Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (11)

10

Траут стоеше изправен при вратата на колибата, неподвижен като тотемен прът, напрегнал поглед и цял в слух. Стоеше на поста си вече часове, вперил поглед в тъмнината, мобилизирал всяка фибра на сетивата си в опит да долови някаква промяна в ритъма на нощта. Беше наблюдавал как догаря денят и сенките на нощта започват да се вплитат в измамния сумрак на мъждукащите по колибите огньове. Като някакви фантоми, и последните туземци се скриха в колибите си, а селото потъна в тишина, ако не се смята краткото и приглушено проплакване на някакво бебе. Траут си мислеше, колко нездравословно място беше това. Имаше усещането, че двамата с Гемей са се натикали в чумен изолатор Холандецът бе изритал навън семейството от най-близката до неговата колиба и бе въвел двамата Траут в нея, с жест, напомняш достолепен портиер пред хотел „Риц“. През сламените стени в мрачния интериор се процеждаха ивици светлина. В теснотията едва проникваше и струйка свеж въздух. Подът беше пръстен. Два хамака висяха от тавана, и мебелировката се състоеше от два груби стола и маса под формата на чукан. Горещият задух и примитивната обстановка не смущаваха ни най-малко Траут. Притесняваше го мисълта, че двамата с Гемей са като в капан.

Сбърчи нос, един тик усвоен от баща му — рибар в Кейп Код. Представяше си го, как върви призори към края на кея и души въздуха като птичар. В повечето случаи казваше „Екстра е, капитане! Наслука!“. Но някои утрини сбърчваше нос и без да промълви и дума, се насочваше право в кръчмата. Всяко съмнение в безпогрешността на обонянието на стария Траут бе ликвидирано, когато една сутрин той си остана на брега, а шестима рибари изчезнаха във внезапно изпилата се буря. „Не миришеше на хубаво“, обяснил бе поведението си той по-късно.

И сега чувството беше такова, макар че Пол се намираше далеч от морето, в сърцето на венецуелския тропически пес. Не се чуваха гласове или кашлица, нищо не намекваше за каквото и да е човешко присъствие. Докато все още беше светло, той въведе в съзнанието си всеки детайл от околността, с почти фотографска точност. Започна да си представя, как цялото население на селото изчезва мълком в нощта. Отдръпна се от входа и се надвеси над неподвижното тяло в хамака. Гемей протегна ръка и нежно докосна лицето му с връхчетата на пръстите си.

— Будна съм — каза тя. — Просто си мислех.

— За какво?

Тя седна и спусна крака на пода.

— Нямам вяра на нашия Летящ холандец и не бих го допуснала до себе си на разстояние по-късо отколкото ми трябва, за да го прасна в мордата. Не че ми харесва мисълта да го докосна.

— Напълно споделям чувствата ти. Мисля, че някой ни наблюдава. — Хвърли поглед към входа. — Тази колиба ми напомня рачило — вход има, изход не. Освен към тенджерата. Предлагам да прекараме нощта в лодката.

— Макар да не ми се ще, да се лиша от тукашните петзвездни удобства, готова съм, щом кажеш. Въпрос: Как ще се измъкнем незабелязани, след като някой ни наблюдава?

— Много просто — ще излезем през задната врата.

— Нямаше такава, когато проверих последния път.

— Май никога не си чувала за находчивостта на един янки — самодоволно отбеляза Траут. — Ако ти полазиш малко, аз ще приложа на практика своята хитрост. — Измъкна от канията на колана си един нож и отиде в задната част на колибата. Като коленичи, пъхна двадесетсантиметровото острие в стената и започна да я прорязва. Шумът от това едва се чуваше, но за всеки случай, той започна да го нагажда към ритъма на звуците от някакво горско животно, наподобяващи рашпила^[1]. След няколко минути бе прорязал в сламената стена отвор с размери шейсет на шейсет. Отиде до входа и заведе Гемей за ръка при новоотворения изход. Тя надникна навън, за да се увери, че е безопасно, после се измъкна за миг. След секунда се изниза и баскетболното тяло на Траут.

Стояха един до друг зад колибата, заслушани в симфонията от жужене на насекоми и птичи крясъци. Гемей по-рано бе забелязала една пътека, която водеше към реката откъм гърбовете на колибите. Виждаха неясните очертания на утъпкана следа. Гемей тръгна напред и не след дълго оставиха колибите зад гърба си, а ноздрите им доловиха речния аромат на влажно гниене. Пътеката водеше към нивите, които бяха забелязали на идване през деня. Движеха се по мочурливия бряг на реката и скоро различиха металния скелет, в който бе монтирано витлото на аеролодката им. Изчакаха малко, в случай, че Дитер е оставил някой да дебне и тук Пол хвърли камъче в реката, но това не предизвика никакви последствия.

Качиха се в лодката и се приготвиха да отплават още в ранни зори. Пол постави под главата си една спасителна жилетка и се простря на палубата. Гемей се изкачи на седалката и пое смяната си на пост. Пол скоро задряма. Отначало сънят му беше лек и накъсан, заради горещината и насекомите. Постепенно изтощението му надви и той заспа дълбоко. В съня си чу Гемей да го вика по име, сякаш много отдалеч. През клепачите му прозираше светлина. Той примигна и видя Гемей все още кацнала на седалката, с лице, изкривено в гротескните отблясъци на жълти пламъци.

Край аеролодката бяха спрели три дълбани канута. Пълни бяха със страховити на вид туземци, въоръжени с остри като бръсначи копия и мачете.^[2] Пламъците от ярките факли осветяваха пурпурните шарки по лицата и бронзовите им тела. Черни бретони се спускаха над челата им до местата, където биха се намирали веждите, ако не ги бяха обръснали до косъм. Всички бяха по бедрени препаски, с изключение на един, който бе добавил и бейзболна шапка с надпис „Нюйоркски янки“. Траут забеляза пушката в ръцете му. Ето ти още една причина да мразиш „Янките,“ помисли си Пол.

Той се усмихна и каза:

— Здрасти. — Каменното лице не трепна. Мъжът с пушката им даде знак да слязат от лодката. Стъпиха на брега, където около тях се скупчиха индианците. Запалянкото на янките пак махна с пушката, тоя път към селото. С двамата Траут по средата, факелното шествие пое нагоре по хълма.

— Съжалявам, Пол — прошепна Гемей. — Те просто изникнаха изневиделица.

— Не си виновна. Аз мислех, че каквато и опасност да ни заплашва, ще дойде откъм сушата.

— И аз. Какво искаше да постигнеш с оная усмивка?

— Нищо друго не ми дойде наум.

— Мисля, че Дитер се оказа по-умен, отколкото го мислехме — каза Гемей със съжаление.

— Май не е. Я виж там!

Като наближиха поляната пред колибите, забелязаха там Дитер. Видът му в светлината на факлите беше силно уплашен и за това имаше сериозна причина. Други туземци го пиха накачулили, почти допрели върховете на копията си до необятната му талия. По лицето му се стичаше пот, но той не можеше да я обърше, защото ръцете му бяха вдигнати високо нагоре. Сякаш това не беше достатъчно, та двама бели държаха пистолети, насочени към сърцето му. Бяха еднакво облечени в памучни панталони, ризи с дълъг ръкав и високи кожени боти. И двамата носеха широки колани от кожа с метални карабинерки по тях. Единият беше канара със славянски черти и очевидно изпитваше остра нужда от бръснар. Другият беше дребен, с плоски, като на кобра, черни очи. Туземният шеф му подаде колта. Твърдият поглед зашари по семейството, после се върна към холандеца.

— Ето ти ги и куриерите, Дитер — каза мъжът с френски акцент. — Още ли отричаш, че се опитваш да ме изиграеш?

Дитер започна да се поти още по-обилно. Потта се стичаше като водопад по лицето му.

— Кълна се в бога, за първи път ги видях тая сутрин, Виктор. Просто цъфнаха ей така и викат, че Рамирес ги пратил, да ме предупредят за някакъв убит индианец и че можело да има неприятности. — В погледа му се появи хитроват пламък. — Аз не им повярвах и ги настаних в една колиба, където да ги държа под око.

— Да, видях изключителните ти мерки за сигурност — прекъсна го Виктор с нескрито презрение. После се обърна към двамата: — Кои сте вие?

— Аз се казвам Пол Траут. Това е жена ми, Гемей. Ние сме изследователи и работехме с доктор Рамирес по една задача, свързана с речните делфини.

— Какво правите тук? В тази част на реката няма делфини.

— Така е — отвърна Пол. — Намерихме труп на убит индианец в едно кану. Доктор Рамирес реши, че може да последват неприятности и искаше да предупредим това село.

— Защо сам Рамирес не дойде?

— Навехна си глезена и не може да върви. Пък и ние искахме да навлезем още в тропическия лес.

— Става. — Французинът претегли колта с длан. — И това ли е част от научното ви оборудване?

— Не, на доктор Рамирес е. Той настоя да го вземем, за случай на нужда. От онова, което виждам, заключавам, че е имал право.

Виктор се изсмя.

— Историята ви звучи толкова глупаво, че може и да се окаже вярна. — Той хвърли на Гемей оценяващ поглед, какъвто само французин може да хвърли на жена.

— Гемей, необичайно име с френски корен — отбеляза той.

Гемей усети похот в онова, което французинът смяташе за чар, но не бе надрасла склонността да се възползва от чисто женските си оръжия.

— Французите, които съм познавала до тоя момент, отдавна щяха да са се представили.

— О, простете лошите ми маниери! Сигурно са резултат от общуването с този cochon^[3] там.

Дитер потръпна, когато Виктор размаха цевта на колта под носа му.

— Казвам се Виктор Арно. Този е помощникът ми Карло. — Посочи към мълчаливия си придружител. — Наети сме от един европейски картел, който търси приложения за редки биологически продукти от тропическата гора.

— Значи сте ботаници, като доктор Рамирес?

— Не — отвърна той с поклащане на глава. — На този етап работата е малко груба за ботаници. Ние имаме някакви практически познания, но всъщност сме авангарда, който събира интересни екземпляри, за да бъдат изследвани от учените. Самите те ще се появят по-късно, по вече утъпкания от нас път.

— Значи, търсите растения с лекарствено приложение? — каза Пол.

— И това — каза Арно, — като страничен резултат. Не е тайна, че лекарството против рака може да се крие в чудесната биологическа съкровищница над главите ни. — Той пипна края на дългия си нос, а после устните. — Търсим преди всичко аромати за парфюмерийната промишленост, както и подправки и овкусители за хранителната. Ако в процеса попаднем на медицински приложими растения, още по-добре. Разполагаме с разрешение от венецуелското правителство, така че операцията ни е изцяло законна.

Пол плъзна поглед по заплашителните фигури на изрисуваните диваци, насочените пистолети и очевидно уплашения Дитер. Той и за миг не повярва, че тия бандити от джунглата могат изобщо да извършат нещо законно. Не му се щеше да дразни Арно с подробни разпити, но пък би било подозрително, ако не прояви разумно любопитство.

— Сигурно няма да се изненадате, ако дам израз на наблюдението си, че сте твърде тежковъоръжени за научна експедиция — каза Пол.

— Не, разбира се — отвърна Арно. — Страховете на Рамирес не са безпочвени. Сами виждате колко е опасна гората. Намерили сте мъртъв човек. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Сигурно си задавате въпроса, какво може да ни свързва с това злощастно създание — каза той обърнат към Дитер. — Даде ни хората си от селото, да ни помагат при търсенето. Те познават гората по-добре от всеки друг. И му плащаме доста прилично, бих могъл да добавя.

— Вие май сте на път да уволните мистър фон Хофман от длъжността му — усмихна се Пол.

— И за това си има причини. Дори ако онова, което казвате за себе си е вярно и не сте куриери, то не променя обстоятелството, че тоя тук Дитер краде от нас. Издирваме растение, което може да струва милиони, милиарди може би, за фармацевтичната, хранителна и парфюмерийна промишленост. Цяло чудо. Щяхме да носим мостри за изследване в Европа. Туземците го използват от десетилетия, макар и не за парфюми, за нещастие.

— Е, сега сте си решили проблема — обади се Гемей, — имате си и Дитер, и растението.

— Бих искал нещата да са наистина така прости — отговори Арно с особена нотка в гласа. — Вярно е, че пипнахме тази свиня, но безценните ни мостри ги няма.

— Май не ми е много ясно.

— Чухме за това изумително растение от туземците, но никой от тях не можа да го намери. Излязохме далеч извън пределите на първоначално изследваната област, в непроучени участъци от гората, където се натъкнахме на индианеца, намерен по-късно от вас мъртъв. Той притежаваше мостри от това растение. Предложихме да му платим, за да ни покаже, къде ги е брал, но той отказа. Взехме го като гост с надеждата да го убедим да промени становището си.

Пол си спомни следите от камшик по тялото на индианеца.

— И като отказа да говори, вие го застреляхте.

— О, не. Нещата не са така прости. Всъщност, ние направихме всичко възможно, за да го държим жив. Дитер отговаряше за подслоняването му и опазването на растението. Напил се една вечер и го оставил да избяга. Нещастникът бе застрелян, в момента, в който отмъква лодка. Помислихме си, че се е измъкнал с мострите. В който случай, те трябва да са били у него, когато сте го намерили.

— Как изглеждаха те? — попита Пол.

— Нищо особено, всъщност. Мънички листа с червени жилки, откъдето произлиза и местното им название — кървав лист.

— Ние проверихме съдържанието на торбата му — каза Пол. — В нея имаше кутия с билки. Но нито помен от това, което описвате.

— Е — каза Арно. Обърна презрителен поглед към Дитер. — Ти твърдиш, че индианецът е избягал с билката. Кой казва истината?

— Не знам, какво приказват тия — отвърна Дитер. — Индианецът избяга с торбата и всичко в нея.

— Не ми се вярва — спокойно промълви Арно. — Ако разполагаха с билката, нямаше да се върнат и да извършат толкова глупости. Аз мисля, че онова, дето ни трябва, е у тебе. — Той запъна ударника. — И ако не ми кажеш къде е, ще то убия.

— И тогава, никога няма да го намериш, Арно — каза Холандецът, изцедил капка смелост. Но не го направи в подходящ момент. Арно явно не беше в настроение да си играе.

— Вярно. Но преди да те убия, ще те дам на моите шарени приятели. Те няма да имат нищичко против да те одерат като маймуна.

Цветът се оттегли от червендалестата физиономия на Дитер.

— Не съм искал да кажа, че няма да ти съобщя. Просто отбелязах, че бихме могли да преговаряме.

— Всички възможности за преговори са пропилени. За съжаление. Писна ми от цялата история. Писна ми и от тебе! — Той вдигна дулото към устата на Дитер. — Писна ми от лъжливата ти уста!

Последва страхотен гръм и долната част на главата на Холандеца изчезна в пурпурен облак. Монокълът падна от неповярвалото око и тялото му се гътна назад, като дънер, отрязан с моторен трион.

Французинът насочи димящото дуло към Пол.

— Що се отнася до вас, не съм сигурен, дали говорите истината или не. Инстинктът ми казва, че не лъжете. Много жалко, задето е трябвало да гостувате на тая свиня. Нямам нищо против вас, но не мога да позволя да си тръгнете с информация за случилото се тук. — Поклати тъжно глава. — Уверявам ви, красивата ви жена няма да се мъчи.

Пол бе на светлинни години преди французина. Съкратената процедура при екзекуцията на Дитер го изненада, но той веднага схвана какво означава тя за него и Гемей. Никакви свидетели. Длъгнестото тяло на Пол и привичната мудност на движенията му бяха измамни. Когато бе нужно, той можеше да се движи бързо. Напрегна мускули, готов да хване китката на Арно и да я извие към земята. Даваше си сметка, че в най-добрия случай, би могъл да поеме с тяло куршума, но това би дало на Гемей възможност да избяга в суматохата. При по-лошия вариант, щяха да бъдат убити и двамата.

Докато показалецът на Арно се втвърдяваше върху спусъка, а Траут се готвеше за предсмъртен скок, откъм индианеца с бейзболната шапка на „Янките“ се чу някакъв шум, наполовина ръмжене, наполовина — кашлица. Той изпусна пушката и сега гледаше ужасен кафявия ствол на огромна стрела, която стърчеше на повече от половин метър от гърдите му. Около нея всичко почервеня. Мъжът понечи да я изтръгне, но силното кръвотечение си каза думата и той се строполи до тялото на Дитер.

Един туземец викна „Чуло!“ и втора гигантска стрела го покоси, едва успял да извика.

Възгласът бе подет от ужасената тълпа:

— Чуло! Чуло!

Разнесе се странен, виещ звук и в зеленината се мерна призрачно синьо-бяло лице. След това друго и за миг подобните на маски лица сякаш изпълниха цялото пространство. Още стрели процепиха въздуха. Нови туземци паднаха. Факлите летяха, хвърлени в паника на земята.

В тъмнината и объркването, дългата ръка на Пол хвана Гемей за рамото и я измъкна от нейния транс. Ниско приведени, те тичаха към реката с една и съща мисъл в главите: „Право в лодката“. В бързината си, почти щяха да прегазят една стройна фигура, която излезе от храстите и им препречи пътя.

— Стой! — късо нареди тя. Беше Теса, жената на Дитер.

— Отиваме към лодката — обади се Гемей. — Ела с нас!

— Не — каза тя и посочи реката. — Виж!

В светлината на факли, се виждаха десетки синелики мъже, пристигащи в огромни лодки.

Жената дръпна Гемей за ръка.

— Насам е по-добре.

Тя ги отведе от пътеката и потънаха в тъмната гора. По лицата и краката си усещаха ударите на храсти и тръни. Виещите гласове се чуваха по-тихо. Със същия успех можеха да бъдат и по средата на земното кълбо. Сигурно и там беше така горещо и тъмно.

— Къде ни водиш? — попита Гемей, спряла да си поеме дъх.

— Не може спира сега. Чуло идва скоро!

И наистина, необикновеният боен вик започна да се усилва. След няколко минути, жената на Дитер спря. Намираха се при няколко дървета, до чиито огромни, безформени стволове, извисили се на повече от тридесет метра, изглеждаха като джуджета. Теса едва се виждаше в оскъдната лунна светлина, процедена през короните. Тя бе вдигнала ръка. Двамата погледнаха към върховете. Виждаха единствено тъма, разкъсана тук-там от сребристата сивота на нощното небе.

Жената разбра тяхното объркване и като учителка на слепи деца, разтвори дланите им и постави там нещо, което приличаше на умряла змия. Дебели, найлонови въжета. Пол си спомни коланите на Арно и приятелчето му, както и забележката на Дитер за цепелина. Той бързо направи клуп около тънката талия на жена си. Тя затегли другия край на въжето и тялото й започна да се издига над земята. Пол се огледа. Жената на Дитер бе изчезнала. Бяха сами.

— Давай нагоре! — каза той. — Аз съм веднага след теб. — Завърза второ въже около собствения си кръст и с мощни движения се издигна на няколко метра. От звука на тежкото и дишане разбра, че Гемей е точно над него.

Отдолу пак се разнесе странният боен вик. Появиха се факлите на чуло. Те ги хвърляха във въздуха, където описваха дъга и падаха като изгорели комети. Гемей и Пол очакваха да ги нанижат на огромните стрели, в чиито обсег все още оставаха, но не спираха да се катерят.

Тъкмо когато решиха, че са извън заплахата от стрелите, погледнаха надолу и видяха двама индианци да се издигат по въжета. Естествено, помисли си Пол, след като има две въжета, защо да няма още.

Гемей извика отгоре:

— На върха съм!

Пол продължи да се изкачва, докато усети протегнатата ръка на жена си, да му помага да се прехвърли на един клон, дебел колкото човек. Сумтейки от напрежение, той се изтегни отгоре и протегна ръка, в търсене на опора. Тя докосна гладка, гумирана повърхност. Уловената светлина на луната едва проникваше през висналата над върхарите лека мъглица, но все пак видя голяма покривка от мрежа и тръбна конструкция, отпусната като огромна паяжина върху короната на дървото. Гениално построена работна площадка, помисли си Траут, но се налагаше да запази възхищението си за по-късно. Изпод краката им се донасяше тежко дишане. Пол посегна за ловджийския си нож и си спомни, че един туземец му го бе отнел заедно с колта.

Гемей извика и посочи облото очертание на малко облаче над главите им. Отдолу се чу счупване на клонки. Чуло бяха на една ръка разстояние. Пол се освободи от клупа и с несигурна стъпка през поддаващата настилка стигна до котвено въже. Хвана го и с помощта на собственото си тегло придърпа надолу гондолата на балона, за да може Гемей да се прехвърли в нея. Влезе и той.

— Имаш ли представа, как се управлява такова нещо? — попита Гемей.

— Не може да е особено сложно. Да приемем, че е лодка. Първата работа е да се отвърже.

Гемей бе управлявала яхта по Великите езера като дете, така че сравнението бе окуражаващо, макар и да не го прие. Бързо развързаха още въжета. Гондолата се поколеба, после взе решение и бавно се издигна над дърветата. Погледнаха надолу и забелязаха сенките, подскачащи с надежда да уловят някое въже, но вече бяха в безопасност.

Издигнаха се високо над изпълнените с мъгла долини, проснали се във всички посоки и започнаха да се полюляват като спора на глухарче в размисъл, дали просто не бяха заменили една серия неприятности с друга.