Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (42)

41

Лодката се носеше по езерото с вирнат нос. Остин извличаше от двата евинруда^[1], с по сто и петдесет конски сили всеки, цялата им мощ. Лицето му представляваше излети в бронз гняв и страдание. Беше се опитал да се върне в лабораторията, но след като ги остави на повърхността, асансьорът отказа да помръдне. Не работеше и товарният. Понечи да се втурне по стълбата, но Гемей го задържа.

— Безполезно е! — каза тя. — Няма време!

— Послушай я! — обади се Завала. — Имаме по-малко от четири минути.

Остин знаеше, че са прави. Направеше ли този предварително осъден на неуспех опит, щеше сам да загине и да постави в опасност техния живот. Тръгна от постройката към кея. Отвън пазачът се препичаше на слънце. Той се изправи и направи опит да свали от рамо автомата си. Остин не беше в настроение да спазва рицарския боен кодекс. Той се втурна към противника и с мощен удар в стомаха го изхвърли в езерото.

Наскачаха в лодката. Ключът стърчеше в контакта, а резервоарите бяха пълни. Двигателите запалиха от раз. Отделиха се от кея, Остин даде газ и лодката се понесе право към брега на Невада. Кърт чу вика на Завала и се обърна. Джо и Гемей гледаха назад към кея, където водата бе завряла.

Последва приглушен гръм и кървавочервен гейзер изригна на стотици метри над водната повърхност. Закриха лица с длани, за да се предпазят от горещия дъжд. Когато се осмелиха да открият очи, от кея нямаше и помен. Вълна, висока поне три метра, ги настигаше.

— За тия лодки се твърди, че не потъват — напрегнато съобщи Завала.

— Така се е твърдяло и за „Титаник“ — припомни му Гемей.

Остин обърна лодката, така че да посрещне вълната с нос. Хванаха се здраво, в очакване да бъдат преобърнати, но водата само ги вдигна високо и мина под тях. Остин си припомни, че даже цунами не представлява кой знае каква опасност в открито море. Надяваше се вълната да загуби от мощта си, преди да достигне брега на Невада.

На сушата също се развиваха трескави събития. От мястото, където Остин бе забелязал от полет кулички и бойници, се надигна огромен огнен език. Докато го наблюдаваха, изникна и плътен облак от черен пушек. Остин намали скоростта и всички загледаха вълмата дим, прорязвани от червени и жълти пламъци, издигащи се високо над дърветата.

— Goetterdaemmrung^[2] — измърмори Остин.

Гемей го чу.

— Залезът на боговете?

— Мислех си по-скоро за една богиня.

Замълчаха. Чуваше се само шумът от двигателите и съскането на кила, режещ водното огледало. После до слуха им стигна бухане, като от прегракнала сова. Обърнаха се и видяха една червено-синьо-бяла торта да пухти към тях. „Кралицата на Тахо“ пак наду свирката. На горната палуба се открояваше високата фигура на Пол, който им махаше. Остин махна в отговор, отпусна газта и насочи лодката към речния кораб.