговец, женен за туземка. Понякога се спуска до тук, но най-често изпраща по хората си списък и ние го предаваме на снабдителната лодка. Според мен, неприятна личност, но това не е основание, да не го предупредим за евентуална опасност. — Рамирес замълча за миг. — Не е необходимо да го правите. Всъщност, изобщо не ви е работа. Вие сте учени, а не търсачи на приключения. Особено красивата senora Траут!

— Мисля, че ще се справим — отвърна Гемей и погледна развеселена съпруга си.

Тя не се фукаше. Като членове на Групата за специални задачи при НАМПД, двамата с Пол бяха изпълнили не едно опасно поръчение. И макар да имаше деликатен вид, Гемей съвсем не беше крехко цвете. В родния си щат Уискънсън, малката мъжкарана бе търчала по цели дни с момчешки тумби и това й помогна по-късно да се движи с лекота в мъжка компания.

— Е, тогава, разбрахме се. След десерта ще пийнем по едно бренди и си лягаме, за да можем да станем призори.

Не след дълго, съпрузите си бяха вече в стаята и се готвеха за сън. Гемей внезапно попита:

— Защо се поколеба след молбата на Рамирес?

— По две причини. Да започнем с това, че този малък допълнителен излет няма връзка със задачите на НАМПД.

Пол се наведе, за да избегне изпратената към главата му възглавница.

— Откога си станал такъв почитател на вътрешния правилник на НАМПД? — поинтересува се Гемей.

— Откогато и ти — всеки път, щом ми изнася. Аз съм поразтягал правила, но никога не съм ги нарушавал.

— Ами, дай и сега да ги поразтегнем мъничко и да приемем, че след като реката е неделима част от световния океан, всеки намерен в нея труп става автоматически задължителен за разследване обект от страна на НАМПД и нейната специална група. Трябва ли да ти напомням, че тя беше създадена именно с цел да се рови в проблеми, с които ни кой друг не желае да се захваща?

— В рекламата не си зле, но не залагай много на способността си да убеждаваш. Ако не беше предложила да се поровим в тая работа, аз щях да го направя. И по същите причини, бих могъл да добавя: имам фобия към убийства, оставени ненаказани.

— И аз. Имаш ли някаква представа с какво да започнем?

— Вече разсъждавах по този въпрос. Не позволявай на кейпкодската ми потайност да те вкарва в заблуда.

— Няма да го позволя и след сто години, скъпи.

— Да се върнем към първоначалния ти въпрос. Причината за колебанието ми беше моята изненада. За първи път Рамирес споменава за своята лодка. Беше ни оставил с впечатлението, че използва дълбани дънери. Помниш ли, колко шумно се възхищаваше на нашата лодчица? Един ден душех наоколо и намерих в една барака лодка на въздушна възглавница.

— На въздушна възглавница? — надигна се на лакът Гемей. — И защо не ми каза?

— Мисля, че е очевидно. Той не желае някой да знае за нея. Струва ми се, че нашият приятел Рамирес е по-сложна личност, отколкото изглежда.

— И аз имам такова чувство. Струва ми се, че нещо хитрува с това изпращане на някакви си смотани учени на евентуално опасна мисия. Разправихме му достатъчно за специалната група, за да му стане ясно с какво се занимаваме, когато не броим речните делфини. Мисля, че иска да въвлече НАМПД в тая история.

— И ние май му паднахме в ръчичките, но не разбирам защо е целият тоя макиавелизъм^[2]?

— Имам една идея — обади се Гемей. — Той разправяше нещо за учени, действащи като природозащитна полиция. Той е университетски учен. Някак си се изплъзна от подробности по въпроса.

— Забелязах това. — Пол се изпъна в леглото и затвори очи. — Значи, според теб, той е полицай, маскиран като учен?

— Би могло. — Гемей направи малка пауза и продължи: — Трябва да призная, че истинския мотив да се заинтересувам от подобно разследване са нещата, намерени у индианеца чуло. Много ми е интересно, откъде у един представител на толкова изостанало племе, могат да се появят те? Какво ще кажеш?

От другия край на леглото се чуваше единствено шума на равномерно дишане. Пол вкарваше в действие прочутата си дарба да заспива по команда. Гемей поклати глава, придърпа завивката над раменете си и направи същото. Трябваше да станат със слънцето, а предстоящият ден щеше да е дълъг.