Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (31)

30

Заслепяващото слънчево отражение от водното огледало им бе попречило да забележат орловата човка при първото прелитане. Виждаше се само тънък, назъбен полумесец от тундрата — част от равната й повърхност, извита в морето, за да оформи крушовиден залив. Завала наклони самолета под такъв ъгъл, че тъмните контури на генерал Макартъровия нос ясно се очертаха под водната повърхност. Остин вдигна палец към Завала: Това е! После насочи палеца надолу: Кацай!

Завала плавно спусна машината и я плъзна над полуострова на височина около шестдесет метра. Кривият земен път бе дълъг близо два километра и около половин широк. Прибрежна растителност се бе вкопчила в краищата му, за да прибави своите усилия към опустошителните набези на ветрове и лед, променили някогашните очертания.

— Кацни колкото можеш по-близо до ония морени! — каза Остин, като сочеше заоблените от глетчер камъни в началото на полуострова.

Завала докосна козирката на шапката си с надпис НАМПД.

— Не се притеснявай! Тази птичка може да кацне и върху главичка от карфица. Останете с нас, за да видите образцово приводняване!

Остин имаше пълно доверие в пилотските качества на своя партньор. Завала бе навъртял хиляди летателни часове на всичко, което може да се отдели от земята. Сега си помисли, че с такива хвалби се вика злото. Прогони мисълта от главата си, когато Завала направи кръг, спусна се ниско и намали скоростта, докато понтоните докоснаха плитката вода.

Хидропланът се готвеше плавно да спре, когато чуха силен удар под себе си, последван от мъчителното скърцане на раздран метал. Самолетът се метна встрани, сякаш беше атракцион в лунапарк. Двамата се блъснаха в предпазните колани, като парцалени кукли. Завъртяният самолет най-после спря, силно наклонен на една страна. На Завала му бе излязъл въздухът, но все пак успя да загаси двигателя.

Докато пропелерът спираше, Остин попипа главата си, за да се убеди, че е още на раменете му.

— Ако това беше образцово кацане, то аз нямам никакво желание да участвам в нормално. Къде ти отиде главичката от карфица?

Завала оправи бейзболната си шапка и нагласи огледалните очила на носа си.

— Съжалявам — отвърна той с типично смирение в гласа. — Сигурно са започнали да ги правят по-малки напоследък.

Остин поклати глава и предложи да огледат щетите. Излязоха на понтоните, за да бъдат посрещнати от местните първенци. Облак северни комари с размер на кондори, зажаднели за човешка кръв ги подгони назад към кабината. След като се напръскаха с индустриално количество препарат против гостолюбивите домакини, те направиха втори опит.

Слязоха от понтоните в половинметровата вода, за да разгледат изпомачкания метал отдясно.

— Ще трябва малко да се поизпотим с обяснения, когато връщаме машината, но иначе ще можем да излетим. — Зацапа назад по линията на кацане. След малко се наведе и извика: — Ела, ела да видиш, какво има тука!

Остин се приближи и забеляза метална тръба на десетина сантиметра под водната повърхност. Металът лъщеше ярко в горната си част, където е бил ударен и от него стърчаха медни жици.

— Поздравявам те! — каза Остин. — Мисля, че си се натъкнал на ориентировъчна светлина за кацане.

— Безпогрешният усет на Завала за ориентиране — каза Джо, сякаш нарочно се бе нанизал на тръбата. Той продължи издирванията си и след малко намери още една конзола. Този път стъкленият протектор и фасонката си бяха на мястото.

Остин се огледа. Понятно бе, защо е било избрано именно това място. Теренът беше гладък като палуба на самолетоносач и не е било нужно кой знае какво грейдиране. Погледът му обходи веригата хълмове, върху чиито склонове, на слънцето блестеше плетеница от поточета, вливащи водите си в езеро зад пистата.

Разтовариха самолета, взеха саковете на гръб и заджапаха към хълмчетата на по-малко от половин километър разстояние. Макар краката им да бяха защитени с високи ботуши, водните пръски стигаха непромокаемите им панталони и те благодариха богу за температурата, която беше около десет градуса. Водата стана още по-плитка и премина в мочур, после задраскаха по вечно замръзнала пръст, за да стигнат цветните петна от лютиче, кърпикожух и мак. Забелязаха още светлини за кацане, като всички бяха подредени в редица, опираща в хълма. На едно място спряха и погледнаха към огромно ято черни северни патици, проснато върху мочура като разстлан облак пушек. В свръхестествената тишина на пейзажа, те бяха като от друга планета.

Продължиха пътя си и стигнаха до възвишение, което рязко се открояваше на фона на окръжаващата го плоскост. Имаше формата на голям самун хляб. Тук-там из гъстата растителност, обхванала по-голямата му част, личаха парчета черна скала, лишеи и мъх. Остин си помисли, че този хълм е някак си неестествено отдалечен от своите събратя, на няколкостотин метра от тук. Сподели наблюденията си със Завала.

— Забелязваш ли колко е плоско всичко наоколо, ако не смятаме тоя хълм?

— Ако бях геолог, щях да стигна до някакво заключение, въз основа на това наблюдение. Всъщност, повече ме смущават светлините за кацане. Водят право в лицето на хълма.

Той се загледа в един оголен участък, после доближи лице на сантиметри от него и прокара пръсти по повърхността. Като използва голямото острие на швейцарски армейски нож, той зачегърта скалата и изкърти тънка люспа с размера на длан. Разгледа я, и усмихнат я подаде на Завала.

— Боя — учудено каза той. Погали лъскавата повърхност, разкрита от ножа — Метални листове и болтове. Някой доста се е постарал да скрие това чудо.

Остин отстъпи няколко крачки и вдигна глава към билото.

— Спомням си, че Кларънс Тинук каза нещо за дирижабли. Може би това е хангар за тях.

— Логично е и се връзва с нашата теория, че са използвали вече съществуваща база. Следващият въпрос е, как да проникнем вътре.

— Опитай със „Сезам отвори се“ и се моли да стане!

Завала отстъпи крачка и произнесе известното заклинание от „Али баба и четиридесетте разбойника“. Като не видя резултат, опита на испански. Резултатът беше същият.

— Знаеш ли още заклинания? — попита той Остин.

— Току-що изчерпа целия ми репертоар — отвърна Кърт.

Минаха откъм задната страна на хангара. От вечно замръзналата почва стърчаха бетонни основи на по-малки постройки, които може да са били куонсетови бараки. Някогашното бунище беше пълно със счупени стъкла и ръждиви консервни кутии, но никъде не видяха вход за хангара.

Завала попадна на него в буквалния смисъл.

Остин вървеше няколко стъпки преди партньора си, когато чу вик. Обърна се бързо, но Джо сякаш бе потънал в земята. В подкрепа на тази хипотеза, отдолу се донесе задгробният му глас, псуващ изискано на езика на предците си. Остин внимателно се върна и го видя в една изцяло обрасла бетонна дупка. Бе минал покрай нея, без да я забележи.

— Как си? — викна Остин.

— Храсталаците омекотиха падането. Ела долу! Има някакви стълби.

Остин се присъедини към Завала на дъното на дълбоката над два метра дупка. Джо стоеше пред открехната, много масивна стоманена врата.

— Знам, знам — изпревари го Остин. — Безпогрешният усет на Завала към ориентиране.

— Сега? — попита Джо.

Остин извади от сака малък, но много мощен халоген. Вратата се отвори със скърцане и малко натискане с рамо. Влезе вътре, със Завала по петите. Студен и зловонен дъх ги блъсна в лицето, сякаш бяха застанали пред отдушник на мавзолей. Халогенният лъч освети стени и таван от бетон, който се оказа слаб изолатор срещу вечния мраз и като че даже го засилваше. Като притваряха яки с ръце, те поеха по коридора.

Няколко врати бяха разположени по протежение на бетонния бункер. Остин осветяваше помещенията с фенерчето. Ръждиви рамки от легла и гнили дюшеци разкриха предназначението на едно от тях. По-нататък имаше кухня и килер. Последната стая е била за радиовръзка.

— Напуснали са на бегом — каза Завала. Счупените радиолампи и кутии от апаратура изглеждаха натрошени с чук.

Продължиха по коридора, като заобиколиха голяма, правоъгълна дупка на пода. Металната решетка, която някога я покривала, беше почти изядена от ръжда. Остин насочи лъчи към дъното на дълбока шахта.

— Някаква вентилация или може би отопление.

— Спомням си какво каза Кларънс Тинук за мините.

— Да се надяваме, че е измислица за ловци и рибари — каза Остин. — А може пък, старецът да е казал „миди“.

— Е, от това наистина ме хваща страх.

Коридорът свършваше при къса стълба, водеща към друга стоманена врата. Сметнаха, че се намират под хангара. Без да е напълно убеден в собствената си теория за гърмящите капани, Остин си пое дъх, отвори вратата и влезе. Веднага усети промяна в атмосферата. Въздухът не беше така студен и вонящ, както в бетонния коридор. Миризмата на застояло се смесваше с тази на масла и горещ метал.

Вдясно от вратата се виждаше прекъсвач с надпис „генератор“. Остин кимна към Завала и той го натисна. Отначало не стана нищо. После някъде се чу прищракване и няколко кашлици, докато двигателят неохотно се завърташе. Високо горе, отначало замъждукаха, а после ярко блеснаха светлини. Показа се огромна сводеста пещера. Завала си бе глътнал езика от благоговение. По средата й се намираше нещо, което приличаше на чернокрил отмъстител от норвежка легенда.

Приближи отзад подобния на ятаган самолет, протегна ръка и внимателно докосна една от вертикалните плоскости в долната част на фюзелажа.

— Красиво! — прошепна той, сякаш говореше за жена. — Чел съм за него, виждал съм снимки, но никога не съм си представял, че е такова великолепие!

Остин приближи и огледа алуминиевата скулптура.

— Или сме попаднали в Пещерата на вълшебния прилеп, или сме открили отдавна изчезналия фантом — летящото крило — каза той.

Завала мина под фюзелажа.

— Чел съм едно-друго за тоя самолет. Тия плоскости са сложени по-късно, за стабилност, когато са преминали от витлови към реактивни двигатели. Дължината на крилата е петдесет и един метра.

— Това е половин футболно игрище — забеляза Остин.

Завала кимна.

— Бил е сред най-големите самолети на времето си, макар че е дълъг само петнадесет метра. Виж тия реактивни двигатели. При прототипа, всичките осем са монтирани по фюзелажа. А тук, два са поставени под крилата, за да се освободи място за гориво. Както ти каза, увеличили са обсега.

Отидоха към носа на машината. Гледани оттук, аеродинамичните й форми бяха още по-внушителни. Макар да тежеше над сто тона, самолетът изглежда се чувстваше удобно върху трите опорни точки на колесарите си.

— Джек Нортроп наистина е имал нещо наум, когато е построил това чудо — каза Остин.

— Разбира се. Виж силуета. Почти няма от какво да се отрази радарен лъч. Дори са го боядисали черен като днешните стелтове. Да се качим вътре! — предложи нетърпеливо Завала.

Изкачиха се по стълбичка в търбуха на самолета и минаха по къс коридор. Както и останалата част от машината, пилотската кабина беше необикновена. Завала седна във въртящото се кресло на командира и с помощта на ръчно задействана хидравлика го издигна на около метър и нещо в плексигласовия мехур. Хвърли поглед към кожуха на двигател, разположен вляво от осовата линия на машината. Обичайните контролни уреди и инструменти бяха разположени между пилота и втория пилот, който седеше малко по-ниско. Лостовете за газта се спускаха от тавана, както при военноморските хидроплани от типа „Каталина“.

— Фантастична видимост! — каза Завала. — Чувствам се като в изтребител.

Остин се бе разположил в креслото на копилота отдясно. Докато Завала галеше с любов уредите, той отиде да разгледа вътрешността на машината. Мястото на бордовия инженер беше на около три метра зад пилотите, с гръб към тях и с лице към невероятно количество измервателни прибори. Той не можеше да гледа навън. Остин си помисли, че това е необикновена планировка, но остана силно впечатлен от малката кабина с койки, простора над главата, тоалетната и кухненския бокс, които показваха, че машината е предназначена за продължителни полети. Седна на мястото на бомбардера и погледна през илюминатора, като се мъчеше да си представи безрадостната шир на Сибир. После пропълзя в бомбохранилището. Завала беше още на мястото си, когато Остин се върна в кокпита.

— Намери ли нещо там? — попита Джо.

— По-интересно е какво не намерих — отвърна Остин. — Бомбохранилището е празно.

— Няма контейнерни бомби?

— Няма и помен от тях — усмихна се Кърт. — Влюби се безответно в старото момиче ли?

Завала се ухили похотливо.

— Любов от пръв поглед! По-възрастните жени винаги са ме привличали. Ще ти покажа нещо. Още има живот в това съкровище. — Пръстите му зашариха по таблото. Множество червени светлинки озариха кокпита.

— Зареден до горе! — не повярва Остин.

— Трябва да е свързан с генератора. Няма причина да не действа. Тук е студено и сухо и са го поддържали страхотно до мига, в който са напуснали това помещение.

— Като говорим за помещението, дай да го поразгледаме!

Завала напусна с нежелание мястото си. Излязоха от самолета и обходиха хангара. Явно е бил пригоден да обслужва на високо равнище машината. Под ръка бяха хидравлични крикове и кранове, гориво и помпи, изпитателни уреди. Джо се изправи пред стенд за инструменти. Блестяха, сякаш бяха хирургически. Остин надникна в един склад. Огледа се и повика Завала.

Подредени от пода до тавана, там лежаха десетки лъскави цилиндри, като оня, който бяха намерили във водите край Баха. Остин вдигна внимателно един от тях и го претегли с ръка.

— Доста по-тежък е от оня в кабинета ми.

— Анасазиум?

— Непогрешимият усет на Остин за ориентиране — отвърна Кърт с усмивка. — Ще трябва да признаеш, че това е главното, за което бихме толкова път.

— Така е. Но сега разбирам, защо Мартин се е влюбил в тоя самолет.

— Да се надяваме, че сега не сме изправени пред подобен случай на фатално привличане. Да видим, какво ще правим от тук нататък!

Завала огледа съдържанието на склада.

— Ще ни трябва нещо по-голямо от хидроплана, за да приберем всичко това.

— Денят беше дълъг — отвърна Остин. — Да се върнем в Номе. Можем да извикаме помощ. Не съм възхитен от пътя, по който влязохме. Да потърсим друга врата!

Те се върнаха при носа на самолета. Той бе насочен към широката стена на хангара, зад която беше пистата. Опитаха една врата, но тя бе здраво обрасла отвън и не подаде. Една голяма част от стената явно се вдигаше като гаражна врата. Остин забеляза бутон с надпис „врата“. След като им бе провървяло с генератора, той опита и тук. Шум от двигател изпълни въздуха, после пращене и тропот, скърцане на метал в метал. Двигателите се напъваха да освободят вратата от растителността, но най-накрая я разкъсаха и вратата се вдигна до най-горното си положение.

Беше почти полунощ и слънцето висеше ниско над хоризонта, хвърляйки върху тундрата оловна светлина. Двамата мъже излязоха навън и се обърнаха. Докато съзерцаваха странния самолет, чуха натрапчив шум зад гърба си. Обърнаха се, за да видят огромен хеликоптер да се спуска като граблива птица от небето.

Машината мина над хидроплана, после увисна недалеч от него. Завъртя се на място на триста и шестдесет градуса. Последва блясък в предната част и хидропланът изчезна в ослепителна експлозия от жълти и червени пламъци. Черен облак дим се издигна над жертвената клада на онова, което само преди миг беше самолет и освети тундрата на стотици метри.

— Мисля, че току-що загубихме депозита за нашия нает самолет — констатира Завала.

Като приключи с първата си задача, хеликоптерът обърна нос към хангара. Остин и Завала бяха останали неподвижни, откакто се появи машината. Сега Кърт проумя, колко са уязвими. Когато хеликоптерът потегли, те се хвърлиха към отворената врата. Бели езичета пламък разцъфтяха край двата борда на нападателя, а куршумите вдигаха гейзерчета вода и кал, по пътя си към двете бягащи фигури.

Шмугнаха се вътре и Остин натисна копчето. Отново се разнесе шум от мотори и машинария, и вратата започна бавно да се спуска. Хеликоптерът кацна на двеста-триста метра. Въоръжени мъже в тъмнозелени униформи се изсипаха от него и затичаха към хангара.

За нещастие, Завала бе оставил автомата си в самолета. Остин извади своя боуън и даде няколко изстрела към униформените, за да имат тема за размисъл. После вратата се спусна напълно и звукът от стрелбата почти не се чуваше.

— Дай да залостим задната врата! — каза Остин и затича към задната част на хангара, откъдето бяха дошли.

Стигнаха тичешком до външната врата. Резето беше така ръждясало, че не можеше да се помръдне. Като се надяваха, че глупостта на нападателите им ще се окаже равна на тяхната смелост, те примъкнаха един дюшек върху отвора в пода. После бързо се върнаха и залостиха вратата на самия хангар. Цареше тишина, но те не си правеха илюзии за сигурността си. Беше очевидно, че онези отвън не искаха да повредят самолета, но една-две добре насочени ракети или подходящо поставен експлозив, можеха да разпорят хангара като консерва.

— Кои са сега пък тия? — поинтересува се Завала, като си поемаше дъх.

Разнесе се силно чукане по хангара, сякаш някой изпробваше здравината му. Кораловозелените очи на Остин огледаха вътрешността.

— Ако не греша, скоро ще научим.